Арне Дал
Мистериозо (25)

25.

Мина седмица, без нищо да се случи. После се случи нещо, което щеше да се окаже решаващо.

Отдел „Престъпления“ на стокхолмската полиция направи рутинна проверка на нелегален клуб за хазарт в центъра. Въпреки залепената модерна козя брадичка и нахлузените очила с рогови рамки, както и обръснатата глава, единият от играчите беше разпознат от бдителен полицай на име Окесон.

Играчът беше Александър Брюсов, по-стройната половинка на Игор & Игор. И сега седеше безмълвен в ареста, а членовете на отряд А надничаха през малкото прозорче на вратата, един по един, като любопитен ученически клас.

Хюлтин се обърна към полицая, който беше заловил Брюсов. Окесон изглеждаше доста отегчен и чакаше с нетърпение да се прибере вкъщи.

— Нито дума?

Окесон поклати глава.

— Как ли не се опитвах да го принудя през цялата нощ. Играе си на глухоням.

— Добре — каза Хюлтин. — Отлично, Окесон. Прибирай се вкъщи да поспиш.

Окесон си тръгна. Надяваха се, че не възнамерява да шофира. Служителите от отряд А пристъпваха от крак на крак в коридора. Надзирателите ги наблюдаваха с известно снизхождение.

— Влизам със Сьодерстет — обяви Хюлтин и позволи на охраната да отвори стоманената врата. — Останалите могат да си тръгват — добави и се вмъкна.

Сьодерстет направи извинителен жест и го последва.

Никой не помръдна. Редуваха се на прозорчето. Надзирателите престанаха да им хвърлят снизходителни погледи.

Хюлтин и Сьодерстет се настаниха срещу Александър Брюсов. Не приличаше много на мъжа от полицейската рисунка.

Сьодерстет заговори пръв. Всеки поставен въпрос повтаряше два пъти: първо на шведски, после на руски. Разговорът течеше доста тегаво.

Брюсов започна с настояването за адвокат. Искането бе съпроводено с неясни препратки към националната сигурност; безпогрешен метод. На останалите въпроси, включително за записа на Монк, Брюсов отговори с иронична усмивка. Дори се осмели да каже на Сьодерстет:

— Тебе те познавам.

През останалото време мълчеше. Докато не чу следния въпрос:

— Къде е Валери Трепльов?

Тогава се разсмя високо и каза на чист шведски:

— Това, драги господа, е въпрос от дълбоко религиозно естество.

После млъкна.

 

 

Главният прокурор доста се озори по време на досъдебното производство. Не само заради преобладаващата липса на доказателства; представена с реторичните сарказми на известния адвокат Рейнолд Рангсмюр, тя изглеждаше направо нелепа.

Отряд А, който, напълно обезоръжен, се беше пръснал по зрителските места, не се вълнуваше толкова от въпроса дали половинката на дуета Игор щеше да се измъкне, колкото от това, как един от най-видните и определено най-скъпи адвокати се бе оказал защитник на руски контрабандист на алкохол.

Бяха свидетели на боксов мач, Тайсън срещу Лилен Еклунд^[1], който логично завърши със строги порицания както на прокуратурата, така и на полицейските власти за пилеенето на времето и ресурсите на съдебната система с подобен, предварително ясен казус.

При това освободеният Александър Брюсов успя да потъне вдън земя още в Кметството. Никой не го видя да напуска сградата.

— Какво всъщност се случи? — осмели се да попита Гунар Нюберг след следобедната оперативка в Централата за бойна готовност. Облаците на разочарованието все още се стелеха над отряд А. Между тях, седнал на края на масата, бе и сразеният командир Хюлтин, който умишлено премяташе молива между пръстите си. Без да вдигне поглед от този Сизифов труд, мрачно каза:

— Въпросът е много прост. Разполага ли бандата на Виктор Х с достатъчно ресурси и контакти из шведското правосъдие, за да измъкне толкова лесно Александър Брюсов? Или на какво се натъкваме?

Въпросът остана да виси във въздуха, въпреки че беше зададен, за да получи отговор.

 

 

Доколкото беше възможно, отрядът се опита да съдейства на стокхолмската полиция и се нагърби до голяма степен с нощната охрана на членовете на управителния съвет на Ловиседал. Йелм прекара една нощ при мъж на име Бертилсон и друга при някой си Шрьодениус. Бе успял да преспи и няколко нощи вкъщи, в Норшборг.

Нямаше никакъв контакт със Сила на Даларьо. Не му бе оставила избор и това щеше да си остане една от мистериите на женското поведение. Най-лошото, което можеше да направи, бе да се натрапва. Беше видял самотата й. А и Дане, и Тува имаха собствен живот. Дане прекарваше повечето време сам в стаята си, Тува с приятелката си Мила, чиито родители навярно сърдечно обещаваха да се грижат за нея, но същевременно, поне така му се струваше, му хвърляха укорителни погледи.

Пълнеше фризера с храна, чудейки се кой всъщност трябваше да бъде упрекван и за какво. Според Тува петното на бузата му приличаше на астрологичен знак, но не можеше да се сети на кой. Едва на следващата сутрин, точно когато се готвеше да тръгва, дъщеря му каза, че прилича на Плутон — П с малка водоравна чертичка. Чудеше се какво означава. Весело и невинно Тува му беше отговорила, че няма ни най-малка представа.

— Ще дойдеш ли на последния учебен ден? Мама ще дойде.

— Ще се опитам — не обеща и усети силен спазъм.

В колата към града си мислеше какво представляваше Плутон за Тува: сладко Дисни кученце, най-отдалечената планета в Слънчевата система или архаичен бог на смъртта.

Когато влезе в стаята, Чавес още не беше включил компютъра си. Стори му се доста странно. Седеше и въртеше мелничката за кафе.

— Скоро ще дойде юни — каза той вяло.

— Някакви планове за лятото, които ще бъдат замразени? — попита Йелм и седна.

— Това като че е точната дума — отговори Чавес и погледна навън през малкия прозорец, откъдето надничаше ясносиньото небе. После като че ли си спомни нещо:

— Да, сетих се — каза, позовавайки се на доста неуслужливата си памет. — Някакъв мъж се обади. Ще те потърси отново.

— Кой?

— Не знам. Забравих да го попитам.

Йелм предпочете да не се заяжда за допуснатата груба служебна грешка.

— Как звучеше?

— Как звучеше? Май имаше гьотеборгски акцент.

— Аха — каза Йелм. Надеждата започва да се връща. Набра дълъг номер и зачака.

— Хакзел? — зяпна в слушалката. — Обажда се Йелм.

— Мисля, че си спомних нещо — пращеше гласът на Рогер Хакзел от ресторанта „Кълцано и смляно“ във Векшьо. — Случи се нещо преди няколко години, когато бях пуснал джаз в кръчмата.

— Стой, където си — заповяда Йелм и се запъти към коридора. — Идвам. — После се обърна към Чавес: — Предай на Хюлтин, че аз и Шещин сме във Векшьо. Ще се обадим.

— Чакай! — извика латиноамериканецът след него.

Йелм нахлу в стая 303. Гунар Нюберг и Шещин Холм седяха и пееха грегориански псалм. Зяпна ги с изненада. Довършиха псалма, без да му обърнат внимание. Чавес го удари с вратата по гърба и също спря. Последваха аплодисменти от колегите. След което Йелм каза:

— Мисля, че имам нещо за записа във Векшьо. Ще дойдеш ли с мен?

Шещин Холм го погледна и без да каже дума, облече малкото си черно кожено яке.

— Ще има ли място и за мен? — попита Чавес.

 

 

Тримата отлетяха за Векшьо. Присъствието на Хорхе направи невъзможни всякакви интимни разговори между Пол и Шещин. Но никой от тях не възрази. Гледката в тунела като че се връщаше.

Рогер Хакзел ги чакаше в „Кълцано и смляно“. Ресторантът току-що беше отворил за подранили с обяда гладници. Минаваше единадесет часът. Хакзел ги покани в офиса си и остави работата на самотна сервитьорка. В стаята се чуваше високо Мистериозо. Хакзел спря касетофона, който беше настроен да повтори парчето.

— Да — каза той и им махна с ръка да седнат на дивана. — От няколко дни имам чувството, че тази мелодия е необичайна; слушам я като обсебен. И се сетих защо. Беше късно вечерта преди няколко години. Бяхме отворили от известно време и единствени ние работехме до три. Понякога настъпваше безпорядък, всичките нощни птици се събираха тук. След време ни отнеха разрешението, сега работим само до полунощ. Онази нощ беше всъщност доста празно, тъкмо щях да затварям. Бяха останали само двама клиенти. Единият от тях, Антон, цяла грамада ви казвам, поиска да чуе точно това парче. Тъкмо беше свършило и го смених с ново, но рок музика. Антон обаче побесня и настоя да върна джаза. Пъхнах обратно касетката и съм убеден, че беше това парче. Тогава той изкрещя, нахвърли се върху другия и започна да го удря; спомням си го като днес, беше много неприятно, крещеше едно и също нещо през цялото време, не мога да се сетя какво, говореше доста неясно, беше пиян като свиня, а аз умирах от страх. Първо удари няколко крошета в стомаха на другия, после ритник в коляното и слабините, последвани от истински шибан нокаут направо по мутрата, така че зъбите му се разхвърчаха. Мъжът се строполи на пода и Антон започна да го рита. И все пак поваленият не изгуби съзнание, побеснелият го налагаше, а той само го гледаше с учудване. Накрая получи толкова силен ритник, който би могъл да го убие. Спомням си, че само изкрещях. За щастие Антон се отказа да го повтори, вместо това грабна една бутилка, запрати я в стената и излезе. Помогнах на пребития да стане. Беше в окаяно състояние, зъбите дрънчаха под езика му и той ги изплю един по един. Едната ръка висеше отпуснато под ъгъл. Изпитваше ужасна болка в стомаха и слабините. Ще се обадя на полицията — казах — и за линейка. Не, възпротиви се, той беше напълно прав. Това всъщност каза за ненормалника, който току-що здравата го беше подредил: „беше напълно прав“. Добре, помислих си, хубаво е, че не трябва да викам полицията. Щях да изгубя разрешението за работа през нощта. Помогнах му да спре кървенето и после просто си тръгна. Това беше всичко.

— И предостатъчно — каза Йелм. — Този Антон, кой е той?

— Казва се Антон Рудстрьом. Имаше фитнес в града, може би през деветдесета. Но по време на случката, май година след това, през пролетта, фитнесът беше фалирал. Беше взел заем от банка без гарант, знаете как ставаше в началото на деветдесетте, и после не можа да го върне. Всичко се случва в края на осемдесетте. Когато стана това в бара, Антон тъкмо бе започнал да пие. Сега е пълен пияница, един от тези, които се влачат на социални помощи и висят пред магазина за алкохол.

— Въпреки че все още изглежда като културист — каза Йелм и се замисли за играта на съвпадения.

Рогер Хакзел, Шещин Холм и Хорхе Чавес го погледнаха озадачено.

— Точно така — потвърди Хакзел. — Май все още тренира.

— А другият? — попита Чавес. — Жертвата? Кой беше той?

— Не знам. Никога не го бях виждал преди и никога не го видях след това. Едва ли беше тукашен. Но беше специалист по дартс, спомням си. Стоеше с часове и се целеше в мишената.

— Дартс? — повтори Шещин Холм.

— Забиване на стрелички в мишена — поясни домакинът.

 

 

Седеше сред компания, която си подаваше бутилка „Росита“. Беше най-младият и най-якият на пейката.

— Мислех, че пиеш само водка — каза Йелм.

Антон Рудстрьом веднага го позна.

— Виж ти — зарадва се той. — Стокхолмчанинът с дегустацията. Уважаеми господа, този мъж ми подари половинка водка, за да пия още повече водка.

— Мамка му, бях сигурен, че си измисляш — каза беззъбо старче и подаде ръка на Йелм. — С удоволствие ще участвам в нова дегустация.

— Но този път няма да има — категоричен бе Йелм, показвайки полицейската си карта. — Разпръснете се.

Рудстрьом също се опита да се отдръпне, но без успех.

— Сега искаме да ни разкажеш за побоя в „Кълцано и смляно“ през пролетта на деветдесет и първа — каза Йелм и седна до него. Чавес и Холм останаха прави. Никой от тях не се чувстваше особено внушителен до огромния Рудстрьом.

— Нищо не знам — свъси се той.

— Не сме тук, за да те арестуваме заради него. Полицията дори не е била уведомена. Постарай се да отговаряш възможно най-точно и ще получиш повече от половинка, обещавам. Първо искаме да знаем защо си настоял да слушаш точно Мистериозо на пианиста Телониъс Монк, когато си пребил от бой онзи другия.

Антон Рудстрьом се замисли. Трябваше да преплува литри етанол, за да стигне до другия бряг. Заклатушка се по летливия пясък.

— Спомням си бегло, че щях да пребия един човек. Беше, след като нещата започнаха да загрубяват.

— Имал си фитнес…? — Йелм опипваше почвата.

— „Аполо“ — отвърна Рудстрьом самоуверено. — „Аполо Джим“. Мамка му.

— Разкажи за него.

— Хм. Да видим… Тренирах при Карлос много години и той накрая ме назначи на работа. Един ден минавах покрай атрактивно, свободно помещение в центъра, с малко солена цена, някакъв бивш магазин. Хрумна ми да се отбия през най-близката банка и да попитам за заем, за да отворя фитнес на това място. Беше просто приумица, нямах кой знае какви очаквания и гаранции, но не щеш ли, излязох със солиден заем в джоба. Така беше по онова време; пъхаха ти парите в ръцете. Купих най-доброто оборудване и създадох най-прекрасния фитнес. От само себе си се разбираше, че няма да оцелее в малкия Векшьо. Мина половин година или там някъде и фалирах. Озовах се с дългове за милиони, без наистина да разбера как се случи. Отнеха ми всичко просто ей така.

Рудстрьом щракна с пръсти и се запъти към по-любими ловни полета. Йелм предпазливо го бутна обратно.

— По това време си посетил „Кълцано и смляно“. В онази нощ сте били само собственикът, ти и още един в кръчмата. Скоро е щяла да затвори. Било е полунощ. Спомняш ли си?

— Слабо — каза Рудстрьом. — Мамка му, трябва да пийна.

— После ще пиеш до насита. Опитай се да си спомниш.

Антон Рудстрьом отново се потопи в замъгленото си съзнание.

— Стоеше в ъгъла и хвърляше стрелички. Нима беше тогава? Не си спомням…

— Да, тогава е било. Продължавай.

— Да… Стоеше там и хвърляше шибаните си стрелички още когато влязох. Беше пълно, но той стоеше в ъгъла и хвърляше, час след час. Започна да ме дразни.

— Защо?

— Някой каза нещо по-рано вечерта… Нещо, което ме накара да се фиксирам в него. Иначе беше доста невзрачен, или поне така ми се стори… Но някой каза, че той… че той…

Рудстрьом беше на път да се измъкне между пръстите им. И тримата го усетиха.

— Той каза ли, или направи ли нещо? — попита Чавес бързо. — Държеше ли се дразнещо? Или по-скоро имаше ли нещо дразнещо в него самия? Някакво качество? Що за човек беше? Каква професия имаше? Имигрант ли беше?

— Нещо в него самия, точно така — каза Рудстрьом и погледна учуден Чавес. — Нещо в него ме вбеси и колкото повече бири поглъщах, толкова по-разярен ставах. Обра парсата за цялата помия, която се беше изляла върху ми.

— Защо точно той? — поде Йелм.

— Беше банкер — отговори Рудстрьом ясно. — Такъв беше. Някой каза, че работел в банка. В крайна сметка това ме извади от равновесие.

— В града?

— Не, мисля, че в някакво забутано място. Не знам. Не беше родом от Векшьо, почти съм убеден. Нямам никаква представа кой беше. Но беше дяволски добър на дартс. Надявам се да не съм го наранил сериозно…

Спогледаха се, и четиримата.

— Май е бил доста натрошен — каза Йелм. — Макар и по-различно от твоите представи.

Ченгето навря две банкноти в ръцете на Рудстрьом, който изглеждаше напълно потопен в спомени, смятани за отдавна изтрити от алкохолизираното му съзнание.

— Мамка му, как го напердаших — продължаваше пияницата. Няколко сълзи се стекоха по белязаната от стероиди буза. — Мамка му.

Тъкмо се канеха да тръгват, когато Шещин Холм клекна до него.

— Трябва да те попитам нещо, Антон. Защо беше настоял да слушаш Мистериозо, докато го налагаше?

Погледна я право в очите.

— Адски добро парче — отговори, без да го увърта. — Въпреки че съм забравил как звучеше.

Полицайката леко го докосна по ръката.

— Но той навярно не е — каза тя.

 

 

Решиха да се поразсеят в нещо, което приличаше на кафене, с масички отвън, докато не им сервираха сандвичи с голямо „М“ на опаковките. Оказа се, че са седнали на терасата на „Макдоналдс“, която гледаше към голямата търговска улица на Векшьо. Беше следобед.

— Мистериозо — каза Шещин. — Типична игра на думи в стил Монк. Носи нещо недоловимо. Зад мистерията се стеле мъгла. Когато казваш думата, не долавяш мъглата. Крие се зад изречена дума. И въпреки това я има. Долавя се и в мелодията. Мистерията съществува, навярно неуловима, но физически осезаема. Мъглата е по-трудно различима. Точно в нея се губим.

Йелм се беше загубил. Нещо някъде му се изплъзваше, беше се шмугнало покрай него, но не и изчезнало, усещаше го с цялото си тяло. Нечии думи. Нещо се опитваше да го побърка.

— Още ли не си разбрал какво е? — попита Чавес и отхапа от сандвича.

— На езика ми е — отвърна Йелм.

— Знам как се чувстваш — дъвчеше Чавес. — Като във Фолти Тауърс, нали? Неприятен гост получава три пъти погрешно ястие. Съпругата на Базил, как се казваше, Сибил? Най-накрая нарочно обърква ястията. Базил процежда през зъби: знам как се чувства.

— Какво общо имат чувствата на Йелм с филма? — учуди се Холм.

— Нищо. Просто си говорим.

Банка, помисли си Йелм и се зарови в банката на паметта си. Но не откри нищо.

— Какво ще правим, ако не се сетиш? — попита Чавес. — Нима ще подредим в дълга редица всички банкови служители в Смоланд и ще накараме господин Алкохолика да ги огледа един по един?

— Редно е да е получил лекарска помощ за зъбите и счупената ръка, ако изобщо е била счупена — разсъждаваше полицайката.

— Все още разполагаме само с предположения — мляскаше Чавес. — Не можем да ги представим на Хюлтин. Не и сега. Бил е малтретиран на фона на Хакзеловия запис на Мистериозо, но все още сме на доста голяма крачка разстояние от това, да получим записа.

— Нещата са свързани — не се предаваше Йелм.

— Добре — съгласи се Чавес. — Нима допускаш нещо общо с Игор & Игор! И с право. Записът е единствената връзка между побоя през пролетта на деветдесет и първа в кръчма във Векшьо и съветските куршуми в стокхолмските стени на висшето общество. Пътят му от кръчмата до палата в Салтшьобаден е идентичен с този на Игор & Игор. Взели са го от Хакзел като част от заплащането на естонската водка на петнадесети февруари.

Йелм поклати глава. Всичко беше обвито в мъгла. Мистериозо.

— Нека да погледнем от позицията на пребития банков чиновник — предложи Шещин Холм. — Според Хакзел веднага след побоя той казва, докато плюе зъби: Той беше напълно прав. За извършителя! Странно, нали? Годините минават, раните зарастват, но пластовете на недоверие, объркване, безсилие също се наслояват…

— Гняв! — извика Йелм и рязко стана.

— Да, и гняв — повтори Холм и го погледна с изненада.

— Не, не, Гняв с голямо Г. Юнас Вреде^[2] от местната полиция. Нали името му означава гняв. Той спомена нещо за инцидент в банка. Загубих се сред непрекъснатото повтаряне на думата инцидент. В Албертсбуда или някъде там. Мамка му, колко е часът?

— Три и половина — отвърна Чавес. — Какво ти става?

— Трябва да отидем в полицията — каза Йелм и тръгна.

 

 

Криминален инспектор Юнас Вреде подаде ръка на тримата от Националната полиция, които влязоха в малкия му офис. Накрая от престараване хвръкна горното копче на ризата му.

— Спокойно — каза Йелм. — Седнете.

Вреде изпълняваше заповеди. Седна привидно успокоен. Приличаше на чувал със слама.

— Когато бях тук, спомена за предишна намеса на Националната полиция. Ставаше дума за банков инцидент някъде…

— Точно така — обнадежди се Вреде. — В Алготсмола. Но вие, разбира се, знаете за него. Началството имаше представител тук. Така и не спомена името си, от съображения за сигурност. Той потули всичко. Нищо не изтече в медиите. Доста се гордея с това: при нас не изтича информация. Дори персоналът на банката си държа езика зад зъбите. От инстинкт за самосъхранение, предполагам.

— Какво се случи?

— Вашият човек взе всички документи, така че вие, естествено, знаете…

— Просто ни разкажи всичко, което си спомняш.

Вреде изглеждаше малко неориентиран, когато не можеше да използва компютъра си.

— Хм, да видим. Случи се на петнадесети февруари тази година. Персоналът пристигнал в банката сутринта и отворил трезора, вътре открил труп. Липсвало и голямо количество пари. Незабавно се свързахме със Стокхолм. Беше истинска мистерия. Вашият човек дойде и се погрижи за цялото разследване. Това беше всичко.

— Нашият човек… — каза Чавес.

— Петнадесети февруари… — подчерта Холм.

— Разкажи за трупа — подкани Йелм.

— Пристигнах пръв в банката. Аз се свързах със Стокхолм. Сметнах за мое задължение да задържа целия персонал на място, докато пристигне вашият човек. Той много ме похвали и нареди на присъстващите полицаи и на банковия персонал да запазят случилото се в тайна. Пръв инспектирах обстойно трупа. Беше едър, набит, як мъж. Някакво приспособление, вероятно тънко шило, беше пронизало окото му и попаднало директно в мозъка. Отвратителна гледка.

Вреде изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото отвратен.

— Но всичко това ви е известно, нали? — упорстваше той.

— Добре — доволен бе Йелм. — Можеш ли да се свържеш с банковите служители, присъствали тогава, и да ги накараш да се съберат в банката в Алготсбога, докато стигнем дотам.

— Алготсмола — поправи го Вреде и набра номера на банковия клон.

 

 

Самият Юнас Вреде седна зад кормилото на полицейската кола, с която изминаха петдесетте километра от Векшьо. Слънцето приближаваше хоризонта.

Вреде се беше разпалил и се опитваше най-изкусно, което ще рече, с голяма доза нахалство, да ги накара да разкрият защо всъщност бяха дошли. Но те не обелиха нито дума. Виждаха само тесен, тесен тунел пред себе си. И той водеше към серийния убиец.

Вреде почука силно на заключената врата. Плаха дребна женица на средна възраст дойде и им отвори. Само един по-възрастен господин в раиран костюм се мяркаше.

— Това са директорът Алберт Йозефсон и касиерката Лисбет Хед.

Полицаите ги изгледаха скептично.

— Целият персонал? — попита Чавес.

Лисбет Хед им поднесе прясно кафе. Поеха чашите машинално. Йозефсон се изкашля и започна да говори с писклив, педантичен глас.

— Сполетя ни съкращение на персонала през февруари тази година, икономии, включващи и намалено работно време. Част от политиката на банката за затягане на коланите като последица от лошите години в края на миналото и началото на настоящото десетилетие.

— Значи обикновените чиновници трябваше да заплатят цената за провалилите се спекулации и абсурдната кредитна политика на големите началници, които впоследствие се оттеглиха като мултимилионери? — попита Йелм. Звучеше като Сьодерстет.

— Доста логичен поглед върху нещата — каза Йозефсон равнодушно. — Факт е, че този… — вдигна очи към Вреде — инцидент… се случи в деня, в който въведохме новото работно време. Персоналът също беше намален наполовина. Отворих трезора и намерих… ослепения…

Ослепеният, помисли си Йелм.

— Това е трезорът — посочи Йозефсон. Влязоха вътре. Нямаше нищо за гледане.

— Значи сте го открили заключен тук? — попита Чавес.

— Можете да си представите шока — вметна Йозефсон, без да изглежда особено шокиран.

— Спомняте ли си как изглеждаше… ослепеният? — обади се Йелм.

— Голям. Всъщност, огромен.

— Истински бик — изненада ги Лисбет Хед.

— Прободен от матадора — още по-изненадващ бе Чавес.

Шещин Холм зарови в чантата си и извади скицираните портрети на Игор & Игор. Решителният момент бе настъпил.

— Един от тези двамата мъже ли беше? — попита тя. Йелм не разпозна гласа й. Стори му се, че звучи като в тунел.

— Ето защо ми беше позната тази скица! — извика Лисбет Хед. — Беше във вестника няколко дни!

Юнас Вреде стоеше като закован. Как бе успял да го пропусне! Чао, повишение! Чао, Национална полиция!

— Знаех си, че съм виждала тази мутра някъде! — продължи касиерката. — Но изобщо не ми е хрумнало за трезора. Опитах се по всякакъв начин да го забравя. Беше ужасно.

— Той беше — Йозефсон кимна и посочи скицираното лице на Валери Трепльов. — Макар в действителност да изглеждаше малко по-различно.

— Вреде? — Холм обърна рисунката към пребледнялото ченге, което само кимаше, без да издава и звук. Чао, курс за комисари.

Йелм, Холм и Чавес разговаряха само с поглед. Все още не бяха достигнали кулминацията. Йелм закрачи към вътрешната част на офиса, зад стената, която разделяше представителната част. Постоя. После махна на Холм и на Чавес. Дълго гледаха мишената за дартс на стената.

Вреде, Йозефсон и Хед ги последваха.

— Да, все още виси тук — каза Лисбет Хед. — Сърце не ми даваше да я сваля.

Този път Чавес зададе въпроса:

— Кои двама са били уволнени на петнадесети февруари?

— Миа Линдстрьом — отговори Хед.

— И Йоран Андершон — допълни Йозефсон.

Йоран Андершон, завъртя се в мислите и на тримата.

— Андершон ли хвърляше стрелички? — попита Чавес.

— Да — потвърди жената. — Много добре се справяше. Идваше пръв всяка сутрин и започваше деня с една игра на как се казваше…

— Петстотин и едно — подсети я Йозефсон. — Започва се от петстотин и една точки и се стига до нула.

— Какво се случи с Йоран Андершон след уволнението? — бе ред на Йелм. — Остана ли в селото?

— Не — отговори Лисбет и посърна. — След като го изхвърлиха, напусна приятелката си и изчезна. Не мисля, че и Лена знае къде е.

— Лена?

— Лена Лундберг. Живееха в малка къща оттатък Алготсмола. Сега живее сама в нея. Бременна при това, горката. Йоран навярно и не знае, че ще става баща.

— Спомняте ли си да е претърпял някаква травма през пролетта на деветдесет и първа?

— Да — не се замисли Йозефсон, знаеше дневника на персонала наизуст. — Беше в болнични няколко месеца. Имаше проблеми със зъбите…

— Трябваше да си направи мост или нещо подобно — намеси се Хед. — Не излизаше много-много по онова време. Нямаше особено желание да разкаже какво се беше случило. Но го видях и с гипсирана ръка. Мисля, че беше катастрофирал.

— Още нещо — разпитваше Холм. — Йоран Андершон върна ли ключовете на банката?

— Не мисля — банковият директор прозвуча за пръв път несигурно.

Тримата от отряд А отново се спогледаха. Нещата си идваха по местата, висящите нишки се преплитаха.

Йоран Андершон. Нямаше още кой знае колко да се добави.

Йелм се обърна към Вреде.

— Има ли художник във Векшьо?

— Художник? — повтори Вреде все още много блед. — Да, има един, чиито услуги използваме.

— Тримата с общи усилия ще се опитате да си спомните как изглеждаше колегата, пристигнал тук и поел случая. Внимавайте, скицата трябва да бъде възможно най-точна. Но първо ще ни закараш до Лена Лундберг — последното изречение беше насочено към Вреде.

 

 

Не пътуваха кой знае колко. И все пак всеки за себе си успя, в претъпканата полицейска кола, да си изгради цялостна представа за случая от получената информация.

Банковият служител Йоран Андершон от Алготсмола бил пребит от бой в ресторант във Векшьо през пролетта на 1991-ва: последица от гротескната кредитна политика на Швеция в края на осемдесетте, която довежда до банковата, а и до икономическата криза в началото на деветдесетте, както и до редица частни фалити. Един от потърпевшите бил Антон Рудстрьом, който, като видял банковия служител, загубил контрол и се нахвърлил върху му. Случайно това се оказал Йоран Андершон. Той очевидно вече бил наясно колко погрешна била банковата политика, защото след побоя смятал, че Рудстрьом има право. Въпреки всичко продължил да работи в банката, може би от лоялност, може би просто защото не е имало с какво друго да се захване. Когато с течение на обстоятелствата впоследствие загубил и работата си, нещо в него се преобърнало. Макар и уволнен, се запътил към банковия клон, както обикновено, малко преди да отворят. Влязъл през входа на персонала с помощта на невърнатите ключове, за да ограби банката. Това щяло да бъде отмъщението му. Но по неизвестни причини отключил и се държал както обикновено: странно, първо, защото работното време е било променено, и второ, защото е бил уволнен и е възнамерявал да ограби банката. Може би е отворил по силата на навика или просто се разсеял от обичайната игра на дартс. „501“. Точно тогава, за капак на всичко, самият той бил „ограбен“, в хода на собствения му грабеж.

Брутален руски мафиот на име Валери Трепльов влязъл в банката по средата на обира и на играта на дартс. Получила се нелепа ситуация. Светът се сринал под краката на Йоран Андершон. От другата страна на гишето стоял мъж, як като онзи, който го нападнал преди няколко години. Може би стрелата вече била в ръката му. Както и да е, той я хвърлил с неизменна точност право в окото на Валери Трепльов. И го убил, навярно при самозащита. Но все пак се озовал с труп на старото си работно място, което тъкмо се опитвал да ограби. Завлякъл трупа в трезора и го заключил. Вероятно паникьосан, взел пистолета на Трепльов, изпразнил джобовете му, в които открил доста патрони от прословутата фабрика в Казахстан, както и една касетка. Взел парите, заключил вратите и излязъл оттам, откъдето бил влязъл, през входа за персонала. Пред банката стоял камион с естонска водка, която трябвало да се достави на други места в страната. Вътре другият Игор, Александър Брюсов, чакал напразно своя партньор. Последвал го след известно време, но намерил вратата заключена, а банката — празна. Пълна мистерия. По това време Йоран Андершон бил тръгнал от паркинга за персонала отзад. Навярно веднага е пуснал записа и чул точно джаз парчето, на чийто фон преди години онзи го пребил: загадъчна игра на съвпадения. Като че могъщи сили стояли зад всичко това. Неочакван и необясним обрат. Абсурдният руснак, който влязъл в банката точно когато самият той преживявал радикална криза на личността, му дал не само оръжие, но и мотивация чрез тази музика. Чашата преляла. Превърнал се в оръжие за отмъщение: както на обществото, така и на себе си, а и на Антон Рудстрьом. Взел за мишена управлението на банката, от която Рудстрьом съвсем лесно получил заем през 1990-а, заради който последният здравата го натупал в кръчмата „Кълцано и смляно“ през пролетта на 1991-ва.

И в двата случая ставало дума за една и съща банка: Сюдбанкен, но би могла да бъде и която и да било друга голяма банка в Швеция. Йоран Андершон тръгнал за Стокхолм най-вероятно на петнадесети февруари, веднага след инцидента в Алготсмола, планирал и подготвял първите три убийства повече от месец и поел пътя на ангела на отмъщението в нощта на двадесет и девети срещу тридесети март. След първите три убийства пропълзял отново в бърлогата си, за да планира следващата серия. Която реализирал в момента. Йоран Андершон бил много целенасочен, самоуверен, обиден и опасен. Бил напълно отчаян.

Мистерията беше разгадана. Но мъглата упорстваше.

Мистериозо.

Слязоха от колата до малка къща в покрайнините на селото, тиха и спокойна, огряна от вечерното слънце. Полицейската кола се отдалечи.

Никой от тях не искаше да влезе пръв при жената, която чакаше детето на убиеца по етажите на властта.