Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (26)

24.

22:50 ч.

Ийст Ривър, Ню Йорк

Брин и Хъбърд слязоха на брега и полицаят от катера им подаде по един голям фенер с по четири батерии. Лъчите пронизваха мъглата само на няколко метра пред тях. После чуха, че катерът бързо се отдалечава, за да се срещне с този на бреговата охрана.

Двамата пресякоха района на рушащата се болница и видяха фонтана на малкия вълнолом, разположен на неколкостотин метра от южния край на острова. Брин с тревога забеляза, че брегът е прекалено скалист — полицейският катер нямаше да може да пристане.

Луната бе почти пълна и болницата „Голдуотър“ и сградите на Манхатън оттатък реката хвърляха достатъчно светлина. Небето беше обсипано със звезди. Ясно виждаха осветения град, от скъпите апартаменти на Ийст Енд авеню и Сътън Плейс до лъскавата фасада на сградата на Обединените нации. На изток започваше Куинс — дълъг, нисък, изненадващо мрачен и отблъскващ.

Коварният, но единствен път към фонтана пълзеше над частично срутената болница. Много отдавна тук бяха изолирали жертвите на едра шарка, тиф и чума. Днес за тази цел се използваше болницата „Метрополитън“, която се намираше на километър и половина на север. Вече разграбена и почти разрушена, тази сграда се бе превърнала в грозно и опасно място.

Под ниските дървета и бурените в южния край на острова се криеха мазета, тунели и шахти. Навсякъде бяха пръснати полузаровени гнили дъски, съборени стълбища, маси за преглед и стари електрически съоръжения. От пръстта стърчаха железа, които спокойно можеха да пробият нечия обувка. На земята лежеше разбит меден купол, целият обрасъл и позеленял.

До останките беше фонтанът — куб от бетон, който трябваше да неутрализира огромния напор на експлозивната водна струя. Местоположението му изглеждаше случайно — миниатюрен остров с около сто и двайсет квадратни метра площ, изграден от гранитни блокове сякаш само на няколко метра от брега.

Изведнъж Брин чу остро пропукване и незабавно приклекна. Чу се по-силен трясък, последван от високо „Мамка му!“. След кратка тишина агентът извика:

— Джак, внимавай! Всичко е изгнило.

Вирусологът плъзна лъча на фенерчето по земята и забеляза нещо, което приличаше на яма. Хъбърд бе паднал в нея. Десният му крак беше извит под ужасен ъгъл.

— Счупих си глезена, по дяволите! Върви сам!

— Не, ще сляза при теб и ще те измъкна навън.

— Няма време, Джак — настоя Хъбърд. — Ще се върнеш, след като свършиш.

Брин се замисли. Знаеше, че Скот има право.

— Добре. Ако успея навреме, ще телефонирам да пратят хеликоптер. Недей да мърдаш!

Агентът му махна с ръка.

— Няма къде да ходя!

Джак взе чантата с инструментите, изправи се и запълзя към медния купол. Надникна през вентилационните отвори и видя картина, която го върна много години назад в Манджурия: стърчащите от пръстта парчета метал му напомниха за стълбовете в Пинфан — и отново го върнаха към действителността.

Фонтанът се намираше поне на сто и осемдесет метра зад купола. Джак чуваше само плисъка на вълните в скалистия бряг, виждаше мрачната вода.

Трябваше да пресече откритото пространство до вълнолома. Скоро приливът щеше да свърши и Ийст Ривър щеше да обърне течението си към морето. Отсрещната страна на острова бе заобиколена от стена, издигната от необработени гранитни блокове, но откъм изток пътят към гигантския стоманен куб с генераторите, двигателите и филтриращата система беше открит. Той се насочи на юг.

Преди месеци заедно с Миа бяха прегледали плановете на фонтана. Знаеше как работи, знаеше и какво трябва да направи, но дали можеше да стигне до него преди системата да се активира и буквално да накара дъха на жителите на Манхатън да секне? Водопад от светлини и пъстроцветни лазери щеше да обагри кипящата мощна струя вода и да я превърне в истински огнен стълб — символ на религиозното обединение.

Джак отново прехвърли в ума си онова, което знаеше за фонтана. Беше монтиран в края на голям бетонен блок и завинтен за широка пирамида от бетонни плочи и пилони. Приличаше на черква — точно като в скицата на Миа.

От отвор в средата на куба се извисяваше заострена медна кула с формата на гигантски пожарникарски маркуч, насочен право към нощното небе, като артилерийско оръдие. Височината й навярно надхвърляше четири метра. Отстрани бе заварена малка стълба.

И изведнъж видя моторната лодка в скалите. Бяха включени само сигналните светлини, носът й сочеше на юг, а кърмата й се полюшваше срещу течението. Лениво бръмчеше мощен двигател и изхвърляше сиви газове, които се стелеха откъм подветрената страна. Камерон!

Трябваше да се добере до фонтана, нямаше време за губене. Джак за миг плъзна лъча на фенерчето си по грозната зеленикава повърхност на стоманения куб. Болтовете и заварените ръбове очертаваха краищата му. Откъм източната му страна имаше врата със стоманен катинар, голям колкото юмрука му. Катинарът бе разбит и вратата зееше. Брин тръгна натам. Знаеше, че ако успее да влезе вътре, трябва да открие крановете на филтриращия резервоар.

Пред него имаше няколко метра хлъзгава скала. Приливът придаваше на реката измамно спокоен вид. Той опипа повърхността с крак и скочи.

Запълзя към вратата, надникна и светкавично се отдръпна. Пълен мрак. Кубът беше достатъчно голям, за да побере двама души. Отсрещният край на помещението завършваше с мрежа. Метална. Зад нея се намираше двигателят на гигантския фонтан и контролното табло. До него бяха пръснати резервни части, клапани, помпи и работни инструменти.

Зачака и се заслуша. Вятърът се вихреше над водата, вълните равномерно се плискаха в брега, чуваха се автомобилите по Рузвелт авеню, които заглушаваха шума на помпите. Нищо не помръдваше.

Накрая той включи фенерчето и насочи лъча. Пак нищо. Надникна вътре. На отсрещната стена видя уреди и надписи с червена боя: ДИАМЕТЪР НА ОТВОРА (СМ), ТРАЕКТОРИЯ (ГРАДУСИ), ВИСОЧИНА/СИЛА НА ВОДНИЯ СТЪЛБ (М/РН). Брин влезе в помещението.

Стоманена фуния в основата на контролната кутия на помпата водеше към канал, който изчезваше под блока на тръбата. До нея имаше входен клапан за осигуряване на основния отвор. За стената бяха закрепени два двеста и петдесет литрови варела с надпис „СОДЕН ХИПОХЛОРИД. 5%“. До тях бяха окачени лост, лопата и метла с дълга дръжка. Брин не чу нищо. Не видя никого. Изключи фенерчето и стаята потъна в мрак.

Джак бръкна в джоба си, извади ултравиолетовата лампа и плъзна лъча из помещението. В ъгъла зловещо сияеха купчина парцали, смачкан на топка пожълтял вестник, няколко празни найлонови торбички и кутия машинно масло. В другите ъгли нямаше нищо. Уредите изглеждаха непокътнати.

После забеляза във фунията добре познатата му луминесценция, мъждукаща като блуждаещ огън в блато. О, господи! Тук сиянието бе по-силно и няколко влажни петна излъчваха характерна зеленикавожълта светлина. Брин се наведе, за да ги разгледа отблизо, и незабавно позна зърнестата смес: смачкана царевица.

Погледна главния кран. Последните нарези лъщяха. Беше развит поне с пет пълни оборота и стърчеше на сантиметър и половина от тръбата. Излъчваше зелено сияние.

Контролният кран бе отворен далеч над максимума и ако в този момент включеха фонтана, водната струя щеше да се издигне на около триста метра, три пъти повече от указаното на таблото „МАКСИМАЛНО ДОПУСТИМО НАЛЯГАНЕ“.

Джак прибра ултравиолетовата лампа в джоба си и отново включи фенерчето. За миг светлината го заслепи.

Внезапно чу пантите да изскърцват и грабна лоста.

По скалата отвън зашляпаха стъпки. Отдалечаваха се от фонтана. Джак изхвърча навън. Трябваше да е Камерон! Настигна тъмната фигура с черни дънки, черна риза и маратонки и двамата тежко се стовариха на земята. После се изправиха и застанаха един срещу друг.

— Леле, леле! Проклет да съм, ако това не е старото ми хаитянско приятелче! — каза Теди. — Как е майчето ти?

Брин се смая от пустотата в очите му и от омразата, която излъчваха думите му. И все пак сега той бе на ход и го тласкаше огнена ярост.

В името на възмездието, в името на Дрю и Миа, Джак вдигна металния лост и си помисли: „Заслужава си го. Убий това…“. И замръзна.

Спомни си проблясък от друго време, проблясък на лъскав щик. Вик „Хийку, хийку!“ — Ще те убия, ще те убия. И изведнъж изкрещя и с цялата си омраза заби върха на лоста в десния хълбок на Камерон. По черните дрехи на мъжа бликна кръв и той се свлече на земята. Брин отново замахна с желязото, извика: „Хийку, хийку!“, прониза гърдите му и с всичка сила го натисна в тинестия пясък.

— Дойде прекалено късно, за да ме спреш! — изхриптя Камерон.

— Така ли смяташ, Камерон? — извика Джак на прикованата към земята фигура. — Няма да има десета чума! Ще те спрем!

Камерон не му обърна внимание. Лежеше на пясъка и лицето му бе сгърчено от болка. Внезапно потръпна, изпусна въздуха от гърдите ри, разтвори обезобразените си длани и ръцете му се разпериха като на разпнат на кръст.

В същия миг Брин чу рев на двигател и видя червено-зелените светлини на полицейския катер. Мощният му прожектор почти го заслепи.

— Тук сме, доктор Брин! — извика капитанът. — Къде искате амоняка?

Оставаха само няколко минути. Брин посочи към металния куб и извика:

— Доближете се колкото може повече. Хвърлете чувала. Ей там, до вратата. Ще ми трябват между пет-десет минути, после трябва да се махнем оттук. И никакви хеликоптери!

Приливът беше достигнал най-високата си точка и реката изглеждаше неподвижна, почти гладка и лъскава под лунните лъчи. Катерът се приближи откъм подветрената страна. Двамата облечени в тежки защитни костюми полицаи повдигнаха двайсеткилограмовия чувал със сух амоняк над перилата и го претърколиха върху гранита.

— Ами този? — извика единият и посочи Камерон.

— Да си седи там! Няма да избяга — отвърна Брин. — Трябва да изсипем амоняка в резервоара. Във фонтана има достатъчно токсини, че да убият всички на петнайсет километра по посока на вятъра. Трябва да ги неутрализираме.

— Но във водата има адски много хлор! Амонякът ще реагира и…

— Няма значение — прекъсна го Джак. — Даже да избухне, амонякът вече ще е изпълнил задачата си. Трябва му толкова време, колкото да напои царевичната каша. Дотогава вече ще сме далеч оттук.

— Ами ако грешите?

— Тогава експлозията ще направи всички ни на сол.

Брин помогна да претърколят тежкия чувал до вратата, бутна го в малката стая, влезе вътре и го разпори. Амонякът незабавно започна да реагира с влажния въздух, надигна се парлив облак. Вирусологът изсипа цялото съдържание във фунията и проследи с поглед гранулите, които потънаха в резервоара. После хукна навън и скочи на катера. Двигателят изрева.

— Доктор Брин, доктор Брин! — извика един от полицаите. — Той бяга! — Колкото и да изглеждаше невероятно, Камерон някак бе успял да се освободи и тичаше към куба, покатери се горе и се изкачи по стълбата.

— Да върви по дяволите — каза Джак. — След няколко минути ще се пържи в ада.

В този момент от върха на металния куб се разнесе грохот. През вратата и около главния отвор бликна гъста пара, която обгърна цялата структура заедно с Камерон.

— Ще избухне! — изкрещя капитанът, стисна руля и натисна дросела докрай.

От тръбата бликнаха тежки пари, които се понесоха право към катера.

— Пазете се! — извика някой, но вече беше прекалено късно.

— Не го вдишвайте! — викна и Брин.

Гъстият дим се виеше над реката и започваше да обгръща катера. Всички неудържимо се закашляха.

Джак разтърка парещите си очи. Болезнен пламък облизваше гърлото му. Дробовете го боляха, но това бе познатият мирис на амоняк и той му подсказваше, че всичко ще е наред. Беше успял. Амонякът трябваше да е напоил пречистения афлатоксин на Камерон навреме, за да го неутрализира. Сега оставаше да разберат дали ще реагира с хлора на дъното на резервоара. В такъв случай първата експлозия щеше да е само прелюдия.

— Да се махаме оттук, бързо! — извика той.

Катерът ускори на юг.

Брин бе сигурен, че е видял Камерон да стои върху куба с протегнати ръце. Знаеше, че безумецът е обречен, но въпреки това го изпълни странен страх. Изведнъж първите лазери пронизаха небето и се сляха над фонтана. Той си погледна часовника. Оставаха две минути.

Точно в полунощ изригна първият невероятен гейзер, светкавично достигна сто и двайсет метра височина и продължи да се издига. Един по един лазерите промениха цвета си и разсякоха облаците от пара: червен, жълт и син.

Фаровете на мостовете в Куинс и Манхатън осветяваха гигантската струя, като угасваха и се включваха в пълен синхрон, после всички лъчи едновременно се насочиха над фонтана и уловиха невероятна експлозия. Кръгла синьо-бяла мълния откъсна плочите от стоманената кабина на помпата и изстреля медната тръба право в нощното небе като ракета, последвана от пламтящ облак. Силата на взрива и светлината за миг ослепиха всички.

Почти в същия миг мъжете на катера усетиха друга миризма — хипохлорна киселина, като от плувен басейн, в който са изсипали прекалено много хлор.

Петнайсет минути по-късно цялото население на южен Манхатън започна да се оплаква от замърсения градски въздух, но всички бяха единодушни, че илюминациите са великолепни.