Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (18)

16.

Петък, 4 септември

Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд

Почти всички шофьори от куриерските служби познаваха и харесваха Дрю Лорънс. Гилдърландската лаборатория ежедневно получаваше купища пратки и те винаги настояваха да му предават по-големите пакети лично. Лорънс тъкмо допиваше чая си, когато видя, че в отбивката се появява куриерски камион. Той си погледна часовника и му направи впечатление, че отдавна е минало десет и половина, обичайното утринно време за доставка. Можеше да види засраменото лице на новия шофьор, когато спря пред служебната врата на БЛ-3, лабораторията за изследване на бяс.

Започналият призори дъжд беше спрял, но сега отново заваля. Без да обръща внимание на лошото време, Дрю излезе навън да помогне за разтоварването. Шофьорът се качи в каросерията и след като проверяваше кутиите с ръчния си скенер, ги подаваше на Лорънс, който ги подреждаше на платформата. Почти бяха свършили, когато мъжът внезапно замръзна на място.

Отначало Дрю не забеляза нищо необичайно — обикновен бял пакет, голям колкото каса вино. Бе завързан с канап и подобно на повечето пратки, получавани в лабораторията напоследък, беше облепен с яркооранжева лепенка, предупреждаваща за биологична опасност.

Очевидно обезпокоен, шофьорът каза:

— Този е протекъл. — И когато излезе на светло от вътрешността на каросерията, Дрю видя тънки струйки пара, който се издигаха от ръбовете на пакета. Не усети никаква миризма и протегна ръка в облака.

— Не се тревожи, от време на време се случва. Нищо му няма — пошегува се Лорънс, — освен че е тежичък за някои хора. — Той с лекота го взе и го внесе в лабораторията, като остави шофьора да донесе останалите.

После се подписа за доставката, нареди кутиите и кашоните върху ръчната количка и ги откара при хладилника. Попълни данните в графата „получени проби“ в лабораторната книга и записа серийните номера на различните епруветки, контейнери и предметни стъкла, като ги подреди в категории според спешността им.

Списъкът започваше с настоятелна молба от Лонг Айланд за анализ на бяс. Малък кафяв прилеп ухапал момиченце по ухото по време на вечерна разходка в Саг Харбър. След като го убил, бащата на детето проявил благоразумието да го запази и да се свърже със здравния отдел на окръг Съфък. Хасан, стар приятел на Брин от Ривърхед, им пращаше замразеното трупче на смачканото създание.

Лорънс знаеше, че всеки случай е спешен за някого. Когато всичко се свеждаше до страха, нямаше голяма разлика между чакането на резултатите от тестовете за бяс или биопсията.

Дрю си сложи маска и ръкавици, приготви малката маса за аутопсии, разтопи замразения прилеп в топла вода, отвори черепа му, извади мозъка и го постави в мензура, пълна с флуоресцентен оцветител за регистриране на антитела. След няколко минути внимателно го разряза и го отнесе при микроскоп с ултравиолетова лампа.

После изключи осветлението, наведе се над пробата и потърси типичното жълто-зелено флуоресциране, което говореше за наличие на вируси в мозъка — ако, разбира се, ги имаше. Доближи лампата, изчака очите му да свикнат със зловещото лилаво сияние и погледна мозъка на прилепа.

Нищо.

Лорънс изключи лампата.

По-късно щеше да направи по-задълбочен анализ, но бе убеден, че резултатът наистина е негативен. Това го зарадва, защото разбираше какво ще означава обратното за момиченцето и неговите родители. Реши незабавно да позвъни на доктор Хасан и после да напише доклада.

Докато набираше номера, си погледна часовника. 11:15. Дрю се извини за закъснението и признателният Хасан му отговори, че напротив, бързината му била удивителна. Лорънс затвори, като чувстваше, че не само е помогнал на детето, но и на Джак Брин и ПроМЕД. Постави тялото на прилепа и големия му колкото грахово зърно мозък в отделни метални контейнери, даде ги на лаборантката и й каза да довърши пълните изследвания, после да замрази и опише пробите.

След това се зае с последната група образци на Тъкър, защото знаеше, че Брин иска резултатите колкото се може по-скоро. Откара количката с пробите в по-голяма лаборатория и внимателно подреди шестте пакета от Кентъки върху дълъг стоманен плот. Постави димящата бяла кутия в една от дълбоките мивки, после включи големите лампи на тавана.

Зрението винаги му бе създавало проблеми и сега се радваше на ярката светлина. Разтри челото си. Боляха го очите, болеше го главата, болеше го бедрото. Дрю отиде до аптечката и изпи четири аспирина. За него тези таблетки бяха наистина животоспасяващо средство.

Взе старите си лабораторни очила, педантично изми стъклата и ръцете си със сапун и си сложи нови латексови ръкавици.

После се зае с бялата кутия и започна да реже опаковката, от ръбовете на която продължаваха да се издигат валма въглероден двуокис. Когато отвори пакета, отвътре блъвна сив облак. Лорънс не му обърна внимание.

В кутията имаше обикновен червено-бял десетлитров хладилен термос, грижливо запечатан с оранжева лепенка за биологична опасност. В двата й края се виждаха малки дупчици, които позволяваха на газа да излиза навън. Дрю откъсна лепенката и отвори капака.

В термоса откри шест компактни, леко заоблени кубчета сух лед^[1] приблизително с големината на кибритена кутия. Пред погледа му те продължаваха да отделят въглероден двуокис с такава скорост, че при процеса твърдият лед се превръщаше направо в пара.

Лорънс много добре знаеше, че ледената повърхност пари като електрически проводник, и взе метална щипка, за да извади леда в друга мивка, кранчето на която случайно се оказа повредено. Когато остави кубчетата, върху едно от тях падна голяма капка топла вода. Тя мигновено ускори отделянето на енергия в миниексплозия и ледът закипя като жив. Дрю се извърна и вдигна ръка пред очите си.

Мивката се превърна във врящ котел. Сребристи валма газ се надигаха през ръба и се стелеха по пода. Друг облак водна пара се издигна към тавана. Лорънс невъзмутимо се върна при пробите.

Отвори кутията с образци в термоса и бързо прегледа десетте стъклени бурканчета. Те бяха високи около осем сантиметра, имаха черни пластмасови капачки на винтове и етикетчета с имената на коня и собственика, сериен номер и датата на смъртта на животното. Дрю надлежно записа данните. В някои бурканчета имаше проби от хипокампуса, други бяха от малкия мозък.

Тези образци можеха да разкрият нещо толкова важно като съвсем нов вариант бяс, а не само обичайния, срещащ се при миещите мечки тип, който той познаваше добре. Имаше три парафинови блокчета, които трябваше да нареже на микроскопични парчета, за да ги провери за телца на Негри. Брин също щеше да иска да направят анализ за гъбички, които бяха показателни за увреждания, предизвикани от приони. Може би този път наистина щяха да се натъкнат на нещо.

През последните десет години Дрю бе събрал повече данни за сравнение на варианти на бяс — от миещи мечки, скунксове, прилепи — от всеки друг в Съединените щати. И тъй като Брин искаше Лорънс лично да направи изследванията, той се захвана на работа.

За нищо на света не би го признал, защото прекалено се гордееше с научната си безпристрастност, но дълбоко в себе си той отчаяно искаше тези конски мозъци да се окажат пълни с бяс и Джак най-после да се откаже от параноичната си теория. Трябваше да има някакво логично обяснение за епидемията. „А сега, Лорънс, остави уредите да говорят вместо теб — напомни си той, — и нека Божията воля се изпълни в лабораторията, както и навсякъде другаде.“ Скоро той усърдно обработваше пробите една по една.

Първо си сложи защитните очила, маска, ръкавици и престилка, после подложи всеки от образците на парафинова баня. Напои ги с горещ восък, за да втвърди гъбестата мозъчна тъкан, която приличаше на задушено цветно зеле. Когато изстинеха, щяха да са готови за нарязване.

Първите осем бурканчета бяха отворени, обработени и затворени нормално. Работата вървеше добре. Лорънс грижливо избягваше допир до тъканта, отваряше съдовете под качулка БЛ-3, изсипваше съдържанието им във восъка и продължаваше нататък. Макар че бе имунизиран срещу бяс, той знаеше, че го дебнат много други смъртоносни микроорганизми.

Приготви осемте препарата, капна отгоре им флуоресцентен оцветител и ги остави да съхнат. Беше озадачен. Пробите му се бяха сторили странни почти от самото начало. Всеки път щом подлагаше мозъчната тъкан на восъчна баня, забелязваше видими разлики. Поне на пръв поглед те не приличаха на другите видове бяс, които бе виждал. А образците от малкия мозък… дори не беше сигурен дали са от конски мозъци.

Затвори осмото бурканче и го сложи в термоса. Още две проби и щеше да ги маркира, после да ги нареди на една от лавиците в огромната хладилна камера на лабораторията, в която щяха да чакат до стотици други, навярно с години, докато получеха окончателно нареждане да се избавят от тях.

Извади деветото бурканче и понечи да го отвори, но в този момент Брин го повика по интеркома. Искаше информация за прилепа от Съфък — разгневеният баща на момиченцето не оставял на мира началника на здравния отдел.

— Резултатът е негативен — каза Лорънс. — Няма флуоресценция, нищо тревожно. Вече разговарях с Хасан. И, Джак, по въпроса за новата пратка от Чърчил Даунс — ще имаме повечето от предварителните данни до утре сутрин, някъде към десет.

— Благодаря, Дрю. Съмнявам се, че ще открием нов вид бяс, но ми се ще да проверим за някои нови антитела на морбили. Но това може да почака. — Той замълча за миг. — Вики обаждала ли се е? Надявах се, че ще ни съобщи обнадеждаващи новини за състоянието на Инък Тъкър.

Лорънс предпочете да не отговаря директно.

— Скоро ще позвъня в Чърчил Даунс за пробите. Искаш ли първо да ти дам резултатите? За да можеш да ги предадеш на Вики Уейд? — Дрю постоянно се шегуваше с Джак, но този път в думите му се долавяше укор.

— Довършвам една статия. Нямам време — раздразнен от тона му, рязко отвърна Брин — в края на краищата той не изневеряваше на Миа с Вики. Няколко обяда едва ли можеха да се смятат за прелюбодеяние. Освен това, колкото и агресивна да беше като журналистка, Уейд никога не би се предлагала на женен мъж. — Ще съм зает до довечера. Все пак съобщи ми, ако се появи нещо.

Той прекъсна връзката и Дрю се върна на работа. Погледна си часовника. Още бе прекалено рано, за да е сигурен. Отново провери първата проба.

Нищо.

Лорънс отиде при качулката, където го чакаше деветото бурканче.

За всеки случай си сложи нови ръкавици, но един от ноктите му закачи латекса и леко го скъса.

Погледна ръкавицата. Съвсем мъничка цепнатина.

Нямаше почти никаква вероятност конете да са умрели от бяс, пък и вече закъсняваше. Какво толкова щеше да му стане?

Все пак свали скъсаната ръкавица, изхвърли я и си сложи нова.

Върна се при качулката и взе бурканчето с необработената мозъчна тъкан, като го хвана с дясната си ръка и с лявата завъртя пластмасовата капачка. В този момент интеркомът отново се включи.

За миг Лорънс се ядоса на шефа си, който го прекъсваше вече за втори път.

— Извинявай, че те безпокоя, но би ли дошъл за момент? — каза Джак. — Искам да видиш нещо.

Дори по интеркома ясно се долавяше промяната в гласа му. Преди звучеше делово, а сега недоверчиво… и мрачно.

— Веднага идвам — извика Лорънс, взе с щипката кубче сух лед и го отнесе при мивката, после постави отгоре му все още неотвореното бурканче с деветата проба.

Когато се извръщаше, върху леда падна капка вода и отново се надигна пара. Дрю си свали ръкавиците и тръгна към кабинета на Брин.

В стаята беше тъмно. Джак седеше пред компютъра. На екрана се виждаха образи от японските жестокости в Манджурия. Лорънс остана поразен. Нали му бе казал, че работи? Защо това? Защо сега?

— Знаеш ли, Дрю, този сайт обвинява повечето възрастни лекари в Япония, че по време на Втората световна война са работили в поделение седемстотин трийсет и едно.

— Влизал съм в този уебсайт… — Лорънс се чувстваше така, сякаш признава недостоен факт.

— Като дете бях в този лагер. Знаеш ли?

— Да. Преди няколко седмици на срещата в отдела стана дума за този уебадрес. Бях любопитен, затова маркирах сайта. Надявам се, че няма проблем.

— Не, разбира се. Двамата с теб нямаме никакви тайни един от друг. Просто съм изненадан, че всички знаят за това. Опитвах се да не го споделям.

— Джак, това е като да си оцелял от концлагер в Европа. Нещо като почетен знак… Ще изтрия адреса. Извинявай. Не съм искал да те обидя.

— Няма такова нещо. Просто се изненадах, когато го видях. Навя ми много спомени…

— Джак, трябва да довърша пробите.

— Разбира се. Извинявай, Дрю… — Брин му махна с ръка.

Лорънс тръгна към лабораторията, после реши, че трябва окончателно да приключи инцидента, и отново отвори вратата на Джак. Можеше да види оградените с бодлива тел сгради на поделение 731, както и текста под снимките. Вирусологът внимателно го четеше.

Светлината на компютърния екран хвърляше бледо сияние по лицето му. Въпреки сумрака Дрю зърна стичащите се по бузите му сълзи. Брин бавно клатеше глава, четеше думите и разглеждаше ужасните образи.

На Лорънс му се прииска да отиде при него и да го накара да се извърне от екрана, но знаеше, че Брин няма да се съгласи. Сълзите, които трябваше да пролее, вече се лееха. Джак трябваше да остане сам с мъката си. Той тихо затвори вратата.

Когато се върна в лабораторията, Дрю отново си сложи ръкавиците и маската. Оказа се прав — първите четири проби не проявяваха никакви признаци на бяс. Деветата все още бе обгърната в рядка мъгла и той се наведе да я разгледа. Същата като другите. Този път беше сигурен.

Нямаше бяс, затова реши да не я отнася под качулката. Наведе се над мивката и взе бурканчето с две ръце. Завъртя капачката и тя поддаде — прекалено лесно.

Лорънс усети, че нещо вътре се скъсва. В бурканчето се кондензираше влага. „Развалила се е! Трябваше да оставя повече лед.“ Той завъртя капачката с още четвърт оборот.

Нови мехурчета. Капакът се въртеше и парата полепваше по ръкавиците му. После капакът отскочи от бурканчето с изпукване като от гърмяща змия, отвътре блъвна фина мъгла и съдържанието изхвърча чак до лампата на тавана.

Дрю ахна. Но имаше и по-тежки случаи, особено през лятото, когато кутиите пристигаха без лед.

Като предпазна мярка той си изми ръцете и си смени ръкавиците. Нямаше почти никаква вероятност да е бяс. Ами приони? Не, съмняваше се. Зачуди се дали да разкаже на Брин за инцидента, после се отказа и си напомни, че колегата му се е затворил в собствения си ад.

 

 

Мускулните болки и треската започнаха, докато шофираше към дома си. Болката плъзна от раменете към кръста, бедрата и прасците му. Вледеняващи тръпки се редуваха с горещи вълни, които говореха за поредния грип. Мъчеше го суха кашлица. След няколко дни щеше да започне да отделя храчки.

Вечерта позвъни на Брин.

— Джак, обажда се Дрю. В понеделник сигурно ще трябва да си взема болничен. Пипнал съм грип.

— Непременно си остани вкъщи, Дрю — категорично отвърна Брин. Лорънс нямаше да го безпокои вечер, ако не ставаше въпрос за нещо сериозно. — И поемай много течности. Грипът не е шега.

Миа чу думата „грип“ и се намръщи.

— Ти прави ли си противогрипна ваксинация тази година?

— Това официален въпрос ли е, доктор Брин? — изхриптя Дрю, и пак се разкашля. — Нищо ми няма. Ще се оправя за ден-два.

— Сериозно, Дрю, кашлицата ти ми се струва адски гадна. Ако бях на твое място, щях да повикам доктор Макензи.

— Не, всичко е наред. Приятна почивка — успя да каже Лорънс преди отново да се закашля.

— Благодаря, Дрю… Оздравявай и ме послушай — няма абсолютно никаква причина да се правиш на герой. Повикай Макензи.

След като затвори, Брин седна на ръба на дивана и се замисли за Лорънс — за рисковете, които поемаше в не особено безопасната лаборатория БЛ-3.

„Стига с тази параноя — укори се той. — В крайна сметка Дрю от седмици не се е занимавал с нищо опасно.“

 

 

Неделя, 6 септември

Домът на Брин, Гилдърланд

В единайсет четирийсет и пет в неделя вечерта му позвъни директорът на нюйоркската щатска лаборатория „Уъдзуърт“ Ч. Дехавенън Лаймън.

— Джак, не съм те събудил, нали? — Беше го събудил, но продължи, без да остави Брин да отговори: — Имаме проблем, Джак. На летището. Хората от карантината са открили болен състезателен кон. Пристига от Саудитска Арабия. Температурата му е четирийсет градуса, дишането — шейсет на минута, ноздрите са разширени, поти се и устата му започва да се пени.

— Някаква предварителна диагноза?

— Ветеринарят от карантината смята, че е африканска конска болест. Но още е прекалено рано, за да сме сигурни. Собственикът е някакъв петролен шейх и е вдигнал страхотна врява във Вашингтон. Шефът на здравния отдел ми позвъни, за да ми съобщи, че онзи викал свои експерти. Пристига и медицинският директор на Плъм Айланд — той е ветеринар.

— Плъм Айлънд? — Джак се замисли. — Това е необичайно!

На Плъм Айланд се намираше най-голямата лаборатория в САЩ по екзотични, чуждестранни и потенциално опасни животински болести — единствената на Източното крайбрежие, която разполагаше със специалисти и средства, за да следи пристигащите в страната безбройни нови патогени.

През 1954 година Министерството на земеделието бе поело малкия изолиран остров, намиращ се край североизточния край на Лонг Айланд, от Министерството на отбраната. Носеше се слух, че преди там са били разработвани биологични оръжия. Имаше хора, които все още вярваха, че ЦРУ продължава да извършва секретни експерименти в лабораторията, но никой не знаеше нищо определено.

— Защо се намесва и Плъм Айланд?

— И аз бих искал да зная, Джак. Но това е единствената федерална лаборатория за животни в Щатите и е само на час от „Кенеди“. Логично е.

— Това ли е всичко?

— Между нас казано — довери му Лаймън. — Центровете за контрол на заболеваемостта разследват само сериозни случаи, както и Министерството на земеделието, а и ЦРУ. Моля те, недей да ме цитираш, но трябва да е свързано с биологична опасност.

— Искаш да кажеш с биологичен тероризъм ли?

— Е, ако някой във Вашингтон е решил, че този кон пренася екзотичен инфекциозен агент, цялата суматоха изглежда логична, нали? Искам да отидеш там и да провериш нещата, да защитаваш интересите на щата.

Терористи със заразен кон можеха да са много опасни, но Брин смяташе, че е по-вероятно да става дума за инфекция, идваща от планините на Източна Африка. Африканската конска болест наистина бе страшна заплаха. Нямаше нужда да си фантазират международни заговори.

— Добре. Ще отида.

— Благодаря, Джак. Разбирам колко неудобства ти причинява всичко това.

„Изобщо не можеш да си представиш“ — помисли си Брин и хвърли поглед към Миа, която също се бе събудила.

— Слава богу, че е почти есен — каза той. — На „Кенеди“ има ужасно много комари. — Но вътрешно се молеше: „Господи, само да не е поредната чума“. Замисли се за африканската конска болест, за това колко лесно се пренася от комарите, гъмжащи из огромните мочурища около летището.

— Кога ме искаш там, Чък? Сега е почти полунощ… — Брин видя, че Миа се изправя, облича халата си и излиза от спалнята. — Опитваш се да ми кажеш „веднага“, нали?

— Няма как, обещах им. Целуни Миа и хвани първия влак, за да стигнеш на летището до сутринта.

Брин затвори, слезе в дневната на долния етаж и завари жена си заспала на дивана. Докосна я по рамото и Миа вдигна глава. Джак понечи да й обясни какво става, но тя го прекъсна.

— Недей. Омръзна ми да слушам оправданията ти. — И му обърна гръб.

Брин въздъхна и се качи в спалнята. Откачи телефона и секретаря, легна си и се отпусна, доволен, че поне тази нощ повече никой няма да го смущава. Призори се събуди, облече се, събра си багажа и се приготви да тръгне за Пен Стейшън. На излизане се отби да завие Миа.

В бързината съвсем забрави да включи телефона и секретаря. И отчаяната съпруга на Дрю Илис не успя да се свърже с него.

 

 

Понеделник, 7 септември

Летище „Кенеди“

11:45 ч.

Брин пристигна в големия карантинен отдел на „Кенеди“ точно преди обед. Сградата се намираше на разстояние от терминалите и беше пълна със сандъци крякащи папагали, блеещи агнета, виещи кучета и други ужасени животни.

Почти незабавно един служител от охраната на летището го потупа по рамото.

— Доктор Брин — каза той, — наредиха ми да ви повикам във връзка с неотложен въпрос. Последвайте ме, моля.

— Къде, по дяволите? — рязко попита вирусологът.

— Моля ви, господине, елате с мен — твърдо повтори пазачът.

— Почакайте малко. Вие сте от охраната на летището, нали? А това е карантинният отдел, прав ли съм? Е, тогава тук командвам аз. Директор съм на щатската лаборатория… Кой според вас ръководи това разследване? — Брин се бе ядосал и не забеляза едрия мъж в зелена униформа на полковник, който се приближи зад него. Военният протегна ръка и го потупа по рамото.

— Доктор Брин, ако нямате нищо против, аз ще ви отговоря. Почакайте малко…

Полковникът отвори клетъчния си телефон и набра десетцифрен номер. После поиска да го свържат с доктор Лаймън, подаде телефона на Брин и скръсти ръце.

— Чък, какво става, по дяволите? — попита Брин. — Тук съм с някакъв проклет лейтенант…

— Аз съм полковник Дан Едуардс, господине, Отдел „Специални патогени“, Форт Детрик…

— Джак, изслушай ме — изсъска в телефона Лаймън. — В момента не мога да разговарям. По другата линия ме чакат от Вашингтон. Прави каквото ти каже Едуардс. Той е бил на Плъм Айланд и сега ръководи федералното разследване. Не задавай никакви въпроси. Позвъни ми по-късно. Съжалявам…

Лаймън затвори и Брин подаде телефона на полковника.

Едуардс го отведе настрани.

— Доктор Брин, ние смятаме, че доктор Тъкър може да е открил причината за смъртта на конете. Той каза, че било Stachybotris atra — микотоксин в постелъчното сено. В момента проверяваме. Но Тъкър е в болница. Съвсем се е побъркал.

— Микотоксини ли? — ахна Джак. — Плесенясало сено! Разбира се! Ами…

— Засега не мога да ви кажа нищо повече. Моля ви, докторе, идете с пазача…

Мъжът от охраната му даде знак да го последва.

— Може би по-късно пак ще се видим, Брин — каза военният и тръгна към група мъже и жени, които преглеждаха един кон.

 

 

Докато пазачът го извеждаше от сградата, Джак не мислеше толкова за неочаквания проблем, колкото за Дрю. Няколко минути преди това по мобилния телефон от Луисвил му бе позвънила Вики и му бе съобщила, че състоянието на Инък Тъкър се е влошило. Когато Брин спомена, че последните проби, които е обработил Дрю, могат да се забавят заради грипа му, тя се озадачи.

— Джак, поддържам постоянна връзка с местните ветеринари и съм убедена, че през последните няколко дни не са ви пращали никакви проби!

 

 

Неделя, 6 септември

Ню Йорк

Няколко месеца по-рано Камерон съвършено беше разчел момента на заминаването си за Кентъки, за да извърши заповяданото му от Гласа проучване на най-подходящия микроскопичен носител на деветата чума. Неотдавнашното му пътуване до Вашингтон доказваше мащабното действие на вируса. Ако искаше да нанесе удар на Брин, какъв по-добър начин от това да порази безценния му колега, неговите очи и уши Дрю Лорънс? Пратката от Луисвил вече със сигурност бе стигнала в Гилдърланд. А пътуването с кораб по Мисури до Мемфис за следващото му приключение му беше напомнило за Нил.

„Ex Africa sempera liquid novi“ — казваше Плиний. „От Африка винаги идва нещо ново“. Докато пакетът се плъзгаше по конвейерната лента, за да се отправи към Дрю Лорънс, той се чувстваше силен и могъщ. „Сбогом, приятелю — мислено извика на смъртоносното му съдържание Теди. — Ти си също толкова древен, колкото и африканската ти родина. Намери си нов дом. Потърси си за приемник някой бозайник, вече не ти трябват насекоми.“

Този вирус произхождаше от предтеча, хиляди години по-стар от самия него. Новият „приятел“ на Камерон представляваше стабилна мутация, която се характеризираше със специфична полимераза, малко по-особена от тази на другите аренавируси и флебовируси. Той бе пълноправен член на Bunyaviridae, близък братовчед на хантавирусите и все пак много по-различен.

Теди беше научил тайната, пазена от Великата долина хилядолетия наред до 1918 година, когато за пръв път било съобщено за нова болест по овцете и козите. Пренасяна от различни видове комари и всевъзможни други насекоми, тя се бе разпространила в Кения и бе поразила десетки хиляди хора.

През 1978 година треската от Великата долина бе покосила Египет, през 1985 — Мавритания. Учените бяха открили и други начини на разпространение: пряк контакт, аерозоли, дори вятър. Епидемии на болестта сред животните из цяла Африка на юг от Сахара избухваха на всеки петнайсет — двайсет и пет години.

Ох, тези африкански комари! Плитките хлътвания на земната кора бяха райски развъдници за комарите от рода Aedes. Те си предаваха вируса по полов път като венерическа болест и женските го разпространяваха чрез яйцата си като инфекция. Яйцата на Aedes не загиваха от горещия сух климат, докато чакаха редките дъждове да ги освободят от спечената пръст.

Болестта бе гибелна за бозайниците и поразяваше едрия рогат добитък, овцете, козите, камилите, маймуните и хората. Предизвикваше помятания и особено отвратителна диария, която завършваше със смърт.

Отначало първите човешки жертви на треската от Великата долина бяха проявили симптоми, подобни на грип. После бяха започнали усложненията — жълтеница, хепатит и диария, както и подкожни и вътрешни кръвоизливи.

Онова, което правеше тази болест изключително подходяща за Деветата чума — мрака — беше фактът, че тя предизвикваше и малки кръвоизливи в ретината и спуканите съдове изстрелваха микроскопични струи кръв в прозрачната очна течност. Човек започваше да вижда всичко в розово, после в червено и накрая потъваше в мрак.

Някои от жертвите ослепяваха временно, други завинаги, особено ако бяха решили, че са болни от грип, и пиеха големи количества разреждащи кръвта лекарства като аспирин…

Дрю Лорънс бе изключително подходящ обект за треската. Камерон разполагаше с достатъчно информация за лабораторията и знаеше, че Лорънс обработва всички проби, независимо до кого са пратени. С пощенското клеймо от Кентъки нямаше начин незабавно да не се заеме с пакета.

Гласът, разбира се, беше заповядал на Теди да разпространи болестта във Вашингтон. И все пак му се струваше, че именно божественото вдъхновение го е накарало да порази най-близкия приятел на врага си. Фактът, че Дрю Лорънс е първороден син, само подсилваше смисъла на личната мисия на Камерон.

Теди знаеше, че целта на адската партия шах, която играеха двамата с Брин, е да пречупи духа му, да го накара да изгуби надежда. Да, Дрю Лорънс бе великолепен ход. Почти съчувстваше на доктор Брин за загубата на колегата му и на онзи, когото щеше да загуби след това.