Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (7)

5.

Четвъртък, 18 юни

Сан Диего, Калифорния

Брин успя да се измъкне от повечето заседания в „Сейнт Рош“ след като увери сестрата от епидемиологията, че взима антибиотици. На картичката, която му даде тя, пишеше да съобщи, ако получи симптоми като треска или главоболие. „Веднъж седмично ще ви търси специалист. Това е рутинна предпазна мярка при излагане на въздушни патогени като туберкулоза, морбили, чума…“ Джак забеляза, че изобщо не се споменава за антракс.

Във всеки случай нямаше какво да прибави към онова, което вече беше известно. Бе останал в Сан Диего толкова време, колкото изискваше случаят с Джоуи Сейнт Джон, и не беше успял да помогне много.

Докато чакаше дълго отлаганата среща с хората от ФБР, Брин вкара телефонната си карта в процепа и набра домашния номер на Тъкър. Ветеринарят отговори още на първото иззвъняване.

— Доктор Тъкър, тук е Джак Брин. Забавиха ме. В най-добрия случай довечера ще успея да хвана късен самолет за Индианаполис. Мога да взема кола под наем…

— Не, не. Ужасно се радвам, че ще можете да дойдете, Джак. Някой ще ви посрещне и сутринта ще ви докара в Чърчил Даунс. Ще ви запазя стая в мотел „Суис Шале“. За наша сметка, разбира се. Не е най-прекрасното място в града, но е близо до летището.

— Много благодаря, доктор Тъкър.

— Не, доктор Брин, ние ви благодарим. Шофьорът ще дойде да ви вземе в седем.

Джак затвори, после виновно набра домашния си номер и остави на Миа съобщение, че се налага да замине за Индианаполис. Погледна си часовника и нетърпеливо поклати глава. Надяваше се агентите от ФБР скоро да го повикат. Но трябваше да чака още.

Когато накрая започнаха, методичните въпроси на агент Хъбърд — всъщност почти разпит — продължиха толкова много време, че Брин пропусна полета си и бе принуден повторно да позвъни на Тъкър. Хъбърд и четиримата други агенти, които разговаряха с всички свързани с инцидента, особено настойчиво го разпитваха за пътуванията му по света.

— Изглежда, не разбирате, агент Хъбърд — ядосано се опита да го убеди Джак. — Аз решавам сложни проблеми. Работата ми изисква да пътувам там, където се нуждаят от мен. В Англия заради болестта луда крава. В Япония, ако става дума за биотероризъм. Или в Сан Диего, когато ме повикат. Дори в Чърчил Даунс, закъдето заминавам сега — по молба на един от най-известните ветеринари в света.

— Въпреки това, доктор Брин — възрази агентът, — където и да сте, винаги има някаква беда.

— Не зная как да ви обясня очевидното, господин Хъбърд. — Джак чувстваше, че още малко и ще го удари. — Повтарям ви, че не се мотая насам-натам от каприз. Викат ме за консултации.

— Бихме искали малко по-подробно да ни разкажете точно с какво сте се занимавали в Световната здравна организация, когато сте работили по бактериологичното оръжие.

— Но нали изчерпахме всичко…

— Само още няколко въпроса, доктор Брин — мрачно се усмихна Хъбърд. — И после ще сте свободен човек!

— Свободен ли? Да не ме обвинявате в нещо? Сериозно ли говорите, агент Хъбърд? Трябва ли ми адвокат?

— Не, разбира се, нищо подобно. Това е просто рутинен разговор.

Но „рутинният разговор“ продължи още час преди агентите от ФБР да разберат, че Брин не може да им каже нищо повече. Джак с благодарност прие поканата на Катрини да пренощува у него.

Когато пристигнаха, цялото семейство вече спеше. Предвидил, че Брин няма да успее толкова бързо да напусне Калифорния, педиатърът му поднесе бутилка великолепно червено вино, придружено от горгонзола, бисквити, плодове и две кубински пури.

После, понеже бе изтощен, отиде да си легне.

Джак отнесе подноса в градината, седна сам край басейна и се отпусна, вдишвайки с наслада аромата на калифорнийската нощ. Деликатесите на Вини наистина бяха чудесни, но не можеха да успокоят мислите му.

Що за болен ум би могъл да измисли нещо толкова ужасно като стореното с онези деца? И ако беше толкова болен, как изобщо бе успял да се сдобие с антракс?

В САЩ тази болест почти не съществуваше, което означаваше, че първоначалният източник трябва да е Африка или още по-вероятно Средният изток. И все пак можеше да мине много време, без да се появи случай на антракс при човек. Най-голям шанс имаше да се открие у животни, но само извън страната.

Когато Световната здравна организация го беше помолила да прегледа докладите за японските терористи, обгазили метрото със зарин, Джак откри в Интерпол сведения за тяхната „Свещена експедиция“. През 1992 година шестима от фанатиците бяха заминали за Заир, за да търсят вируса на ебола. Проверили в пет болници и след като не попаднали на случаи с хора, се прибрали в родината си с празни ръце. Разузнавателните служби тайно бяха записали водача на култа да разказва на последователите си своите планове да разпространи вируса над десет американски града — просто за да види какво ще се случи. Освежителна доза ебола. Брин поклати глава.

Господи, сега пък си имаха работа с антракс — пуснат не от луди фанатици, които не знаят какво правят, а от някой, който разбира, при това отлично.

Контрастът между ужасните му мисли и идиличната обстановка в градината почти го развесели. Брин отпиваше от виното и се наслаждаваше на пурата си — и изведнъж му просветна. Куба — Карибите! Разбира се! Бе допуснал грешка за източника на антракса. Не идваше от Стария свят. Намираше се само на двайсет минути от Маями, точно тук, в Западното полукълбо, сложно хранилище на инфекциозни болести, чието място беше в Средновековието. Антраксът съществуваше в Новия свят, да — в Хаити. И Брин почти незабавно осъзна, че всъщност няма проблем да се сдобиеш с културата, да я транспортираш, отгледаш и разпространиш — ако си достатъчно извратен, за да искаш да го направиш.

Той се отпусна на шезлонга, протегна дългите си крака и си спомни онези месеци през шейсетте години, когато беше работил в болницата „Алберт Швайцер“. Също както и днес, по онова време Хаити отчаяно бедстваше: глад, обезводняване, диария, деменция и смърт.

Болницата „Алберт Швайцер“ оцеля в продължение на няколко години след смъртта на създателя й доктор Мелън. Жена му остана в малкия медицински оазис, заобиколена от хиляди хора, умиращи от туберкулоза, тиф, малария, проказа и новия бич, който щеше да стане известен като СПИН. Там Брин присъства на толкова жестоки човешки страдания, че се надяваше никога повече да не види подобно нещо.

Да, трябваше да е Хаити. Вирусологът разбираше колко лесно е да се открие култура на антракс. Козите. Спомняше си, че когато умираха, те лежаха край пътищата, докато нещо — куче, плъх или лешояд — не ги изядеше. Козите измираха от антракс. Можеха да се видят откритите черни рани, типичните отделяни течности. Можеха да се чуят рояците мухи, които пренасяха болестта на други животни. За да развие антраксова култура, човек трябваше само да открие болна коза, да пъхне тампон в раната и после да го постави в епруветка.

Брин знаеше точно какво трябва да се е случило от там нататък. Беше прочел рецептата в книжле, озаглавено „Готварската книга на чичо Гной“, буквар на терориста. Просто, но ефикасно. „Готварската книга на анархиста“ стигаше още по-далеч. В нея се препоръчваше впръскване на антракс в очите на овца, като се посочваше, че овчите очи се продават на всеки гръцки пазар. Бе прочел двете книги по време на една конференция за биологичния тероризъм в Женева и те го бяха вледенили.

Формулите бяха детска играчка, действаха безотказно и можеха да се прочетат в списания, продавани почти навсякъде. От известно време някои дори се появяваха в Уърлд Уайлд Уеб. Той предупреди колегите си от СЗО за опасността и им каза, че се страхува от широката им достъпност.

Една от рецептите за антракс включваше плодово желе (с всякаква есенция), няколко супени лъжици захар и две чаши вода. Смесваха се три кървавици и две цели яйца. Течността се поръсваше с костно брашно и внимателно се загряваше на съвсем слаб огън. После се прибавяше епруветка гной с антраксови бактерии.

След два часа сместа се изливаше в петри, мензура, дори в пластмасово кошче за смет — можеше да се използва всякакъв съд.

Плътно затваряш капака, изчакваш, после, когато си готов да го използваш, го отваряш. Лесна работа. Но защо? Защо?

Вече напълно изтощен, Брин рязко изгаси пурата, допи виното си, после внесе подноса в къщата и отиде да си легне с надеждата да поспи няколко часа. В момента, в който отпусна глава на възглавницата, мислите му отново запрепускаха. Защо? Кой? Не можеше да направи нищо друго, освен да си задава въпроси и да чака новия ден.

 

 

Петък, 19 юни

Сан Диего

Утрото най-после настъпи и Джак се приготви за следващата битка. Двамата с Катрини се сбогуваха, съзнавайки, че навярно ги очаква същата ужасна смърт, на която бяха присъствали предишния ден. Щяха да минат седмици преди да престанат да взимат антибиотици, но можеха да изтекат години преди спорите да започнат да се размножават дълбоко в алвеолите на белите им дробове или в някой лимфен възел.

Размениха телефонните номера и имейл адресите си. Катрини, който нямаше търпение да се измъкне от „Сейнт Рош“, настоя да го откара до летището.

По пътя нито един от двамата не използва думата „антракс“. Не забелязаха и автомобила на Скот Хъбърд, който ги следеше.

 

 

Хъбърд имаше много проблеми, не на последно място от които мъжът в колата отпред. Когато излезе от заседателната зала в болницата, агентът незабавно прати жълтия воден пистолет по куриер в сградата на ФБР „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон. После пусна по факса до Бюрото списъка с хората, с които бе разговарял, за рутинна проверка. Той щеше да координира разследването и да сравнява миналото на хората, за да види дали нещо няма да изскочи от подобни списъци, съставени от поделенията на ФБР в други големи градове. Местните агенти вече бяха започнали да работят по персонала на зоопарка. Самият Хъбърд разпита лекаря на момчето и външните консултанти Брин и Макдоналд.

Във Вашингтон разгледаха водния пистолет под микроскоп. Внимателно свалиха лепенката на пластмасовата ръкохватка под обезопасен стереомикроскоп и я проучиха влакно по влакно. Анализираха мастилото и определиха производителя му. Всеки компонент щеше да бъде подложен на педантична проверка. Буквите „ПМН“ бяха пратени на криптограф в Националната служба за сигурност.

Китайският производител на водния пистолет, както и корейските му дистрибутори и американските търговци, които го продаваха, бяха открити за часове. Разследването щеше да се насочи по безкрайни нишки. Безкрайни задънени улици. Пистолетът се продаваше без опаковка в магазините „Уол Март“ и продажбата не се регистрираше в касовите апарати. Нямаше начин да свържат играчката на Джоуи с определен магазин.

Всички дистрибутори можеха да кажат, че от 1991 година в системата на „Уол Март“ са били продадени над 26000 пистолета като този на момчето. Но нямаха представа колко от тях са били жълти.

Хъбърд бе убеден, че са стигнали до задънена улица — докато имената и миналото на всички присъстващи на заседанието в Сан Диего не бяха сравнени от компютър. Трима души имаха досиета, две от които рутинни. И после — право в десетката! Третото досие беше дебело, разкриваше безброй шокиращи факти и принадлежеше на Джон (Джак) Дрейк Брин. Агентите го копираха и го прикрепиха към предварителния доклад за инцидента в зоопарка. Щяха да го получат поделенията във всички големи градове.

Групата от ФБР напрегнато разпитва Брин часове наред, но той не им каза нищо. Хъбърд се смяташе за добър агент с отличен инстинкт и нещо в този тип не му харесваше. Може би изключително очевидното му и дълбоко вкоренено неподчинение на властта — нещо като онази почти маниакална омраза към правителството, типична за всички запасняци на Запад. Или пък пламенната му всеотдайност — прекалено убедителна, за да е истинска. Скот Хъбърд държеше Брин под око отчасти поради тези причини, но те не бяха главните. Водеше го само инстинктът му, но агентът твърдо вярваше, че Джак Брин има някаква тайна, нещо, което не иска да разкрие.

После се появи досието и Хъбърд разбра, че не само е бил прав, но и че след онова, което е прочел, ще продължи да следи основния си заподозрян до всяка точка на света.

 

 

Петък, 19 юни

Индианаполис, Индиана

В автобуса от летището за мотела Брин успя да заспи, но сънува кошмар: коне, десетки красиви коне, които умираха на полето, падаха в ями, умираха от ужасна смърт. Задушаваха се, опитваха се да избягат, падаха. Той се събуди облян в пот. Засрамен, неспособен да се отърси от кошмара, Джак се зарадва, че автобусът е празен.

Дори след като се регистрира в мотел „Суис Шале“, вирусологът откри, че сънят — ужасната действителност, която предстоеше — продължава да го преследва. Бедните коне. Епидемията на Тъкър, разбира се, щеше да се окаже източен конски енцефалит. Надяваше се да греши, надяваше се да е една от многобройните други възможни болести, дори някакво хранително отравяне с растения, съдържащи цианид. Ако ги водеха на паша, конете можеха да са попаднали на диви растения. Той знаеше, че дори семената на ябълката съдържат цианид. Само една чаша от тях можеше да убие човек. Една чаша кайсиеви ядки можеше да убие слон. Рицинът, вторичният продукт от рициновото зърно — същият, който се използваше за производство на рициново масло — имаше смъртоносно действие. През декември в Арканзас бяха открили човек с достатъчно рицин, за да убие хиляда души или стотици коне.

Боже мой, дали тази конска болест нямаше да се окаже поредният кошмар, плод на поредния болен мозък? Или беше инсценировка? Дали конете бяха застраховани? В крайна сметка, преди няколко години в Кънектикът бяха убили с електрически ток конете, участващи в Гран При, за много повече пари, отколкото собствениците им щяха да получат от наградите, спечелени през целия им живот. Но това бяха само няколко коня — а не цели конюшни.

Вече наистина останал без сили, Брин реши да си легне за няколко минути, но заспа дълбоко почти за час — докато телефонът не започна да звъни. Пронизителният му звън отначало не успя да го събуди, но накрая Джак опипом намери слушалката и я вдигна.

— Ало, ало — измърмори той.

— Джак, тук е жена ти, нали си спомняш? Миа Харт — иронично рече тя. — Защо ми каза, че ще си на този номер още снощи? Търсих те цяла вечер, но не беше пристигнал.

— О, не! — Брин се плесна по челото, когато разбра, че е забравил да й съобщи за промяната в програмата си. — Ужасно съжалявам, Миа… Исках да ти позвъня. Мамка му! Виждаш ли, феберейците настояха да разпитат всички, свързани със случая на Сейнт Джон, и заради тях изпуснах самолета. От обед минах през пет летища. Току-що пристигнах.

— Защо ФБР, за бога? Много ли те мъчиха?

— Е, не ми вадиха ноктите, но не беше и забавно. Ясно ми беше какво се опитват да постигнат, но не можех да им кажа нищо. Разпитваха ме до късно вечерта. Шефът им е много гадно копеле.

— Джак, извинявай. Изглежда, двамата постоянно се будим един друг.

Брин си представи прекрасното й лице. Знаеше колко мъчителни са за нея честите му отсъствия.

— Недей да се извиняваш, скъпа. Няма нищо по-приятно от това да те събуди красива жена със секси глас.

— Невъзможен си, доктор Брин — опита се строго да му отвърне Миа, но той усети, че думите му са й направили удоволствие. — Джак, след онова, което прочетох и гледах по телевизията, ужасно се радвам, че си напуснал Сан Диего — положението наистина изглежда ужасно!

— Слабо казано, скъпа. Действителността е много по-страшна от репортажите по Си Ен Ен. — Брин поклати глава. Все още се чувстваше изтощен — умората от последните няколко дни си казваше думата.

— Виж, Джак, наспи се, свърши си работата в Чърчил Даунс и се връщай тук. Искам те незабавно в прегръдките си.

За миг Брин забрави за онова, което го очакваше в конюшните, и искрено каза на жена си:

— Утре вечер ще съм при теб. И повярвай ми, скъпа, с нетърпение го очаквам. Ако успея за последния влак за Олбъни, ще пристигна преди полунощ.

— Ще можем ли утре вечер да останем в града?

Той изпита старата тръпка и заедно с нея в гласа му проникна старата напрегнатост.

— Ако имам късмет, ще хвана късния влак. Това е най-доброто, което мога…

— Зная, обич моя, но… — Джак усети, че ентусиазмът й угасва.

— Миа, не съм бил в лабораторията от дни!

— Но налага ли се да останеш цял ден в Кентъки?

— Още нямам представа. Случаят е сериозен, но ако имам възможност да хвана ранен полет, със сигурност ще го направя.

— Ясно — кисело рече тя. — Надявам се някой друг да плаща за това.

Търпението му започна да се изчерпва.

— Ще поискаме от Чърчил Даунс да поемат разходите. Положението е критично, Миа. Изложени на зараза коне вече са пратени в конюшни из цялата страна, два чак в Саратога. Миа, ще се върна веднага щом мога. И преди съм виждал да се случват такива неща и трябва да помогна.

Джак усети леденото мълчание помежду им дори когато жена му попита:

— Какво ти става, за бога? Какво искаш да кажеш с това, че и преди си виждал такива неща?

Думите й го накараха да вдигне гарда. Знаеше, че тя го знае, но не можеше да се овладее.

— Миа, моля те, не съм искал да кажа нищо друго. Просто драматизирах нещата, пошегувах се неудачно… Виж, скъпа, в момента не зная нищо повече. Ще ти позвъня от Чърчил Даунс утре, когато разбера какво става. Съгласна ли си?

— Недей да затваряш, Джак. Не се опитвам да се скарам с теб, но понякога ти щукват тези „проекти“ и не те виждам седмици наред. Буквално си се отдалечил от мен. — Брин разбираше, че жена му е разгневена и че в същото време остава още малко да се разплаче. — Започна да пътуваш по-често от политик, а сега имаме по-голяма нужда един от друг, не по-малка. Да, отдалечил си се… Заради мен ли е?

— О, Миа, не, не, не. Не е заради теб, миличка. Никога не съм можел да забавя темпото. Всъщност не съм го и желал. Но сега го искам. Чувствам се отвратително, когато не сме заедно, когато съзнавам какво ти причинявам. Не го правя нарочно.

— Обичам те, Джак — твърдо каза тя. — С всичките ти недостатъци, с цялата ти всеотдайност, с всичко, което те прави такъв, какъвто си. Но трябва да ти го кажа, Джак. Зная, че нещо те гризе отвътре, и ако някога решиш да ме допуснеш до тази своя скрита същност, моля те, разбери, че не съм с теб, за да те съдя, а за да те утеша.

— Обичам те, Миа. Благодаря.

— И аз те обичам, Джак. И не забравяй да предадеш поздравите ми на Виктория Уейд.

Той престорено изпъшка, повтори й, че я обича, затвори и отново се замисли за конете.

 

 

Събота, 20 юни

Индианаполис

Брин стоеше пред мотела, четеше вестник и чакаше под ярките утринни лъчи шофьора на Тъкър. Изведнъж вдигна поглед — от магистралата отби сребрист лексус и с пълна скорост се понесе към него. Сърцето на Джак се разтуптя: вътре беше Вики. Въпреки че бе покрила косата си с шал и носеше тъмни очила, нямаше как да не я познае. Виктория Уейд. Сякаш се бяха разделили вчера. В душата му нахлуха силни чувства.

Някои неща не се променят: той никога не се задържаше дълго на едно място, Вики Уейд никога не закъсняваше. За нея точността беше въпрос на чест и повод — ако не извинение — да шофира толкова безразсъдно. Колата зави в отбивката на мотела и гумите изсвистяха. Тя рязко наби спирачки и спря.

Брин отвори предната дясна врата и беше посрещнат от същата прелестна усмивка, която толкова добре си спомняше. И същият изключителен глас попита:

— Наистина ли си ти, Джак?

— Виктория Уейд, какво правиш тук? Очаквах да си в Чърчил Даунс.

— Какво правя тук ли? — повтори най-известната и уважавана телевизионна журналистка. — Тичам след теб, Джак Брин. Както винаги. Сериозно, прати ме Тъкър. Качвай се. Тъкър има нужда от помощта ти. Ужасно е потиснат. Хората му разправят, че вече не бил същият човек.

— Когато разговаряхме по телефона — загрижено рече Брин, — ми се стори наред.

— На моменти. Но откакто съм тук, е добре. Между другото, радвам се да те видя толкова разгорещен — предизвикателно каза Вики.

— Просто ужасно ме изненада. — Джак внезапно се почувства дванайсетгодишен. — Когато доктор Тъкър спомена за шофьор, нямах представа, че… хм… е имал предвид… теб.

— От службата ми позволяват да работя извънредно като таксиметрова шофьорка, а ти ми приличаш на човек, който дава големи бакшиши.

Той се усмихна.

— Качвай се. Трябва да тръгваме. — Джак хвърли багажа си на задната седалка. — Ще ти обясня по пътя.

Брин кимна, пъхна се вътре и се завъртя, за да я погледне.

— Страхотно се радвам да те видя, Вики. Изглеждаш великолепно, не си остаряла нито с ден. Не мога да повярвам, че са минали петнайсет години.

— Да, имаш право. Работя в телевизията само от две-три. — Под шала Джак можеше да види, че косата й е все така гъста и лененоруса, тялото й излъчваше изящество. И познатият й на милиони глас сякаш бе станал още по-мелодичен. — Петнайсет години. Южна Америка. Колумбия. Тогава се занимавах с онази история за въгледобивната компания.

— Да, Вики, и моето предвиждане за канавките съвсем наскоро се оправда.

— Видях материала, Джак. Хайде да сменим темата.

— Естествено. Спомняш ли си вечерята ни в Баранкила, след като всичко свърши? Пихме агуардиенте.

— Да, Джак. И играхме на оная игра, „Кариери“.

— Точно така, и победителят трябваше да почерпи. Доколкото си спомням, ти победи всички, Виктория.

Всъщност Брин си спомняше всяка капка от силния алкохол от тръстикова захар, всеки миг от играта, която като че ли беше предопределила живота и на двамата. В играта всеки участник тайно залагаше точки на три категории: любов, слава и пари. Победителката Уейд бе заложила всичко на слава. Разделил състоянието си между трите цели, Джак изгуби, но това не им попречи да се опитат да променят житейската си стратегия през следващия уикенд в Картахена. Накрая не спечели никой: славата отлетя обратно за Щатите, за да отрази историята, а любов-слава-пари се завърна сам в Женева, изгубил поредния залог.

Вики го наблюдаваше.

— Изглеждаш в същата прекрасна форма като в Картахена — каза тя.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но истината е, че съм наддал няколко кила и вече побелявам. Но ти, ти наистина изглеждаш съвсем млада.

Виктория кисело се усмихна.

— Е, ако личният треньор и постоянният джогинг не могат да ме поддържат във форма, всички сме обречени. Когато мога, тичам по двайсет километра на седмица.

— Страшна си. Както винаги.

— Наистина мина много време, Джак. — Той долови нежността в гласа й, също толкова утешителна, колкото някога.

Странно, тази нежност отново му завърза езика и Брин трябваше да положи усилия, за да измисли какво да каже.

— Гледам те по телевизията.

— Недей да ме лъжеш. Басирам се, че не гледаш повече телевизия, отколкото преди години!

— Не е честно! Винаги гледам новините и не пропускам „Гореща линия“, когато я водиш ти.

— Много мило, Джак. — Вики го погледна и той осъзна, че чувствата им са останали непроменени. — Да не би да се изчервяваш, Джак? Сега ще ме принудиш да повярвам, че наистина гледаш предаванията ми. Поласкана съм. Зная колко си зает. Не, не съм поласкана, трогната съм.

И тя откопча предпазния си колан и го целуна по устата, без да изпуска пътя от поглед. После се засмя.

— Току-що прибавих ново умение към шофьорските си способности.

— Господи, не мислех, че е възможно, без да се стигне до верижна катастрофа.

— О, Джак, ти се докосна само до повърхността на скритите ми дарби.

— Тази мисъл направо ме плаши.

Тя смени темата.

— Изглеждаш щастлив, Джак.

— Ожених се повторно, нали знаеш. Имам чудесна съпруга. — Тайната му надежда да я накара мъничко да ревнува го шокира, но даже да бе така, Вики нямаше да го покаже.

— Щастието ти подхожда. Радвам се, че си открил подходяща жена — отвърна тя и искрено прибави: — Съжалявам за Лайл. Сигурно е било ужасно. Допреди няколко години дори не знаех, че е починала. И когато научих, ми стана ужасно мъчно за теб. Толкова много пъти ми се искаше да те потърся, но не знаех дали ще искаш да разговаряш с мен — след като използвах неофициалните ти забележки за разпространяваната по въздуха ебола.

— Това е минало — успокои я Брин. — Трябваше да се обадиш…

В отговор Вики се наведе към него и отново го целуна, този път по-невинно, по бузата.

— Радвам се, че си добре. Знаеш ли, винаги си ми липсвал.

Джак се усмихна.

— Все още не мога да повярвам, че седя до прочутата Вики Уейд.

— Искаш ли да ти дам автограф, за да докажеш, че наистина ме познаваш? — пошегува се тя. — Не, сериозно, Джак, не ми приказвай тези глупости. Знаем се от толкова много време…

— Много преди да се наложи да ми обясниш, че журналистическият материал винаги има предимство…

— Хей, малкия — прекъсна го Вики, този път без да откъсва поглед от пътя. — Никога не съм се опитвала да те лъжа. Като говориш с мен, говориш пред целия свят. Което ми напомня нещо. Моите продуценти ми казаха, че в Сан Диего имало страхотна новина. Зная, че си бил там. Ако искаш да прибавиш нещо към оскъдната ми информация — сега говоря като представителка на Ей Ти Ви — с признателност ще те изслушам. Ако разбирате какво искам да кажа, доктор Брин.

— Искате да кажете, госпожо Уейд — отвърна той, — че всичко, каквото ти обясня за Сан Диего, ще се появи по вечерните новини.

— Например, ако се съгласиш да ми кажеш защо са решили да затворят зоопарка?

— Ами всъщност това е малко сложно… предпочитам да не го казвам…

Тя вдигна ръка.

— Ясно. Въпросът е приключен. А сега да се върнем към по-непосредствената ни работа. Нека ти обясня защо от Ей Ти Ви ме пратиха при доктор Тъкър. Заради обучението си в Корпуса на мира аз отговарям за всички медицински материали в „Гореща линия“. А този случай е много странен. Иска ми се да се бях учила медицина вместо журналистика. Както и да е, Тъкър и собствениците на конюшните искаха да повикат медиите и решиха да се свържат с „Гореща линия“… Повечето от половината ни предавания започват по подадена информация, често от ПроМЕД. Имай го предвид.

— Тъкър не ни съобщи много подробности, нито на мен, нито на ПроМЕД — отбеляза Джак. — На хиподрума ли ще ни чака?

— Сигурна съм, че ще е там. Иска да погледнеш мозъците на мъртвите коне. Ветеринарните патолози от Чърчил Даунс не са открили бяс, приони, абсолютно нищо, защото повечето от мозъците били втечнени. Не си го чул от мен, но Тъкър каза, че те нямали твоя опит с беса. Останах с впечатлението, че според Тъкър може да е мутирал някакъв вирус по миещите мечки, ако изобщо е възможно. Било свързано с телцата на Негри. Правилно ли го казах?

— Да — потвърди Брин.

— Цяла нощ не е мигнал. Ужасно е. Пет ферми на юг оттук са загубили коне. Това лято гъмжало от комари и много от конюшните имали проблеми с водоснабдяването. По птиците нямало вирусна инфекция. Хората на Тъкър изследвали десетки диви птици и кокошки. Нищо. Ентомолозите направили тестове за ларви на комари във всяка от фермите и не открили основания за тревога. Затова пък открили комари, способни да разпространяват вирусни заболявания като конски енцефалит.

— Някакви други връзки между конете, освен мястото? Например едни и същи собственици, които имат финансови затруднения? — попита той, за пореден път впечатлен от личното й проучване.

— Предполагаш, че някой нарочно е убил всички тези животни, че ги е убил за пари. Всъщност тъкмо това ни доведе тук. Но не ми изглежда много вероятно.

— Случва се.

— Постоянно се случва, няма съмнение — призна Вики. — Но никой не убива кон, който е истинска златна мина и може да му даде епруветки със семенна течност от по двайсет и пет хиляди долара винаги щом собственикът поиска. Освен това е логично да убиеш кон заради застраховката, но освен ако някой не се опитва да разори собствениците, не виждам мотив — и още по-малко възможност. В последно време, ако искаш да убиеш остарял кон заради парите, използваш електрически остен за добитък, включен на двеста и двайсет волта. Но тук случаят е друг. Тъкър познава всички местни собственици и е убеден, че не са го направили. Честно казано, съвсем се объркал.

— Тъкър объркан? — повдигна вежди Брин.

— Да — продължи тя. — Също като всички други ветеринари, с които разговарях. Преди няколко месеца имало два подобни случая в Илинойс. Първите симптоми били пристъп на треперене, после животните преставали да се хранят и задните им крака поддавали. Накрая се строполявали на земята и умирали… — Виктория тъжно поклати глава.

Брин я наблюдаваше. Може би не трябваше да се отнесе толкова безразлично към целувката й. Тя бе красива, но… трябваше да мисли за работата.

— До вчера са умрели двайсет и седем коня от пет различни конюшни — замислено каза Джак. — И все още не знаят причината.

— А аз все още не зная какво възнамеряваш да направиш, за да помогнеш — предизвика го Вики.

— Ще узнаеш, госпожо Уейд, ще узнаеш — лаконично отвърна той.