Арне Дал
Мистериозо (1)

1.

Нещо се промъкваше през зимата.

Не можеше да го определи, но го имаше — вероятно топъл полъх, игрива светлина насред посивялото небе или възможно бе само пръскането да бе заменило пляскането, когато нагазваше в локвата. Цяла зима тя ограждаше личното му място за паркиране — това, което все още носеше името му.

Постоя за миг, присвил очи към сутрешната облачна покривка. Изглеждаше както обикновено. Лежеше си там като защитен покрив над банката и го приветстваше с добре дошъл.

Същата тишина, както винаги.

Малко по-далеч, като че застинало, се намираше селото и напомняше, че съществува с лъкатушещ пушек от един или друг комин. Чу монотонната песен на синигера и го видя да наднича из гнездото под покрива. Заключи колата и измина метрите до безличния малък вход за персонала, където напъха внушителната връзка с ключове и отвори една подир друга трите масивни ключалки.

В банката миришеше на понеделник, на застоял въздух от уикенда. Лисбет щеше веднага да проветри, щом пристигнеше втора и започнеше да дърдори добродушно.

Той самият винаги беше пръв, по навик.

Всичко беше както обикновено.

Повтори си го няколко пъти: всичко е както обикновено.

Дори малко попрекали.

Застана до касата и издърпа чекмеджето. Извади продълговата златиста кутия и претегли внимателно с ръка една от дългите, четинести стрели. Специалното му оръжие.

Не бяха много тези, дори сред посветените, които наистина знаеха как трябва да изглежда стрела за дартс. Неговите бяха дълги, със специален дизайн, дванадесетсантиметрово тяло, от което почти седем сантиметра представляваха върхът. Това винаги учудваше противниците, които играеха с доста къси и гъсти пера.

Извади трите стрели и се приплъзна покрай междинната стена в офиса. Мишената го очакваше. Без да поглежда надолу, застана с върха на пръстите до малката черна черта точно на 237 сантиметра от мишената и хвърли ритмично една след друга трите стрели. Всичките се забиха в крайното обширно кръгче на единицата. Това беше загрявката.

Всичко си беше на мястото.

Всичко беше както трябва.

Сключи ръце, изви ги навън, докато се чу леко пукане, и остави пръстите да трептят във въздуха няколко секунди. После извади отново връзката с ключове от джоба на палтото, зави обратно покрай междинната стена в банковия салон, застана пред трезора и отключи. Вратата се приплъзна бавно, тежко, с приглушен тътен.

Звучеше както винаги.

Понесе торба с дебели пачки към мястото си на касата. Разстла банкнотите на работния плот. Погледа ги за миг, както обикновено.

Скоро Лисбет щеше да довтаса от входа за персонала и да започне да разправя семейни истории, последвана от Алберт с леко надуто покашляне и сковано кимване, и най-накрая Миа — мрачна, мълчалива и затворена, надзъртаща под бретона си. Скоро ароматът от кафето на Лисбет щеше да прогони последните останки от спарен въздух и да пръсне в офиса аурата на кротка човечност.

После следваха насъбралите се клиенти: селяните с остарели спестовни книжки, домакините, педантично отбелязващи нищожните си тегления, пенсионерите, борещи се да се отърват от котешката храна.

Досега се беше чувствал добре тук. Но селото ставаше все по-малко и по-малко, а клиентите намаляваха все повече и повече.

Всичко е както обикновено, помисли си той.

Отново заобиколи разделителната стена, щеше да успее с бърза игра на „501“. От 501 до нула. Няколко тройни двадесетици и няколко „булс ай“^[1] ускориха броенето отпред назад.

Точно както винаги. Стрелите се забиха, където трябваше. Малко необичайният треперещ полет, който ги отличаваше, ги насочваше през цялото време към точното попадение. Оставаха му 87 точки, когато часовникът звънна.

Девет и половина.

Изцяло погълнат от стратегията преди последния кръг, той се запъти към външната врата и я отключи.

Всичко беше точно както винаги.

Трябва да го опростя, помисли си, едно петнадесет и едно двадесет, последвани от единствения „булс ай“ за сутринта, 50 точки, перфектно закръгляне. 85. Оставаше му само да изчисти двойния сектор на единицата. 87. Никакъв проблем. Трудното беше да забие третата стрела в малката черна точка на „булс ай“. Добро начало на деня.

Добро начало на един съвсем обикновен ден.

Уцели петнадесет във външния и двадесет във вътрешния кръг, заради тръпката. Стрелата се заклати до жицата към неприятната единица, но се задържа. Жицата също леко потрепери от докосването. Оставаше само окото на бика, точно в центъра. Концентрира се внимателно, вдигна стрелата, очерта кръга с дългия връх и я дръпна на десетина сантиметра назад, на височината на очите.

Точно тогава вратата се блъсна.

Не можеше да бъде. Нещо не беше както трябва. Така беше преди. Тогава.

Свали стрелата и се запъти към изхода.

Грамаден, приличащ на бик мъж сочеше дълъг пистолет към него. Застина на място. Всичко рухна. Беше грешка, такава грешка. Не сега. Само не сега. Подът се заклати под краката му.

Мъжът отиде до гишето и му подаде една празна чанта. Остави стрелата, отвори прозорчето и пое чантата парализиран.

— Напълни я — заповяда бикоподобният на развален английски.

Бавно и методично занарежда пачка след пачка. До чантата лежеше стрелата с дългия връх. В главата му настана пълен хаос. Помисли си, че му оставаше само окото на бика, сети се за Лисбет и че часът беше девет и половина, а вратата по стар навик бе отворена. Помисли за края на играта и анонимното кафяво писмо от висша инстанция, за юмруците и синините, за мекотата на Лена и зъбите, които глождеха под езика, и за окото на бика.

Здравенякът свали пистолета за миг и се огледа неспокойно наоколо.

Той се тревожеше дали ще спечели възможно най-много под възможно най-голям натиск.

— Побързай! — процеди през зъби „бикът“, като продължи да хвърля нервни погледи навън през прозореца. Очите му бяха черни, с червени кръгове.

Окото на бика, помисли си и грабна стрелата.

После оставаше само да изчисти резултата.^[2]