Арне Дал
Мистериозо (5)

5.

Седи, без да помръдва, в тъмнината, която не е напълно непрогледна. През вратата на балкона се процежда светлината от уличните фенери. Ако завърти глава, ще види двете големи музейни сгради да почиват в оскъдната си осветеност. Но главата му остава неподвижна. Никой не нарушава тишината. Погледът му е насочен през цялото време към пода на голямата всекидневна и полуотворената двойна врата към коридора. Вече е огледал стаята. Има и керамична, и открита камина. До откритата стоят матовочерен телевизор с голям екран и едно върху друго видео и стерео. Подът е покрит с три изтъкани на ръка килима, върху които са разположени два комплекта маси за хранене със столове и кървавочервена кожена холна гарнитура от пет части. По стените виси автентично шведско модерно изкуство: три картини на Петер Дал, две на Бенг Линдстрьом и две на Ула Билгрен. На полицата над камината се мъдри една от големите мозаични патици на Ернст Билгрен. Общо седем керамични камини на двете нива на апартамента. Ако предишната всекидневна беше кичозна, то тази е изключително стилна.

Седи в една и съща поза повече от час.

Ето че външната врата се отваря. Многото ключове затрудняват мъжа. Знае, че е сам. Той псува, не особено грубо в коридора; доста, но не прекалено пиян. По-скоро замаян от алкохола, той усеща момента на най-голямо опиянение и успява да го задържи цяла една вечер. Като тази. Чува го да събува обувките и педантично да нахлузва пантофите; дори му се струва, че долавя разхлабването на вратовръзката, останала да виси на врата му върху копринената риза. Разкопчава и сакото.

Отваря едното крило на вече полуотворената двойна врата, висока почти три метра. Влиза във всекидневната, спъва се с една от чехлите, псува, навежда се, успява отново да я нахлузи, изправя се и го забелязва през маранята на щастливото си опиянение. Опитва се да го фокусира.

— Ти пък кой си? — възкликва мъжът надуто.

Познати последни думи. Седящият вдига пистолета в скута си и натиска спусъка — два бързи приглушени изстрела.

Мъжът не помръдва, задъхан. Сяда на пода и се навежда към коленете си. Остава така десет секунди. После се прекатурва встрани.

Неканеният гост поставя пистолета на стъклената маса и поема дълбоко дъх. В съзнанието си вижда списък. Отмята наум в него. После се насочва към стереоуредбата и я пуска. Отворът се плъзга навън, касетката се намества, отворът се плъзга обратно. Първите звуци на пианото се разнасят из стаята. Пръстите шарят нагоре-надолу, ръката шари нагоре-надолу. Саксофонът се присъединява към пианото. Същите стъпки, същата кратка разходка. Докато саксофонът се откъсва и танцува и подскача, а пианото не спира с меланхоличните акорди на заден план, пинцетите изваждат първия куршум от стената. Пуска го в джоба, вдига пинцетите към втора дупка и чака. Няколко докосвания на барабана. Последвани от странното, звучащо като арабски, цвърчене на саксофона, няколкосекунден ориенталски унес. Пианото изчезва. Чуват се само саксофонът, басът и барабаните. Представя си клатещия се в очакване пианист. Йее. Самият той е в очакване. Пинцетите са вдигнати. Саксофонът продължава да се изкачва към висините, все по-бързо. Йее. Нима самият саксофонист възкликва така в паузите?

И точно тогава, при ръкоплясканията, бъбренето на публиката, прехода от саксофона към пианото, точно там измъква със сила втория куршум. Точно на това място. От стената се отронва мазилка. Сплесканият куршум пада в джоба при първия.

Пианото измества саксофона. Започва с привидно тромави, лутащи се стъпки. Но ето че се изтръгва от строгите акорди. Звучи все по-свободно, все по-красиво. И сега чува красотата. Вътре в себе си. Не само като… спомен. Басът изчезва. Пианото отново се лута. Точно като в началото. Трябваше да се научи да го разбира. Саксофонът се включва. Последното повторение. Аплаузите, подсвиркванията. Леко се покланя. Може да го слуша до безкрай.