Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (19)

17.

Понеделник, 7 септември

Ню Йорк

09:30 ч.

За да се убеди, че планът му е успял, Теди беше позвънил в гилдърландската лаборатория и потърси Дрю Лорънс, като заяви, че е негов съученик и случайно минава през Олбъни. Лаборантката му отговори, че господин Лорънс е в отпуска по болест.

— Това не е в стила му — пошегува се Теди. — Дрю не е отсъствал от училище даже и за един ден.

— Е, всеки боледува от грип — абсолютно сериозно отвърна младата жена и го попита дали иска да остави съобщение, а Камерон каза, че щял да го потърси вкъщи, за да разбере как е.

Той, разбира се, не позвъни в дома на Лорънс — ако изобщо си беше вкъщи, а не в интензивното отделение или… в моргата. След като вече знаеше всичко, което му трябваше, Теди седна пред лаптопа си, вкара паролата и започна да описва последните събития във Вашингтон за потомството.

В последната сряда преди разпускането на Конгреса консервативните християнски депутати от двете камари провеждаха отдавна очакваното си и широко разгласявано заседание.

За пръв път в американската политика група реакционни християнски законодатели от двете враждуващи партии се бяха съгласили да се срещнат и одобрят или да „благословят“, както се изразяваха самите те — всевъзможни предложения за финансиране, идващи и от демократите, и от републиканците, без те предварително да бъдат разглеждани в съответните комисии и подлагани на гласуване. Ставаше въпрос за много милиарди долари и в определен момент разделението между църквата и държавата започна да се размива.

Тези хора притежаваха власт. Те притежаваха, с усмивка си каза Теди Камерон, и сляпа вяра, и сляпа амбиция.

Срещата бе насрочена точно за 10:00. Докато членовете на делегацията започнаха да напуснат залите на Сената и Конгреса, където бяха гласували резолюции за преждевременно разпускане на заседанията, галериите на пресата бръмчаха от новини за Съвета за Христа, както се наричаха делегатите.

Като се движеха на групички по трима-четирима, те се спуснаха в подземния етаж на Капитолия и се качиха на малката железница, свързваща Конгреса със служебните сгради оттатък Конститюшън авеню.

По ирония на съдбата заседанието щеше да се проведе в същата зала, от която из цяла Америка бяха излъчвани изслушванията на Маккарти. Това събрание щеше да е закрито за повечето журналисти. Съветът имаше свои дигитални камери и репортери.

Целта на това заседание бе да се получат клетви за вярност от ръководителите на всички отпускащи средства институции. „Балансираният“ подход към дарвинизма щеше да разшири параметъра им на действие. Положителното отношение към биомедицински проучвания върху зародишна тъкан щеше да провали бюджетната програма по-бързо, отколкото пожар можеше да опустоши клиника за аборти. Някои неща трябваше да бъдат направени кристално ясни за някои администратори. Теди чувстваше, че мракът, който щеше да дойде — Деветата чума — ще попадне право в целта си.

Въздухът в облицованата с дъбова ламперия зала тежеше от вяра и страх. Ръководителите на Съвета заемаха местата си и висшите представители на основните научни центрове неспокойно се въртяха на столовете си. Бяха ги посъветвали да подкрепят позициите на Съвета. Те щяха да свидетелстват, тласкани от собствената си сляпа вяра. От другата страна „хуманистите“, тези последователи на безбожната наука, щяха да се изправят пред лъвовете.

Изслушванията започнаха с благословия, последвана от молитви. Многочислени телевизионни екипи превръщаха залата в хаос от преплетени кабели, гори от микрофони и видеоапаратура. Репортерите и местните граждани, сред които Теди Камерон — колко просто беше да фалшифицира журналистически пропуск и да се облече в дънки, маратонки, тениска, бейзболна шапка и тъмни очила! — се блъскаха и препираха за място.

Тъй като сесията щеше да е продължителна, журналистите бяха признателни за кафето, поничките, ябълките, сладките и безалкохолните, които сякаш по вълшебство се появиха на подноси, носени от служители на Конгреса, докато господарите им вдигаха цирковата завеса.

Цял ред тежки столове бяха избутани до отсрещната стена, за да има място за прожекторите. Цареше пълна бъркотия, по пода се валяха смачкани пакети от храна, стиропорени чаши от кафе, целофанови обвивки от сандвичи, мръсни салфетки и бутилки от минерална вода. Никой не обръщаше внимание на един кафяв книжен плик, оставен до един от радиаторите. Никой, освен Теди Камерон, разбира се, защото тъкмо той го беше оставил там.

В този плик имаше топла, наполовина празна половинлитрова бутилка от плодов сок, обвивки от бонбони и няколко мръсни, сякаш току-що използвани салфетки. Никой нямаше да отвори шишето, даже да погледнеше в торбичката. С напредването на изслушванията течността в него ставаше все по-топла.

Теди бе пуснал в пластмасовата бутилка парченце сух лед, което бързо се топеше. Стените на шишето вече се бяха издули като кожа на тъпан. Камерон незабелязано се отдалечи от бъдещата огнева линия.

Първият свидетел, Негово Високопреосвещенство епископ Майкъл Девън от Първа уунсокска църква, който трябваше да бъде представен от републиканския сенатор от Мисури, беше забавен за малко — когато сенаторът се изправи, проблеснаха фотографски светкавици. Настана кратка суматоха, понеже някакъв протестиращ гражданин започна да вика, но незабавно го изведоха от залата. После всички погледи се насочиха към Негово Високопреосвещенство и проследиха самоуверената му походка, докато вървеше към централната маса.

Последва нещо, което във Вашингтон минава за тишина. Включиха още прожектори. Горещината накара мнозина да си съблекат саката. Епископът понечи да започне да чете от Библията си.

Точно в момента, в който Негово Високопреосвещенство Девън вдигна глава да заговори, пластмасовата бутилка избухна и капачката изхвърча на три метра във въздуха.

Хората наоколо се приведоха, сякаш ги обстрелваха. Трима от конгресмените залегнаха зад тежките бюра, предназначени специално да ги предпазват от всякакви нападения. След секунди в залата дотичаха трима мъже от охраната и се присъединиха към колегите си, които вече бяха вътре. Всички те се пресегнаха към пистолетите си.

Един от операторите, който се бе качил на стол до радиатора, извика:

— Няма нищо… Няма нищо… Просто гръмна някаква бутилка. Тук е толкова горещо, че капачката е изхвърчала. Няма проблем! — Той скочи от стола и се приближи до книжната торба.

В бутилката имаше голяма дупка. Операторът видя откъснатия метален пръстен на капачката. Във въздуха се носеше рядка бяла пара и течността на дъното на шишето продължаваше да цвърти. Не се усещаше никаква миризма.

Когато хората от охраната се насочиха към него, той отново скочи върху стола и размаха над главата си пробитото шише.

— Успокойте се — извика операторът, — това е обикновена бутилка от сок!

Конгресмените вече бяха започнали да подават глави иззад бюрата си. Някаква жена в дясната част на залата заръкопляска. Аплодисментите бавно набраха мощ. Операторът държеше шишето във въздуха, сякаш то бе главата на Медуза. Епископът го благослови под блясъка на светкавиците.

Повикаха оператора при масата на сенаторите и всички тържествено се ръкуваха с него.

Някой предложи да се помолят и всички присъстващи благодариха на Господ. Изслушването мина толкова гладко, че скоро заседанието се разпусна. Мнозина се върнаха в родните си щати, за да служат в черквите си и да разработват плановете си за събиране на средства.

До полунощ четири дни по-късно петдесет и седем души, които се бяха намирали в залата, развиха симптоми, напомнящи на грип. По-видните конгресмени, останали в Капитолия, бяха откарани във Военноморския център в Бътезда, но рутинните тестове за грип типове A, B и C се оказаха негативни. Същия резултат дадоха изследванията за микоплазма, хламидия, легионела, пситакоза и дори хантавируси. Специалистите бяха озадачени от състоянието, което наричаха „Конг грип“, но всички бяха убедени, че болестта се разпространява по въздуха.

До неделя операторът щеше да е мъртъв, а до края на септември епископът щеше да ослепее от кръвоизливи в ретината точно преди да получи силен удар. След часове щеше да изпадне в кома и скоро щеше да умре.

Камерон следеше резултатите. Една седмица след избухването на бутилката от мистериозната болест бяха поразени седемдесет-осемдесет души. Повечето се бяха пръснали по родните си градове. Всеки случай щеше да бъде възприет като изолиран. Много по-късно може би щяха да открият, че между тях съществува връзка, но вече щеше да е прекалено късно.

 

 

Понеделник, 7 септември

Стая на охраната, летище „Кенеди“

Куинс, Ню Йорк

12:00 ч.

Пазачът отвори вратата на тясната мрачна стая с няколко премигващи флуоресцентни лампи, затъмнени прозорци, малка черна дъска, два стола и бюро, на което седеше Скот Хъбърд.

— Каква изненада — каза Брин, когато пазачът излезе и затвори вратата.

— Как е в карантинния? Всичко под контрол ли е? — Хъбърд не стана от стола си, само даде знак на вирусолога да седне.

— Дали е под контрол? Нямам представа. Вашият човек ме спря в момента, в който влязох в сградата. Наистина ли има болен кон, или сте го инсценирали, за да ме докарате тук?

Агентът не отговори, което още повече ядоса Джак.

— Вижте — сприхаво попита той, — защо изобщо ФБР е тук, по дяволите? Повикаха ме да си свърша работата, която няма никаква връзка с вашата. Или подозирате биологичен тероризъм? Кажете ми честно, за терорист ли ме смятате, за бога?

— Знаем, че не сте луд фанатик, Брин. Оставете това. — Това заявление още повече убеди Джак, че Хъбърд го подозира. — Вижте, тук ми е по-удобно да се срещна с вас, отколкото в Олбъни, и за да съм сигурен, че няма да ви изпусна, наредих на охраната да ви доведе веднага щом пристигнете.

Той се изправи, приближи се до Брин и му подаде ръка. Вирусологът предпазливо я стисна.

— Радвам се да ви видя пак. — Агентът се усмихна със странната си, загадъчна, студена усмивка.

В отговор Джак се прокашля.

Хъбърд невъзмутимо продължи:

— Можем да поговорим тук или да се върнем заедно в Манхатън и да отидем в офиса ми на Уърт стрийт. Просто трябва да ви задам няколко въпроса. Става ли? В града?

Брин разбра — каквато всъщност бе целта на агента — че Бюрото е проверило и Миа, чийто офис се намираше на същата улица. Но защо беше дошъл чак на „Кенеди“, за да се срещне с него?

— Срещата ни официална ли е?

— Съвсем официална. — Всичко в Хъбърд, включително — или особено — неговата упоритост, дразнеше Джак. Е, какъвто и да бе проблемът, колкото по-бързо свършеха с него, толкова по-добре.

— Ясно. Да вървим.

— Много любезно от ваша страна. — Агентът има наглостта да го потупа по гърба. — По пътя ще ви разкажа всичко. Вие сте много популярен човек сред приятелите ми, а аз имам много високопоставени приятели!

„Какво ще последва сега, по дяволите?“ — тревожно се запита Джак, докато вървеше след Хъбърд.

 

 

Понеделник, 7 септември

Манхатън

09:00 ч.

Теди почти изцяло се бе пренесъл в уединената си импровизирана лаборатория, където пишеше, планираше и очакваше Гласа. Днес обаче имаше работа.

Въпреки вятъра той отвори прозореца над ваната в банята, сложи си маската и направи експеримент, като строши ампула соли за смъркане под носа си. Не усети миризмата на амоняк. Чудесно. Маската беше херметична, което означаваше, че е почти напълно защитен. После си сложи дълги до лактите гумени ръкавици и внимателно пусна ампулата в тоалетната чиния.

Завесите се издуха, развяха се и вятърът подхвана краищата на закачената на стената стара карта. Теди се наведе над ваната и бавно започна да разбърква гъстата царевична каша.

Особено внимаваше с тези приготовления. Преди по-малко от шест дни беше изсипал вътре килограм пречистен лизин и сега бе време да провери резултата. Лизинът ускоряваше метаболичните процеси. Дали сместа вече беше достатъчно силна?

Той извади от шкафа дълга тънка пипета, изтегли съвсем мъничка капчица и я прибави в петнайсетлитров контейнер с дейонизирана вода. После капна от друга течност в пластмасовата камера в горната част на новия съд, разклати го с две ръце, изтегли капка на пръв поглед чиста вода и я омеси в друг петнайсетлитров контейнер. Все едно че добавяше песъчинка към пясъка на плажа — съотношението на разтвора надхвърляше всякакви хомеопатични изисквания и дори се доближаваше до числото на Авогадро^[1].

Сега Камерон трябваше да изпита сместа, да провери дали не е прекалено разредена. Ако подействаше, концентрираната, неразредена каша най-после щеше да е готова. Той разопакова нова спринцовка и й сложи игла номер 27. Бавно и внимателно изтегли по-малко от един милиметър от гърлото на бутилката и се обърна към кафеза, поставен върху тоалетната чиния.

Извади отвътре дебел бял плъх с гладка като коприна козина, като опитно го хвана за широките гънки от кожа на тила. Животинчето зацвъртя.

Винаги се грижеше за животните си преди да ги убие. За него те бяха нещо много повече от експериментални обекти. Някои дори си имаха имена. Нямаше да забрави даже онези, който трябваше да пожертва. Този плъх се казваше Елвис.

Държеше спринцовката зад гърба му, за да не го плаши. Постави го върху малка дигитална везна до кафеза и записа теглото му в лаптопа. Елвис седеше и го гледаше. Теди отвърна на погледа му. Тежеше 275 грама — чудесен тлъст екземпляр, също като Кинг.

Камерон отново взе животинчето и го вдигна във въздуха. Със свободната си ръка отвори плексигласовия капак на голям празен аквариум и сложи Елвис вътре. Гризачът се изправи на задните си крачка и се огледа, като бърчеше розовото си носле. Теди затвори капака почти докрай и настрои брояча.

После нежно изстреля ефирната струя разтвор от спринцовката на разстояние от плъха и затвори капака.

Нищо.

Камерон угаси осветлението, после се пресегна и взе ултравиолетовата лампа.

Включи я и я вдигна над аквариума.

Към Елвис сякаш заплува бледозелена нишка.

Гризачът се изправи на задните си крака.

Любопитно.

Теди още повече доближи лампата.

Аерозолната струя, която продължаваше да отделя бледозелено сияние, се намираше само на сантиметри от плъха. Бяха изтекли двайсет и шест секунди. Внезапно Елвис замръзна. Вцепени се. Изписука. Камерон погледна часовника. Двайсет и осем секунди.

Животинчето изведнъж се сгърчи и се превърна в бяло кълбо от болка. Започна да си хапе опашката, от нослето му потекоха червени струйки кръв. После умря.

Трийсет и пет секунди от началото, отбеляза Теди.

Достатъчно силно за Елвис, но не и за онези, които трябваше да станат жертви на десетата чума. Не и за първородните синове.

За миг се загледа в зелената пара, издигнала се над мъртвия плъх, после се извърна. Съдържанието на ваната флуоресцираше. Той включи лампата, отново си погледна часовника и записа времето.

Бръкна в шкафа, извади бутилката с амоняк, взе спринцовката от капака на кафеза и я постави в чист съд. Обля иглата с амоняк, после напълни и самата спринцовка и я изпразни в кафеза с мъртвото животно.

Отново угаси осветлението и се загледа в бледозеленото сияние на токсина, което се разпръскваше под неутрализиращото въздействие на амоняка. Накрая не остана нищо.

Десетата чума щеше да е безупречна. Хвала на Господ във висините.

 

 

Понеделник, 7 септември

Федерал Плаза №26, Манхатън

13:00 ч.

Преди на Федерал Плаза №26 се бе издигала гигантска скулптура в стила на Бранкузи^[2] и фонтан, край който хората често си определяха срещи. След бомбата в Световния търговски център и преди инцидента в Оклахома Сити ги бяха махнали и засега на тяхно място нямаше нищо, докато някой във Вашингтон не определеше каква преграда ще е най-подходяща, за да предпази сградата от нови огнени безумства. Охраната беше засилена и дори Хъбърд бе подложен на безкрайни проверки.

От изненадващо малкия кабинет на агента се разкриваше приятен изглед. На хоризонта се виждаха великолепните паяжини на мостовете над Ийст Ривър, които свързваха Манхатън с Бруклин.

По пътя Хъбърд се беше държал любезно, но когато започна да разпитва Джак, отново стана делови и включи касетофон.

— Доктор Брин — каза той, като се въртеше на стола си. — Вашето име се появява във връзка с възможно най-странните места. — Той взе в ръце дебела папка. — Досието ви е забележително, биографията ви — внушителна. Особено забележителни са детските ви преживявания в Пинфан — поне според онова, което старата Служба за стратегически задачи и ЦРУ са оставили в папката. Спомняте ли си за това време? — Агентът запрелиства страниците.

— Иска ми се да можех да забравя всичко. — Брин започваше да се дразни. — Но това не може да е причината за присъствието ми тук. Нито в Сан Диего, нито когато идвахте в лабораторията ми, не сте споменавали за детството ми.

— Така е. В Сан Диего от антракс починаха две деца, затова бях там. Възложиха ми целия случай. Нуждая се от вашата помощ, това е всичко. Затова сме тук. — Хъбърд замълча за миг. Имаше намерение да сподели с Брин секретна информация, за да спечели доверието му. — Ами ако ви кажа, че е възможно да има други събития, други необикновени случаи, свързани с биологично опасни вещества?

— Ще се съглася с вас — отвърна Джак, решил, че няма какво да губи, но може да спечели много, ако ФБР върви по същия път като него.

— Нима?

— Да. Това са само предположения. Нямам твърди доказателства, но въпреки това смятам, че са ми известни много подробности, може би дори за престъпника.

— Продължавайте. — Хъбърд се радваше, че записва разговора.

— На първо място, според мен инцидентите с антракса са свързани с епидемията по конете в Кентъки. Не са били засегнати хора, няма данни за предумишленост. Засега всички, с които съм разговарял, мислят, че е било просто лош късмет.

— Но вие не сте съгласен с тях, така ли? — попита агентът.

— После се появиха всички онези случаи на ботулизъм.

Хъбърд рязко се изправи на стола си.

— Имате предвид информацията — каза той и отвори кафява папка, сякаш за да провери фактите, — която ви е съобщил Карл Рейдър, нали?

— Да. Познавам Карл Рейдър от години. Той знае, че може да споделя с мен поверителна информация.

— Но сте знаели за това още преди да ви го каже Рейдър, нали? — Джак едва сега осъзна, че старият му приятел е информирал ФБР за него.

— Бюрото работи по отравянията с ботулизъм заедно със Службата по храните и лекарствените средства и ЦКЗ. — Хъбърд усилваше натиска. — Пазехме пълна тайна. Тогава откъде сте знаели вие?

— Не знаех — настоя Брин. — Само предположих, че жертвите са свещеници, това е всичко.

— Странно предположение. На Рейдър също му се е сторило така, затова е сметнал, че трябва да ни съобщи.

— Вижте, не се случва за пръв път свещеници — наред с най-ентусиазираните им енориаши — да станат обект на атака. — Джак кипеше от гняв и негодувание. — С това е свързан и антраксът. Бащата на Джоуи Сейнт Джон е влиятелен член на фундаменталисткия Християнски съвет.

— Добре. Продължавайте.

— Искате ли още едно невероятно „предположение“? — каза Брин. — Спомняте ли си водния пистолет от Сан Диего? На дръжката му беше написан цифровият код за антракс и буквите „ПМН“. Рейдър ми каза, че върху онези преспапиета е бил отбелязан кодът за ботулизъм, както и същото „ПМН“. Можете ли да го потвърдите?

— Информацията е секретна. Но продължавайте, искам да чуя тази ваша теория…

— Естествено. Ще ви я обясня. — Вирусологът замълча за миг. — Но вече минава дванайсет. Трябва да позвъня на жена си и на Дрю Лорънс.

Хъбърд напрегнато впери поглед в очите на Брин — дали шокът щеше да е искрен, или престорен? Най-малкото така щеше да го изпита.

— Доктор Брин. — Лицето на агента внезапно стана мрачно, изражение, което изглеждаше още по-застрашително от ироничната усмивка. — Доктор Брин, съжалявам, но трябва да ви съобщя много скръбна вест. Дрю Лорънс е починал тази сутрин.

Брин го зяпна. Хъбърд безстрастно отвърна на погледа му, после каза:

— Господин Лорънс е починал в медицинския център в Олбъни. Причината за смъртта са усложнения от грип.

Джак поклати глава. Лорънс мъртъв? От грип? Нещо му шепнеше, че би трябвало да го предвиди. После го порази мисълта, че Хъбърд го е знаел от часове, още на летището. Искаше му се с голи ръце да изтръгне сърцето на агента.

— Мръсник! — изрева Джак. — Ти си знаел за Дрю! Защо не ми каза? Наистина ли смяташ, че съм го извършил аз?

— Исках да сме в овладяна обстановка, Джак — тихо отвърна Хъбърд. — Аз…

— Ами овладей я тогава. — Брин скочи от стола си и специалният агент се вцепени. Щеше да е съвсем лесно да го сграбчи за шията и да я извие като на пилетата, които беше виждал да убиват в Пинфан. Да го сграбчи, да му откъсне главата и да му изпие кръвта. Хъбърд плъзна ръка към пистолета си, но вместо към него, Джак се пресегна към телефона. Агентът не му попречи.

Отговори му Али, синът на Дрю Лорънс. Брин не знаеше какво да каже, нито как да го каже и със заекване започна да изразява съжаления, съболезнования, предлагаше помощ. После майката на Али му обясни подробностите.

Болките в мускулите и високата треска на Лорънс били последвани от делириум и накрая Дрю изкрещял „Пред очите ми плуват червени петна“, което означавало, че ослепява.

— Според лекарите от медицинския център имал всевъзможни усложнения. Накрая напълно ослепял — тъжно, но с типичното си достойнство и самообладание каза Илис Лорънс. — Аспиринът, който постоянно пиеше, още повече бил влошил положението.

Лорънс бил прехвърлен в интензивното отделение, продължи тя, но помолил да му позволят да поговори с нея, да й прошепне своето „сбогом“. Внезапно погледнал към тавана, сякаш наистина можел да види нещо, незабележимо за всички останали.

— Поне бях при него — завърши жена му.

— Ами погребението, Илис? — внимателно попита Джак. — Мога ли да помогна с нещо?

— Да, Джак — отвърна тя и вирусологът за пръв път долови сълзите в гласа й. — Ела на службата в сряда по обед. С Али решихме да бъде в Манхатън, където са семейството и приятелите на Дрю. Ще успееш ли? Налага се да поговорим, но сега трябва да полегна за малко.

Брин стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите му придобиха цвят на пергамент. Той затвори. Бе убеден какво е убило Дрю, сякаш лично бе видял лабораторните резултати. Треската от Великата долина. Тя ослепяваше хората още отпреди времето на древните египтяни — самият Лорънс я беше предложил като една от многобройните възможни болести, които биха могли да предизвикат тридневния мрак, деветата чума.

И се бе случило. Наистина се беше случило.

Джак седна на стола, стисна главата си с ръце и няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

— Ако нямате нищо против, бих желал да позвъня на жена си. Тази сутрин трябваше да пристигне от Олбъни.

— Не, не, разбира се, телефонирайте й. Но после… — предизвикателно каза Хъбърд, — после наистина искам да чуя как си обяснявате всичко това.

Брин го погледна с присвити очи и отговори:

— Теорията ми ще отнеме часове, но предпочитам да я изложа пред значително по-голяма и по-образована публика. След като разговарям с жена си, имам намерение да уговоря среща с вас, но и с други специалисти, колеги на Миа. Ако искате, доведете някои от своите далеч не толкова полезни приятели. Това, струва ми се, не е малък проблем. Всъщност може да обхване целия район на Ню Йорк.

Джак най-после се свърза с Миа по мобилния й телефон в колата й. Резкият й тон го смути, но когато й съобщи ужасната вест за Дрю, я чу да се разридава. И без да пита, знаеше, че жена му вече ще приеме „безумната“ му теория като правдоподобна, дори вероятна. Тя се прокашля и попита:

— Какво можем да направим?

— Ще те помоля за една голяма услуга, Миа. — Той й обясни за срещата, която искаше да организира. — Спешно е. Нуждая се от помощта ти. Нуждая се от теб. Мисля, че става дума за терористична атака срещу града. Можеш ли да повикаш хора от нюйоркското полицейско управление и от общинския отдел за борба с бедствията? А също твои колеги от Ню Джърси и Кънектикът. В момента съм във ФБР.

— Какво говориш, Джак?!

— Дрю е мъртъв, Миа. Онова, което го е убило, или е било предназначено за мен, или е нещо като предупреждение. Мисля, че онова, което ще последва, ще е насочено срещу целия Ню Йорк.

— О, Джак, тези приказки ме плашат. Сигурен ли си, че си…

— За бога, Миа, трябва ли да бъде поразено цялото население на града, за да решиш да се вслушаш в думите ми? Може би ще се вслушаш във ФБР или ЦКЗ — и те вървят по същия път като мен. — Хъбърд обърна внимание на това, че Брин заблуждава жена си.

Омекнала за миг, Миа отговори, че било трудно, но не и невъзможно да се организира такава среща. Щяла да се свърже с началника на здравния отдел. Това обаче щяло да отнеме време, може би два дни. Във вторник щяло да е прекалено рано. Срещата можела да се проведе в Нюйоркската медицинска академия в сряда следобед, след погребението на Дрю. Предлагала това място, поясни Миа, защото ако разходите поемел здравният отдел на общината, тази територия щяла да е неутрална за целия щат и държавните институции. Той се съгласи.

— Миа — каза накрая Джак, — много ти благодаря, че ми помагаш. Зная, че смяташ теориите ми за безумни.

— Не толкова, колкото преди Дрю — загрижено отвърна тя. — И, скъпи, ако наистина съществува, този маниак може да преследва и теб. Моля те, обещай ми да внимаваш.

— Повярвай ми — каза Брин, — това се отнася и за теб, обич моя.

— Естествено — съгласи се Миа. — Джак, ужасно ми е мъчно за Дрю.

После Брин се обади на шефа си Ч. Дехавенън Лаймън и му съобщи, че вечерта ще се прибере в Олбъни, но че в сряда ще отсъства заради погребението на Дрю и организираната от Миа среща. Увери го, че лабораторията ще продължи да работи до обед на следващия ден.

— Джак — отвърна Лаймън, — не мога да изразя колко съжалявам, не, колко съжаляваме за Дрю. Проблемът е, че тук избухва нова епидемия.

— Нека се досетя, Чък. Нов, изключително заразен тип грип, нали?

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Навярно е същият като онзи, от който е починал Дрю.

— Мили боже! Наистина ли смяташ така? ЦКЗ предупреди всички щатски лаборатории. Може да е мутация на H3N2.

Лаймън му разказа, че до неделя десетина известни конгресмени били приети с остро вирусно заболяване. Някои ослепели. Той наредил на щатската лаборатория „Аксълрод“ да извърши масова проверка за грип — макар че не му достигали хора. Можело да се наложи да повика на помощ неколцина от лаборантите на Брин.

— Джак — накрая рече той, — непременно ми съобщи, когато се прибереш в лабораторията си. Може да имаме нужда от вас.

Брин затвори и се обърна към агента.

— Хъбърд, нуждая се от помощта ви. Незабавно. Навярно няма да са ни излишни и някои от приятелите ви в тази сграда.

— Ще получите помощта ми, след като чуя обяснението ви, Брин. Не по-рано.

Джак се помъчи да събере мислите си. Смъртта на Дрю. Конгресмените. Пробите, които бе получил Лорънс. Реши да каже на агента за пратката — онази, която според Вики изобщо не бе изпращана.

— Това обяснява защо имам нужда от вашата помощ. Ще видите. — Брин отиде при черната дъска в ъгъла, достатъчно голяма за десетте римски цифри, които написа от лявата страна. После изреди библейските чуми и съответните болести.

I	Кръв/вода	Червена вълна/токсични алги
II	Жаби	Дървесни жаби
III	Въшки	Ерготизъм
IV	Рояк	Пчели
V	Мор
VI	Циреи	Антракс
VII	Градушка	Ботулизъм
VIII	Скакалци	???
IX	Мрак	???
Х	Смърт на първородните синове	????

След като свърши, се върна на номер IX, изтри въпросителните знаци и написа „Треска от Великата долина“.

— Ако съм прав за треската, имаме сериозен проблем. Това е една от болестите от Стария свят — поясни той. — Подобно на африканската конска болест, тя се среща само в Африка и е заразна като грип, само че е смъртоносна. Освен че се разпространява от комари, може да се предава с капки вода, пръски и кашлица. И за разлика от конската болест, поразява хората. Почти съм убеден, че Дрю е починал от нея.

— И защо?

— Заради слепотата. Най-сериозното усложнение на треската са кръвоизливите в ретината, които предизвикват временната понякога и постоянна слепота. Това е тридневният мрак. Деветата чума. Съпругата на Дрю ми каза, че преди да умре е ослепял… — Брин усети солено парене в собствените си очи.

Като почукваше с молив по бележника си и гледаше как вирусологът изважда носната си кърпа и си бърше очите, Хъбърд попита:

— И сега смятате, че някой е заразил с тази треска членовете на американския Конгрес, така ли?

— Не зная. Това е само предположение. Ако искате да откриете, позвънете във всички федерални болници, ЦКЗ, „Уолтър Рийд“, „Бътезда“. А защо не и във Форт Детрик? Могат да извършат анализите, имат лаборатории БЛ-4. Може би ще разберат дали Дрю и конгресмените са се заразили с едно и също. Но за да направят тестовете, трябва да имат предвид треската от Великата долина.

— И ако наистина е така? — попита агентът. — Колко заразна е тази болест? Ще се разпространи ли?

— Разпространява се като грип и ако предположенията ми са верни, тази мутация е още по-ужасна. Дори федералните власти да помогнат, може да сме закъснели. Треската се лекува — ако я търсиш специално и действаш бързо. Но няма установена ваксина.

Хъбърд го слушаше и се чудеше дали си има работа със спасител или със сатана. Във всеки случай, трябваше да внимава.

— Доктор Брин, обещавам ви, че ще присъствам на вашата среща в Медицинската академия. Ще доведа някои хора, които могат да ни подадат ръка. Ще им разкажа и теорията ви за треската от Великата долина.

— Може ли вече да си вървя?

— Поддържайте връзка с мен. Позвънете ми утре.

Джак се завъртя, спря, после отново се обърна към агента.

— Хъбърд, благодаря ви. След смъртта на Дрю се страхувам, че вие сте единственият, който ми вярва.

След заминаването на Брин Хъбърд позвъни във Вашингтон и започна да търси връзката между конгресмените. Накрая я откри — срещата на Съвета за Христа. Нареди да пресеят на ръка всички боклуци, изхвърлени през последната седмица от Рейбърн Билдинг. Избухналата бутилка от сок бе открита на шест метра дълбочина в студените влажни пластове от отпадъци на сметището край Анакостия. През нощта седемдесет и пет федерални маршали бяха ровили в отделения за Вашингтон парцел от шейсет квадратни метра, за да я намерят. На пластмасовото дъно с остър инструмент бяха издраскани буквите „ПМН“ и под тях номерът 066.3, който според Международния код за класификация на болестите означаваше треска от Великата долина — точно както беше предвидил доктор Брин.

Сега пред Хъбърд се изправи друг проблем — как да убеди началниците си в невинността на вирусолога. Брин не можеше да е бил едновременно във Вашингтон и Олбъни. Освен ако нямаше и други. Дали Лорънс не бе един от съучастниците му, впоследствие решил да се откаже? И в крайна сметка каква роля играеше Виктория Уейд?

Ами онова хлапе от Бруклин, което Бюрото следеше, след като бяха подслушали телефона в лабораторията на Брин? Ами Миа Харт, жена му? Нейната медицинска специалност я правеше съвършено подходяща за целта.

След няколко разговора с Вашингтон Хъбърд научи, че агентите от ФБР, представителите на Националната служба за сигурност и Секретната служба са открили една и съща информация. Всички знаеха за случаите на антракс и ботулизъм. Бяха убедили ЦКЗ и Службата по храните и лекарствените средства да съобщят, че при повторен анализ на „заразените със салмонела“ преспапиета било установено, че част от тях са чисти, а други съдържат смъртоносни количества ботулинов токсин.

После Хъбърд набра номера на адмирал Олд и след секунди го свързаха.

— Е, Скот, как мина? — с обичайната си безцеремонност попита той.

— Ами, Брин, изглежда, знаеше много повече, отколкото би трябвало. За случаите на ботулизъм например. Твърди, че преди Рейдър да му съобщи не бил сигурен, после направил обосновано предположение въз основа на предишни инциденти — връзката със свещениците например.

— Вярваш ли му?

— Не съм сто процента убеден, господин адмирал. Изглежда съвсем нормален, но ако е социопат, може да се преструва. И освен това твърди, че причина за болестта на конгресмените и за смъртта на лабораторния му сътрудник е нещо, наречено треска от Великата долина. Убеден е, че Лорънс е бил убит.

— Но защо би убил най-близкия си приятел и колега?

— Логиката ми подсказва, че не го е направил той, господин адмирал. За да извърши всичко това, трябва да е бил на много различни места — а ние постоянно го следим.

— И какво е заключението ти?

— Или е невинен, или е терорист. Може да има и други. Възможно е Дрю Лорънс да е бил негов съучастник и да е искал да се откаже, поради което Брин не е имал друг избор, освен да го убие.

— Скот, не си ли губим времето с невинен човек?

— Брин все още отговаря на психологическия портрет на престъпника, господин адмирал. Ужасното му минало, опитът с биологичния тероризъм, отрицателното му отношение към властта и някои доста неласкави сведения — анонимни или не — от негови колеги. Просто още не съм готов да го отпиша. Пък и засега познанията му са ни от помощ.

— Тогава стой близо до него.

— Разбира се, господин адмирал. Ще съм като негова сянка.