Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (5)

3.

Четвъртък, 18 юни

Сан Диего

05:50 ч.

Джак Брин пресече фоайето на болницата „Сейнт Рош“, качи се до втория етаж и тръгна по коридора към лабораторията по патология. Надяваше се, че Джоуи е жив, но имаше ужасно предчувствие за резултатите от биопсията.

— Здрасти, Джак! — усмихнато закрачи към него Катрини.

— Здравей, Винс! — поздрави го Брин. Разбираше, че усмивката на педиатъра е само защита срещу страшната неизвестност за състоянието на Джоуи. Кимна към вратата на лабораторията. — Да се надяваме, че с връзките на Сейнт Джон с Всемогъщия можем да разчитаме на малко божествена помощ за момчето.

Катрини тъжно поклати глава.

— Нали прочете картона му снощи?

— Естествено. Няма синдром на дихателна недостатъчност, така че сигурно не е хантавирус. Но има нещо много странно. Лимфните му възли се увеличават. — Докато вървяха по коридора, Джак попита: — Чете ли новините? Положението става неовладяемо. Изследванията му за коки са негативни, нали, Винс?

— Имаш предвид треската в Сан Хоакин ли? — Катрини го изгледа стъписано. — Да, серологичните изследвания на Джоуи са негативни. Той не е бил в пустинята и няма отоци. Определено няма долинна треска.

— И това е нещо.

— Да — отвърна педиатърът. — Така е… Хей, като италианец и католик, залагам един долар, че дори не знаеш кой е свети Рош.

Брин се усмихна.

— Определено ще забогатееш с един долар, Винс. Никога не съм чувал за него.

— Повечето хора нямат представа, но свети Рош е покровител на болните от чума, бубонна чума. Изместил е съвети Себастиан, който не е успял да помогне много. Мислил ли си за вероятността да е чума, Джак?

— Не, не съм… — призна Брин.

— Не се тревожи — приятелски го потупа по гърба педиатърът. — Засега изследванията също са негативни. Днес няма да се наложи свети Рош да посещава „Сейнт Рош“!

Когато влязоха в лабораторията, един от лаборантите почти извика:

— Вини, доктор Хюбърт има нещо за теб. Ей го там, под качулката.

Катрини насочи Брин към едър мъж, който приличаше на Дядо Коледа в бяла престилка. Приведен над фотомикроскоп, патологът съсредоточено наблюдаваше нещо.

Винс леко, но настойчиво го докосна по рамото, за да привлече вниманието му. Патологът подскочи на столчето си и изненадано ги погледна.

— Доктор Хюбърт — започна Катрини, — това е доктор Джак Брин, вирусологът от Ню Йорк, когото повикаха за консултация Сейнт Джон. Джак, това е Хенри Хюбърт, нашият патолог.

— Радвам се, че и двамата сте тук — намръщено рече Хюбърт. — Хвърлете един поглед на пробата от гърдите на момчето.

— Какво има? — попита Катрини. — Успя ли да го определиш?

— Не, Винс, все още не съм готов да дам становище — отвърна Хюбърт, — но е нещо лошо. Уплашен съм. Изглежда, този път наистина си имаме работа със смъртоносен микроорганизъм. Той не може да знае, че изяжда друго живо същество, за да живее, но е така.

Педиатърът погледна през микроскопа — хиляди мънички неща, сякаш замръзнали в синкаво желе, които за лаиците приличаха на бонбони. За специалиста те бяха грам-позитивни — малки смъртоносни сферични убийци, някои продълговати, други с форма на гюлета.

Катрини остана поразен — през всичките години, откакто работеха заедно, никога не бе виждал такъв ужас в очите на стария патолог.

— Ако се окажа прав — продължи Хюбърт, — никой, абсолютно никой в Съединените щати не е виждал това от много десетилетия… Разбирате ли, в пробите на момчето нямаше признаци за злокачествени клетки, затова реших първо да потърся бактерии…

— Добре. — Винс зачака да чуе останалото, докато патологът му подаваше второто предметно стъкло.

— Всички посевки за плесен още съхнат, но е ясно, че нямаме работа с коки. Не е болестта на Ходжкин, нито лимфома или левкемия.

— Това е чудесно, нали? — попита Катрини.

— В известен смисъл — мрачно отвърна Хюбърт. — Но реших да направя бърза проверка за бактерии. Леле! Това нещо е грам-позитивно и възпроизвежда спори.

— Bacillus subtilis? — предположи Катрини. — Или Clostridium?

Хюбърт изхъмка.

— За бога, Хенри, ако не е това, какво друго? Допреди два дни хлапето си беше съвсем здраво и няма HIV, така че едва ли е subtilis. Ами Actino?

Хюбърт се наведе над съседния микроскоп.

— Не, мисля, че не е. Погледни това. Няма серни гранули. Трябва да ти кажа, че съм напълно озадачен. Нашата лаборатория е клас две. — Той поклати глава. — Тази предпазна качулка върши работа за повечето неща, но за да съм сигурен, ще вкарам това предметно стъкло в нея и лично ще го обработя. Ще се обадя в здравния отдел на Сан Диего. Може би ще решат да се свържат със Сакраменто — или с каубоите от Центровете за контрол на заболеваемостта.

— Господи, не! — избухна Катрини. — Не и федералните! — Пред очите на педиатъра започнаха да растат планини от бумаги, черна работа, която щеше да му попречи да се грижи за пациентите. — Защо да викаме федералните? Хората от щатския здравен отдел са адски добри. Повечето идват от ЦКЗ.

Хюбърт не отговори. Взе предметното стъкло от микроскопа, постави го в малка стъклена паничка, стана и отиде до „качулката“, която приличаше на димоотвод за голяма печка. Вентилаторът всмукваше въздуха от машината и отнасяше всички въздушни микроорганизми нагоре към филтъра на тавана — и оттам през лабиринт от тръби навън в чистия топъл калифорнийски въздух. Всички опасни бактерии оставаха във филтъра.

Службата за професионална безопасност и здравеопазване — СПБЗ — изискваше входните отвори на вентилаторните шахти на болницата да са на не по-малко от трийсет метра от изходните, за да се предотврати разпространяването на зараза в болничните отделения. Специалистите от СПБЗ бяха открили, че с чистия въздух обратно наистина могат да проникнат организми, изхвърлени от лабораторията по микробиология. През годините преди това се бяха разболявали десетки лекари, сестри и дори пациенти.

Патологът очевидно мислеше за най-лошия случай. Прехвърлянето на опасността от биологична лаборатория клас две в клас три предполагаше, че имат работа с микроорганизъм от рода на чумата. Всяко следващо равнище означаваше по-сериозна заплаха.

— Ще трябва да почакате малко — каза Хюбърт, докато наблюдаваше пробата. — Ще ви съобщя веднага щом определя това нещо. Може да опитаме да ускорим развитието на културата, но предпочитам да го направят в Сакраменто. Прекалено е опасно. — Той се обърна към Катрини. — Какво давате на детето?

— Флоксацилин.

— Добре. Спектърът му покрива почти всичко — отвърна патологът, но Брин забеляза, че челото му сякаш се запоти.

В този момент в стаята влезе млада сестра — носеше предметно стъкло, сякаш бе скъпоценен накит.

— Доктор Хюбърт, доктор Алварес иска незабавно да погледнете това. От спешното отделение е. Сестрата праща още проби и развита култура, но доктор Алварес иска веднага да разбере какво е това. Приели са момиче в ужасно състояние…

Брин и Катрини се отдръпнаха. Хюбърт хвана стъклото с палец и показалец.

— Откъде е? — попита той, докато се насочваше към няколко метални табли, наредени до бинокулярен микроскоп. — Над или под кръста? Каква е историята на болестта?

— Не зная — призна сестрата. — Старшата ме видя да минавам, после доктор Алварес се развика. Искаше някой незабавно да го донесе. И тя го даде на мен.

Хюбърт видимо се ядоса.

— Кажете ми само дали сте видели пациентката и откъде Алварес е взел пробата!

— Видях я, разбира се — отвърна младата жена. — Беше ужасно. Имаше й нещо на очите — доктор Алварес каза, че можело да й направи енуклеация. Тийнейджърка — халки на носа, обеци, всевъзможни пръстени, черен лак за нокти и червено-зелена коса. Адски е зле. Видях доктор Алварес да почиства някаква черна гной от лявото й око. И имаше черни петна по шията — като бенки или кърлежи, но не бяха такива. Това е.

Патологът поклати глава и няколко секунди подържа предметното стъкло в ниска мензура с прозрачна течност. После го постави поред в още две.

Брин кимна. Разбираше, че Хюбърт прилага бърз и лесен метод за оцветяване на бактерии, и знаеше, че има само две възможности — пробата да е грам-позитивна или грам-негативна. Грам-негативното оцветяване не бе негативно в обичайния смисъл, а означаваше, че бактериите са се оцветили в червеникаво.

Всички медици бяха наясно, че най-сериозните бактериални инфекции са грам-негативни: бактерии, идващи от червата. Подобно на салмонелата, повечето от тях бяха ентероорганизми. Ако успееха да проникнат в кръвта, по-токсичните предизвикваха сепсис и смърт. Други, не толкова опасни видове, живееха по кожата, особено под кръста, и обикновено не причиняваха проблеми.

Тъй като тази проба беше от око, Брин знаеше, че навярно ще е грам-позитивна. Докато Хюбърт я размахваше във въздуха, за да я изсуши, вирусологът предположи, че става дума за стрептококи, но можеше да е някой от наскоро появилите се видове устойчиви на антибиотици и смъртоносни стафилококи, които отново събуждаха у младите лекари уважение към древните им врагове — причина за циреи, а в подходяща среда и за токсичен шоков синдром. Стрептококите водеха до болно гърло и бързо разпространяващи се кожни инфекции, известни като целулит. По-дълбоко проникващите стрептококи причиняваха „разяждащи плътта“ инфекции и пневмония като онази, убила създателя на Мъпет Шоу Джим Хенсън.

— Да видим сега. — Патологът внимателно постави сухото предметно стъкло под трети микроскоп и го фокусира. — Значи Алварес очаква незабавен отговор, нали така казахте?

— Да, докторе — отвърна сестрата. — Когато тръгвах насам, беше в спешното отделение.

Хюбърт настрои микроскопа, капна малко мазнина в пробата и фокусира окулярите. Като леко въртеше две малки копчета и напрегнато наблюдаваше, той местеше стъклото под обектива.

— Много интересно — рече патологът, изправи се и отиде при микроскопа клас три, онзи с пробата на Джоуи. Погледна я, не каза нищо и отново се наведе над второто предметно стъкло.

— Много интересно. — Повтори го съвсем сериозно и Брин долови в гласа му нови нотки — вече не професионално любопитство, а истински страх.

— Изглеждат еднакви — каза накрая Хюбърт и се завъртя на столчето си към тях. — Бих се обзаложил, че микроорганизмът от пробата на Сейнт Джон е същият, и това изобщо не ми харесва. — Той отново погледна през окуляра. — И двете проявяват характерни конфигурации с форма на бамбук. Ясно е… Вижте, ето нова група.

— Но това заключение не може да се потвърди само с материал, наблюдаван в мазнина — прекъсна го Брин. Отлично знаеше, че повечето бактерии изглеждат еднакви, независимо дали са червени, или сини, коки или пръчковидни. — Какво ви кара да смятате, че случаят на момчето по някакъв начин е предизвикан от същия организъм?

— Дългогодишната ми работа ме е научила да мразя тези гадинки — отвърна Хюбърт. — И макар че „Справочникът на Бърджи“ определя само две-три форми и два цвята, аз със сигурност мога да различа морфологични особености, които дори не се споменават в Библията на бактериолога.

За да докаже думите си, той посочи към микроскопа.

— Бактериите в двете проби имат големи пръчковидни тела. Не могат да се объркат. Сред тях има и спори. Големи тлъсти спори — приличат на бомби със закъснители, каквито са всъщност. Убедете се сам.

Джак се наведе, опря лакти на плота и впери очи в пълчищата тъмносини точки. Приличаха на издължени патладжани, леко извити в единия край. Той примижа и настрои фокуса. Тук-там сред тях се виждаха сферични форми, малко по-големи от бактериите, но с много по-гладка повърхност.

Страхът, който изпитваше, внезапно се превърна в гняв, после в непреодолима ярост: намираше се само на сантиметри от врага. Тези мънички създания бяха безсмъртни и спокойно можеха да спечелят войната.

Джак с ослепителна яснота си спомни обръщението на Джошуа Ледърбърг^[1], произнесено преди няколко години в Медицинската академия: „Те имат гени, ние имаме мозъци, но не зная кой ще победи накрая“. Самият Брин разбираше, че е прекалено късно — вече се бе изложил на опасност от зараза.

— Винс — обърна се той към педиатъра, — тези по-големите, с гладките очертания, са спори… Точно както каза доктор Хюбърт.

— А точно тези спори — прибави патологът, — са гладки, защото имат допълнителна защитна обвивка от полизахариди. Това ги прави устойчиви на замръзване, високи температури и разбира се, на антибиотици. Докато решат да излязат от спорите, има някакъв шанс. Но големият въпрос е кога ще го направят. Може да е след години… — Той замълча и се замисли за миг. — Но все пак не мога да определя какво е това нещо. Съжалявам, просто нямам представа…

— Но не можеш да държиш човек на антибиотици години наред! — настоя Катрини.

Вместо да му отговори, Хюбърт се обърна към сестрата.

— Ще позвъня на Алварес в спешното. Номерът беше 2224, нали? — Тя кимна и патологът го набра.

Докато държеше слушалката на ухото си, той посочи предметните стъкла.

— Ще пратя новите проби от момичето в Сакраменто. Те вече работят по културата от Сейнт Джон. Ще ги получат утре сутрин. Междувременно ще продължа тук… — Отговориха му и Хюбърт послуша, после изруга. — Момичето е получило пристъп. Алварес го е вкарал в интензивното.

По интеркома прозвуча спешно повикване на невролог и неврохирург. Брин се извърна от микроскопа, обезпокоен колкото от видяното, толкова и от чутото, и настойчиво се обърна към Катрини:

— Винс, много е важно да научим дали между новопостъпилата и Джоуи Сейнт Джон има нещо общо. Трябва веднага да разберем. Как можем да го направим? Къде са родителите на момичето? Може ли някое от децата изобщо да говори?

Педиатърът незабавно тръгна към вратата.

— Първо ще открием Алварес. Искам да видя това момиче. В същото време можем да проверим при Джоуи. Ще се обадя на някои хора. Имаш право, Джак. Хайде да видим дали момичето може да ни каже нещо.

Когато вратата на лабораторията се затвори зад тях, Брин погледна Катрини право в очите.

— Хюбърт е добър специалист, Вини. Ако е прав и тези две деца са се заразили с едно и също, най-добре някой да позвъни в другите болници. Възможно е да има и други случаи.

 

 

Когато я приеха в „Сейнт Рош“, Джоди Дейвис имаше силна треска и температура четирийсет градуса и половина. В спешното отделение беше започнала да бълнува, да крещи и да размахва ръце. Когато Брин и Катрини стигнаха в интензивното, вече се бе укротила. Алварес й беше направил инжекция с валиум и дишането й изглеждаше почти нормално.

Дългата й коса — хаос от сплъстени зелени и червени кичури — бе пръсната върху възглавницата. Най-ужасяващи бяха очите й. Сестрите никога не бяха виждали такова нещо.

Бяха подути и гноясали, с големина и цвят на гнили сливи. Заради подуването дебелите зеленикави клепачи бяха широко отворени и двете зеници гледаха право напред, без да виждат. Ирисите бяха тъмнолилави, роговицата — кървава и разкъсана. От ъгълчетата на очите и от всяко разкъсване сълзеше кафява течност и китките на момичето бяха завързани, за да не докосва лицето си. Джоди немощно се помръдваше. Раните й очевидно бяха ужасно болезнени и тя постоянно повтаряше, че била простреляна — простреляна в очите.

Вниманието на Катрини беше привлечено от една сестра, която му правеше знаци през стъкления прозорец с телефон в ръка. Педиатърът и Брин излязоха от стаята. Звънеше Хюбърт и двамата чуха ужасяващото му съобщение:

— Винсънт, веднага вкарай пациентите в изолатора. Левкоцитите на момичето са скочили на петдесет и пет хиляди и има токсични гранулации. Направила е левкемоидна реакция и виждам пръчковидни бактерии.

Катрини затвори и се втурна обратно вътре. Джоди се гърчеше, шията й се оголи. По горната част на гърдите й имаше пет-шест черни рани, от които течеше отвратителна зеленикава гной. Охлузни, прободни рани? Той отново погледна. Не, бяха… циреи — големи гнойни циреи, които се появяваха по гърдите и подмишниците й.

— Сложете си маски! Сложете си маски! Пациентката може да има чума! — извика педиатърът, докато бързаше към изолатора, където лежеше Джоуи.

Брин протегна ръка и го спря.

— Не, Винс! Това не е чума. Виждал съм безброй случаи в Камбоджа… И не изглеждат така. Помисли малко. Чумата не образува такива спори. Това е нещо друго, нещо по-ужасно. Незабавно ни трябват лабораторните резултати.

Преди Катрини да успее да отговори, по коридора при тях дотича задъхана служителка.

— Ох, доктор Катрини, толкова се радвам, че сте тук. Пак се обади доктор Хюбърт. Нареди веднага да ви открия. Позвънили са му от Сакраменто.

— Какво е съобщението?

— Антракс — каза тя.

— Боже мили, антракс! — възкликна Брин, рязко се завъртя и погледна през стъклото към момичето.

Катрини се присъедини към него и двамата видяха как се отприщват адските порти.

Две медицински сестри, нито една от които с изолационна или дори само с обикновена хирургическа маска, се опитваха да задържат Джоди неподвижна, но изведнъж отскочиха назад, сякаш тя бе избухнала в пламъци. Тя закрещя като обезумяла, отметна глава и изви гръб. Непрекъснатият й вой ставаше все по-висок, от очите, ушите и носа й бликнаха тънки струи кървава течност. Викът й секна и момичето се задъха. Накрая сърцето й започна да отказва. Докато персоналът на интензивното отделение припряно навличаше престилките и маските си, Джоди потръпна и умря.

 

 

Именно последният й вик извади Джоуи Сейнт Джон от дванайсет часа полубезсъзнание. Леглото му се намираше точно в отсрещния край на отделението и той неспокойно спеше от сутринта. После започна хаосът.

Момчето рязко седна, огледа се ужасено и започна да дърпа превръзката на рамото си. Лепенката се откъсна и Джоуи плъзна пръсти към раната над гръдната си кост, като се мъчеше да си поеме дъх. После внезапно мъчително се закашля и се хвана с две ръце за леглото. Успя да вдиша и веднага се задави.

Вцепенени от безпомощността си, Брин и Катрини видяха как Джоуи бавно подбелва очи. Дясната му ръчичка за последен път се насочи към раната. Ноктите му закачиха шевовете и конците се откъснаха от меката кожа на шията му.

Докато детето се мъчеше да изкрещи, кафеникавата септична течност, събрала се в гърдите му, бликна от отворилата се рана и оплиска плочките на тавана на повече от два метра над главата на детето. Струята продължи да шурти дори когато Джоуи се отпусна по гръб. Отвратителната течност покри целия таван и стената, после се стече на пода под леглото на момчето. И там спря. Заедно със сърцето на Джоуи Сейнт Джон.

 

 

Двамата стояха до леглото. Катрини се прекръсти.

— Бедните невинни деца — промълви Брин. — Бог да даде покой на душите им. — Замълчаха. Знаеха, че най-лошото предстои — трябваше да съобщят на родителите.

На излизане от интензивното отделение сестра с тяло на бейзболист се втурна през вратата в отсрещния край на коридора и властно им заповяда:

— Хей, вие двамата, не напускайте района! — И хукна сред други сестри, санитари, една доброволка с количка, натоварена с комикси и списания, няколко уморени родители с деца и двама ужасени студенти и извика:

— Внимание!

И се изпъна като войник.

— За онези от вас, които не ме познават, аз съм Дебора Гейнър, старша сестра от контрол на инфекциите. Всички вие трябва да останете тук! — После бръкна в контейнер с предпазни маски и нареди: — Добре, сега… сложете си тези неща — всички!

— Агент Гейнър на поредната мисия — измърмори Катрини. — Дебора Гейнър, адската сестра — спокойно може да идва от „Досиетата Х“.

Брин ни най-малко не бе изненадан от поведението й. При такива обстоятелства винаги и навсякъде се появяваше някой с диктаторска власт над целия болничен персонал. Изобщо не беше смешно, че Гейнър напълно се вписваше в този модел, както маршируваше по коридора и крещеше заповеди.

— Всички от интензивното и в този коридор да останат на място! Вкарайте онези три хлапета в изолатора. Действайте!

Забеляза, че Брин и Катрини се колебаят, и излая:

— Вие двамата влезте тук и си съблечете тези дрехи! — Те не възразиха.

Брин застана под душа и сапуниса тялото си. Както му бе наредено, остави дрехите си в червените чували за биологично опасни материали. По-късно щяха да ги изгорят. Потопи часовника си в дезинфекционен разтвор. Позволиха му да задържи част от съдържанието на портфейла си — кредитни карти, шофьорска книжка и карта за самоличност, неща, които можеха да се дезинфектират. Казаха му колкото е възможно по-скоро да се подстриже късо, тъй като антраксът се привличал от косата.

„Във всеки човек сигурно има гени от Самсон“ — каза си той, натъжен, че ще загуби дългата до раменете му опашка.

— Винс, моля те, помогни ми с това. — Джак за последен път докосна опашката си. — Сега пак ще трябва да си я пускам. — Без да каже нищо, педиатърът я отряза с хирургически ножици и я хвърли в кошчето за боклук.

Брин можеше да чуе персонала на изолатора, който продължаваше да тича по коридорите навън. Аушвиц, помисли си той. После се появиха други образи, дълбоко скрити в паметта му, образи и думи, които не искаше да си спомня, травмата, която беше потискал през целия си живот и която не можеше да изкорени. „Стегни се, Брин, стегни се. Сега няма време за такива неща“ — упрекна се Джак, докато се опитваше да се овладее. Ясно съзнаваше какво го очаква.

След като се изкъпа и донякъде възвърна самообладанието си, той взе хирургическите ножици от Катрини и острига останалата част от косата си. Накрая се погледна в огледалото, за да я изравни над челото си. Когато свърши, имаше прилична войнишка подстрижка, която нямаше да привлича излишно внимание.

Знаеше, че скоро ще се проведе спешно заседание, което щеше да събере най-добрите епидемиолози и специалисти от Центровете за контрол на заболеваемостта, опитни професионалисти, мнозина изживели живота си в невероятно тясното пространство между цивилизацията и катастрофата.

Онези, които упражняваха странния си занаят в Третия свят, винаги приемаха всичко, свързано с работата, с абсолютна сериозност. Това бяха истинските практикуващи лекари. Това бяха мъжете и жените, които бяха откривали почернели трупове, нахвърляни на камари като строителни отпадъци, които бяха виждали насекоми, толкова плътно покрили човешки останки, че приличаха на дебело одеяло от подути мухи и личинки, шаващо, сякаш брулено от зловещ вятър.

Брин се върна под душа и остави хлорираната вода да потече направо в носа му и да опари гърлото му. После си нажабури устата и се изплю. Долепи шепи, събра още вода, всмука я с носа си, изми си очите и ушите и отпи. Искаше да убие проклетия антракс, искаше да е сигурен, че по въздуха в организма му не са попаднали спори. Издуха си носа с пръсти и ги изми, почисти си ноктите и ги изтърка с четка.

Дали Катрини бе също толкова педантичен? Кой знае защо, се съмняваше, но се молеше на Господ да е надценил наивитета на педиатъра. Поне и двамата щяха да получат антибиотици, при това много, веднага щом се изсушаха. Когато излезе от душа, Джак откри голия Катрини едновременно да се бърше и да разговаря по телефона. Брин взе два чифта хирургически дрехи и даде знак на Винс, че трябва да поговорят.

Катрини покри слушалката с длан и каза:

— Обаждам се на Елинор Сейнт Джон. Телефонът звъни… още никой не отговаря.

Джак видя тъгата в очите му. В този момент педиатърът вдигна ръка — отговориха му.

Увил се с хавлия и наметнал друга на раменете си, Катрини се съсредоточи върху разговора. Лампичките на всички линии премигваха.

Брин осъзна, че чува не само виещите в болницата сирени, но и тътен на кацащ на покрива хеликоптер, и поклати глава. Денят щеше да се превърне в истински ад.

Отчаяна сестра се опитваше и не успяваше да привлече вниманието на Катрини. Той остави слушалката, без да я забелязва.

— Елинор ли беше, Винсънт? — загрижено попита Джак.

— Не и слава богу за тази милост. Беше прислужницата. Каза, че Джоузеф и Елинор били в басейна. Перспективата да им съобщя по телефона ме ужасяваше. Ще отида и ще им го кажа лично, Джак. Веднага щом ни освободят.

— Ще ми позволиш ли да дойда с теб? — попита Брин и Катрини незабавно кимна облекчено.

Сестрата най-после привлече вниманието му и му посочи телефона в ръката му. Той отново вдигна. Този път затвори усмихнат.

— Жена ми Кати си има зет гигант. Обеща да ти донесе някакви дрехи. Обичаш ли костюми от изкуствена коприна?

— Естествено. И, Вини, разбрах, че ще има и нещо специално за теб, нали?

— Разбира се. Реших, че може би смокингът ще е най-подходящ… — Брин свали хавлията от раменете си и педиатърът потръпна. — Мили боже, Джак, къде си получил това нещо? — Гледаше белега, който започваше от лявото му рамо и стигаше до вътрешната страна на лакътя му.

От двете страни на тънката червена линия имаше следи от десетки шевове.

— Трябвал ти е по-добър хирург, Джак — кисело отбеляза лекарят. — Как стана?

Безброй пъти му бяха задавали този въпрос. Брин дори не си и помисляше да каже истината. Тя винаги събуждаше у него онези ужасни спомени, които се бе мъчил да сподави под душа. Истината му беше отнела прекалено много и бе прекалено опасна за човека, в който се беше превърнал. Като млад от време на време я разказваше, но по-късно престана.

— С делтапланер, Винс, в Швейцария. Забих се в едно дърво. — Кой знае защо, идеята за лудия учен, който планира над Алпите и се блъска в бор, изглежда, задоволяваше хората. Във всеки случай сега задоволи Катрини.

— Некадърна работа, Джак — заключи той.

— Не, Винсънт — отвърна Брин и докосна старата рана, — прекрасна.

През прозореца се виждаше утринното слънце, което караше Тихия океан да блести в далечината. Джак използва това, за да смени темата.

— Тук е такъв ужас, а там е такава красота. Кога ще ни освободят?

— Скоро. Ще ни натъпчат с достатъчно антибиотици, за да получим тридневна диария. — Брин разбираше, че Катрини има предвид бактериалната интоксикация, странен страничен ефект от прекалените количества антибиотици, например цеклор, който щяха да започнат да пият във вид на двеста и петдесет милиграмови капсули. Много. Това бе най-добрата им защита срещу излагането на бацилите на антракса, разпръснати във въздуха в последните мигове от живота на Джоуи и момичето.

Двамата облякоха хирургическите костюми и отидоха в стаята на сестрите, където Вини попълни кратък формуляр с въпроси. Гейнър, адската сестра, им даде лекарствата — достатъчно хапчета за петима души. Катрини ги изсипа в джоба си и следван от Джак, се отправи към кабинета си, където жена му щеше да им донесе дрехи.

Педиатърът го покани да вечеря и пренощува у тях и Брин с благодарност прие. Не искаше да остане в „Дел Коронадо“, а и с Вини се чувстваше странно спокойно, тъй като бяха споделили ужаса заедно. Антракс. И на двамата може би им предстоеше жестока смърт, навярно след дни. Битката в тях вече се водеше и победителят още не беше определен.

Той си представи как в него се носят микроорганизми, защото въпреки всичко почти със сигурност бе вдишал. Близостта на края му го вледеняваше и той се чудеше как ли се чувства добрият католик Катрини.

Джак щеше да се зарадва, ако научеше, че Вини също се успокоява от присъствието му, което му помагаше да се справя със страха. Така или иначе, педиатърът чувстваше, че двамата с Брин са положили началото на искрено приятелство, изградено на основата на взаимното уважение. Скоро щяха да се появят медиите и Винс беше сигурен, че вирусологът ще има нужда от почивка и домашна храна. Може би агнешки ребърца и бутилка хубаво вино. Може би дори онова „Romanee-Conti“ реколта седемдесет и осма, което пазеше от толкова години. Да, щеше да е най-добре да го изпият тази вечер — в случай че на следващия ден настъпеше краят на годините им.

 

 

Четвъртък, 18 юни

Ла Хоя

10:00 ч.

Пътят до дома на семейство Сейнт Джон им се стори прекалено кратък, макар че не разговаряха много.

— Знаеш ли, Джак — накрая каза Катрини, — наистина държаха Джоуи прекалено изкъсо. Той беше нещастно богато дете. Без домашни любимци, без игри и играчки, които консервативната му майка смята за „агресивни“. Без лазерни пистолети като от „Стар Трек“, без „Космически нашественици“. Имаше всичко друго, освен нормално детство.

— Напълно си прав, Винс — отвърна Брин, когато навлязоха в имението на Сейнт Джон. — Докато не се справим с проблема, трябва да приемем, че родителите са изложени на известен риск. Съгласен ли си?

— Да — каза Катрини. — Донесъл съм им цял джоб антибиотици и ще ги накарам да се прегледат на скенер, да си направят рентгенови снимки, серологични изследвания и всичко останало.

— Господи, сякаш смъртта на сина им не е достатъчно ужасна!

— Не забравяй, Джак — замислено рече педиатърът, — снощи Елинор искаше да остане и аз настоях да се прибере вкъщи. — Той поклати глава. — Можех да наруша правилата. Сега почти ми се иска да й бях позволил. Поне щеше да е там, когато детето умря.

— Наистина ли го мислиш, приятелю? — внимателно попита Брин и без да изчака отговора му, протегна ръка и потупа Винс по рамото. — И двамата знаем, че постъпи правилно. — Въпреки това, докато паркираше, Катрини въздъхна.

Една униформена прислужница им отвори и незабавно ги покани вътре.

Влязоха в блестяща бяла мраморна зала с огромно стълбище, виещо се към площадка със заоблен шестметров прозорец, от който се разкриваше поразителна гледка към океана. На фона му се очертаваха силуетите на съпрузите Сейнт Джон. Елинор стисна ръката на мъжа си и двамата заслизаха.

Когато видя изражението на Катрини, тя се разтрепери, пусна дланта на Джоузеф, втурна се към тях и забелязала сълзите в очите на педиатъра, изкрещя: „Не! Не!“ и едва не припадна. Брин побърза да я задържи.

— О, Винс, не! Моля те, кажи, че Джоуи е добре, моля те! — Тя се разрида, после си наложи да се овладее. С удивително самообладание изправи глава, протегна ръка и докосна сълзите по лицето на Катрини.

— Всичко е наред — твърдо каза Елинор. — Зная, че сте направили всичко възможно. Недей да се самообвиняваш, Винсънт. Двамата с Джоузеф разбираме всичко. — Съпругът й кимна и я прегърна.

— Не бива да изпускаме нервите си — каза той. — Знам, че се притесняваш от съд, но и че съзнаваш колко тежка за нас е тази загуба. — Сейнт Джон като че ли се извисяваше над всички. Яростта и скръбта му бяха почти осезаеми. Вените на шията му изпъкнаха, очите му се напълниха със сълзи. И все пак сякаш излъчваше стоическо примирение, по-скоро разбиране, отколкото мъка.

Брин отново завидя на тези хора за религиозната им вяра.

— Благодаря ви — най-после проговори Катрини. — Зная, че ви е невероятно тежко, но ако нямате нищо против, бих искал да разменя няколко думи с Елинор.

— Разбира се — съгласи се тя. — Ела горе, Винсънт. Можем да поседнем на слънце. И искам да ти покажа нещо.

След като Катрини и Елинор се качиха по стълбището, Брин се обърна към Джоузеф Сейнт Джон.

— Ужасно съжалявам за загубата ви. Никой не го очакваше. Болницата направи всичко възможно — но никой, абсолютно никой не подозираше, че е антракс. — Той продължи и му обясни за инфекцията.

Сейнт Джон седна на едно от креслата и го погледна в очите.

— Антракс. Това беше нещо от Средновековието, нали? Как може да се е заразил? Къде? Това просто не е възможно! — Той гледаше право напред. Внезапно по лицето му се плъзна сълза. — Ние няма да се разболеем, нали? Но все пак не трябва ли да се прегледаме?

Брин си придърпа стол и седна срещу него. Внимателно подбра думите си.

— Не вярвам, че има основания за тревога, макар да съм убеден, че доктор Катрини ще ви даде антибиотици, просто за всеки случай. Въпреки че антраксът е смъртоносен, странното е, че обикновено не се разпространява по въздуха.

Джак знаеше, че когато човек се зарази с антракс, микроорганизмите се размножават в лимфните възли в гърдите. В случая на Джоуи почти нямаше опасност момчето да е разпространило болестта, освен в последните часове, когато бактериите бяха проникнали в белите му дробове. Подобно на легионелата, антраксът предизвикваше светкавични инфекции, но обикновено не се предаваше на други.

Брин си спомни мъчителния вик на Джоуи и експлозивното изригване на раната. В този момент, особено след попадането на бактериите във въздуха, антраксът бе изключително опасен. Тъкмо затова представляваше любимо оръжие за биологична война: спорите можеха да се изстрелят с артилерийски снаряди на много километри и да заразят противниковите войски.

— Всички сме озадачени от начина, по който се е заразил Джоуи — продължи Джак. — В Америка тази болест не съществува вече половин век.

Той обясни, че преди от антракс се разболявали ловци, докато одирали убитите елени. Бактериите попадали по пръстите им и причинявали черни язви, които се разпространявали по кожата — понякога и в очите. Брин си помисли за момичето и реши да не се задълбочава повече.

— И в десетте случая на антракс в Щатите през последните петдесет години заразата е идвала отвън — от чуждестранни животински продукти като козя кожа и афганистанска вълна. През двайсетте години мъж, който правел топки за билярд от слонова кост, се заразил от африкански бивни. — Той се огледа. — Господин Сейнт Джон, някой от семейството ви наскоро да е получавал подарък?

— Какво искате да кажете?

— Например фигурка от слонова кост, плетени пана, екзотични отвъдокеански предмети? Разбирате ли, бактериите на антракса могат да живеят години наред в коса, козина или в малки цепнатини по бивните. Обикновено живеят в пръстта и животните се заразяват от тревата. Човек също може да се зарази от пръстта, но в повечето случаи това става при контакт с животни.

— Не, не сме получавали подаръци. — Сейнт Джон замълча за миг. — Слонове. Казахте слонове, нали? Възможно ли е Джоуи да се е заразил от слоновете в зоопарка?

— Просто нямам представа, господин Сейнт Джон — призна Брин. — По обед ще проведем спешно заседание. Ще пристигнат представители на щатските и федералните власти. После би трябвало да разполагаме с повече информация.

— Двамата с Елинор трябва да присъстваме на заседанието.

Джак се намръщи.

— Според мен е по-добре да не го правите. Разбирам чувствата ви, но останете тук с жена си. Тя се нуждае от вас. Ако научим нещо, повярвайте ми, вие с госпожа Сейнт Джон ще сте първите, на които ще съобщим.

Но знаеше, че не е така. Не и ако проблемът наистина се окажеше мащабен. Не и ако Джоуи бе само първата жертва…

 

 

Докато шофираше по обратния път, Катрини каза:

— Знаеш ли какво искаше да ми покаже Елинор? — Той бръкна в джоба на смачкания си ленен костюм. — Това! — И му подаде предмет, запечатан в найлоново пликче, който проблесна на светлината. Брин го взе, погледна го и каза само:

— По дяволите!

 

 

 

— Ето ги. — Винс посочи сателитните антени по покривите на репортерските бусове пред болницата. — Изглежда, от Си Ен Ен вече са научили. Ти върви на заседанието, Джак. Искам да се отбия за секунда в кабинета си и да проверя нещо. Ще се видим в дванайсет в голямата заседателна зала на борда на директорите. Местата са почти трийсет, но се обзалагам, че ще се пръска по шевовете. — Той потупа джоба, в който бе прибрал взетия от Елинор Сейнт Джон предмет. — Обзалагам се също, че всички ще се попикаят в гащите, когато им покажа нашата малка лъскава бомба!