Баю Баев
Ние, българските моряци (35)

Гости на кораба

През август направихме едноседмично плаване със слушатели от военната академия: артилеристи, пехотинци, кавалеристи, летци и не знам още какви. На второто излизане с тях в морето капитан втори ранг Иван Вариклечков, командир на флота, поведе отряда навътре в морето, някъде зад хоризонта. Води го дълго, докато на втория ден не намери такова море, каквото навярно е искал. Здравата ни раздруса. Гостите ни изпопадаха, яко хванати от морето. Обявиха бойна тревога. При бойна тревога аз съм по разписание на вахта в машината. Сменям по заповед от мостика оборотите на главната машина. Следя за работата на охлаждащата помпа. Сменям отсечките на кулисата. Въобще тичам из машината наляво–надясно. Над мен, по палубата, тичане, тропане, отсечени команди, още по-отсечени доклади за готовност на оръжието. Картечни откоси и какво ли още не. Суматоха, като лятна градушка. Най-сетне отбой. И всичко пресекна изведнъж. Чувам, че нещо непривично хлопа по палубата. Не се стърпях и надникнах през задния люк. На реята за опъване на тентата стои и се блъска, люляна от вълнението една картечница. Вероятно е имало и въздушна атака върху отряда. Но нали бях в машината, и да е имало аероплани, аз не съм ги чул. Взех една шепа пакли да превържа картечницата, за да не се блъска. И тук, на палубата, видях сгънат на четири, да повръща майор Лекарски — нашият герой по конен спорт. Хем ми стана драго, че морето яко го е пипнало, хем ми бе неудобно. Все пак той беше офицер! Но след като се освободи от поредния си стомашен пристъп, той сам ме заговори, нещо недопустимо по устава.

— Лошо нещо бе, младеж! Преди да дойда тук, летяхме. Като ме настаниха в самолета, се почувствах като агне в дисаги, закачено на седлото. Но това при вас е ужасно. На нищо не прилича. Като че някакъв морски дявол протяга невидима костелива ръка и ми скубе червата. А както виждам, на тебе нищо ти няма.

— Тъй вярно, господин майор. Нищо ми няма.

И си мисля: струва ли си да му казвам, че този същият дявол е скубал и моите черва, докато стигна до това „нищо ми няма“.