Уилям Шекспир
Макбет ^[0] (5)

Четвърта сцена

 

ДЪНКАН

Завърнаха ли се онез, които

изпратихме оттук, за да изпълнят

присъдата над Кодорския тан?

 

МАЛКОМ

Не са, кралю, но чух от очевидец,

че той признал е своята измяна,

разкаял се е искрено и искал

от вашия престол да го прости.

В живота му най-хубавото нещо

бил начинът, по който го напуснал:

умрял спокойно, сякаш бил се готвил

да хвърли като евтина дрънкулка

най-скъпото си!

 

ДЪНКАН

                Няма способ, с който

да разбереш човека по лицето.

Към този свой васал аз хранех пълно

доверие!

        Достойни братовчеде,

добре дошъл! Неблагодарността

тежеше ми до днеска като грях.

Ти в свойте подвизи излитна тъй,

че даже най-крилатата отплата

не може да те стигне! Ах, защо

не са по-скромни твоите заслуги,

та със признания и със награди

да мога да изляза срещу тях!

Остава ми да кажа: всичко мое

ще бъде малко, за да ти плати

голямото, което свърши ти!

 

МАКБЕТ

Наградата за вярната ми служба

е във самата нея. Ваше право

е да приемате онуй, което

е дълг за нас. А дълговете наши

са предани слуги и синове

на трона ви, които вършат само

обязаност, когато си заслужват

любов и чест от вас!

 

ДЪНКАН

                Ела насам!

Като фиданка аз те посадих

и ще се трудя да израснеш бързо!…

Достойни Банко, твоята заслуга

не е по-малка и не ще остане

по-малко знайна. Дай да те притисна

до своето сърце!

 

БАНКО

                Ако във него

и аз покълна, жътвата е ваша!

 

ДЪНКАН

Обилната ми радост се опитва

да скрие свойта палава игра

с росата на горчивата печал…

Чеда, роднини, танове и вие

най-близки до престола ни, узнайте,

че ний решили сме подир смъртта ни

наследник наш на този царствен трон

да бъде първородникът на Малком,

когото ще зовем от днес нататък

княз Къмберландски^[8] — и не ще оставим

самотна тази чест, а много други

като звезди ще пръснем върху всички

заслужили… Към Инвернес, Макбет!

На гости в твоя замък, ще се свържем

по-тясно с теб.

 

МАКБЕТ

                За мене е умора

почивката, неслужеща на вас!

Освободете ме, за да ви бъда

квартириер и пръв с добрата вест

ухото на жена си да възрадвам!

Прощавайте!

 

ДЪНКАН

        Върви, достойни Кодор!

 

МАКБЕТ (настрани)

Тоз Къмберландски княз ще ме препъне,

ако не го прескоча! Сякаш пън е,

изпречил се сред моята пътека!

Звезди, гасете своя огън — нека

не вижда взорът ви, във мен вторачен,

пламтящия в духа ми порив мрачен!

Жуми, око, макар че тази длан е

все още чиста! Ала нека стане

онуй, което, щом добие плът,

очите ще се плашат да съзрат!

 

ДЪНКАН

Да, прав си, Банко, той е рядък рицар

и хвалите за него са за мене

най-вкусни ястия на пищен пир…

Но да вървим след неговата грижа,

избързала напред, за да ни срещне

с „добре пристигнали“ на прага свой —

най-близкият ми родственик е той!