Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Eleventh Plague, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Джон Мар, Джон Болдуин. Единадесетата чума
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Иван Тотоманов
История
- — Добавяне
11.
Вторник, 14 юли
Нюйоркска щатска магистрала
11:30 ч.
Специален агент Скот Хъбърд почти през целия си живот се беше занимавал с военна история и проявяваше особен интерес към Втората световна война. Баща му бе ранен на Иво Джима и двамата често разговаряха за онова време. За малкия Скот бойните действия в Тихия океан изглеждаха съвсем реални, сякаш сам е участвал в тях. Не само че имаше видеокасети с „Победа по море“ и „Светът във война“, но и беше проучил всички по-големи сражения. Да, Хъбърд бе истински справочник за събитията от Втората световна война, но дори и той никога не беше чувал за поделение 731, военнопленническия лагер в Пинфан. Докато не прочете за него в досието на доктор Джон Брин.
Хъбърд откри, че от досието липсват съществени моменти. Той попита колегите си в Бюрото и не получи задоволителен отговор. Започна да рови и накрая разбра, че унищоженото датира отпреди Г-2, Службата за стратегически задачи и старата Служба за химическа война — предшествениците на Форт Детрик. Липсващите части от миналото на вирусолога, както и растящите му подозрения го накараха да потърси от него някои отговори.
Хъбърд шофираше на север по нюйоркската щатска магистрала с раздрънканата си служебна кола. Духаше силно и валеше проливен дъжд. Пътуването беше неприятно, но мислите му бяха заети с рядката книга, която откри не в секретен архив, а в Нюйоркската публична библиотека: „Поделение 731: японските тайни биологични проучвания през Втората световна война“.
Публикувана през 1989 година от англичаните Уилямс и Уолъс, книгата представляваше истинско откритие — и не само за Брин. Хъбърд научи, че под ръководството на генерал Широ Ишии японците провели мащабна бактериологична война срещу Китай — едни от най-нечовешките биологични експерименти, замисляни някога. Истинската загадка беше защо скандалът не е по-широко известен. Жестоките планове били вкарани в действие още преди Пърл Харбър.
През ноември 1941 година ниско над улиците на китайския град Чангте прелетял неидентифициран самолет. Двама свидетели от местната презвитерианска болница видели на земята да падат ръжени зърна, парчета хартия, тампони памук и малки кукли. Седмица по-късно децата в града започнали да проявяват симптоми на чума. Това била нова болест за Чангте и местните съобщения били прочетени с огромен интерес от британските, руските и американските разузнавачи, които успели да открият, че самолетът е излетял от завладяната от японците Манджурия. Чумата взела своето и документите се „изгубили“. За инцидента официално не било направено нищо. Но информацията бе намерена и Хъбърд откри каквото му трябваше.
По-нататък в книгата Скот с удивление видя факсимиле от отпечатък на Службата за стратегически задачи, представляващо първите сведения за Джон „Джак“ Брин. Джеймс и Ан Брин, заедно с техния син Джон, били пратени в три лагера подред — първо в Мукден, после в поделение 731 и накрая в по-слабо известен клон на същия лагер, поделение 100, специализирано в растителната и животинска патология. В обобщената информация от ССЗ, която Хъбърд откри в архивите на ФБР, се описваха японските експерименти, проведени преди и по време на пленничеството на семейство Брин. Японците почти успели да разработят ужасяващи оръжия за биологична война. Дори построили фабрика за чуми. Хъбърд прочете за едрата шарка, холерата, тифа, сапа, салмонелата.
Много преди войната да започне в Европа, офицерите под ръководството на генерал Ишии се готвели да разпространят епидемия на хеморагична треска и за експериментите си имали нужда от вируси на жълта треска. В края на трийсетте години японците се опитали да поръчат смъртоносните култури направо от Рокфелеровите лаборатории в Ню Йорк. Когато планът им се провалил, опитали в Бразилия, но постигнали същия резултат.
В поделение 100, от друга страна, се извършвали много химични и биологични експерименти, но местните специалисти проучвали главно измръзването, и се интересували как точно измръзналите крайници могат да се отчупят с един удар на тояга. Хората, подлагани на всички тези мъчения, се наричали „морута“, „дънери“ или с японската дума за маймуна. Повечето пленници били китайци, но имало повече от хиляда западняци — в случай че китайците се окажели имунни към даден микроб или пък прекалено податливи. И тъй като най-много се страхували от американските и руските войски, японците отчаяно се нуждаели от представители на бялата раса, върху които да експериментират.
Поделение 731 било огромно и разполагало със собствена самолетна писта. Било проектирано и построено за масова продукция: инкубатори за бълхи, колонии гризачи, цистерни, камери за обезводняване и конвейерни ленти за смъртоносни еднокилограмови опаковки замразени бактерии. До 1945 година били произведени и старателно складирани над трийсет и пет килограма бактерии на антракс — повече от достатъчно, за да изтребят цялото население на земята. Оцелелите от експериментите, клетниците, които се оказвали имунни към десетки болести, били пращани в поделение 100, където ги използвали за термични и химични опити. От тях вече никой не оцелял.
Нямаше данни как е загинал бащата на Брин. Смъртта на майка му била документирана от руски майор, който поел командването на Пинфан, разкопал траншеите, идентифицирал жертвите по табелките на шиите им и после ги покрил с трупове на японски войници.
Джон Брин бил върнат в родината му на 14 август 1945 година след като руската армии, състояща се от един и половина милиона войници, почти шест хиляди танка и над пет хиляди самолета окончателно разбила квантунската армия в Манджурия. След това липсваше каквато и да е информация чак до 1957 година, нямаше нищо необичайно и до 1967 година, когато бе постъпил в Световната здравна организация. Навярно просто нямаше нищо интересно, което да си струва да се отбележи. Това определено беше възможно — но не и сигурно. Не и за агент с качествата на Скот Хъбърд…
Вторник, 14 юли
Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд
12:30 ч.
Когато чу гласове в коридора пред кабинета, Брин почти изпита облекчение. Двамата с Лорънс разглеждаха подробностите от странните случаи на ерготизъм наред с новите данни, получени от Шмюъл Бъргър. Седяха един срещу друг и Дрю си водеше бележки.
Брин се възхищаваше на всеотдайността на приятеля си, особено защото знаеше, че изпитва силни болки — Лорънс беше изпънал левия си крак настрани, за да не се схване. Въпреки това, когато на вратата се почука, тъкмо той скочи да отвори.
— Заповядайте, господине — каза Дрю.
Мъжът, водил разпита на Брин в Сан Диего, подраняваше. Предишния ден Хъбърд отново бе телефонирал, за да помоли за среща с доктор Брин — искал да поговорят още за инцидента в Сан Диего, както и по други въпроси. Джак реши, че тази „среща“ ще е също толкова приятна, колкото и първият разпит, затова предложи да се видят в лабораторията, ако не поради друга причина, поне за негово удобство. Агентът с готовност се съгласи.
Двамата се ръкуваха и седнаха един срещу друг. Бяха еднакво високи и имаха еднакво твърд поглед, говорещ за трудно извоювана самоувереност. Хъбърд обясни, че макар иначе да работел във Вашингтон, сега бил в района на Ню Йорк със специална задача. В този момент Лорънс срещна очите на Брин и кимна към прозореца. Джак разсеяно погледна през рамо и видя, че някой слиза от една кола. Някой, как ли не! Нямаше как да не познае Вики Уейд.
— Доста силно вали… — измърмори той и си помисли: „Отвратителна сутрин. Първо се самопокани този, а сега…“.
Междувременно агентът спокойно продължаваше:
— И така, макар че по принцип въпросът е съвсем обикновен, уверявам ви, че ще сме ви извънредно признателни за помощта… хм. — Хъбърд най-после забеляза, че вниманието на Брин и Лорънс е насочено към нещо друго. — Преча ли ви? Зная, че се натрапих, но се надявах, че ще можем да поговорим няколко минути…
Точно в този момент в стаята влетя Виктория Уейд. Очите й заблестяха, щом видя Джак, но после се вледениха, защото забеляза Хъбърд.
— О, Джак, извинявай за изненадващото посещение. Тръгнала съм за хиподрума в Саратога. Носи се слух, че конете започнали да се разболяват и… — Дъждът зловещо плющеше по покрива. Вики се обърна към Хъбърд и Дрю: — Прощавайте, имам адски натоварено разписание. Джак, може ли да поговорим насаме в коридора? Поверително е.
— Чакай малко, всички бързаме. — Той овладя ситуацията. — Първо искам да те запозная със специален агент Хъбърд от ФБР.
— Виктория Уейд — учтиво каза Хъбърд, сякаш никога не се бяха срещали. — Гледал съм ви по телевизията. „Гореща линия“. Чувствам се така, сякаш отдавна ви познавам.
Очевидно решила да запази разговора на летището в тайна, Уейд стисна ръката му, погледна го в очите и отговори само:
— Радвам се да се запознаем. — Бе сгрешила за Хъбърд: агентът можеше да лъже, при това доста умело. Зачуди се дали да разкаже на Брин за срещата им.
Джак я погледна. Нещо ставаше — Вики изглеждаше замислена.
— Хайде всички да седнем. — Той посочи голямата маса в ъгъла на стаята. — Може да се окаже, че имаме нещо общо. — Брин се обърна към агента. — Според мен и на госпожа Уейд, и на господин Лорънс може да се гласува доверие. — Вирусологът разбираше, че няма да му е излишно да има свидетели.
Хъбърд далеч не бе убеден, че има нещо общо с него. Миналото на Брин можеше да превърне човек или в майка Тереза, или в Джак Изкормвача. Агентът го беше подозирал още преди да научи за Пинфан, още преди да открие, че има навика винаги да се появява в най-горещите точки.
А и вирусологът не бе единственият в тази стая, за когото ФБР разполагаше с дебело досие. Оказваше се, че Дрю Лорънс е членувал в КРР[1], че през шейсетте години е имал връзки с Черните мюсюлмани и че през седемдесетте е участвал в НСКН[2], но се предполагаше, че след женитбата си е напуснал тези организации и сега е активен член на баптистката църква в Олбъни. И все пак, макар че сега Лорънс изглеждаше съвсем нормален, кой знае какви бяха истинските му политически убеждения? Не, Скот не смяташе, че на Дрю Лорънс може да се гласува доверие. Ами Уейд? Агентът трябваше да се съобразява с факта, че всичко, за което станеше дума тук, спокойно можеше да се появи в „Гореща линия“.
Вики виждаше, че присъствието й ги смущава. Не я бяха очаквали и очевидно бе нежелана. Информацията за Джак, която Хъбърд й беше подхвърлил на летището, продължаваше да я притеснява. Разкъсваше се между желанието да чуе за какво ще говорят и да избяга от тази стая. Накрая избра второто.
— Вижте — каза журналистката, — трябва да отида на хиподрума в Саратога, за да разговарям с треньорите. Времето е лошо. Извинете ме за натрапването. — Усещаше напрежението, усещаше, че под повърхността кипи голям материал, и се надяваше Брин да не е в основата му. Засега знаеше само, че ФБР следи или него, или нея, а може би и двамата.
— Приятно ми беше да се запознаем, господин Хъбърд — сбогува се тя. Чувстваше се така, сякаш предаваше Джак, като не му беше споменала за срещата си с агента на летището. — Дрю, радвам се, че се видяхме — усмихна се Вики, извади ключовете за автомобила си, намигна на Брин, спомни си, че все пак трябва да му разкаже за новите събития, дръпна го настрани и бързо му прошепна: — Джак, доктор Тъкър се побърка. Лекарите смятат, че е от целия този стрес. Но има звукови халюцинации. Мислят, че може да е мозъчен тумор. Моля се на Господ да не е нещо, свързано с конете. Та аз бях с него! Пак ще намина. — И изхвърча навън под дъжда.
Тримата мъже изчакаха вратата да се затвори, после Брин и Хъбърд седнаха до голямата маса, по средата на която се мъдреше череп на язовец. Лорънс донесе кафе и леко завъртя черепа — това бе първият случай на язовец с бяс в щата — така че голите му зъби да сочат към агента.
— Доктор Брин, какво можете да ми кажете — започна Хъбърд — за биологичната война по времето, когато сте работили в Световната здравна организация?
— Въпросът ви е половинчат, господин Хъбърд. — Джак се облегна назад и се зачуди какво иска да каже агентът. — Виждате ли — продължи той, — има важно разграничение между биологичната война и биологичния тероризъм. Кое от двете точно ви интересува?
— И двете — отвърна Хъбърд и потръпна, защото се опари от горещото кафе.
— Съжалявам — извини се Дрю. — Забравих да ви кажа, че тази машина прави най-горещото кафе в щата Ню Йорк, но когато изстине, е по-силно от обикновеното.
— Чудесно е — кимна агентът. — Продължавайте, доктор Брин.
— Просто казано, тактиката на биологичната война е да се спечели първата битка чрез обезвреждане на противника — което е по-важно от убиването на живата му сила — и после стратегически да се спечели войната. Обезвреждането на жертвите със стафилококов ентеротоксин например ще доведе до едноседмично повръщане и диария. Възможно е оцелелите — и войници, и цивилни — да получат най-разнообразни вторични ефекти.
— Ами биологичният тероризъм?
— Биологичният тероризъм, от друга страна — вдигна поглед от бележника си Джак, който до този момент разсеяно си драскаше нещо — цели да прати някакво послание, да направи политическо или религиозно заявление. Постига го като убива хора, често колкото се може повече. Той има по-ограничен ефект, като например обгазяването на токийското метро със зарин на двайсети март деветдесет и пета година.
— Значи в първия случай целта е победа — каза агентът, — а във втория да се прати послание, така ли? — Той погледна Лорънс, който също изглеждаше отлично запознат с този въпрос.
— Но биологичните оръжия са толкова силни — обади се Дрю, — че терористите могат да унищожат не само „тактическа“ цел, а цял град като Ню Йорк.
— Точно така — потвърди Брин. — При биологичния тероризъм се избира вещество, което да подейства незабавно и да не се лекува с ваксини или антибиотици. Целта се определя грижливо и много по-рано. Самият акт неизбежно има символично знамение, понякога неясно, и трябва да е на символично място, за да постигне най-силно въздействие. По традиция това става на символично събиране на хора на символично важно място.
— За символично унищожаване на какво? — попита Хъбърд. Чудеше се дали вирусологът основава обясненията си на личен опит, или на бъдещи планове.
— Нима всичко това не е само измамният символизъм на безумието? — подхвърли Дрю и агентът извърна очи от Брин и го погледна.
— Разбира се. Безумие. Мисленето на „правоверния“. За мен — за нас — самолетът, пълен с хора, не е символ. Това си е просто самолет, пълен с хора. И все пак — почти заплашително прибави Хъбърд, — често е почти невъзможно да спрем най-големите безумци… и да ги открием.
В стаята се възцари напрегнато мълчание. Накрая Джак отпи от кафето си и продължи:
— Между индивидуалния акт и финансирания от държавата тероризъм, каквато е биологичната война, има огромна разлика. За нея символизмът далеч не е толкова важен, колкото посоката на вятъра.
— Което означава? — попита агентът.
— Което означава, че биологичната война използва химически оръжия за масово унищожение и че действието им точно отговаря на името. Ефективността им зависи от мястото — град, село, тропици, пустиня, планини и така нататък — и от силата на врага. Под сила имам предвид числеността на войските, техните нападателни способности и възможностите им да се защитават от вирусите, които възнамерявате да използвате срещу тях.
— Разбирам — измърмори Хъбърд, като си мислеше за Брин и за всичко онова, което бе прочел за Пинфан.
Джак си наля още кафе и продължи:
— По време на операция „Пустинна буря“ например, съюзническите войски бяха ваксинирани срещу антракс. Разполагаха с десетки хиляди ампули атропин в случай, че бъдат обгазени със зарин или друг органофосфат. Вече ни е известно, че иракчаните са били заредили артилерийски снаряди с антракс и ботулизъм. Добре че не са ги използвали, защото са били от тип „F“, докато нашите войници бяха имунизирани срещу типове „А“, „В“ и „Е“.
— Наистина ли? — едва се сдържа да не потрепери агентът. Неотдавна в Ню Йорк бяха пристигнали първите секретни съобщения за случаи на ботулизъм в различни части на Съединените щати. Дори не бе имал време да прочете нещо повече, освен обобщенията. Откъде можеше да знае за тях Брин?
— За разлика от биологичната война — продължи вирусологът, — биологичният тероризъм е почти като партия шах. Трябва да се прецени способността на врага да реагира на дадено вещество и да се използва друго, напълно неочаквано, като тип „F“. Очаква се, че противникът ще изпадне в паника с пускането на всеки нов токсин — колкото по-странен, толкова по-добре. — Той замълча, за да подчертае психологическото въздействие, после продължи: — Разбирате ли, никой няма да се уплаши особено, ако чуе, че са открили нов грипен вирус — в крайна сметка всяка зима сме изложени на опасност от заразяване. Но само властите да съобщят на населението, че се разпространява някакво екзотично зло като еболата, и играта става съвсем друга. Като имат предвид неизвестността на болестта, въздействието й и факта, че не може да се овладее или лекува, хората реагират така, сякаш живеят през Средновековието.
— Ясно — кимна Хъбърд.
— В историята на биологичната война и тероризъм обаче има нещо общо — рече Джак. — Информацията за случаите остава секретна. Победителят установява господството си не само над врага, но и над писаната история. С други думи, историята е онова, което победителят казва на хората.
— Бихте ли се конкретизирали?
— Естествено — отвърна вирусологът. — Победените са мъртви. И историците невинаги казват истината за онова, което ги е убило. Победителите често запазват в тайна факта, че са използвали биологично оръжие. Разпространяват дезинформация. Защото това спокойно би могло да се разглежда като геноцид. Друга причина е желанието им да припишат победата на храбрите войници и генерали, а не на някой бацил. В последно време пазят тайните си, в случай че решат отново да ги използват. Историците обикновено нямат представа каква е действителната причина за победата в някоя важна битка или даже в цялата война.
Хъбърд неспокойно се размърда.
— Не всичко е секретно. Завършил съм колежа в Амхърст и със сигурност зная, че макар да не е написал бляскави мемоари, генерал Амхърст е оставил писмени сведения за това как победил вожда Понтиак и неговите племена в Пенсилвания и Охайо като нарочно им подарил одеяла, заразени с едра шарка.
— Да — съгласи се Брин, — но срещу всяко такова сигурно сведение сигурно има десетки случаи, за които никой няма представа.
— Като Пинфан ли? — подхвърли Хъбърд, като внимателно наблюдаваше вирусолога.
Джак прие думата с лицето на опитен покерджия.
Точно в този момент Лорънс се изправи и бръкна в джоба на сакото си.
— Ето го най-добрия документ. — Той извади оръфана книга, старата джобна Библия, която баща му бе носил по време на Втората световна война. — Първото писмено сведение за загадъчна епидемия и биологична война е в „Царства“, книга първа, глава четвърта, стих първи. Израилтяните се готвели да се сражават с тежковъоръжените и жестоки филистимци на място, наречено Авен-Езер, около хиляда и четиристотната година преди Христа.
— Бихте ли нарекли това първата израелско-арабска война? — попита Хъбърд.
— Не — отвърна Дрю. — Филистимците не били араби, но израилтяните наистина били нападнати от народ, обитавал съвременна Палестина.
— Хм… интересно — замислено рече агентът, като продължаваше да наблюдава Брин.
— При Авен-Езер — продължи Лорънс — израилтяните загубили четири хиляди души, но не и войната. Те се изтеглили и повикали резерви от място наречено Силом. Новите войски донесли със себе си тайно оръжие, ковчега на Завета, който се превърнал в обединителна сила за контраатака.
— Почакайте! — прекъсна го Хъбърд. — Три хиляди години по-късно Грант загубил в битката при Шайлоу[3] тринайсет хиляди души, Конфедерацията — десет хиляди. Без биологично оръжие, само с мускети и байонети. Кървава битка.
Като отпиваше от кафето си, агентът изслуша разказа на Дрю как озадачени от ликуването на току-що отблъснатата войска, филистимците отново ги нападнали, убили още трийсет хиляди израилтяни и взели като трофей кивота на Завета.
— И тогава започнала веселбата. Филистимците се върнали в Азот и били наказани от Господ с нещо, което може да се интерпретира като първото сведение за биологична война.
Хъбърд се изправи. Познанията на Лорънс за Библията му се струваха прекалено подробни.
— Филистимците поставили свещения ковчег до идола на своя бог Дагон. На другата сутрин Дагон бил открит обезглавен и с отсечени ръце. После хиляди хора започнали да умират от нещо, което се превежда като „мъчителни нарастъци“[4] в слабините.
— Може да е било бубонна чума — предположи Брин, който за пръв път чуваше разказа на Лорънс за битката.
— Каквато и да е била — продължи Дрю, — болестта се разпространила от Азот в Гет, после в Акарон и из цялата филистимска земя и вилняла седем месеца. Според Библията умрели повече от петдесет хиляди души преди владетелят им накрая да върне Ковчега на израилтяните, които, предвождани от Самуил, разбили отслабналата вражеска армия при Авен-Езер. Ако прочетете текста, ще разберете, че израилтяните са знаели за заразата.
— Още кафе, господин Хъбърд? — попита Брин.
Агентът отрицателно поклати глава и продължи да гледа Дрю.
— Почти свърших — каза Лорънс, — но накрая става най-интересно. Виждате ли, филистимците се опитали да умилостивят еврейския Бог с дар от десет златни статуи, пет с формата на мишки, другите пет — кълба. Историците в общи линии са единодушни, че сферите представляват уголемени лимфни възли, типичен признак за бубонна чума. Както се казва, можете сами да проверите! — Дрю се усмихна и прибави: — До деветнайсети век не е било известно, че чумата се пренася от бълхи и гризачи, но златните мишки предполагат, че филистимците по някакъв начин са свързвали болестта с мишките.
— На картината си „Чумата в Азот“ Пусен[5] е изобразил плъх — рече Брин. — Откъде е можел да знае? Каквато и да е била болестта, евреите са знаели за нея и са я избягвали, и може би съзнателно са заразили с нея враговете си. Дали Ковчегът не е бил нещо като Троянския кон? Приписването й на Божията воля е чудесен начин да отклонят всякакви опити за критика — както казах, типична тактика за водене на биологична война. Дезинформация, прехвърляне на вината, престорена невинност, всичко това навярно води произхода си от Царства. Свалям ти шапка, Дрю. Никога досега не бях мислил за това!
— Моля ви, продължавайте, господа — каза Хъбърд.
Брин започна да разказва за събития от по-новата история, за ужасите на биологичната война през вековете: за картагенците, които хвърляли кошове с кобри от корабите си срещу римляните, за татарите, които катапултирали болни от чума в италианските гарнизони, за Германия, Англия и Съединените щати, които засекретили жестокостите, извършени по време на двете световни войни. Джак реши да не се спира подробно на японците. Със споменаването си за Пинфан агентът го бе изненадал неприятно. Дали искаше да му покаже, че знае всичко за него?
Хъбърд реши да подхвърли малко вече разсекретена информация.
— Като говорим за тайни, известно ли ви е, че по време на Корейската война американски самолети са пускали орлови пера, натопени в патогенни бактерии? А когато през осемдесетте години в Куба се появи епидемия на хеморагична тропична треска, Кастро заяви, че Съединените щати водели биологична война. Но от обвиненията му не излезе нищо.
— И сега в цяла Централна и Южна Америка има тропична треска — с иронична усмивка отвърна Джак, — която безмилостно се насочва към южните щати. Дали е случайност, или биологична война? — попита той Хъбърд, който си водеше бележки в малък тефтер, но агентът само сви рамене.
— Според една от теориите — продължи Брин, — дори епидемията на бубонна чума през деветдесет и четвърта година в Индия всъщност била предизвикана от пакистански терористи. Жена ми би могла да ви разкаже повече за това. Но никой не си е направил труда да изследва култура от бактериите, за да проследи произхода им, което поне щеше да е интересно, даже да не докажеше нищо.
— Ами антраксът в Калифорния, доктор Брин? — Хъбърд реши, че е време да постави въпроса директно.
— Излишно е да казвам, че постоянно мислим за този проблем — спокойно отвърна Джак. — Изглежда, е акт на биологичен тероризъм. Но има някои странни особености — доколкото ми е известно, не са пращали самохвални писма, нито са отправяли заплахи. Нямам представа защо жертвата е Джоуи Сейнт Джон. Какво смята Бюрото, ако позволите да попитам?
Агентът се замисли, после каза:
— И на нас ни се струва така. Има други неща, за които не мога да ви кажа…
— Други случаи на антракс ли?
— Други… инциденти… секретни. — Хъбърд искаше да види каква реакция ще предизвика това у Брин, който изглеждаше искрено загрижен. — Във всеки случай, доктор Брин, чудех се дали бихме могли да ви използваме като източник на информация. Ясно ми е, че това излиза малко извън вашата област. В края на краищата вие сте вирусолог.
— Но в Световната здравна организация Джак се е занимавал точно с такава работа — намеси се Дрю.
— Аз… известно ни е. И между другото, доктор Брин, чух, че се интересувате от ерготизма. Защо?
— Кой ви го каза, господин Хъбърд?
— А, просто слух. — За пръв път този ден агентът се усмихна със загадъчната си усмивка: все пак насочилият го към ПроМЕД информатор бе анонимен.
Тъй като нямаше абсолютно никаква представа какво знае Хъбърд и от кого може да го е научил, Брин реши да е предпазлив.
— Всъщност наскоро жена ми изнесе лекция по този въпрос и ме помоли да направя някои проучвания. С удоволствие ще ви пратя информацията, която открих.
— Разбирам, благодаря, ще поддържаме връзка. — Отново същата усмивка. — Много ми помогнахте, и двамата. — И агентът си тръгна.
Разговорът продължи да безпокои Брин дни наред. Хъбърд беше опасен човек, с когото трябваше да се внимава. Джак се страхуваше, че в негово лице вече си е спечелил враг. Фактът, че е успял да се добере до всичко това, означаваше, че е много добър в работата си, специалист да научава неща, които не би трябвало да знае. Първо за Пинфан, после за ерготизма. Нямаше съмнение, че не е изминал целия този път просто за да си поговорят за биологичния тероризъм. От Вашингтон го бяха пратили в Сан Диего. Навярно наистина се движеха по същата логика и целяха да установят достоверността на Брин като източник на информация. И все пак Джак разбираше, че Хъбърд го смята за заподозрян. Внезапно го обзе мрачно предчувствие. Той седна пред лаптопа си, влезе в ПроМЕД и по средата на списъка откри, че ужасяващите материали за ерготизма пак са там — но този път подписани от самия него, ръководителя на ПроМЕД. Брин повика Дрю, който незабавно дойде и започна да чете информацията. Този път успяха да я разпечатат. След това Джак му каза да я изтрие.
Какво ставаше, по дяволите? Изглеждаше ясно, че опитен хакер подхвърля информация за него на Бюрото и в същото време прониква в цялата му компютърна система. И именно в този момент вирусологът осъзна, че се нуждае от помощ, при това не такава, каквато му предлагаше ФБР.
Нуждаеше се от колеги, от хиляди специалисти, хора, способни да му отговорят на десетки въпроси. ФБР разполагаше с огромни ресурси. ПроМЕД също. Ако Джак не се задействаше бързо, Бюрото щеше да продължи да си губи времето — и щеше да го обвини в ужасни деяния, които не би извършил никога, докато истинският социопат щеше да е свободен да сее извратените си библейски опустошения по света…
Хъбърд си тръгна от лабораторията на Брин в отлично настроение. Всичко си идваше точно на мястото — библейските разкази се съчетаваха с факта, че родителите на вирусолога са били мисионери, както и с преживяванията му в Пинфан. Доктор Джон Брин спокойно можеше да се окаже опасен луд, виждащ мисията си като старозаветно възмездие. Той взе мобилния си телефон и набра номера на една организация, за която знаеха малцина дори от правителството — Специалното управление за борба с международния радикален тероризъм, ръководено от прочутия биохимик и опитен следовател контраадмирал Франк Е. Олд. Отговори му някакъв щабен офицер, но агентът не го остави да довърши.
— Тук е Хъбърд, свържете ме с адмирал Олд. — Трябваше да изчака няколко секунди. — Току-що си тръгнах от лабораторията му, господин адмирал. Определено бяхте прав, пътуването се оказа много резултатно. — Той замълча, докато адмиралът говореше.
— Да, господин адмирал, мисля, че има библейска връзка — отвърна Хъбърд. — Запознах се с Дрю Лорънс. Разказа ми за бактериологична война, цитирана в „Царства“. И каква изненада — случайно намина Вики Уейд. Пак бяхте прав, господин адмирал.