Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (9)

7.

Събота, 20 юни

Ню Йорк

12:00 ч.

Теди Камерон се чувстваше и изглеждаше енергичен, освежен, нов човек — съвсем различен от мълчаливия и затворен невротик, какъвто бе през последните няколко месеца преди да го споходи Видението и Гласът. Дори да бяха изненадани от този прероден, почти словоохотлив Теди, неговите колеги учени не го показаха. Един от старите му вашингтонски приятели спомена, че ФБР дискретно разпитвало за Джак Брин. Не знаел защо. Но Теди беше убеден, че е заради Сан Диего.

Всъщност, когато прослуша съобщенията на телефонния си секретар, Камерон чу гласа на специален агент Хъбърд. Всичко се развиваше чудесно. Сега само трябваше да позвъни на агента, да хвърли точно необходимата сянка на съмнение върху надеждността на Брин, ако името му вече бе изскочило, и да продължи с Мисията.

Той обиколи апартамента, който беше запазил, след като жена му Моника го напусна по време на най-големия му позор. Не можеше да иска по-спокойно място — обзаведено жилище в Горен Ийст Сайд, в което големият град му осигуряваше абсолютна анонимност.

Теди дори се радваше, че Моника го остави — това улесняваше Мисията и не му пречеше да прекарва почти цялото си време в лабораторията, която бе неговият истински дом. Честно казано, просто не му пукаше за нея.

Бяха се запознали в колежа, където много момичета се възхищаваха на русата му коса и аристократичните му маниери. Но той излизаше само с няколко и спеше с още по-малко — обезобразените му длани и странното му поведение винаги ги отблъскваха. Когато го изоставяха, Теди винаги плачеше и му се искаше да ги удуши, но после спомените избледняваха.

Моника обаче бе друг въпрос. Тя беше изключително привлекателна червенокоса ирландка, сираче, отгледано в Куинс от леля и вуйчо, истински католици. В резултат момичето бе набожно, което силно го безпокоеше, защото му напомняше за собствената му майка. Моника бе изискана и имаше огромното желание да стане всеотдайна съпруга на учен.

Беше и много страстна или поне се преструваше, като го уверяваше, че е нежен и чудесен любовник. Изглежда, не я плашеше и неспособността му да стига до кулминация, тъй като твърдо вярваше, че е в състояние да го доведе до оргазъм — налагаше се, ако искаха да имат голямо семейство, за каквото Моника мечтаеше. Камерон предполагаше, че тя го обича — по свой начин, свързан със стремежа й за издигане в обществото. Той, от друга страна, не изпитваше почти нищо към нея — определено не сексуално — но като истински актьор изпълняваше ролята си на любящ съпруг.

Проблемите започнаха, когато се преместиха в Атланта. Родена и отраснала в Ню Йорк, Моника мразеше Юга. Мразеше и работата си на гимназиална учителка. Мразеше работохолизма му, който ги разделяше толкова много нощи. Мразеше жегата. Но най-много я вбесяваше фактът, че той продължаваше да не е в състояние да стигне до кулминация, което означаваше, че тя не може да забременее.

Ставаше все по-набожна, караше го да ходи на черква заедно с нея, пълнеше апартамента им с икони. Престанаха да правят секс и Теди не можеше да е по-щастлив — освен че жена му все повече му напомняше за майка му — заядлива, досадна и религиозна.

Положението за кратко се подобри преди той да напусне ЦКЗ и да се върнат в Ню Йорк. Чрез един духовник, с когото се запозна на една от сбирките на Моника, Камерон се свърза с религиозните му поддръжници. Когато големият му успех, който щеше да стане известен като „Тест на Камерон“, започна да изглежда реален, амбициите на жена му отново се разбудиха. И после дойде провалът. Експлозията в лабораторията на ЦКЗ. Неговата вина. Кариерата му.

Внезапно вместо бъдещето, което очакваше Моника, той изгуби репутацията и работата си. Църквата престана да го финансира. Жена му нямаше представа за тайните спестявания на Теди и смяташе, че са останали без стотинка.

И една вечер му каза, че го напуска. Нямаше никаква възможност да получи развод, разбира се, защото църквата не позволяваше, но щяла да поиска от Рим анулиране на брака. Теди просто не го интересуваше. Нямаше намерение да се жени повторно. Моника му остави апартамента, убедена, че той никога няма да е в състояние да си позволи да живее под наем. Той й даде половината от всичко, което според нея притежаваха. И жена му никога нямаше да разбере, че се е измъкнала на косъм. Ако бе останала, Камерон щеше да е принуден да я убие.

 

 

Събота, 20 юни

Гилдърланд, Ню Йорк

Когато пристигна в малката къща в гората, Брин се чувстваше изтощен и в същото време се безпокоеше, че ужасно е изостанал с работата си. За негово разочарование Миа я нямаше. Бе се надявал незабавно да компенсира отсъствието си, а сега нямаше тази възможност. Изкачи се по стълбището към спалнята.

Понякога си мечтаеше за по-обикновен живот. Искаше му се да прекарват много повече време заедно. И страдаше, когато уморителните дни преминаваха в самотни нощи като тази. Миа винаги му липсваше много по-силно, когато се прибереше и видеше празното легло в тяхната „вила“ — която се намираше само на осемстотин метра от лабораторията и му напомняше за малката му къща в Женева.

Влезе в спалнята и видя на възглавницата си светлосин плик. Отначало го ужаси мисълта за онова, което можеше да пише вътре, но после го отвори и с облекчение го прочете. Миа му съобщаваше, че имала спешна работа в града, която трябвало да свърши до понеделник, и че не знаела кога ще се прибере. Обещаваше му да се опита да се върне колкото може по-бързо и да му покаже колко много го обича.

Джак се изпъна на леглото, погали мястото, където щяха да са бедрата й, и въздъхна. Реши да подремне малко и после да й позвъни в Ню Йорк. Само за минутка…

Чу тих звън — далечен и слаб.

Телефонът. Не. Много по-бавен.

Той се опита да заспи…

И после се насили да се събуди.

Отново чу звъна, сега рязък и пронизителен. Огледа се и видя, че прозорците са отворени. Но това не бяха прозорците на спалнята.

Това бяха прозорците на поделение 731, военнопленническият лагер в Пинфан.

Звънът продължаваше ли, продължаваше — винаги ги будеха така на разсъмване, откакто преди осем месеца го бяха пратили тук заедно с майка му.

Всички пленници трябваше да се облекат, да отидат до тоалетната, да се явят в медицинския кабинет и да се качат на кантара. Преглеждаха и претегляха всеки, като си водеха бележки с грижливи японски йероглифи. После пленниците се строяваха на двора и ги извеждаха през портала на полето, където бяха забити десетки стълбове с железни окови. Всеки следобед определяха по двайсетина души за стълбовете. Повечето бяха китайци, макар че от време на време избираха за експеримента по някой американски или британски войник.

Сутрин осемгодишният Брин трябваше да тича покрай оградата на лагера заедно със стотици други пленници под зоркия поглед на стражите. Мъчението продължаваше цял час. Накрая ги връщаха в сградата и им даваха вода, оризови питки и рядка рибена чорба. Нямаше какво друго да правят, освен ужасено да очакват неизбежното.

Всеки следобед се появяваше ефрейтор, понякога придружен от военен лекар, и строяваше пленниците. Всеки следобед избираха група пленници — сред които винаги трима-четирима от най-здравите и силните — лекарят ги преглеждаше и ги извеждаха навън.

Военният лекар многократно забелязваше Брин, но никога не го избираше. Всички знаеха защо. Чакаха го да понапълнее. Той бе висок за възрастта си — почти колкото мнозина от японците, — но все още мършав и не толкова силен, колкото искаха. Те бяха търпеливи. Даваха му тофу^[1], оризови питки и повече ориз, отколкото на войниците. Протеинът го спаси, балансираното хранене му помогна да порасне. Когато заякнеше достатъчно, щеше да е много подходящ за изпитанията на оръжията, които произвеждаха в лагера.

Когато японците и избраните пленници излезеха, Брин се покатерваше на гредите на покрива и сядаше в малкия дървен купол, изрязан за вентилация. Оттам можеше да гледа над другите сгради към полето със стълбовете.

Виждаше как извеждат пленниците: от едната сграда мъже, от другата — жени. Търсеше майка си. За щастие до този момент не я беше забелязал. Когато приковяха хората за стълбовете, на полето се появяваше дългият черен даймлер на лекарите, идваха и асистентите, които записваха процедурите в бележниците си. После малкият Джак Брин виждаше как войниците разтоварват сандъци от камионите.

Всеки войник поставяше по един сандък пред пленниците, после бързо се отдалечаваше, а лекарите и асистентите събираха документацията си и си тръгваха.

Дълго време като че ли не се случваше нищо.

Пленниците стояха до стълбовете.

Някои успяваха да седнат на земята.

Някои извръщаха лица от сандъците.

Някои се молеха.

Внезапно във всеки сандък изщракваше пружинен механизъм, който отваряше капака. Джак виждаше отвътре да се издигат валма дим — или прах? — и вятърът ги отвяваше към хората. Те несръчно бършеха лице с окованите си ръце и се опитваха да скрият глави под ръкавите си.

Всеки следобед беше различен.

Понякога не се случваше нищо и пленниците оставаха невредими. Изтичаше час, дори денонощие и те продължаваха да стоят до стълбовете.

Понякога от лабораторията докарваха цистерна и ги обливаха с маркучи.

Донякога ги отвеждаха само след час.

Понякога се появяваше взвод войници, които скачаха от камиона си и методично застрелваха от упор всеки от пленниците.

Онова, което никога не се променяше, бе фактът, че избраните за следобедните експерименти никога не се завръщаха.

Той виждаше какво става с другите.

Понякога от малкия сандък се издигаше жълтеникавозелен облак и пленниците умираха от мъчителна, но бърза смърт.

Понякога крещяха часове наред. Малкият Брин виждаше почернелите им усти и белите им очи, но рядко ги чуваше. Манджурските ветрове отвяваха гласовете им надалеч от лагера също толкова сигурно, колкото и отровния дим в лицата на стотици оковани пленници. Това бяха същите онези сибирски въздушни течения, които отнасяха произведените в Пинфан балони с техните пълни с отрови, бактерии и вируси резервоари на изток от японските острови чак до Ан Арбър.

Джак разбираше, че ще дойде и неговият ред, и дори в сънищата си знаеше, че предпочита куршума.

Изведнъж в кошмара му гърчещите се в предсмъртни мъки пленници се превърнаха в умиращите коне от Чърчил Даунс, превърнаха се в Джоуи Сейнт Джон и Джоди Дейвис в последните им ужасни мигове, превърнаха се в рояци побеснели пчели, превърнаха се в непреодолимия ужас на Търнъровата „Пета чума“. Образите се въртяха безспирно в ума му като въртележка от страхотии, докато не стигна до ръба на… Звънецът, звънецът, звънецът! Слава богу, беше телефонът. Разтреперан и облян в пот, Джак се събуди и вдигна слушалката.

Обаждаше се Миа, която незабавно долови нещо в гласа му и го попита какво му е. Той, разбира се, отговори, че е добре, каза й, че просто е сънен. Този път тя имаше добра новина. За нула време решила проблема в града, била на гарата в Олбъни и щяла да е при него след двайсет минути.

— Даже не отключвай вратата — прибави Миа. — Идвам направо в леглото. Не помръдвай. Засега.

— Приемам това като лекарско нареждане — усмихна се Брин, затвори и въпреки ужаса от поредния лагерен кошмар успя да се унесе в спокоен сън.

Следващото нещо, което усети, бе, че Миа е до него и го целува все по-силно. Джак почти незабавно се претърколи върху прекрасното й гъвкаво тяло, докато нежните й ръце обгръщаха гърба му. Сега беше негов ред да я целува, въпреки старата болка в левия бицепс. Когато започна да я целува по-бавно, тя го притисна към себе още по-силно и плъзна длани към лакътя му.

Внезапно остра болка плъзна нагоре от ставата и прониза рамото му. Миа неволно беше засегнала радиалния му нерв. Брин се отдръпна от нея и седна.

— О, Джак, извинявай… Не исках…

— Разбира се, скъпа. — Той я погали по лицето със здравата си ръка.

— Развалих всичко!

— В никакъв случай, любов моя, но сега се прояви като добра лекарка и ми разтрий раната.

Докато прокарваше пръсти по белезите и шевовете му, тя го попита — както много пъти досега — къде са го зашили след инцидента с делтаплана.

— Зная, ужасно е, но не мога да си спомня, наистина не мога. Елементи на амнезия…

Миа го гледаше. Усещаше напрегнатостта му.

— Лъжеш ли ме, Джак Брин? — Тя коленичи на леглото зад него и обгърна раменете му с ръце преди той да успее да й отговори. — Защото — игриво каза тя, — ако открия, че те е наръгал някой ревнив съпруг или си бил нападнат от някоя от клетите жени, които си прелъстявал и изоставял по целия свят, и че тая история с делтаплана, на която толкова доверчиво повярвах…

— Стига, скъпа — рязко я прекъсна той. — Повярвай ми, слуховете за любовните ми похождения са ужасно преувеличени. — Помисли си, че никога не би могъл да й каже истината — за раната, за руската ролева болница, която наричаше „швейцарска клиника“, за американския войник, който след разпускането на лагера му бе дал да се намаже с пеницилин и навярно го беше спасил от гангрена.

— Добре — каза Миа. — Ще престана с любовните ти похождения, но виж колко се разстрои. Не докоснах нерва ти само в буквалния смисъл. Има ти нещо и ако мога да помогна…

— Нямам нужда от никаква помощ!

— О, я стига, Джак. — Тя протегна ръце и Брин й позволи да го прегърне.

— Извинявай, Миа, тази седмица беше ужасна.

— Зная, Джак, зная — тихо отвърна тя.

— Не, не знаеш. Не съм сигурен, че и самият аз знам — рече той. И изведнъж разбра края на съня си, онези въртящи се образи, нещо като потвърждение на онова, за което си мислеше, без напълно да го признава. Вече знаеше, вече ясно го виждаше…

— Миа — започна Брин, — ще си помислиш, че е лудост…

— Какво, Джак?

— Тази история с антракса в Сан Диего и конете в Кентъки. Струва ми се, че двата случая са свързани.

Тя заинтригувано го погледна.

— Наистина ли?

Джак знаеше, че няма да е лесно. В крайна сметка жена му бе лекар и учен, а онова, което трябваше да й каже, звучеше почти като научна фантастика.

— Добре. — Той не бързаше и внимателно подбираше думите си. — Изслушай ме, преди да кажеш нещо. В Индианаполис видях една картина, картина на Търнър, казва се „Петата чума“, нали знаеш, чумите на Моисей. От петата чума умират всички животни. И всичко това беше нарисувано на картината, а аз тъкмо идвах от Луисвил, където наистина умираха коне. Всички подозират някакъв саботаж.

— И…

— И тогава си спомних, че друга чума са циреите — които могат да се изтълкуват като антракс. Със сигурност знаем, че случаят в Сан Диего е саботаж. Някой е подхвърлил пълен с антракс пистолет играчка на място, на което да го открие дете, даже е написал цифровия код за антракс на ръкохватката. А в последно време получаваме по ПроМЕД съобщения за рояк пчели — това е друга чума — който се появил в Сан Антонио преди два месеца. Въпросът е, че не са били пчели убийци, а обикновени медоносни пчели, но нещо ги е направило агресивни.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Джак.

— Някой маниак — или група маниаци — използва модерни биотерористични методи, за да пресъздаде десетте старозаветни чуми.

Миа мълчеше и го слушаше.

— Очакват ни още чуми, обич моя. И аз трябва да ги спра, защото никой, никой друг няма да ми повярва, още по-малко да ми помогне.

Той нахвърля план за търсене на другите чуми и й обясни защо трябва да го сподели само с нея и Дрю. Беше убеден, че не може да се довери на никой друг, защото не искаше да научи онзи, който готвеше нови ужаси. Миа трябваше да го разбере, да му помогне да запази вярата в себе си, но единственото, което виждаше изписано на лицето й, бе тревога.

— Джак — прекалено внимателно го попита тя, — добре ли се чувстваш? Нервите ти сигурно са опънати до крайност.

Брин осъзна, че не е повярвала на нито една негова дума, а това беше все едно да го мисли за луд.

Вече бе прекалено късно да отстъпва.

— Просто съм изтощен, направо съм съсипан — успокои колкото нея, толкова и самия себе си той.

— Джак — настоя Миа, — нали няма опасност да си се заразил в болницата?

— Взимам профилактични антибиотици, обич моя. Не се безпокой. Добре съм, просто съм уморен. — Брин разтърка очи.

— Джак…

— Моля те, Миа, да не разговаряме сега. Утре. Трябва да се наспя. Обичам те и това, че съм си вкъщи при теб, е най-доброто лекарство.

Тя го целуна и промълви:

— И аз те обичам, Джак. — После се претърколи в своята половина от леглото.

Брин най-после заспа, но преди това си спомни част от проповедта за Моисей, която някога бе изнесъл баща му. „Тя роди син, и Моисей нарече името му Гирсам, защото, казваше той аз станах пришълец в чужда земя.“^[2]