Арне Дал
Мистериозо (19)

19.

Натрапчивият дим се беше уталожил, острата миризма изчезнала. Мъжът най-сетне се бе укротил. Този път му отне малко време.

Денят беше дълъг. Сега е нощ. Нощ във всекидневната.

Когато първите тонове на пианото се разнасят из стаята, седи облегнат на дивана и гледа мъжа. Тоновете подскачат нагоре-надолу, напред-назад, саксофонът започва да приглася. Същите стъпки, същата кратка разходка.

Саксът се отскубва, пианото стеле привидно вялите акорди като фон. Тогава мъжът като че се надига от пода. Няколко удара по барабаните. Саксът изкривява тоналността, мъжът като че стои прав, наведен над бездна. Саксът не спира да криволичи нагоре и нагоре. Кръвта изтича от главата на мъжа. Като че той удря с юмрук стомаха на бездната. Когато пианото млъква, се чува следващият, по-силен удар на същото място.

Пантомима, мъртвешки танц.

Йее, ю-ууу. Първият ритник. В коляното.

Саксофонът все още е устремен към висините, с все по-бързо темпо. Вторият ритник. В слабините.

Каква хореография! Всеки удар, всеки ритник към невидимото тяло на бездната е изчислен, в точното място.

Беше се наслаждавал на гледката толкова много пъти.

Аплаузите не закъсняват, както и юмручният бой. Публиката шушука, пианото се обажда. Точно тогава страстите са потушени. Зъбите на бездната се клатят под езика. И ето че се случва. Точно там.

Пианото започва с тромави стъпки. Развихря се. Все по-свободно се лута, все по-красиво. Сега е убеден в красотата. Мъжът като че премерва ритник към повалената бездна. Май че рита: един, два, три, четири пъти. Пианото пее провлачено.

Бездната изчезва. Басът изчезва. Пианото подема отново. Точно както в началото.

Струва му се, че мъжът готви пети ритник, когато външната врата се блъска към антрето.

— Татко? — крещи момичешки глас.

Мъжът се строполява и остава да лежи. Точно както преди. Вече е вън от стаята, къщата, двора.

Толкова е далече, че не чува сърцераздирателния крясък.

Затова тича.