Арне Дал
Мистериозо (32)

32.

Дори Гунар Нюберг беше там. Седеше на обичайното си място с обинтована глава и приличаше на мумията в стар филм на ужасите. Естествено, не трябваше да е там.

Всички бяха готови да си вземат довиждане и да се върнат в полицейските участъци в Худинге, Сундсвал, Гьотеборг, Вестерос, Стокхолм, Нака. Вдругиден беше първи юни. Лятото беше спасено.

Настроението беше променливо. Седяха мълчаливи. Ян-Улув Хюлтин влезе през специалната врата и я остави отворена. Беше на обикновена тоалетна.

Мистерията изчезна, но мъглата остана.

Шефът тръсна дебела папка на масата, седна и сложи очилата на големия си нос.

— Така — започна той. — Краткото обобщение на събитията от тази нощ е готово. Йоран Андершон е в болница заради относително лекото нараняване в рамото. Алф Рубен Винге е на същото място. И той с незначителни наранявания на дебелото черво. Както се очакваше, Аня Парика е в най-тежко състояние; намира се в интензивното с нелека психическа травма. Да се надяваме, че ще се оправи. Вие как сте? Пол?

Спогледаха се с нескрита изненада.

— Бомба — изморено отвърна Йелм. — Експертът по заложници се съвзе.

— Хубаво — каза Хюлтин. — Разкажи какво се случи, Хорхе.

— Нищо особено. Приближих се до прозореца вляво от вратата, както се бяхме разбрали с Пол. Но от него нищо не се виждаше, така че продължих след миг бавно към прозореца, където Арто беше забелязал процеп. Стигнах точно навреме, когато Андершон приближаваше Йелм. После стрелях в рамото.

— В противовес с правилата — равнодушно коментира Хюлтин, отиде до бялата дъска и начерта последните стрелки. Беше сътворил странна диаграма: сложен, асиметричен модел. Не бе пропуснал нито едно име, нито едно място, нито едно събитие в дългия, заплетен случай.

Постоя малко, гледайки творението си.

— Красотата на абстракцията — каза и се върна до масата. — И помия в полицейската работа. Да, да. Нещата все пак се уравновесиха. Изстрелът на Хорхе уцели точно преди дванадесет, така че случаят не надхвърли два месеца.

Сьодерстет се обади озадачено:

— Значи приключихме на двадесет и девети май; на същия ден турците са превзели Константинопол през хиляда четиристотин петдесет и трета, поставили началото на нова епоха.

Изгледаха го така, че вдигна извинително рамене.

— Благодарим за уточнението — Хюлтин остана спокоен. — Така. Един последен въпрос към пришълците: прибира ли ви се вкъщи?

Никой не отговори.

— Щом няма възражения, стягайте си багажа и се наслаждавайте на лятото. После ще се върнете тук. Ако искате. Както Мьорнер, шефът на Националната полиция, ще ви уведоми, отряд А ще се запази, естествено, не под това нелепо име.

Членовете на бившия отряд А се спогледаха глуповато.

— Касае се за следното — продължи Хюлтин, като понамести очилата на носа си, тихо прочете една паметна бележка и поклати глава. — Мислех си да ви запозная с писанията на Мьорнер, но сега виждам, че са нечетливи. Ще ви ги представя накратко. Както знаете, отряд А беше експеримент, за да се избегнат идиотите от разследването на убийството на Палме — прекалено големи, променящи състава си и прахосващи ресурси групи. Целта беше да се създаде малко, компактно, сплотено ядро, готово да си съдере задника от работа, с правомощия да действа нестандартно, така да се каже, за да може да насочи вниманието си по същество. Мьорнер е дяволски доволен. Отряд А ще остане малък, постоянен отдел в Националната полиция, чупещ костеливите орехи. По всичко личи, че ще се занимава с престъпления от международен характер. Какво ще кажете? Спецотделът на Националната полиция за престъпления от международен характер.

— Дали ще се намери някое добро апартаментче в центъра за щуро петчленно финско-шведско семейство? — попита Сьодерстет. — Толкова съм отегчен от грижите за градината.

— Няма да имаш и много време — успокои го Хюлтин. — Да го приема ли за да!

— Трябва да попитам семейството — остави си вратичка.

— Естествено — съгласи се Хюлтин. — Чакат ви свободни месеци да свършите това и други неща. Ще се срещнем отново на четвърти август. Дотогава си почивайте, въпреки че трябва да бъдете на разположение на прокурора в досъдебното производство по случая Йоран Андершон. Това, че Хорхе му спаси живота, струваше на държавата много милиони.

Чавес направи гримаса. Хюлтин продължи:

— Някой, готов още сега да се откаже от предложението? Знаете какво е казал един мъдър човек: Влезеш ли там, няма излизане. Освен в подходящ ковчег. С печат Национална полиция.

Йелм се усмихна. Никой не се отказа веднага.

— Добре тогава — каза Хюлтин и започна да събира книжата си. — Приятно лято. Ако вече не е свършило.

Станаха нерешително и се изнизаха навън. Йелм седеше, неспособен да помръдне.

Хюлтин взе парцала, за да превърне шедьовъра си от бялата дъска в малко петънце върху парчето плат.

За миг се поколеба и каза, без да се обърне:

— Може би трябва да запомниш тази схема и да замениш с нея картата на Швеция в атласа си.

Йелм гледаше объркващия лабиринт от стрелки, квадратчета и букви. Напълно безумна и същевременно доста логична карта на страна в психическа разруха. Малко вероятно съзвездие от връзки между различните части на тялото на прага на смъртта. Дрогирана от пари нервна система. Ужасяваща диаграма на духовно падение.

Това се завъртя из главата на Пол Йелм и той се усмихна на себе си.

Хюлтин сбърчи вежди и каза:

— Изостанали сме във времето, Пол.

— Възможно е — отвърна ченгето. — Но не съм напълно сигурен.

Помълчаха. Схемата се настани като правоъгълна матрица от пиксели пред ретината. Когато Хюлтин най-накрая я превърна в малко синьо петно върху парцала, остана гравирана в полезрението им.

— Благодаря за доброто ръководство — каза Йелм и протегна ръка.

Хюлтин я пое намръщен.

— Малко си чепат, Пол. Но по всичко личи, че можеш да се поправиш.

Хюлтин се върна в клозета. Йелм го проследи с поглед. Точно преди да затвори вратата, шефът каза:

— Инконтиненция^[1].

Полицаят дълго гледа след него. После излезе в коридора и надникна във всички стаи. Във всяка една по прозорците се стичаха вадички дъжд. Лятото беше подранило. Или вече си беше отишло.

В първата стая Сьодерстет и Нурландер спокойно разговаряха. Старата вражда, ако не изчезнала, бе поне потисната.

— Потеглям — каза Йелм. — Приятно лято.

— Остани си със здраве — пожела му Виго Нурландер и махна с пробитите си длани.

— Намини към Вестерос — покани го Арто Сьодерстет. — Има ни в указателя.

— Защо не? — отвърна Йелм и махна.

Гунар Нюберг излезе от съседната стая в инвалидната си количка. Направо изглеждаше гротескно как огромната мумия бута колелетата.

— Разрешавам да се смееш — каза Нюберг, просъсквайки. Йелм се хвана за думите му. Нюберг продължи да съска надолу по коридора:

— Транспортните услуги ме чакат.

— Опитай се да не оздравяваш много скоро! — извика Йелм след него. Зад гърба си Нюберг му показа средния пръст на здравата си ръка.

Влезе при Шещин. Тя тъкмо оставяше слушалката.

— Беше Лена Лундберг — каза тихо. — Попита дали може да дойде в Стокхолм.

— Какво й каза?

— Че може — полицайката вдигна рамене. — Навярно един от двамата може да даде обяснение на другия. Но без мен.

— Ще задържи ли детето?

— Така изглежда… Как казваш на детето си, че баща му е сериен убиец?

— Може би ще го направи той самият…

— Ако доживее дотогава — каза Шещин и разсеяно започна да изпразва чекмеджето на бюрото си. — Не забравяй, че е убил руски мафиот.

— Не — отвърна Йелм. — Не мога да го забравя.

Гледаше безцелното движение на ръцете й. Беше очарователно.

— А сега какво? — попита той най-накрая.

Тя го гледаше. Чувстваше се прикован от прекрасните й смугли очи.

— Не знам — отвърна тя. — Ти как мислиш?

— И аз не знам. Забравил съм вкуса на обикновеното ежедневие. Всичко, което се случи, беше под влиянието на някаква възбуда. Как ще изглеждат нещата между нас, когато излезем от тази затворена стая? Не знам. Светът отвън е по-различен, по-различни ще бъдем и ние. Животът ми е стигнал до задънена улица.

Тя не сваляше очи от него.

— Това не ли означава? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— По-скоро може би. Може би ще ми липсваш ужасно много. Почти го усещам.

— Добре — каза тя. — Трябва да замина за Гьотеборг, за да свърша куп неща. Ще ти се обадя, когато се върна.

— Обади ми се преди това — помоли той.

Целунаха се. Не можеха да се откъснат един от друг.

— Възможно е — каза Пол на излизане — досието ми да не е чак толкова празно. Макар и листовете непрекъснато да се използват повторно.

Тя поклати глава и посочи бузата му. Днес петното прилича на сърце.

Йелм влезе в стаята си. Посрещна го приятната миризма на прясно смляно колумбийско кафе.

— Имаш ли време за една последна чаша? — попита Чавес.

— Защо последна? — учуди се Йелм и седна. — Купил съм мелничка и тонове кафе на зърна.

— Такова, каквото пият черничките — поколеба се Чавес.

— А какво друго? Въпреки че аз самият започвам да побелявам.

Посмяха се. На всичко и на нищо конкретно.

 

 

Йелм трябваше да свърши някои дребни неща, преди да върне служебната кола. Тръгна към гробището „Скугсшюркогорден“. Застанал под дъжда, между дърветата, наблюдаваше погребението на Дритеро Фракула. Съпругата плачеше високо и неутешимо и той се почувства зле. Малките, облечени в черно деца, се бяха увесили на черните й поли. Цяла колония от също толкова „почернени“ косовски албанци следваше Фракула през проливния дъжд до мястото на вечния му покой. От жалкото си скривалище се питаше безмълвно колко хора щяха да дойдат на собственото му погребение. Може би Сила щеше да се откъсне за няколко минути от кризата си, разсъждаваше детински.

Йоран Андершон беше жив, Дритеро Фракула — мъртъв.

Замисли се за момент за справедливостта. После тръгна за Мерща.

Рогер Палмберг отвори с дистанционното. Седеше в инвалидната количка и приличаше на купчина аматьорски свързани телесни части. Някъде измежду тях различи една усмивка.

— Приключи ли? — попита електронният апарат.

— Да — отвърна Пол Йелм и разказа цялата история, от А до Я. Отне няколко часа. Палмберг слушаше внимателно през цялото време. Понякога вмъкваше някой уместен въпрос, когато мисълта се накъсваше, или небрежно повтаряше цял пасаж. А това се случи неведнъж.

— Дяволска работа — каза електронният глас след края на разказа. — Звучиш почти, като че си намерил себе си.

— Надникнах в душата си — поясни Йелм и се засмя.

Послушаха Телониъс Монк около час. Палмберг разкри редица нови нюанси в Мистериозо. После се върна в полицията, предаде служебната кола и взе метрото за Норшборг. Централна гара го посрещна със заглавните страници на вечерните вестници.

Убиецът по етажите на властта заловен. Имигрант полицай — герой в заложническа драма през нощта.

Засмя се високо на претъпкания перон. Смяна на ролите помисли си и се качи във влака. Седна до малка група, навярно колеги, за да чуе дали ще обсъдят убийствата. Говореха най-вече за работата в малка куриерска фирма: кой какво направил с шефа, за вдигане на заплатите и за отложеното такова, за колеги, станали за посмешище в различни ситуации.

Един-единствен път споменаха залавянето на убиеца. Бяха разочаровани. Смятали, че е международен заговор, а се оказал някакъв загубил разсъдъка си банков чиновник от Смоланд. Убедени бяха, че полицията е сгрешила. Някъде там се криеше истинската конспирация.

Може би, помисли си Пол Йелм и заспа.