Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misterioso, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цвета Добрева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Арне Дал. Мистериозо
Американска. Първо издание
ИК „Ентусиаст“, София, 2012
Редактор: Мария Чунчева
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-2958-96-3
История
- — Добавяне
13.
За Пол Йелм разследването навлезе в съвсем нова фаза. От фронтовата линия бе изтеглен в най-дълбокия тил. Работата беше предимно на два фланга: следите — от руската мафия, с помощта на Нурландер и Нюберг, и следите от бизнес средите, разкривани с помощта на Сьодерстет, Чавес, Петершон и Флорен. Шещин Холм разговаряше неуморно с роднини и приятели на покойните магнати и прехвърляше второстепенните разпити на подкреплението от Националната и от стокхолмската полиция.
А животът на Йелм минаваше в преглед на книгите за гости от голф клуба. Архивите на престъпността, мислеше си възмутено. Вече никой не ставаше жертва на интриги в орденски братства и клубове за голф. Извратеният секс, дрогата, прането на пари унищожаваха хората днес.
Телефонният номер на заподозрения сводник със симпатичното име Юхан Стаке беше престанал да съществува, липсваше пренасочване, а повторно посещение на „Тиммермансгатан“ бе разкрило, заедно с безброй позвънявания, че проституиращият младеж Йорген Линден бе духнал яко дим.
Аутопсията на Нилс-Емил Карлбергер, дело на съдебния лекар Кварфорт, не показа нищо, освен начеващ мозъчен тумор; а криминалистите на Свенхаген се бяха обзаложили за следите; и този път не откриха ни една. Освен проклетия куршум в стената.
Йелм се пренасяше в миналото чрез книгите за гости. Часовете се нижеха. Измежду подписите с различна степен на четливост скоро се научи да разпознава педантичния на Дагфелт, експанзивния на Странд-Юлен и наклонения на Карлбергер.
Често се повтаряха, но никога един до друг. Йелм беше стигнал до есента на 1990 г. и все повече се настройваше да приеме, че нито един от мъртъвците не беше играл голф с останалите. Тогава внезапно забеляза педантичните завъртулки до драскулките. След миг различи до тях и наклонените черти.
Оказа се в крайна сметка, че Дагфелт, Странд-Юлен и Карлбергер бяха играли заедно, само тримата. Това вече беше интересно. Обсъди го с Чавес. Трябва да се е случило веднага след заседание на борда в МЕМАБ на седми септември 1990 г. Колкото и да бе странно, това е бил единственият път, когато братята по орден Дагфелт и Странд-Юлен са играли заедно. Макар и двамата да са били от кръга на отцепниците под наименованието Шидбладнир; макар и да са седели рамо до рамо осем години в едни и същи бордове от края на седемдесетте; макар и да са членували в един и същ голф клуб. Играли са заедно един-единствен път, при това и с третата жертва.
Беше повече от озадачаващо.
— Тримата поделят игрището за голф през есента на деветдесета — извиси глас Йелм. — Само тогава и само веднъж. Години след това ще делят и фризера на моргата, пратени в него от един и същ убиец в рамките на една седмица. Какво означава това?
Чавес отговори духовито, като не спираше да пише в компютъра:
— Какво?
— Няма да повторя. Чу го.
Латиното спря да пише и се обърна. Би трябвало да има мустак, Йелм се изненада от мислите си и почувства старите, погребани предразсъдъци да напират отвътре.
— Едно голямо нищо. Вероятно намеква за тесните връзки между всички представители на бизнес средите.
— Или че някой не харесва голф…
— Точно така — каза спокойно Чавес и продължи да пише. — Отговорът на цялата загадка.
— Голфомразецът виси край игрище „Шевинге“ в есенния ден на деветдесета, вижда тримата арогантни господа от висшата класа, които се хвалят един на друг на терена, и решава: Тези шибаняци, точно тези тримата, ще убия с един замах; после чака с години, преди да изпълни заканата си. Но тогава всичко се случва много по-бързо.
— Разносвачът на стикове, може би? Шегувам се — каза Чавес.
— Разбрах. Но ако я променим съвсем леко, историята ти ще звучи различно. Господата се появяват веднага след заседание на борда, поотпускат се и бъбрят, навярно пийват по грог в бара, и приказките за бизнес се отприщват. Държат се безобразно. Езиците им са толкова развързани. Може би момчето със стиковете е малко позакъсняло или започва с грешка, кой знае, но нападките не закъсняват, тормозят го, или тормозят я, не спират да се смеят и в остатъка от обиколката се държат с него като със задник, надменно и отблъскващо. Не изключвам и сексуален тормоз. Унижават него или нея, като че между другото, и то така, че на нещастника ще му отнеме няколко години да стъпи отново на краката си. Може би поведението им е било, как се казва, катализатор за по-сериозна реакция, която всъщност е била неизбежна. Може би бившият разносвач на стикове се лекува от години в психиатрична клиника или нещо подобно и е пуснат на свобода, заедно с братята си по съдба, заради всеобщата вълна от спестявания и съкращения. Най-сетне е господар на живота си, разбрал е причината за лудостта. Окей? Преодолял е отчаянието, всичко е ясно, оправя ги един по един: просто, бързо, елегантно. Чиста проба отмъщение.
— Голяма фантасмагория — обади се Чавес. Беше спрял да пише. — Но небезинтересна.
— Ще позвъня — сепна се Йелм и избра набързо някакъв номер.
— Въпреки че, ако си прав, тогава му се вижда краят. Но руският куршум? А и финансовите интереси излизат от играта.
— Ало, обажда се Пол Йелм от Националната полиция. С кого разговарям?
— Аксел Видстранд — каза гласът в телефона, — секретар в Стокхолмския голф клуб. Вие ли отнесохте книгите ни за гости? Лена едва ли е била упълномощена да ви ги даде. Приключвате ли с тях?
— Аз я упълномощих. Играчите възползват ли се от услугите на разносвачи на стикове при обикновена обиколка?
— Бих искал да получа обратно книгите.
— Трима от членовете ви са убити за седмица, а вие си искате книгите. В какъв свят живеете?
— По-полека — предупреди го Чавес. — Нарушаваш поверителността.
Йелм измъкна брой от следобедния тираж на „Афтонбладет“ от най-горното чекмедже на бюрото и го тръсна пред колегата си. Заглавията крещяха: Внимание. Внимание. Нов удар на убиеца по етажите на властта. Трима мъртви бизнесмени. Трупът на директор Нилс-Емил Карлбергер открит от мистериозна жена.
— Убиец по етажите на властта? — повтори латиното, държейки вестника в единия край, все едно че беше оплескан с еднодневно повръщано. — Току-що пръкнал се на бял свят, а вече кръстен…
— Сега разбра ли — тросна се Йелм и продължи в слушалката: — Отговорете само на въпроса.
— Разносвачи на стикове? — проехтя в слушалката. — Понякога.
— Понякога?
— Не е практика при аматьорския голф, но се случва.
— Как се наемат?
— С наше съдействие, но трябва да сме уведомени предварително.
— Значи, ако имате трима играчи, ще ги уредите с така нареченото кади? Правилно ли съм разбрал?
— Както казах: ако са ни уведомили предварително. Отнема няколко часа да се открие. А в този случай не един, а трима. Персонален придружител. Естествено, едно кади не може да влачи стиковете на трима.
На Йелм му хрумна идея, макар и прибързана.
— Лена кади ли е?
— Лена Хансон? Била е. Сега работи в администрацията.
— Придружавала ли е клиенти като кади през септември хиляда деветстотин и деветдесета година?
Аксел Видстранд, секретарят на Стокхолмския голф клуб, млъкна за момент. Полицаят долови шушукане; като че бе сложил ръка на слушалката и разговаряше с някого до себе си.
— Да, работила е. Отказала се е едва миналия сезон.
— Ако е някъде наблизо, бихте ли я попитали дали си спомня да е била кади, когато Кюну Дагфелт, Берхард Странд-Юлен и Нилс-Емил Карлбергер са играли голф следобеда на седми септември деветдесета.
— Не прекалявате ли, господин полицай?
— Попитайте я.
Отново приглушеният шепот през слушалката.
— Не е — отсече Видстранд.
— Бърза памет.
— Още нещо?
— В книгите за гости отбелязано ли е дали играчите са използвали кади?
— Не. Пишат само имената си. Още нещо интересува ли ви?
— За момента не — отговори Йелм, остави слушалката и записа името Лена Хансон в тефтера си. В случай че му потрябва.
Тезата за самотния, измъчван кади се изпари толкова бързо, колкото се беше появила. Доста необичайна практика. А дори и господата, противно на очакванията, да са имали кади, то не е бил един, а трима. Все пак подчерта името Лена Хансон. Ако убийствата приключеха, отново щеше да се позамисли.
— Чуй това — разсея го латиното, дълбоко погълнат от вечерния вестник. — „Няма съмнение, че става въпрос за първите, отдавна позабравени в Швеция, терористични актове. Дори и по време на разцвета на Фракцията на Червената армия[1] не сме виждали подобно нещо. Тогава се говореше за «Еба Грьон»[2], Нурберт Крьохер[3] и някоя си Анна-Грета Лейон; днес високопоставени шведски бизнесмени минават под ножа като на поточна лента. Възможно е да сме изправени пред най-тежкото престъпление в историята на Швеция. Единственото известно със сигурност е, че полицията е безпомощна.“ Което ще рече — добави Чавес и остави вестника: — щом те не са научили нищо, значи няма какво да се научи.
— Пропуснали са посолството на Западна Германия — коментира Йелм. — Прекалено млад си, за да си спомняш.
Хорхе Чавес улови погледа му.
— Пол. Ако ще се инатиш чрез скалъпване на остарели интриги, и ще се правиш на също толкова старомоден детектив, като отказваш да приемеш, че се касае за прехвърляне на пари през глобални компютърни мрежи и за професионални убийци с международен опит, навярно вербувани чрез същите тези мрежи, трябва да научиш повече за хората. Остави стереотипите и се вгледай в хората.
— Каква вълнуваща защитна реч! И какво предположение се крие зад загрижеността по изгубената чест на господата?
— Знаеш прекалено малко за тях. Отиди при Шещин. Чуй записите. Опознай ги.
Чавес се върна към екрана на компютъра. Йелм се взря за кратко в усърдния си колега. Видя ново поколение полицай и за пръв път усети пропастта помежду им; безспорно не зависеше от произхода. Беше се отворила дълбоката бездна между поколенията. Чавес: компютърно грамотен, отворен, рационален, непредубеден, дистанциран, ентусиазиран. Ако на това се базираше бъдещото развитие на полицията, то нямаше основание да губи надежда. А смътното усещане за липсата на душа и сърце го връщаше начаса към стереотипите. Къде, мамка му, бяха собствената му душа, собственото му сърце? Чувстваше се стар. Просто беше видял един по-добър полицай от него самия. С черна коса и испанско име. Надникни в душата си, Йелм.
Част от задачата му беше да се отърве от Грундстрьом. Излезе в коридора и влезе в тоалетната. Беше се появила пъпка на бузата му. Опита се да я изстиска, но не се получи, коричката се пукна и започна да се лющи. Намокри пръста и махна люспите. Излезе отново в коридора, подмина стаята си и се спря пред 303-та. Почука и влезе.
Гунар Нюберг пишеше на компютъра: мамут, понесъл на рогата си космически кораб. Великанът изглеждаше като кацнал на грешна планета.
Шещин Холм беше със слушалки на ушите и пишеше нещо на малък лаптоп. Спря уокмена до компютъра и се обърна към влезлия. Нюберг продължи да трака по клавиатурата, бавно, мудно, неохотно, но със завидно упорство.
— Посещение — каза Шещин Холм. — Каква изненада.
— Какво е това? — попита Йелм и посочи лаптопа.
— Ти не си ли получил? — учуди се полицайката и го видя как помръква. После му се усмихна с лека ирония. Не беше забелязал досега, че е красива.
— Лично мой си е — успокои го. — По-бърз е.
Още три секунди се понаслаждава на красотата й: изсулените черни дрехи, рошавата кафява коса, будните, още по-кафяви очи, чаровните, все по-видими бръчки, постоянната леко иронична усмивка, чистият, като по учебник, гьотеборгски акцент. После извърна глава и каза:
— Бих искал да прослушам записите ти.
— Нещо специално?
— Не. Бих искал да добия представа. Да избегна шаблоните, ако може.
— Може би да, може би не — заувърта Холм, като посочи грамадата от касети пред себе си. — Може би голяма част от шаблоните отговарят на истината.
— А твоето мнение?
— Да поговорим по-късно — помоли полицайката и остави струпаните касети да рухнат върху бюрото.
Записите не бяха надписани. Йелм избра един напосоки и го пъхна в чисто новия уокмен. Чу гласа на Шещин Холм:
„— Начало, разговор с Вили Ериксон, роден Вилиам Карлбергер, шест-три-нула-осем-едно-четири, трети април.
— Значи сте син на Нилс-Емил и Карлота Карлбергер?
— Да. Въпреки че сега се казва Ериксон, Карла Ериксон. Това е моминското й име.
— Вие също сте го приели? А и официално сте сменили малкото си име?
— Да.
— Но брат ви продължава да носи фамилията Карлбергер, Андреас Карлбергер. Крие ли се някаква история зад това?
— Хм, не знам. По-близък съм с майка си, това е.
— Правите аспирантура по социология в Лунд. Марксист ли сте?
Вили Ериксон се засмя.
— Ако бях, нямаше да се наложи да питате.
— Съществуваше ли идеологически конфликт между вас и баща ви?
— Може и така да се нарече, въпреки че трябва да се внимава с подобни понятия. Разбирам какво целите и за да не си губим времето, ще отговоря директно на въпроса ви дали мразех обичания от всички Нилс-Емил. Отговорът е не. Нямаше омраза.
— Никаква омраза и никаква скръб?
— Точно така.
— Разкажете ми за него. Какъв беше той? Беше ли класически капиталист? От гледна точка на социологията?
— Колко елегантно насочихте разговора в областта на интересите ми! Туш! За да ми отворите устата.
— Престанете! Щом толкова настоявате да не протакаме, тогава помогнете ми. Ще отнеме доста време, с което никой от нас не разполага.
— Ако съществува определение като класически капиталист от социологическа гледна точка, мисля, че да, беше такъв. Материалистично и дисциплинирано детство, спорадично навестявано от авторитарната фигура на бащата. Нищо ново под слънцето. Без нежности, но и без видимо насилие. Всичко се свеждаше до блясъка на парите. Андреас, аз и мама бяхме част от този блясък. Андреас малко повече от мен, аз малко повече от мама. Тя беше малко по-мрачна и невзрачна, за да блесне.
— Нямаше ли други по-особени интереси или нещо, което да създаде друга алтернатива?
— Търсил съм. Когато бях на десет или единадесет, в разгара на ада преди развода, го попитах какво произвеждат във фабриката му. Той се засмя и отговори: Пари. Надявах се да има нещо малко комично зад трупането на богатство: презервативи, плюшени мечета, чесалки за гръб, машинки за космите в носа или дявол знае какво. Естествено, беше си чисто финансов концерн от началото до края. Колко комични можеха да бъдат парите!“
Йелм се измори и превъртя напред значителна част.
Пращящ женски глас:
„— За разлика от него Кюну истински държеше на семейството си.“
Върна назад до началото на разговора.
„— Allô — чу се неясно провлачен мъжки глас.
— Госпожа Хумелстранд, s’il vous plaît — каза Шещин Холм.“
Нещо пукаше, някъде в далечината викаше ядосана жена:
„Touche pas le téléphone! Jamais plus! Touche seulement moi-même!“[4]
Най-накрая кресна в слушалката:
„— Allô!
— Търся Анна-Клара Хумелстранд, съпруга на Джордж Хумелстранд, изпълнителен директор в Нимко Финанс?
— А вие коя сте?
— Шещин Холм, Национална полиция в Стокхолм. По повод убийството на Кюну Дагфелт и Бернхард Странд-Юлен.
— Une agentinne, n’est-ce-pas?[5]
— C’est peut-être le mot juste, madame[6] — отговори Холм смразяващо. — Държа да подчертая, че разговорът се записва. Начало: телефонен разговор с Анна-Клара Хумелстранд в Ница, втори април, седемнадесет часът и две минути.
— Урааа — чу се отсреща. Едва сега стана ясно, че събеседничката беше пияна.
— Може би ще ви потърся след Лютцен[7] — каза Холм.
— След какво?
— Когато мъглата се разсее.
— Croyez-moi! — крещеше Анна-Клара Хумелстранд. — Tiree! Tiree, ma amie! Immediatement![8]
— Окей, да опитаме. Вярно ли е, че сте доста близка приятелка както с Нини Дагфелт, така и с Лилиан Странд-Юлен?
— Много близка. Описваме си с подробности посещенията при гинеколога. Нали това определя силата на женското приятелство. Tout à fait[9].
— Двете познават ли се?
— Нини и Лилиан? Не директно, опитвам се да ги държа далече една от друга. Така не могат да се съюзят срещу мен. Но разбира се, знаят една за друга от клюките.
— А съпрузите?
— Честно казано, не им беше особено лесно на горкичките. Не държаха юздите на мъжлетата си, както ги държа аз. Ситуацията на Лилиан беше добре известен факт. Рожбите на свети Бернхард. Ако го беше напуснала, щеше да получи пълната ми подкрепа. Изнесе се, с неговата пълна подкрепа, но разводът беше, както винаги казваше, немислим. Знаем какво сполетя горката Юхана. Стана така, както бе угодно на Бернхард. За разлика от него, Кюну истински държеше на семейството си. Никакви изцепки, доколкото ми е известно, а това, което не ми е известно, не заслужава да ми бъде известно, така да знаеш, ma petite[10]. При това работеше невероятно много. Повече от Бернхард, смея да твърдя. Никога не си беше вкъщи.
— И все пак е намирал време да играе голф и да членува в орден.
— Да, това с ордена Нюгин, Мимир или както и да се наричаше, е много мило, нали? Джордж също членува. Разказвал ми е за някои ритуали: как носят маски и странни роби на скандинавски богове и се потапят в пълна вакханалия. Отдавна не му се е случвало с мен, уверявам ви. Аз се забавлявам посвоему. Pas vrai, Philippe?[11] Филип кимна. Но като цяло смятам, че и голфът, и орденът за тях са били работа. Дори и моят добър рицар Джордж, моят малък драконоубиец, също би го нарекъл така.
— Чували ли сте Джордж да говори за Ордена Шидбладнир?
— Боже мой, не! Звучи ужасяващо.
— Как разбрахте за смъртта на Дагфелт и Странд-Юлен?
— Съпругът ми се обади снощи. Беше доста разстроен.
— Имаше ли общ бизнес с тях?
— Никога не съм се интересувала от бизнеса на Джордж. Доволна съм, щом банковата ми сметка е добре заредена. Ама че гадно, нали? Искам да бъда класически обект на омраза от защитничките на феминизма, като вас, госпожице Холм. Какво виждат очите ми, малкият Филип се подготвя за други неща. Някога виждали ли сте, госпожице Холм, разкошен, с цвят на маслина, галски пенис да премине от абсолютна отпуснатост в абсолютна твърдост, чудесна, безкрайна минута на бавен, бавен растеж? Гарантирам ви, че влияе на способността ми да водя сериозен разговор с вас. Mais, Philippe! Calmons![12]“
Прекъсна. Йелм чу Шещин Холм да въздиша. После отново запращя редом с гласа на полицайката.
„— Продължение, Ница, трети април, десет часът и петдесет и две минути.
— Encore?[13] — прозвуча Анна-Клара Хумелстранд изключително отпаднало.
— Познавате ли Нанси Карлбергер?
— Нанси? Прекрасен малък град в Лотарингия…
— Будна ли сте, госпожо Хумелстранд?
— Нанси Карлбергер? Съпругата на Нилс-Емил, малкият му трофей? Срещали сме се няколко пъти. Но не си допаднахме. Защо питате? Да не би и Нилс-Емил да е ритнал камбаната?
— Убит е тази нощ. Бих искала да подчертая, че тази информация засега е строго поверителна.
— Mon dieu! Започва да прилича на «Десет малки негърчета». Говорихте ли с прислугата? Икономът?
— Опитваме се да открием чистачката.
— Сигурно е малката Соня, горката. Чисти в повечето къщи в тази част на Юршхолм. Тя ли го е открила? Във всеки случай не го е убила, мога да ви гарантирам. Не съм срещала по-плахо същество от нея, откакто спасих живота на една стърчиопашка в толкова тъжно отлетялото ми детство. Оке, така се казваше, Оке Стърчиопашката. Толкова невинна. Много вода е изтекла оттогава.
— Соня чисти ли във вашия дом?
— Не, имаме си една туркиня, която ни служи вярно от много години. Ираз. Ираз Ефенди. Соня е тъмнокожа. Май от Сомалия. Не съм сигурна дали пребивава легално. Но предпочитам това да си остане между нас.
— Тя чистеше ли у Дагфелт или у Странд-Юлен?
— Не, само в Юршхолм. Мълвата за добра, евтина и честна чистачка се разнася бързо.
— Дали случайно не знаете цялото й име и къде живее?
— Аз не, но Нанси — да. Между другото, защо ми звъните толкова настоятелно? Искрено се надявам Джордж да не е в опасност… Като заприказвахме за позвъняването, трябва да призная, че наговорих доста глупости вчера. Надявам се да изтриете това, което не е свързано пряко със случая. Досещате се, Джордж…
— Да не би да имате предвид следното? Ще го цитирам: Някога виждали ли сте, госпожице Холм, разкошен, с цвят на маслина, галски пенис да премине от абсолютна отпуснатост в абсолютна твърдост, чудесна, безкрайна минута на бавен, бавен растеж?
— Ах, вие, покварено същество! — възкликна госпожа Хумелстранд очарована. Чашата на Йелм преля при продължението: — Да не би да сте мастурбирали, представяйки си впечатляващия полов член на Филип! Как не ви е срам!“
Докато сменяше касетите, не успя да прогони мисълта за мастурбиращата Шещин Холм, представяща си впечатляващия полов член на Филип. Седеше сама в стаята. Нощта се спускаше над сградата на полицията. Беше обкрачила лаптопа и дръпнала леко надолу провисналите черни панталони. Движеше ръка спокойно и методично под бельото. Погледът — напълно премрежен, кафявите очи — широко отворени, главата — отметната назад в приглушен стон.
Като дете съм, помисли си, докато бодър и упорит тийнейджърски глас не писна в ухото му и не потуши леката ерекция.
„— Как ти се стори? Яко. По-яко. Най-яко. Мегаяко. Мега възбуждащо. Разбира се, че има хора с глупави имена. Имах една съученичка, която се казваше Херувима, Херувима Якобсон-Флуд, прищявка на стари хипита, уредили се с луксозна комуналка в Дандерюд, за да не предават мечтите си покрай компютърната фирма. Но никой друг, да му се не види, не е бил кръстен на яхта! Яхтите се кръщават с женски имена, а не, дявол да го вземе, жените с имена на яхти!
— Мразеше ли баща си, че ти бе избрал това име?
— През пубертета да. Сега по-скоро ми се струва, че е доста яко.
— Мразеше ли яхтата?
— Всъщност не, никога. Само с нея баща ми истински се разтоварваше. Суетеше се около нея, за да ни е хубаво. Нищо че майка ми повръщаше през цялото време и ставаше голяма каша. Ние с Маре се оттегляхме и играехме на глупавата игра отгатни думата.
— Биеше ли майка ви?
— Не знам.
— Не знаеш?
— Не. Ужасно се разочароваше, когато виждаше, че усилията му не помагаха на мама. Започваха да си крещят и ние се махахме, в ъгъла или на острова, на който акостирахме, скривахме се под някое одеяло и си играехме.
— Какво чувстваш след смъртта на баща ти?
— Плаках много…“
Йелм запревърта касетата и се замисли върху невъзможността да опознаеш истински живота на някой друг. Кое го движеше, кое обуславяше всички тези отношения с останалите хора?
В ранната си младост се беше любил с по-голямо момиче, хипарка на име Юлва Якобсон-Флуд. Леко объркан, се почуди дали Херувима не би могла да бъде негова дъщеря. Всичко се разпръскваше като кръгове във вода.
Смени касетката с напълно произволна. Продължаваше, без да спира, изумен от усърдието на Шещин Холм. Секретарки, семейства, служители, приятели — гласовете им се носеха от записите.
Сега говореше мъж с почти гьотеборгски акцент.
„— От Гьотеборг сте, нали? В такъв случай познавате Ландветер доста добре?
— Бих казала — полицайката отговори разсеяно. — Как стана така, че Вили смени фамилията си, а вие не?
— Ами, нямам нищо против Карлбергер. Доста… звучна е. Вилиам преживя развода по-тежко от мен, беше на дванайсет. Аз поне бях навършил петнайсет. Останахме при мама и възпитанието ни коренно се промени. От Юршхолм в Данвикстул, така да се каже. За мой късмет вече бях пораснал. Вилиам беше по-податлив. При това доста бързо успя да превърне личните си проблеми в идеологически конфликт. Нарича се проекция, струва ми се, начин за оцеляване.
— Как реагирахте, когато научихте за смъртта на баща ви?
— Не знам. Бях втрещен. Не всички бащи стават жертва на руската мафия.
— Защо споменавате руската мафия?
— Прочетох го в «Йотеборис Тиденде»[14]. Прегледах вечерните вестници в самолета. В «Афтонбладет» пишеше нещо за Фракцията Червената Армия. «Експресен» намекваше за сицилианската мафия. На кое да вярвам?“
Йелм спря и погледна към претрупания с работа Чавес. Навън беше започнало да се стъмва. Реши да прослуша само още един запис. Пъхна касетката и Шещин Холм каза:
„— Разговор с Рикард Франсен, дванадесет часът и шестнадесет минути, трети април.
— Искам да се чуе и на записа — строго отбеляза пенсионираният съдия, — така че мнението ми да е съвсем ясно. Как се осмелявате да идвате тук, скъпа моя, след това, което причинихте на сина ми тази нощ?
— Искрено съжаляваме за случилото се, но и вие бихте могли да ни уведомите, че имате син, който разполага с ключове и би могъл да се вмъкне посред нощ с остатъци от кокаин около ноздрите.
— Не предполагах…
— Първи въпрос: един от членовете на Ордена Мимир, който не се е присъединил към Шидбладнир, се казва Джордж Хумелстранд. Познавате ли го?
— Джордж? Разбира се.
— Как се отнасяше към отцепничеството ви?
— Не преливаше от радост. Нима искате да кажете, че продължавате да разследвате ордена? Въпреки Карлбергер?
— Откъде знаете за него? Все още не е официално обявено.
— За бога, имам своите източници! Тази следа ще ви доведе до задънена улица!
— Разкажете за Хумелстранд.
— Без съмнение отцепничеството го беше вбесило. За него уставът на Мимир си беше закон. Ние го предадохме. Принадлежеше към малката група на тези, които ни мразеха, което ме накара да приема подозрението ви, че бих могъл да бъда следващата жертва.
— Имена?
— Оскар Биелерфелт, Нилс-Оке Сверд, Бент Клинт и вероятно Якоб Рингман.
— За какво ставаше дума? По същество?
— Ритуални детайли. Най-вече тайни. Особено за една жена.
— Вярно ли е, че бившият криминален инспектор Ян-Улув Хюлтин по време на службата си в отдел «Наркотици» на Стокхолмската полиция през хиляда деветстотин седемдесет и осма е заловил Рикард Франсен младши за притежание и разпространение на дрога; че се е заинатил до бога и е успял да вкара сина ви в ареста въпреки огромната съпротива и че синът ви е получил присъда от Окръжния, но е бил оправдан от Апелативен съд «Свеа», където сте работили като съдия?
— Но не и по неговото дело!
— Никой не твърди това. Вярно ли е също, че впоследствие Хюлтин е бил преместен в участъка в Худинге?“
За миг стана тихо. Йелм си представи бойно вдигнатите вежди. После Франсен отново проговори, плахо.
„— Не мислех, че Хюлтин е клюкар… Както и да е, случаят беше повече от ясен. Синът ми бе оправдан. Поради липса на доказателства.
— Хюлтин не е клюкар. Аз самата прегледах делото. Натъкнах се на редица странности. Оттогава Рикард младши е залавян десетина пъти и е освобождаван.“
Отново запращя и звукът се влоши. Съдията каза с висок, треперещ и напълно подигравателен тон:
„— Мисля, че трябва да започнете да си търсите нова работа, млада госпожо. Имам предвид по-подходяща.
— Пуснете магнетофона, господин съдия — прикани го спокойно Шещин Холм.“
Йелм почука внимателно на вратата и влезе. Нюберг беше излязъл. Холм седеше, слушаше записи и пишеше на малкия компютър. В стаята беше съвсем тъмно. Полицайката вдигна глава и свали слушалките.
— Аха? — каза с почти същия глас, с който бе произнесла и Пуснете магнетофона, господин съдия, няколко часа по-рано. Беше доста късно.
Йелм върна купчината записи на бюрото й и леко поклати глава.
— Безнадеждно. Но Франсен беше неочакван бонус.
— Може би беше глупаво…
— Отишла си, за да го сплашиш…
— През всичките години е давал на сина си пари за наркотици и го е измъквал толкова много пъти, че е станал за смях по коридорите на ареста. Повече никога няма да мине по пътя на въздишките.
Полицаят седна на ръба на бюрото.
Пътят на въздишките беше подземният пасаж между Полицията и Кметството, през който затворници с наведени глави са преминавали почти около век.