Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (3)

1.

Сряда, 10 юни

Сан Диего, Калифорния

Много след тази трагедия Дороти Адамс винаги си спомняше колко ветровита бе онази сутрин, в която заведе първокласниците си в зоопарка. Сан Диего често бе спохождан от късни пролетни дъждове и пустинни ветрове, които променят посоката си в зависимост от сезона, и онази сряда последното извънкласно занятие се случи в сив, смръщен ден. Децата бяха странно неспокойни, докато се приближаваха в колона към залата на колибрите и спираха на входа, където Дороти се опита да ги укроти.

Едно шестгодишно светлорусо зеленооко дяволче — Джоуи Сейнт Джон — както обикновено особено я затрудняваше. Момчето се люлееше на пети, докато тя им обясняваше, че ако искат да видят колибрите, всички трябва да са много тихи и внимателни. Джоуи беше изял пакетче бонбони, три малки шоколадови понички, половин пакет „Джоли Ранчърс“ и сандвич с фъстъчено масло и конфитюр — всичко онова, което родителите му не му позволяваха вкъщи — и бе обзет от мощен пристъп на захарна възбуда. Може би щеше да е в състояние да кротува пред жив тиранозавър, но обикновените колибри нямаше да са достатъчни. Дороти Адамс добре го познаваше — и го обичаше. Той беше всеобщ любимец — в няколко смисъла на тази дума.

Джоуи бе единствено дете на най-богатите и влиятелни хора в южна Калифорния — Джоузеф Сейнт Джон, строителен предприемач, който в действителност управляваше Ла Хоя, и неговата прелестна русокоса съпруга Елинор.

Отначало Дороти се изненада, че семейство Сейнт Джон са пратили сина си в общинско училище, но по-късно разбра, че Джоузеф Старши държи директора и цялата Образователна комисия на Ла Хоя в малкото си джобче. Към Джоуи винаги се отнасяха с кадифени ръкавици и му оказваха внимание, каквото децата на нормално заможните родители не получаваха. Учителите и приятелите му бяха грижливо подбрани с оглед на християнските ценности на семействата им.

Откакто детето стана неин ученик, Дороти редовно се срещаше с родителите му и изпитваше смесени чувства към тях. Едър, малко пълен мъж на средна възраст с оредяваща и посивяваща червена коса, Джоузеф Сейнт Джон Старши имаше поглед на фанатик и резки, безцеремонни маниери, които я смразяваха. Той искрено обичаше сина си, но очевидно най-вече защото е наследник на името, рода и бизнеса му. Беше страстен консервативен християнин и възприемаше света само в бяло или черно.

Елинор, от друга страна, пораждаше у младата учителка по-сложни чувства. Тя бе руса, зеленоока и дребна, но в същото време внушителна жена. Макар че външният й вид предполагаше изключително хладен темперамент, Елинор гореше от емоции и ентусиазъм.

Бракът с човек като Джоузеф едва ли беше вечен празник, независимо от охолния живот. Прекалената й загриженост за сина й постоянно я караше да се тревожи. Дороти смяташе, че Елинор Сейнт Джон не трябва да се страхува за Джоуи — той бе страхотно хлапе, притежаваше жилавостта на баща си и сам можеше да се грижи за себе си.

 

 

Получила от наредилия се последен в колоната Джоуи ослепителна усмивка и обещание да пази тишина, учителката поведе класа през люлеещите се външни врати, после през вътрешен портал с въздушна завеса. Изобщо не забеляза, че хлапето изостава и се връща обратно към входа. Самостоятелността и стремежът му към приключения, на които толкова се възхищаваше Дороти Адамс, го тласкаха към по-големи, по-страшни животни като лъвове, тигри, пантери и леопарди — както и, макар че Джоуи не го знаеше, към съвсем друг човекоядец, носещ смърт със същото коварство, хитрост и съвършенство като зверовете, които момчето отиваше да види.

Когато отвори тежките външни врати на залата, покрай него с накуцване мина дрипав старец и му се усмихна, сякаш за да му благодари, че е задържал вратата. Джоуи я затвори и го проследи с поглед, за да се увери, че мъжът не се вижда, после се втурна навън. Няколко метра по-нататък се отклони от алеята и се насочи към пътека, която изчезваше сред горичка гигантски евкалипти.

— Колибри… пфу… пфу — мърмореше си под нос той, докато тичаше сред дърветата.

Опиянен от свободата, Джоуи не забеляза, че старецът го наблюдава от една пейка. Оръфаният непознат се изправи със странна лекота и изчезна, като остави на пейката малък прозрачен жълт предмет.

Момчето продължаваше да тича и вече наближаваше залата на лъвовете, когато забеляза блестящия на слънцето предмет и с радост откри, че това е пластмасов воден пистолет с формата на лъчевото оръжие на Бък Роджърс. И естествено незабавно го взе. Пистолетът беше пълен и достатъчно малък, за да може да го хване добре. Ръкохватката му бе увита с лепенка, на която със синьо мастило някой беше написал „022.9“ и няколко букви. Джоуи за миг изпита угризения, че отмъква чужда собственост — ако научеше за това, майка му цяла седмица щеше да му чете конско евангелие — но внезапното му и непреодолимо желание да има такава играчка надделя. Въоръжен с новия си забранен пистолет, той продължи да тича, наблюдаван иззад евкалиптите от стареца, който сега стоеше изправен като сержант от морската пехота и се усмихваше.

 

 

Залата на лъвовете се оказа голяма точно каквато очакваше. После Джоуи се насочи обратно към колибрите, изчака съучениците си да излязат навън и започна тайно да ги следи от сграда на сграда. Като надничаше от гъсталака, той се опита да се приближи достатъчно, за да улучи няколко хлапета с водния пистолет, но не успя. Дори рискува да го разкрият, като ги последва в залата за малките животни, но Дороти не забеляза появата му, както не беше обърнала внимание и на изчезването му. После Джоуи клекна и гушна един заек. Въпреки че майка му не му позволяваше да докосва животни, той ги обичаше, а и никога не бе виждал толкова голям заек. Започна да си играе с него. Заекът се дърпаше и дереше дългите му торбести бермуди. Джоуи погали дългите му бели уши, огледа се, за да види накъде се е насочил класът му, и даде на животното, което му се струваше жадно, няколко капки от пистолета. Отчаяно искаше преди да си тръгнат да използва оръжието срещу човешко същество.

Такава възможност му се удаде точно пред залата на маймуните: забеляза на алеята една отегчена тийнейджърка, наметнала на раменете си широко бейзболно яке. На шията й се поклащаше верига, на всяко от ушите й имаше по шест малки безопасни игли, а от лявата й ноздра висяха три сребърни халки. Клепачите й бяха тъмночервени, косата й представляваше комбинация от руси, зелени и червени кичури и ноктите й бяха лакирани в черно. Тя беше съвършена мишена и Джоуи не губи време за мислене.

Първата струя я улучи по дясната буза. Момчето тъкмо се поздравяваше мислено, когато тийнейджърката вдигна поглед, забеляза го и извика. Джоуи се прицели по-високо и измокри окото й. Тя се избърса с ръкава на якето, размаза грима си и заприлича на миеща се мечка. Момичето ядосано му показа среден пръст, но той отново се прицели. Този път обаче пистолетът само изсъска. Беше празен. Джоуи лапна дулото и всмука, само за да се увери, че не е останало нищо, после го пъхна в джоба на бермудите си и изтича да потърси класа си.

Едва когато се канеха да си тръгват, Дороти Адамс откри, че е изчезнал най-важният й ученик. Не го беше виждала при колибрите, но можеше да се закълне, че го е зърнала при малките животни. Сърцето й се разтуптя, докато проверяваше класа си. Не, определено го нямаше! Обезумяла от страх, тя вече се готвеше да повика полицията и точно в този момент го видя спокойно да излиза от храсталаците и да се насочва към паркинга, където другите деца чакаха до училищния автобус.

— Джоуи, къде беше? — извика учителката.

— Съжалявам, госпожице Адамс — ослепи я с невинната си усмивка той, — ужасно ми се ходеше до тоалетната.

— За бога, Джоуи, нали знаеш, че трябва да ме предупреждаваш! Уплаши ме до смърт!

— Много се извинявам, госпожице Адамс — съвсем искрено отвърна Джоуи. — Обещавам никога повече да не правя така.

За съжаление, нямаше да има проблем да спази това обещание. Защото докато училищният автобус потегляше, мъжът, който го беше видял да напръсква момичето и да изсмуква последните няколко капки от течността, си мърмореше: „Добра работа… Добра работа“. Беше убеден, че скоро невъобразим ужас отново ще порази врага.

 

 

Сряда, 17 юни

Болницата „Сейнт Рош“

10:00 ч.

Доктор „Мак“ Макдоналд, един от водещите американски специалисти по детска гръдна хирургия, загорял, строен и среброкос, излезе от операционната и вдигна ръка зад главата си, за да развърже хирургическата си маска. По ръкавите на синята му престилка имаше кръв, която лекарят внимаваше да не докосва, докато си сваляше ръкавиците.

Дълбоко замислен за новите симптоми, които малкият му пациент току-що беше започнал да проявява, Макдоналд не обръщаше внимание на другия човек в помещението, доктор Винсънт Катрини, шеф на педиатричната клиника в болницата „Сейнт Рош“. Катрини определено бе отличен, макар и не много известен лекар, но смачканите му дрехи и небръсната брада дразнеха придирчивия Макдоналд. Двамата се измиха и се преоблякоха, без да разговарят, после заедно отидоха да се срещнат с родителите на Джоуи Сейнт Джон.

Докато крачеше до Катрини по коридорите, Макдоналд се надяваше, че колегата му ще го остави да говори. Джоуи Сейнт Джон беше единствено дете и родителите му бяха ужасно богати и ужасно уплашени — достатъчно, за да пратят един от частните си самолети да докара Макдоналд в Ла Хоя от конференция в Портланд, Орегон. Докато стоеше безмълвно в асансьора, той се погрижи да скрие гризящата го неувереност с решително изражение.

Винсънт Катрини се бе грижил за Джоуи още от раждането му и от своя страна, изпитваше облекчение и възхищение от бързия и сигурен начин, по който колегата му беше изпълнил хирургическата процедура. Макдоналд се нареждаше сред най-добрите в областта си и Катрини се благодареше, че Сейнт Джон са достатъчно богати, за да си позволят услугите му. Разбира се, в „Сейнт Рош“ имаше способни хирурзи педиатри, но родителите бяха настояли на най-добрия в страната и Катрини смяташе, че го е открил — въпреки че не му допадаше снизходителното отношение на Макдоналд към персонала. Той си погледна часовника и почука на вратата на самостоятелната стая на Джоуи, като се молеше скоро да се появи и другият специалист, когото бяха повикали.

Застанали от двете страни на леглото на сина си, потресени и смирени, Джоузеф и Елинор Сейнт Джон също се молеха. Състоянието му ги изпълваше със същото отчаяние, каквото би изпитвал всеки родител на тежко и неясно от какво болно дете. Сякаш бе изчезнало цялото им богатство и влияние и сега те бяха напълно безпомощни.

Те се обърнаха към двамата лекари. На лицата им бе изписан ужас, който помрачаваше очите им. Елинор, поразително красива жена, протегна ръка на Катрини.

— Винсънт — умолително каза тя, — открихте ли нещо ново? Моля те, моля те, кажи ни какво му е. Джоуи никога не е бил толкова болен. Постоянно се молим на Господ да се смили над детето ни. Просто ни кажи нещо — какво му е. Какви са резултатите от операцията?

— Това е в областта на доктор Макдоналд, Елинор.

Когато Катрини даде думата на колегата си, Елинор отиде до момчето, чиято неподвижна лява ръка лежеше върху завивките, и нежно я погали, като внимаваше да не докосва интравенозната система.

— Процедурата мина нормално, без усложнения — успокоително започна Макдоналд. — Свършихме за няколко минути и съм убеден, че утре ще имаме отговора.

— Утре ли? — раздразнено попита Елинор Сейнт Джон.

— Утре ли? — повтори съпругът й.

Макдоналд не загуби самообладание. Тези хора можеха да са най-важните граждани в цяла южна Калифорния, да имат частни самолети и така нататък, но нямаше да им позволи да го уплашат.

— Ще поддържам връзка с доктор Катрини — продължи той — и след този разговор ще проверя пробите, които взехме от Джоуи. Но няма да разполагаме с твърди заключения до утре сутрин, когато получим резултатите от биопсията.

Хирургът намери за най-подходящо да не споменава, че отглеждането на някои култури може да отнеме дни, дори седмици.

— Уверявам ви — прибави той, — че синът ви получава възможно най-добрите медицински грижи.

— Но ние трябва да знаем какво му е, докторе. — Въпреки мъката си, Джоузеф Сейнт Джон хвърли на Макдоналд остър като нож поглед, който не търпеше възражения. — Двамата с жена ми сме ужасени. Той е единственото ни дете.

Сякаш подтикната от думите на съпруга си, Елинор Сейнт Джон протегна ръка и погали Джоуи по челото. Момчето имаше фини кости и зелени очи, също като нея. Тежеше под трийсет килограма, беше загоряло и изглеждаше смъртно болно. Бяха му сложили кислородна маска и сега като че ли дишаше равномерно.

— Просто не зная, доктор Макдоналд — продължи тя. — Само допреди няколко дни беше добре, нали, Винсънт — Елинор се обърна към Катрини, — и го доведохме при теб веднага щом вдигна температура, нали? А сега това. Винаги е бил толкова здрав, а сега умира! — изхлипа тя.

— Елинор, не трябва да си мислим такива неща. — Сейнт Джон се приближи до нея и я прегърна, жест, който по-скоро предполагаше властност, отколкото състрадание.

Макдоналд остана поразен от разликата във възрастта им, навярно петнайсетина-двайсет години — очевидно в Калифорния дори набожните християни ходеха на лов за жени.

— Да се молим и да не драматизираме нещата — продължи Сейнт Джон. — Нашият специалист по заразни болести доктор Милър е убеден, че не става въпрос за болестта на Ходжкин^[1] или левкемия. Каза ни го снощи, не помниш ли? Според него щяло да се окаже нещо лечимо.

Макдоналд знаеше, че според Милър Джоуи може да има туберкулоза или дори болест, предизвиквана от вид плесен, наречена кокидиодомикоза. И отчаяно се надяваше в Джоуи да се развива нещо по-лечимо.

— Доктор Милър спомена за туберкулоза или кокидиодомикоза — каза той. — Да, тези заболявания са много вероятни, но трябва да съм откровен с вас — трябваше да направим биопсията на лимфния възел, защото болестта на Джоуи все пак може да се окаже лимфома.

— Не, само не рак! — Госпожа Сейнт Джон замръзна на място, после ужасено притисна дясната си ръка към устата си.

Катрини се приближи до нея и се опита да я успокои.

— Елинор, днес лимфомата и болестта на Ходжкин са лечими.

Макдоналд се зачуди дали родителите на момчето съзнават, че и той, и Катрини говорят уклончиво. Лимфните възли несъмнено бяха източник на треската, кашлицата и сепсиса на Джоуи. Не бе ясно дали причината е рак, плесен или туберкулоза. Ако някой допреше пистолет до главата му, навярно щеше да заложи на кокидиодомикозата, защото симптомите й често се бъркаха с тези на туберкулозата. Също като Катрини и Милър, Макдоналд беше озадачен, но нямаше намерение да го прояви.

— Ако сте в състояние, госпожо Сейнт Джон, бих искал да ви задам няколко въпроса. — Когато разплаканата Елинор му кимна, той продължи: — Джоуи има ли навик да лапа разни неща — играчки, бонбони, остри предмети, например клечки за зъби, сламки или от онези шишчета, на които се пече кебап? Или близалки?

Въпросът изненада госпожа Сейнт Джон.

— Ами, не. — Тя се обърна към Катрини. — Винс, ти знаеш, че рядко му даваме бонбони, и мога да ви уверя, доктор Макдоналд, че никога не съм виждала Джоуи с близалка. Винаги съм се ужасявала, че може да падне с клечката в устата. По същата причина дори не държим вкъщи клечки за зъби. — Безплодността на тези предпазни мерки в светлината на онова, с което се сблъскваха сега, накара Елинор отново да загуби самообладание, но суровият й съпруг хвърли на лекарите убийствен поглед и се обърна към Катрини:

— Какво значение има това?

— Виж, Джоузеф — отвърна той, — нещо кара тези лимфни възли да се подуват. Ако е микроб, може да е попаднал направо в тях, а не непряко през дробовете, както при пневмония. Разбираш ли, ако някой случайно глътне клечка за зъби и тя пробие хранопровода, в гръдната кухина могат да проникнат всевъзможни микроби и…

Макдоналд го прекъсна:

— Ами тортила, госпожо Сейнт Джон? Джоуи обича ли тортила?

— Не — бързо отвърна Елинор, после поясни: — Всъщност ние… той никога не яде мексиканска храна. — Тя замълча за миг. — Защо питате?

— Известни са случаи, в които тортилата разрязва хранопровода като скалпел — каза Катрини на невярващата на ушите си Елинор.

— Оперирал съм три деца — отново го прекъсна Макдоналд, — които са глътнали тортила, без да я омекотят със слюнка или безалкохолно.

— Не мога да съм сто процента сигурна… — въздъхна тя. — Вече го казахме на доктор Катрини, когато приемаше Джоуи.

— Напоследък синът ви ходил ли е на някакво ново място, изпадал ли е в необичайна за него ситуация?

Разговорът за събитията от живота на сина й преди да го сполети това проклятие като че ли доведе Елинор Сейнт Джон до ръба на пълния срив.

— Единственото място, за което се сещам, е зоопаркът в Сан Диего. Преди няколко дни учителката ги заведе там на извънкласно занятие. В сряда, струва ми се. Да, в сряда беше. Той обича животните, макар че не му позволяваме да ги пипа. Нали знаете, защото пренасят болести.

— Възможно ли е да е ял нещо, което иначе не яде?

— О, не мисля — отвърна тя. — Обяснили сме му опасностите, които крият готовите храни, и той е много послушно дете.

„Нещастно хлапе — помисли си Макдоналд. — Той просто няма детство — без бонбони, без животни, а сега и това.“

— Госпожо Сейнт Джон, знаете ли какво е правил в зоопарка?

— Не, нямам никаква представа, нито какво може да е ял. Бихме могли да питаме приятелите и учителите му… но като познавам Джоуи, ако е имал избор, сигурно е пица. Позволяваме му да яде пица. Обича я с повечко сирене и без гъби…

Елинор все по-трудно запазваше самообладание и това започваше да играе по нервите на Макдоналд. Хирургът нетърпеливо погледна към притеснените родители и рязко каза:

— Поговорете с учителката и приятелите му. Ако научите нещо, може да ни е от полза. Във всеки случай би трябвало да получим отговора, когато пристигнат резултатите от биопсията. Ще проверя пробите и културите за други микроорганизми. Уверявам ви, че какъвто и да е проблемът, съвременната медицинска наука ще се справи с него. — И с тези думи той царствено напусна стаята, без изобщо да подозира колко много греши.

 

 

Вторник, 16 юни

Болницата „Сейнт Рош“

11:00 ч.

Макдоналд тъкмо беше решил да се прибере в хотела си и да изпие чаша ледена маргарита край басейна, когато Катрини позвъни на пейджъра му. Хирургът му телефонира и с раздразнение научи, че семейство Сейнт Джон искат отново да се срещнат с него. Не бе ли дал ясно да се разбере, че докато не получат резултатите от изследванията, не може да направи нищо повече за Джоуи? Дали просто не се надуваха, демонстрирайки, че са императорът и императрицата на Ла Хоя, а той обикновен наемник, длъжен да се подчинява на капризите им?

Когато стигна до стаята на малкия си пациент, гневът му беше отстъпил мястото си на безпокойство. Каквато и да бе причината за това повикване, инстинктът му подсказваше, че няма да му хареса. Когато влезе и видя ледените погледи на двамата родители, разбра, че интуицията му не го е излъгала.

— Какво става? — енергично попита той. — Вижте, разбирам загрижеността ви, естествено, но както ви казах, според мен ще успеем да овладеем състоянието на Джоуи.

— Вашата увереност ме успокоява, докторе. — Госпожа Сейнт Джон го изгледа с желязно самообладание, каквото само допреди секунди й липсваше. — Но за да се успокоим още малко, си позволихме волността да повикаме още един консултант.

Макдоналд изненадано повдигна вежди.

— Доктор Катрини предположи — продължи господин Сейнт Джон, — че може да има други микроби или дори хантавирус^[2] като онзи от Фор Корнърс^[3] преди няколко години. Той спомена, че някои болести се пренасят от комари или че Джоуи може да се е заразил с нещо в зоопарка. Препоръча ни Джак Брин от Ню Йорк. Току-що получихме потвърждение, че ще кацне тук след няколко часа. — Господин Сейнт Джон се обърна към Катрини, за да обясни повече за новия участник в играта.

— Той е специалист по екзотични инфекции — каза Катрини, — особено по по-новите вируси, за които като че ли чуваме всеки ден. Преди две години доктор Милър слушал негова лекция в Сан Франциско. Била блестяща. Има интересно минало. Не е доктор по медицина, а по-скоро учен, занимаващ се с болести, които се предават по необичаен път. Лекарите се консултират с него, когато се сблъскат със странни инфекции. Години е работил в Световната здравна организация. Доктор Брин следи появяващите се вируси като ръководител на ПроМЕД. Сигурно сте чували.

Мак нямаше представа какво е това и озадачението трябва да се бе изписало на лицето му, защото Катрини продължи:

— Както обясних на господин и госпожа Сейнт Джон, ПроМЕД е създадена през деветдесет и трета от Федерацията на американските учени, за да следи тези нови патогени в световен мащаб. В момента в нея участват учени от сто четирийсет и шест страни — и то главно защото я ръководи Джак Брин. Моите приятели от Центровете за контрол на заболеваемостта^[4] признават, че е далеч по-добра от собствената им система за електронна поща УАНДЪР. Брин следи постъпващите съобщения за спешни случаи. ПроМЕД спокойно може да ни даде ключа за болестта на Джоуи, а всъщност ПроМЕД е самият Брин.

Макдоналд кимна.

— Доверявам се на преценката на доктор Катрини. Убеден съм, че е препоръчал най-добрите специалисти — направи си комплимент той. — Господин Брин очевидно е изключителен.

— Добре тогава, много ни облекчавате, доктор Макдоналд — отвърна Елинор. — Надявам се, че скоро ще се видим, нали? — Тя наклони глава и се усмихна ледено.

Макдоналд кимна.

— Още веднъж ви благодаря, доктор Макдоналд — каза господин Сейнт Джон. — Когато снощи доктор Катрини спомена за вероятността от хантавирус, нали знаете, когато Джоуи отначало не можеше да диша, искахме най-добрите специалисти.

— Разбира се — дипломатично се съгласи хирургът. — Откъде всъщност е този Брин?

— От Олбъни — отвърна Катрини. — Стори ми се малко странно, че не е от Ню Йорк, но там е центърът на ПроМЕД. Увериха ме, че е човекът, който ни трябва. И има две докторски титли, ако това означава нещо.

— Ами, в последно време светът става толкова малък, че специалист по тези новопоявяващи се болести навярно е добър избор.

— Искам всички да се срещнем довечера. Рано, ако е възможно — каза госпожа Сейнт Джон. — Трябва да разберем какво става и искам да ми позвъните веднага щом получите някакви резултати. Сигурна съм, че доктор Катрини ще ви съобщи, когато пристигне доктор Брин. — Тя с презрително изражение се извърна от Макдоналд, с което му показа, че вече е съвсем незначителна личност.

* * *

Мак Макдоналд излезе от стаята на Джоуи вбесен от лошото развитие на нещата. Някакъв си компютърен специалист, който дори не беше лекар, му отмъкваше лаврите, само защото се твърдеше, че е експерт по странни инфекциозни болести! В крайна сметка хантавирусите бяха само едно от обясненията за състоянието на момчето — и симптомите на Джоуи даже не можеха да се свържат с тях. Нямаше хемоконцентрация и на рентгеновата снимка не се забелязваше затъмнение, което означаваше, че болестта не е предизвикана от течности, изпълващи белите дробове. Проблемът бе извън тях, в пространството зад гръдната кост. Това можеше да се дължи на адски много други организми, но не и вируси.

Все пак можеше да е туберкулоза, каза си Макдоналд, докато влизаше в асансьора и натискаше бутона за фоайето. Да, туберкулозата му се струваше правдоподобна, а можеше да е и атипична микобактерия, легионела^[5], коки или някакъв гаден анаероб, дошъл от зъбите на момчето и кой знае как проникнал в средостението през перфорация. Анаеробите — микроорганизми, които се развиваха в некислородна среда — почти не можеха да се лекуват с интравенозни антибиотици, ако проникнеха в средостението.

Докато асансьорът спираше на всеки етаж и се пълнеше с все повече хора, хирургът си мислеше, че коките също са много вероятни. Няколко години по-рано бе чел за многобройни случаи на коки, пряко свързани със земетресението в Норд Ридж. Тогава в радиус от стотици километри от земната повърхност се вдигнал прах, пълен със спори на плесен. Плесента Coccidioides immitis беше типична за цялото плато Сонора, сух район, който се простираше от Аризона до калифорнийската долина Сан Хоакин. Ветровете бяха отвели спорите от гнездата им и седмици наред ги бяха носили над долината. Терминът „долинна треска“ бе създаден от първите заселници в областта и се отнасяше до странна, подобна на грип болест, която в редки случаи завършваше с летален изход. С долината треска вървяха пустинните отоци — проява на болестта, която предизвикваше болезнени червени подутини по пищялите.

Когато асансьорът най-после стигна във фоайето и пътниците се изсипаха навън, Макдоналд осъзна, че е забравил да попита Катрини дали е проверил краката на момчето. Е, утре всичко щеше да се изясни. Ако малкият пациент оцелееше дотогава.

По пътя към паркинга хирургът усети, че гневът му се замества от абсолютно безразличие. По дяволите, случаят вече не беше негов проблем, а на Брин. Семейство Сейнт Джон се бе отнесло към него с презрение и той нямаше намерение да се примири с това.

И Макдоналд реши да се откаже преди да го освободят. Щеше да предаде случая на Катрини и новия специалист и да обобщи откритията си пред високомерните и могъщи Сейнт Джон. После незабавно щеше да се прибере в Санта Барбара. А сега копнееше единствено за ледена маргарита и дълго плуване в хлорирания басейн. Макдоналд облекчено въздъхна и си помисли, че независимо дали онзи Брин е най-големият ловец на вируси в света, или пълен измамник, той определено не му завижда.