Баю Баев
Ние, българските моряци (68)

Търсене ба потопеното желязо

Не си спомням добре, но трябва да е било през 1938 година. Предстояло да се закарат сто тона бетонно желязо от Бургас за Варна. Желязото било с различна дебелина с диаметър от един до пет сантиметра. Началникът на „Морската строителна секция“ инженер Русев наредил на началника на „Плаващи и земни средства“ Борис Илинов да разпореди на кой шалан да се натовари желязото. И толкоз. Нито мисъл за транспортните изисквания на товара, никакви указания за товарачите и старшината на шалана как да се извърши самото товарене. Определеният шалан се оказал с наклонена палуба. Кой да помисли за това? Този тип шалани бяха предназначени за автоматично разтоварване на ломен камък в морето. Половината от палубата по надлъжната ос беше равна, а другата половина — под наклон от 30 градуса. Товарачите натоварват първо желязото с големия диаметър, а върху него — желязото с по-малкия диаметър.

Влекачът „Левски“ идва от Варна и направо, без да спира, закача шалана и веднага тръгва обратно. Стигат нос Емине. Духа слаб северен вятър, с източно мъртво вълнение 3 — 4 бала. Лягат на курс за нос Галата. Влекачът и шаланът попадат на борд на мъртвото вълнение. Никой не се разтревожва от това. Нормална, почти ежедневна обстановка. Преди траверса на Ираклия шаланджиите надават вик „Желязото мърда!“. Но докато попремислят, шаланът зарива десен борд в морето. Парапетът му не издържа на напъна на желязото и то мигновено се изтърсва в морето. Шаланът рикошира с левия си борд, но се изправя. И нищо чудно. Той така е и устроен — да изсипва, без да потъва. Жертви няма. Капитанът на влекача по-късно ми разказа, че устните му се пропукали, като видял как левият борд на шалана се издигнал високо над морето.

На следващата година чух, че варненци са предприели мерки за търсене и изваждане на желязото. Къде ти! Как ще го търсиш, като никой не се е сетил навреме да хвърли някакъв поплавък или да вземе някакви створове към брега. Желязото обаче беше необходимо и струваше много пари. В Бургас се разчу, че варненци действително търсят желязото.

На втората година наредиха на „Раковски“ да го търси. Не го намерихме, но вечер добре се чувствахме на брега, който вече бе започнал да се усеща, че е бъдещ курорт. Капитан Клечков премина на работа в „Българско Речно Плаване“. Възложиха на мен аз да поема командването на „Раковски“. Този път поразпитах хора по крайбрежието. Намериха се и очевидци, които „посочваха“ най-вероятното място на обръщането на шалана. Сумарните им показания определяха един квадрат с размери от три–четири мили. Това ще рече около 50 квадратни километра. Да намериш игла в купа сено беше нищо в сравнение с нашата задача.

Осигурихме се с водолазна лодка, въжета, вериги, куки, многорожки, поплавъци и затърсихме. Няма и няма! Преровихме целия квадрат.

На следващата година — пак същото. Търсене и търсене. Накрая от София пристигна специалист — търсач с 500 лева надница. Спомних си, че докато бях началник на пристанище Царево, бях прочел няколко годишници на списание „Транспортно дело“ — дано не бъркам тогавашното му име. От там бях научил, че за нуждите на локомотивите на много места по света се търси подпочвена вода с бамбукова пръчка, и то успешно. Нашият „специалист“ щеше да търси желязото също с такава пръчка на 18 метра дълбочина, и то не другаде, а във вода! Гледах пръчицата му и никак не вярвах. Влязох в спор с него. Накрая той предложи показно да срази моето недоверие. Огледа червения салон и каза:

— Ето тук, на тази бронзова плочица, ще видиш как ще се изправи пръчицата.

Бронзовата плочица бе един триъгълник със страни по петнадесетина сантиметра, който скрепяваше двата ъгъла на дървения стълбищен парапет. Специалистът запретна ръкави, стисна двата края на пръчицата, съсредоточи се и пръчицата, както си беше огъната, бавно се повдигна с коремчето си нагоре. За мен това беше чистокръвен мошенически номер.

— Видяхте ли? Корабното желязо повдигна пръчицата през бронзовата плочица.

— Добре, а утре как ще търсите желязото?

— Много просто, ще застана на палубата и с пръчицата ще усетя желязото.

— Как ще усетите желязото през железния корпус на кораба?

— Да, само че тогава корабът ще бъде в движение.

— Аха, разбрах. А как тогава открихте корабното желязо през бронзовата плочица, и то без движение?

На сутринта водолазът, напълно облечен, дори със затегнат шлем на глава, застана на планцера зад борда, готов да скочи веднага във водата при пръв сигнал. Тръгнахме с ход „най-малък напред“. Не направили още и 50 метра и „специалистът“ извика:

— Стой! Скоро водолаза! Тука е!

Убих енергията на влекача. Спуснахме водолаза. Нищо няма. И така нататък до обяд. На другия ден рано–рано специалистът замина и повече не го видяхме.

Още един извод за мен. Станалото — станало. Цаката на това желязо е била само ако някой се бе сетил да хвърли една вехичка върху или около мястото на потъването. Тогава водолазите щяха да си свършат работата и без „специалиста“.