Арне Дал
Мистериозо (2)

2.

Това, което първо впечатли Пол Йелм, беше колко отдавна не се беше возил в патрулка с примигваща синя светлина и виещи сирени. Сега седеше притиснат на задната седалка между двама униформени младши полицаи и един цивилен следовател, досущ приличащ на него. Наведе се напред и опря ръка на рамото на шофьора точно когато замириса на гума от острия ляв завой на шосе „Бутшюрка“.

— Най-добре да спрем сирените — кротко помоли Пол Йелм.

Шофьорът протегна ръка към копчето, но не стана тихо; свистящите гуми и силно ускоряващият двигател поддържаха шума.

Йелм гледаше цивилния си колега. Сванте Ернстсон държеше клатушкащата се каишка, която висеше от тавана. Наистина ли висяха каишки в модерните полицейски коли? — въртеше се в главата на Йелм, нещо, което не би трябвало да го вълнува в този момент.

Осъзна, че често мисли за неща, за които не трябваше да мисли.

И че все по-често го правеше.

Само преди месец Сванте Ернстсон беше излязъл невредим от напълно премазана полицейска кола на „Тегеленгсвеген“^[1], след абсурдно преследване в индустриалната зона на Фития^[2]. Ернстсон леко се засмя, когато автомобилът връхлетя натоварената магистрала на разклона за Фития, наклони се наляво при големия завой към Слагста и пресече кръстовището. „Тегеленгсвеген“ се простираше отдясно, Сванте Ернстсон се беше втренчил вляво. После леко се отпусна.

На Йелм му се стори, че вижда точно това, което виждаше и колегата му, и чувства точно това, което чувстваше и той. След почти седем години на тясно сътрудничество в един от най-тежките полицейски райони в страната се знаеха до болка. И все пак му беше ясно, че познаваха на практика само една много, много малка част от същността на другия. Нима след толкова години беше научил само това?

Самият той чувстваше празнота. Затова бе наблюдавал мимолетния страх на колегата си. За да избяга за малко от себе си.

Денят беше започнал по възможно най-лошия в представите му начин. В спалнята беше страшно задушно, ранното пролетно слънце беше напекло щорите и консервирало застоялия въздух. С упорита, напираща сутрешна ерекция беше пропълзял по-близо до Сила, която възможно най-незабележимо се беше увила като змиорка в противоположна посока. Не забеляза това, не искаше да го забележи, пълзеше към нея с инатливата си, страстна възбуденост. А тя се изплъзваше, сантиметър след сантиметър, докато изведнъж стигна до ръба на леглото и падна на пода. Подскочи, напълно буден, и седна в леглото с рязко „угаснала“ ерекция. Тя стана бавно от пода, клатейки глава. Беше вбесена. Бръкна с ръка в бикините и извади напоена с кръв превръзка, която протегна към него. Той направи гримаса на едновременно отвращение и извинение. Тогава видяха Дане да стои на вратата. Четиринадесетгодишното пъпчиво лице бе опулено в неприкрит ужас. След миг избяга. Чуха завъртането на ключа и „Public enemy“^[3], увеличени до дупка. Спогледаха се. Отново сплотени от объркваща вина. Сила се втурна навън, но чукането по вратата на сина им не доведе до никъде.

Седяха и закусваха.

Тува и Дане бяха отишли на училище. Момчето не беше закусило, не беше изрекло и дума, не беше погледнало никого от тях. С гръб към Пол, Сила Йелм говореше на врабчетата в хранилката до прозореца на къщата в Норшборг^[4]:

— Бил си на две раждания. Как можеш, по дяволите, все още да се отвращаваш от физиологията на женското тяло?

Чувстваше такава празнота. Колата мина бавно покрай стопанство Слагста отдясно и училище „Бруна“ — отляво. След това направи остър завой надолу към площад „Халунда“; за миг Сванте Ернстсон се озова в скута му. Размениха си уморени погледи и се взряха в късите, но претъпкани отсечки „Линвеген“, „Корнвеген“, „Хампвеген“, „Хавревеген“, които се нижеха покрай прозореца. Все с имена на житни култури — лен, ечемик, коноп, овес, — като учебник по агрономство. Наоколо се издигаха високи, еднотипни блокове, в контраст с аграрната терминология, построени през шестдесетте и седемдесетте години с брутална липса на фантазия. Почвата, помисли си Пол Йелм, без да осъзнава какво има предвид. Изчезналите гласове от живота на село ечаха в него като призраци.

До площада бяха спрели три полицейски коли с отворени врати. Зад част от вратите стояха наведени униформени полицаи с извадени оръжия, насочени в напълно различни посоки. Останалите тичаха наоколо и разпръсваха любопитни минувачи, детски колички и собственици на кучета.

Колата им се нареди до другите. Младши полицаите слязоха и се включиха в това, което по-късно щеше да бъде наречено „евакуация на района“. Йелм все още седеше наполовина в колата, докато Ернстсон излезе и се приближи към съседната. От нея се измъкна провисналото туловище на Юхан Брингман. Той разтегна бавно скования си гръб.

— Службата за имигранти — каза той с усилие по време на трудното излизане. — Трима заложници.

— Окей, какво знаем? — Ернстсон разкопча коженото си яке на късното зимно слънце и погледна от височината на ръста си прегърбеното тяло на Брингман.

— Ловна пушка, на втория етаж. Главната част от сградата е опразнена. Чакаме спецчастите.

— От Кунгсхолмен? — провикна се Йелм от колата. — Доста ще се забавят. Видя ли движението по Е-4?

— Къде е Брюн? — попита Ернстсон.

Брингман поклати глава.

— Не знам. Навярно чака тежката артилерия. Във всеки случай една от служителките успя да се измъкне. Покажи се, Юхана, ела. Това е Юхана Нилсон, работи в сградата.

Руса жена, около четиридесетте, излезе от колата и застана точно срещу Ернстсон, с едната ръка на челото, а с другата върху устните, гризейки нокът след нокът. Сванте Ернстсон я докосна приятелски по рамото и каза с най-спокойния си глас:

— Опитай се да се успокоиш. Ще се справим с това. Знаеш ли кой е той?

— Казва се Дритеро Фракула — отвърна Юхана Нилсон. Гласът й трепереше, но беше убедителна. — Косовски албанец. Отдавна е тук със семейството си, понесено от общата вълна за отзоваване. Мислеха, че всичко е уредено, чакаха само гражданство и изведнъж изненадващата вест. С напълно противоположен ефект, предполагам, земята се разтресе под краката им. Толкова ми е познато това чувство.

— Познаваш ли го?

— Да го познавам? За бога, той ми е приятел! Аз разглеждах случая му. Познавам децата му, съпругата му, проклетите му котки. Всъщност на мен иска да си отмъсти. Плах човек, на мравката път прави. Оказа се, че съм го лъгала. — Тя повиши глас: — Без да знам, съм го лъгала през цялото шибано време! Наредбите се променят, променят, променят. Как, по дяволите, да си вършим работата, когато всичко, което казваме, се превръща постоянно в лъжа?

Пол Йелм се надигна тежко. Съблече дебелото си дънково яке с яка от овча кожа, разкопча кобура от рамото и го хвърли в колата, пъхна оръжието отзад в колана на панталона и отново се облече.

Обладан бе от такава празнота.

— Какво правиш, мамка му? — попитаха в хор Сванте Ернстсон и Юхан Брингман.

— Влизам.

— Спецчастите ще дойдат всеки момент, за бога! — извика Ернстсон подире му, докато той пресичаше „Томтеберявеген“. Настигна го тичешком и го сграбчи за ръката. — Чакай, Пол, без глупости. Излишно е. Остави го на експертите.

После срещна погледа му. Видя празната решителност и пусна ръката му.

Познаваме се прекалено добре, помисли си Ернстсон и кимна.

Пол Йелм се промуши бавно нагоре по стълбите на службата. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Въздухът не помръдваше в пустата, опразнена сграда. Навсякъде бетон. Бетон с дебел слой приличаща на пластмаса боя, която сивееше, независимо от цвета, с посредствена украса от олющени петна. Странната топлина, трепереща като в пустинята, изсмукваше миризмата на урина, пот и алкохол. Така мирише Швеция, помисли си, докато се качваше.

Беше средата на деветдесетте.

Плъзна се бавно напред по празния, скучен коридор и стигна до затворената врата. Пое дълбоко въздух и извика:

— Фракула!

Остана съвсем, съвсем притихнал. За да не го нападнат мислите, продължи:

— Казвам се Пол Йелм и съм полицай. Сам съм и не съм въоръжен. Искам само да си поговорим.

Чу се лека суматоха зад вратата. После мрачен глас каза почти недоловимо:

— Влез.

Още една глътка въздух и отвори вратата.

На пода в канцеларията седяха две жени и мъж с ръце на главата. Съвсем до тях, до стената без прозорец, стоеше дребен, мургав мъж в кафяв костюм, с жилетка, вратовръзка и ловна пушка. Последната бе насочена към ноздрите на Пол Йелм. Затвори вратата след себе си и вдигна ръце във въздуха.

— Знам какво ти се е случило, Фракула — каза напълно спокоен. — Трябва да се справим с тази ситуация, без някой да пострада. Ако се предадеш сега, все още можеш да обжалваш решението, иначе те чака затвор, а след него директно отзоваване. Погледни, нямам оръжие — продължи, като бавно изхлузи дънковото яке и го хвърли на пода.

Дритеро Фракула силно примигна. Пушката сочеше ту към Йелм, ту към тримата служители на земята.

Не ме карай да се обръщам, мислеше Йелм, говори, говори. Покажи, че му съчувстваш. Използвай думи, с които да го накараш да се замисли. Отвлечи вниманието му.

— Помисли за семейството си — успя да продължи. — Какво ще правят децата ти без твоята подкрепа? Жена ти работи ли? Как ще си намери работа, Фракула? Какво образование има?

Пушката се задържа към него, това и целеше. Фракула внезапно проговори, почти рецитираше на чист шведски.

— Колкото по-тежко престъпление извърша, толкова по-дълго ще можем да останем. Мислил ли си за това? Няма да върнат семейството ми без мен. Жертвам се заради тях. Не може ли да се приеме така?

— Грешиш, Фракула. Семейството ти незабавно ще замине при сърбите без каквато и да било закрила. Как мислиш, че ще постъпят те с жена и малки деца, опитали се да избягат? И какво мислиш, че те очаква в затвора, ако убиеш полицай, невъоръжен полицай?

За секунда мъжът, напълно объркан, снижи пушката няколко сантиметра. Йелм издебна момента. Бръкна отзад, извади оръжието и стреля.

Един глас утихна вътре в него: Как можеш, по дяволите, все още да се отвращаваш от физиологията на женското тяло?

За момент, като че изтръгнато от реалността, всичко застина. Фракула все още държеше пушката си, напълно вцепенен. Обърканият му поглед се губеше в този на полицая. Всичко можеше да се случи.

— Ай — завайка се Дритеро Фракула, изпусна пушката и се строполи напред.

Каквото повикало, такова се обадило, въртеше се в главата на Йелм, който се чувстваше зле.

Служителят на пода придърпа оръжието и здраво го притисна към главата на похитителя. Петното от кръв под дясното рамо ставаше все по-голямо.

— Пусни оръжието, за бога! — кресна Пол Йелм и повърна.