Баю Баев
Ние, българските моряци (41)

Тайно под платно до Ропотамо (1934 г.)

И така, морето ни мамеше ежедневно, ежечасно, още повече, че бъдещето ни беше вече предопределено. Бяхме непосредствено свързани с морето. Наскоро след започване на учебните занятия аз бях назначен за заместник подофицер на втората половина на 34 — ти випуск на новаците, а Воин Купов на първата половина.

Един хубав съботен ден на закъснялата есен, след като се бяхме наобядвали, аз си избрах дванадесетина момчета от подчинените си, качих ги на една десеторка и под гребла заобиколихме нашия остров. Спряхме до началото на вълнолома под скалите така, че никой да не ни вижда. Изпратих двама да вземат платната и двете мачти и пак под гребла продължихме покрай брега. Заобиколихме Созопол. Излязохме на плажа. Изпратих едно от момчетата да купи филм, а аз използвах времето да ги запозная с платната. Никое от момчетата не бе участвало досега при вдигането на ветрила. Каква самонадеяност от моя страна, свързана с не по-малка глупост! Скоро пристигна и филмчето. Морският вятър беше благосклонен към моята щуротия. Вдигнахме платната нелошо. Вятърът ги напълни и аз легнах на курс за Ропотамо. По тоя път бях минавал два–три пъти, когато преди пет години с баща ми поправяхме околийското управление в град Царево. Но къде беше точно реката и каква беше обстановката там, и понятие си нямах.

Вървим под ветрила. Аз продължавам да запознавам момчетата с магията на ветроходството, а те ме слушат захласнати. Стигнахме. Снехме платната и по една случайност съм напипал талвега на реката при устието й и под гребла влязохме в нея. Вдигнахме отново платната и под напора на вятъра започнахме да откриваме нов, непознат, чуден свят. Свалих отново фотографа на брега, за да ни направи няколко снимки. После излязохме на брега и ние да се поразходим и да се снимаме. Разходихме се по стръмния десен бряг и… отново в лодката, вече на обратен курс. Сега обаче при излизането от реката не случих талвега й и течението ни изблъска на плитко. Изви лодката и едва не я напълни с вода. Скочихме във водата до коляно, оправихме лодката и след две–три такива засядания, мокри не мокри, излязохме от устието.

Това произшествие ни отне доста време. Слънцето вече опираше о бакърлъка. Аз разбрах, че трябва да се бърза, ако не искам да попадна в карцера. Когато минавахме траверса на Св. Агалина, вечерният здрач вече покриваше морето, а вятърът постепенно стихваше. Не след дълго вятърът съвсем спря и ние преминахме на гребла. Все пак на острова пристигнахме почти на време. Вечерната проверка бе започнала. Аз проведох момчетата по задната стълба и се вмъкнахме тихичко в строя, и то точно на време. Дежурният по училище Тодор Вълков подаваше команда „По ред на номерата преброй се!“. Всичко завърши благополучно, а аз и момчетата запомнихме тая лудория за цял живот. Тя, лудорията, допринесе да повярваме в нашите неограничени момчешки възможности на израстващи „мъже“. Мъже по на 15 — 17 години. Е, аз тъкмо навършвах двадесетте.