Арне Дал
Мистериозо (17)

17.

Виго Нурландер седеше в склад на фериботното пристанище „Фрихамнен“ и чакаше.

Беше малко изморен.

С всяка изминала минута желанието му да нахлузи „копринените ръкавици“ чезнеше. Дори вече беше извадил другите одежди за ръцете. По-грубите.

Нещо трябва да се случи сега, въртеше се в главата му. Беше безкрайно отегчен да седи зад бюрото и да разговаря със снизходителни офицери от Интерпол, неблагоразположени бивши съветски полицаи и стресирани митничари. Чака достатъчно дълго.

Беше се наместил в малкия офис на склада и клечеше зад един шкаф. От три часа. Свечеряваше се. Всичко в него бушуваше.

Не след дълго нещата щяха да се развият със съвсем друга скорост.

Разпалваше гнева си, като мислеше за Арто Сьодерстет, финландското копеле, пръкнало се от кой знае къде, което презираше нещата, в които той винаги бе вярвал. Естествено, че трябваше да се печелят пари, за да могат да се разпределят. Шведска печалба, шведско благоденствие. И децата го знаеха.

Мислите за собственото му име още повече го разгневиха. Виго, за бога, малката подскачаща качулата птица^[1], Виго — шибаният викинг. Единственото наследство от датския моряк, влюбен в пътешествията, който по необяснима причина бе станал негов баща. Бърза еякулация в „изгладняла“ женска вагина и после пак на път. Без грам отговорност. Ама никаква. Като Сьодерстет, помисли си. Точно като него.

Мислите му бяха някак хаотични.

Веднъж в младостта си се беше опитал да изясни произхода на противното си име. Съществуваше от 13-и век, когато датският летописец Саксон Граматик латинизирал датската дума „vig“, която означава „битка“, и кръстил с нея един от свитата на крал Ролф Краке.

Виго, Ян-Улув, оръженосец на Краке, мислеше си Нурландер все така объркано, когато вратата се отвори и мъж с конска опашка в анцуг влезе и седна зад бюрото на метри от него. Трябваха му една-две секунди, за да се убеди, че новодошлият беше сам. После се спусна и заблъска главата му в плота. Един, два, три, четири удара. Хвана го здраво за конската опашка, завря пистолета в ухото му и изсъска:

— Малък Стрьомстед. Три секунди за контактите ти с руската мафия. Иначе си мъртъв. Едно. Две.

— Чакай, чакай, чакай! — зяпна мъжът. — Кой, мамка му, си ти?

— Три — продължи да брои Нурландер и дръпна спусъка.

Изщрака.

— Куршумът е в следващото деление — предупреди полицаят. — Така че побързай!

Мъжът беше като желе в ръцете му. Тресеше се до дъното на престъпната си душа.

Горните клиширани мисли настървиха Нурландер още повече:

— Корабна пратка с шестдесетпроцентова водка „Естония“ от Ливико директно за Малкия Стрьомстед е конфискувана от митницата преди няколко месеца. Кой ти я е изпратил?

— Аз съм само посредник. Мамка му, казах всичко! Нищо не знам!

— Сега да обсъдим и още нещо. Всяка жалба за полицейско насилие ще бъде изхвърлена в кошчето за боклук. Разбра ли? Приоритет номер едно. Държавната сигурност. Изплюй всичко, което знаеш. Сега. Куршумът чака.

— Кой, по дяволите, си ти? Мръсният Хари?

Нурландер се възползва от ситуацията и с един изстрел направи компютъра на Малкия Стрьомстед на парчета.

— Копеле! — изрева той и се завъртя. Ченгето това и чакаше, изви конската опашка така, че да изтръгне наполовина корените на космите. Мъжът изрева от болка.

— Игор & Игор! — изкрещя той. — Това е всичко, което знам! Те самите уреждат получаването!

— Значи Игор & Игор са контактите ти с руската мафия? Така ли?

— Да, да, да! Мамка му, това е всичко, което знам!

— Научил съм си урока — каза Нурландер. — Говориш руски и следователно си наясно за разговорите помежду им. Нужна ми е още информация!

Ченгето свали пистолета и опря цевта в ръката на бюрото.

— Продължавай, моля — каза и стреля.

Куршумът се провря между средния и безименния пръст и парна кожата. Малкият Стрьомстед закрещя още по-диво.

— Готландците!

— Продължавай — заповяда Нурландер и премести пистолета към китката.

— Чернилките трафиканти на Готланд! От една банда са! Друго не знам, кълна се! Говориха си за Готланд и за некадърниците там!

Виго Нурландер вдигна мъжа за опашката, сложи белезници на ръцете на гърба му, избута го в най-близкия шкаф, барикадира го и го остави там. Чу псувните, които се изсипаха зад гърба му.

Май на шведски с фински акцент.

Бариерата, мина през ума му и настъпи педала на излизане от „Фрихамнен“. Хюлтин му даде знак по телефона да кара право към „Арланда“^[2]. Бариерата беше вдигната. Сега наистина щеше да им даде да се разберат.

 

 

Виго Нурландер беше на четиридесет и осем, разведен и бездетен. End of the story^[3]. Плешивото петно на темето му отдавна бе стигнало пределните размери, за разлика от шкембето му, което бавно продължаваше да расте. Не беше дебел, а прекалено дебел. Нямаше нито една черна точка в характеристиката си. Но и хвалбите липсваха. Полицай за пример, макар и не особено активен; имаше си двама верни екскурзоводи: полицейският наръчник и сборникът от закони. Винаги вярваше в законните методи, в стабилната обществена защита и в бавните мелници на правосъдието.

Животът му беше стигнал до застой и както темето, отдавна бе изпълнил пределната си форма. Една съвсем целенасочена стагнация. Рамката най-много прилягаше на характера му: правилното, законното, това, което съществуваше черно на бяло. Вярваше, че повечето хора са като него: работеха усърдно, не мамеха с болнични, плащаха данъците си, без да мрънкат, следваха универсалните правила и се придържаха към златната среда. Останалото беше плява, която трябваше да се изкорени. А в неговия свят всички послушни граждани знаеха интуитивно коя беше плявата и ценяха усилията му да почисти улиците от нея.

С каквото и да се сблъскаше в ежедневната си работа в стокхолмската полиция, успяваше да се придържа към ясните, отчетливи насоки, според които се трудеше и живееше. Винаги беше доволен от себе си и от полицията. Нещата се движеха във вярната посока и с точното темпо; въпреки случайни възходи и падения, всичко беше отмерено: растеж, напредък, развитие. Стабилен социален възход.

Беше кротък човек.

Никога не би могъл да пъхне пръст в появилата се пукнатина на стената, та камо ли в мястото, на което ще се разцепи. И да го изтезаваха, нямаше да признае дори че я има, просто защото тя не съществуваше във възприятията му. И по-скоро в моментните му действия.

Сега, когато се разхождаше във Висбю, покрай крепостната стена в сутрешната мъгла, увереността все още го крепеше. Рефлексът на доверието. Витаещите следи от последните дни. Стореното и това, което предстоеше да стори, беше наложително. Не трябваше да се допускат повече неразкрити убийства, като това на Улоф Палме. Сигурност, гарантирана от закона, помисли си. Доверие. Обществена отговорност. Дагфелт, Странд-Юлен, Карлбергер. Достатъчни жертви. Щеше да се погрижи никой да не ги последва.

Защитаваше най-важните неща.

Макар и да не знаеше точно кои са.

След дълга разходка в почти пустия Висбю сред някаква средиземноморска мъгла стигна до сградата на полицията. Часът беше почти седем и половина сутринта на седми април.

Още с влизането го насочиха към ареста. Там го посрещна дежурен офицер, почти на неговата възраст. Истински полицай, като него. Такъв, какъвто трябваше да бъде.

— Нурландер — представи се.

— Йонсон — отвърна офицерът на смесица от сконски^[4] и готландски диалект. — Вилхелм Йонсон. Очаквахме те. Пешков е на твое разположение.

— Предполагам, сте разбрали сериозността на разследването. Приоритет номер едно днес.

— Разбира се.

— Говори ли английски?

— За щастие, да. Опитен моряк съм. Убеден съм, че присъствието на преводач е излишно. Ако съм разбрал сигналите ти правилно.

— Така е. Къде е той?

— В звукоизолирана стая, според споразумението. Да вървим ли?

Нурландер кимна и Вилхелм Йонсон го поведе по няколко коридора, забра двама от охраната в стаята за почивка и заедно слязоха в мазето.

Четиримата спряха пред боядисана в сиво желязна врата с шпионка. Йонсон се изкашля и каза:

— Както вече ни изясни, поради секретност и от други съображения, не можем да присъстваме на разпита, така че ще пазим отвън. Това е паникбутон. Натискаш го и сме вътре за секунди.

Нурландер получи малка кутия с червено копче. Прибра я в джоба и каза спокойно:

— Гледайте да не се намесвате. Колкото по-малко, толкова по-добре. Така всички евентуални жалби ще бъдат насочени директно към Националната полиция. Устройва всички ни.

Пуснаха го в стаята. Маса, два стола, облицовани с дунапрен стени. Нищо друго. Освен дребен, облечен в затворническа униформа мъж на един от столовете — остро лице, хилави бицепси. Мъжът стана и поздрави учтиво.

— Как сте, сър?

— Отлично, благодаря — отвърна ченгето, сложи бележник и химикалка на масата и седна. — Хайде, сядайте.

Разговорът започна, не без езикови затруднения. Нурландер подхвана на същия развален английски:

— Да говорим направо, господин Алексей Пешков. В най-лютата зимна буря вие и екипажът ви сте пуснали сто и дванадесет ирански, кюрдски и индийски бежанци върху два гумени сала на стотици метри от източния бряг на остров Готланд и сте потеглили с риболовния кораб към Талин. Но бреговата охрана е успяла да ви спре, преди да напуснете шведските териториални води.

— Съвършено прав сте — потвърди Пешков.

— Нужна ми е информация за серийните убийства на шведски бизнесмени в Стокхолм през последните дни.

Ченето на Алексей Пешков буквално увисна. Когато успя да си затвори устата, измънка на английски нещо от рода на:

— Сигурно се шегувате!

— Не се шегувам — кротко продължи Нурландер. — Ако не ми дадете информацията, която искам, имам правомощия да ви убия тук и сега. Специално трениран съм за това. Разбрахте ли?

— Няма да ме уплашите — отвърна Пешков, зазяпан в леко отпуснатата фигура на ченгето.

Мразовитата целеустременост на Нурландер изписа колеблив израз на лицето му. Полицаят барабанеше с пръсти:

— Знаем, че принадлежите към руско-естонска престъпна банда, ръководена от Виктор Х, и че двойка контрабандисти на алкохол, известни като Игор & Игор, също се числят към нея. Прав ли съм?

Пешков мълчеше, но очите му шареха будно.

— Прав ли съм? — повтори Нурландер.

Отново мълчание.

— Тази стая е звукоизолирана. Случващото се вътре не се чува отвън. Правомощията ми, от най-висока инстанция, са безгранични. Помислете си добре, преди да ми отговорите. Здравето ви зависи от следващия отговор.

Пешков затвори очи. Май му се струваше, че сънува. Това ченге се различаваше много от шведските добряци, които беше срещал досега. Може би долавяше блясъка на нещо невиждано в очите на Нурландер; излъчването на човек, прекрачил границата, без връщане назад. Дали не го беше виждал преди?

— Тук е демокрация — каза предпазливо.

— Разбира се. И ще си остане така. Но всяка демокрация понякога трябва да се брани с недемократични средства. Всяка отбрана е в основата си недемократична. И нашата среща го потвърждава.

— От два месеца съм зад решетките. Не знам абсолютно нищо за каквото и да било серийно убийство в Стокхолм. Кълна се.

— Виктор Х? Игор & Игор! — настояваше Нурландер със същия тон. Някак си усещаше, че е важно да не го променя до края на разпита.

Алексей Пешков преценяваше риска. Нурландер виждаше ясно, че събеседникът му мислеше за собствената си смърт и как по най-добрия начин да я отложи възможно най-дълго. Остави го да си помисли, като едновременно пъхна ръка в джоба на якето. Освобождаването на спусъка като че проеча между стените.

Пешков си пое дълбоко дъх и разказа:

— Бях моряк далечно плаване по време на комунизма. Странях от КГБ и ГРУ^[5] като постоянно сменях самоличността си. Успях да спестя достатъчно пари, за да си купя собствен риболовен кораб, когато режимът падна. Малко повече от година бях обикновен рускоговорещ рибар от Талин, потиснат, но свободен. Може да се каже, че това бе единствената свободна година, после други сили се намесиха в играта. Търсеха ме анонимни покровители. Първо ме изнудваха за пари: за да не изгори корабът ми или за да не го вдигнат във въздуха. Обикновен рекет, който скоро ескалира. Заповядваха ми да извършвам… превози от този род. Това беше третият. Десетки хиляди окаяни бежанци, закотвени в бившия Съветски съюз, чакат някой да ги качи срещу пари. Никога не съм припарвал до върха. Виктор Х е само име, мит. Моята връзка беше един естонец на име Юри Маарйа. Май той е бил близък с Виктор Х. Никога не съм чувал да се говори за Игор & Игор, но от друга страна, бандата има колкото си щете контрабандисти на алкохол и други стоки в Северна Европа.

Нурландер бе изненадан от многословието, но задържа маската.

— Адреси, места за срещи? — попита кротко.

Пешков поклати глава.

— Сменят ги постоянно.

Нурландер го зяпаше. Не можеше да определи дали мъжът срещу него беше жертва, престъпник или и двете. Удари бележника в масата, пъхна химикалката във вътрешния джоб и каза:

— Тръгвам за Талин. Ако по някакъв начин се окаже, че и най-малката подробност от разказаното е лъжа или че сте премълчали нещо, ще се върна. Разбирате какво означава това, нали?

Пешков мълчеше и гледаше в масата.

— Последен шанс да промените или добавите нещо — подкани го Нурландер и стана.

— Само това знам — категоричен бе Пешков.

Виго Нурландер му подаде ръка. Руско-естонският рибар се надигна и я пое с неприязън.

— Довиждане, сър — сбогува се на английски ченгето.

Никога нямаше да забрави погледа, който го изпрати.

 

 

Талин беше ужасен град. С такова впечатление остана Виго Нурландер през първите петнайсет минути. По-късно щеше да го затвърди. Оказа се голям проблем да наеме кола на летището. Когато най-сетне успя, се впусна в хаотичния следобеден трафик, като с усилия се опитваше да се ориентира с помощта на туристическа карта на английски. Попадна в Стария град на хълма Тоомпеа и се оплете в средновековен лабиринт. Прастарите стени с величествено извисяващи се бойни кули го караха да си помисли, че все още е във Висбю.

Но като цяло градът оставаше анонимен. Табелки с имена на улици, пътни знаци, реклами на напълно непознат език. Беше като във филм. Обикаляше като чужденец и щеше да си остане такъв. Всичко щеше да остане непонятно, само декор. Нищо не трябваше да отвлича вниманието му. Като че съвсем нова кръв пулсираше във вените му. Това беше неговото призвание. Отне му толкова много време, за да стигне дотук.

Най-накрая откри голямата, модерна сграда на полицията, паркира не където трябва и влезе.

Посрещна го охраната в малка приемна, в която старата съветска бюрократична сивота напразно се бореше със съвременния западноевропейски дизайн. Също като обстановката охранителят беше едновременно любезен и отблъскващ — комбинация, която Нурландер не беше срещал преди. При други обстоятелства може би щеше да се изненада, но сега прояви упорство.

— Комисар Калю Лайкмаа — потрети на разваления си английски. — Очаква ме.

— Не откривам шведски полицай в списъка за посетители — извини се сковано младежът. — Съжалявам — добави и той за трети път.

— Поне му се обадете — владееше се Нурландер. Стори му се, че отново заговори с донеслия му успех смразяващ тон от ареста във Висбю. Събеседникът му най-после направи каквото му каза. Поседя и почака на слушалката, докато бъркаше в чаша кафе. Когато най-после заговори, езикът му приличаше на фински с редица скрити о-та. След края на разговора каза с добре прикрито раздразнение:

— Комисарят идва, господин Нурландер.

— Благодаря — върна любезния тон.

Нямаше и минута и асансьорът във фоайето звънна. Появи се русоляв мъж с намачкан костюм от рипсено кадифе и очила, приличащи на раздаваните безплатно в далечното минало, когато Нурландер отбиваше военната си служба.

— Нурландер, предполагам — каза мъжът и подаде ръка. Шведът я пое. Доста здрава захватка. — Аз съм Лайкмаа.

Качиха се с асансьора до четвъртия етаж.

— Трябваше да съобщите, че идвате — продължи Лайкмаа с елегантен американски акцент от Източното крайбрежие. — Щяхте да избегнете неприятното чакане.

— Исках да не се разчува много-много — отвърна Нурландер вече тренирано хладно. — Случаят е доста заплетен.

— Да, да — суховато се съгласи естонецът. — При нас и бизнесмени, и тем подобни мрат като пилци. Престъпността доста се е променила. Всеки тълкува законите на пазарната икономика както му отърва. Потисканото при съветския режим сега избуява с пълна сила. Работехме по-лесно, но в никакъв случай по-приятно, като маша в ръцете на потисника. Сега живеем в държава в държавата със същия шпионски капацитет като на бившия Съветски съюз. Не бих се учудил ни най-малко, ако вашето пристигане вече е известно на определени кръгове. Трябва да бъдем много предпазливи в изказванията си. Както преди. Дори и стените имат уши. Влизайте.

Прекрачиха прага на приятна малка стая с доста посърнали цветя на перваза и гледка към Стария град и Двореца с внушителната кула на име „Високият Херман“. Нурландер обаче не й обърна внимание. Седна на стола за разпит срещу бюрото на Лайкмаа.

— Денят започва с електронно претърсване на офиса ми — обясни домакинът и запали цигара, — така че да сме сигурни, че не са монтирани подслушвателни устройства през нощта. Но това, естествено, не възпрепятства подслушването от разстояние. Като шеф на отдела за борба с мафията в страната съм атрактивна мишена. Каквото и да означава мафия…

— Вие трябва да знаете най-добре — оставаше хладен Нурландер.

— Колкото повече знае човек, толкова повече осъзнава какво не знае — започна да остроумничи Лайкмаа. — На бюрото ми лежат всякакви случаи от сферата на организираната престъпност: от обикновени рекетьорски банди до групировки по най-високите етажи на властта. Единственото общо между тях е желанието да се докопат до парче от баницата. Според някои това е откритото лице на пазарната икономика, според други е само естественото продължение на държавния тероризъм. Както винаги нещата се свеждат до това да заграбиш възможно най-много на чужд гръб. Независимо дали държавата олицетворява абсолютната, или несъществуващата власт. — Лайкмаа зарови из купчините листове и незнайно как, откри това, което търсеше. — Така. Относно предишните ви въпроси по телефона, нямам с какво ново да ви зарадвам. Бандата на Виктор Х е съставена от руснаци и естонци, които върлуват из Талин, но приближават и Швеция, тъй като финландският пазар скоро ще се пренасити. Не знаем точно докъде са стигнали, дали вече са създали мрежа от контакти, или дали съществува редовна контрабанда, но сме убедени в амбицията им. Наказват, както обсъждахме, предателите с изстрел в главата; това е запазената им марка, не съм се натъквал на изключения; и използват боеприпаси от военната фабрика в Павлодар, Казахстан, за това също говорихме. Всичко това не подлежи на съмнение. Но не трябва и да забравяте, че тези амуниции се използват от повечето групировки и че неуловимата банда на Виктор Х е много дребно, периферно явление в Талин. Съществуват седем или осем гангстерски лиги, които са разпределили Талин и Източна Естония на области, чиито граници избягват да прекрачват. Известно ни е много малко за контактите им с по-големия брат: руската мафия. Ако изключим Югославия, Естония оглавява в момента европейската статистика по убийства. В страната има повече от триста такива на година, а Талин се числи към градовете първенци. Не трябва да пренебрегвате тези факти, когато се разхождате по нашите улици.

— Вашият отдел ли е известен като Команда К? — попита Нурландер.

— Не, ние сме полицията. Команда К е антитерористичната ни група. Те са протегнатата ни ръка — единственият физически отпор срещу гангстерите. Понякога преминават границата, но това не омаловажава действията им. Все пак полицията ръководи разследванията. Команда К е атакуваща единица. — Лайкмаа млъкна за миг и извади нов лист. — Това, което знаем, е, че Виктор Х е замесен в рекет на шведска медийна фирма, която се опитва да се установи в Русия и Прибалтика, освен с всичко друго и с бизнес ежедневник. В чужбина тази фирма е известна като Грайм Беър Пъблишинг. Не знам как се казва в Швеция, но мисля, че държи монопол върху медиите в страната. Малко странно в условията на демокрация. Да не би да греша?

Нурландер нямаше ни най-малка идея. Записа нещо в тефтера си и рязко смени темата:

— Разполагам с нова следа. Юри Маарйа. Замесен е в прекарването на бежанци към Готланд.

— И не само той — допълни Калю Лайкмаа със замислена физиономия.

Нурландер разбра, че е бръкнал в раната. Очевидно Лайкмаа съобразяваше доколко да се простре с информацията. Шведът реши да го облекчи.

— Не се интересуваме от трафик на хора. Той така или иначе съществува. Засяга ни единствено връзката със серийните убийства.

— И как изглежда тя? — попита естонецът недоверчиво.

Нурландер мълчеше. Надяваше се, че изглежда самоуверен. Едва сега го порази мисълта, че споменатата връзка беше доста неясна.

— Добре, добре — продължи Лайкмаа, като разбра, че няма да получи отговор. — Вие запазвате вашите тайни, аз разкривам своите. Така ли ще изглежда договорката ни?

— Съжалявам — смотолеви Нурландер. — Разследването засяга държавната сигурност. И както самият вие отбелязахте, е възможно да бъдете подслушван.

— Пошегувах се — каза Лайкмаа и чак сега разбра що за събеседник имаше. — Както и да е. Юри Маарйа говори шведски, което буди известен интерес. Живял е в Швеция дълги години, без да попадне в полицейските регистри. Доста близък е с Виктор Х. Това е, което знаем. Както и че е един от многото участници в организирания трафик на хора. Имаме заповед от най-висока инстанция да не действаме прекалено твърдо, що се отнася до подобен род контрабанда. Прибалтийските републики са наводнени с чакащи бежанци, които си въобразяват, че Швеция е рай. Без съмнение картата им е доста стара.

Нурландер го гледаше сковано. Лайкмаа имаше още нещо да каже.

— Не знаете само това — сериозен бе шведът.

Естонецът въздъхна тежко, като че се опитваше да мисли за добрите балтийско-скандинавски отношения, за зависимостта от шведската подкрепа, но в главата му по-скоро се въртеше връщането на балтийски бежанци в Съветския съюз и поведението на шведския бизнес в Прибалтика.

Многозначителната въздишка мина покрай ушите на Нурландер. Чу само последвалия отговор:

— Прекарах дни наред в опит да разпитам един от най-видните наркодилъри на Маарйа — Арво Хелат. След няколко часа ще бъде освободен поради липса на доказателства. И той знае шведски. От Нукьо е, ако ви говори нещо. Искате ли да пробвате?

Нурландер стана, без да обели нито дума. Все повече и повече се приближаваше до целта.

Лайкмаа го поведе към ареста по коридори над и под земята. Предвождани от няколко надзиратели, стигнаха до желязна врата, пред която спряха.

— Мисля, че е най-добре и аз да присъствам — каза домакинът. — Не се притеснявайте, не владея нито дума от езика ви. Иначе е против правилата да пускам чужд полицай сам в естонска килия. Сигурен съм, че разбирате.

Нурландер кимна с надеждата, че разочарованието му не беше толкова видимо.

Влязоха. Мъжът в килията имаше дълга коса и приличаше на финландец. Виго Нурландер си представи Арто Сьодерстет. Арво Хелат погледна саркастично двамата борци срещу мафията и каза нещо на естонски. Лайкмаа отвърна стегнато и посочи Нурландер, който се изкашля и започна. Олекна му, щом трябваше да говори на шведски:

— Познаваш Юри Маарйа, а чрез него и Виктор Х. Какво знаеш за убийствата на тримата шведски бизнесмени през изминалата седмица?

Арестуваният облещи очи. Погледна Лайкмаа, който вдигна рамене и каза нещо на естонски. Можеше да означава „отговори“ или „този е луд“. Хелат отговори на особен естонско-шведски диалект. Едва го разбираше.

— Не знам за какво говориш. Какво общо имат тези убийства с мен?

Всъщност Нурландер беше дошъл само да наблюдава. Да пазарува с очи, както се казваше. Този престъпник нямаше да му се изплъзне.

— Любезният комисар не разбира и дума от разговора ни — притисна го. — Виктор Х има ли пръст в убийствата? Искам да си наясно, че съм тук със специална мисия и че имам правомощия да ти причиня сериозни проблеми.

Арво Хелат се обърка още повече. Зяпа ченгето дълго, после избухна в смях.

— Играеш си с огъня — не спираше да се кикоти той. — Не знаеш в какво се забъркваш.

Нурландер напусна килията. Образът на Хелат го последва. Лайкмаа също тръгна след него, като го гледаше учуден, докато крачеха по коридорите.

— Разбрахте ли нещо? — попита на изтънчения си американски.

— Достатъчно — смотолеви шведът.

Върнаха се в стаята на комисаря. Последният седна, за да продължат разговора. Нурландер остана прав.

— Е, тръгвам за вкъщи — каза той.

По лицето на Лайкмаа се изписа изненада.

— Току-що дойдохте. Имаме още много неща да си кажем.

— Засега съм доволен. Благодаря за помощта.

Запъти се към вратата, но се спря и попита:

— Щях да забравя. Познавате ли някои под името Игор & Игор?

Калю Лайкмаа само го изгледа и поклати отрицателно глава. Когато Нурландер затвори вратата след себе си, го чу да вдига телефонната слушалка.

Намери колата, хвърли безсъвестно глобата за паркиране на улицата и тръгна. Направи непълен кръг около сградата на полицията и спря до една от стените. Стаята на Лайкмаа нямаше прозорци, но за сметка на това пък тук се намираше изходът. Беше се постарал добре да го запомни. Три часа не свали очи от него. Свечери се. Огладня. Поседя още час и му се приспа.

Тогава Арво Хелат мина през вратата. Размаха дългата си коса, както би го направила една жена. Нурландер се приведе към кормилото. Хелат се насочи към старо зелено волво амазон; подобен модел шведът не беше виждал с години. Подкара колата.

Първо спря до гръцки ресторант в Стария град. Проведе един разговор, изяде огромна порция мусака и изпи една бира. Забави се около час. Нурландер остана вън в колата — мръзнеше и умираше от глад. Мракът прогони последните останки от светлините на града. Само Старият град сияеше на хълма.

Хелат излезе и тръгна с абсурдния амазон, който едва ли му отреждаше топпозиция в мафията. Напусна пределите на Талин и се насочи на югозапад към Кейла. В малкото градче посети ресторанта на гарата, проведе още един разговор и изпи още една бира. Нурландер го наблюдаваше през цялото време. Ето че се върна при колата, зави обратно към шосето и отново отпраши към Талин. Часът беше единадесет, когато се върна в естонската столица. С шкода под наем Нурландер бе по петите му. Хелат се изкачи пак до Стария град, промуши се през по-оскъдно осветените части и спря пред грохнала, плачеща за събаряне къща, която изглеждаше необитаема. Нямаше ни кола, ни жива душа по пустите улички.

Мафиотска държава, помисли си Нурландер, когато видя Хелат да се шмугва в съборетината. Освободи спусъка и върна пистолета в кобура. Извади един по-малък, който бе затъкнал на кръста си, подготви и него, пъхна го обратно и провери дали големият ловен нож бе закрепен на достъпно място до пищяла. Кръвта напираше във вените му. Това беше Мигът на Виго Нурландер. Мигът с главно „М“. Виго Викингът.

Влезе в къщата с вдигнат пистолет и освободен спусък. Чу Арво Хелат да се качва по прогнилата стълба, след което направи пет крачки и мина през някаква врата. После настана тишина.

Нурландер се шмугна безшумно в приглушената светлина на къщата. Стълбата не изскърца нито веднъж.

Два етажа по-нагоре имаше три врати и две прекалено широки стълбища: едно в края на коридора и едно на пет крачки от него. Промуши се безшумно до последното. Беше затворено, но водеше навътре.

Полицаят си пое дълбоко дъх, ритна с всичка сила вратата и нахълта с насочен пистолет.

Осем мъже се бяха залепили до стените с насочени към него автомати.

— Бъдете така добър и хвърлете оръжието — някъде в тъмнината един глас заповяда на познатия естонско-шведски диалект.

В стаята имаше бюро. Двама седяха зад него, но лицата им не се виждаха. Върху него се беше настанил Арво Хелат и се хилеше саркастично. Нурландер го взе на прицел.

— Хвърлете оръжието или ще умрете — повтори гласът. Не беше Хелат. Той само се смееше. — Една секунда — пак гласът.

Нурландер хвърли оръжието. Никога не беше оставал така обезоръжен.

Хелат се приближи и отне целия му арсенал, докато клатеше леко глава. Върна се при бюрото, седна и замаха с крака като дете.

— Събирането на такава добра дружина отне малко време — поде гласът отново. Нурландер чак сега забеляза, че говореше един от мъжете зад бюрото. — А и намирането на подходящо място. Така че пратихме Арво на малка екскурзия до Кейла, докато вземем подобаващи мерки. Какво си мислите, че правите? Лично отмъщение?

Нурландер беше замръзнал на мястото си.

— Съвсем сериозно ви моля да ми разкажете какво си мислите, че правите — упорстваше гласът учтиво. В този момент застана на светлината и Нурландер видя очертанията на едро тяло, мустакато лице и добронамерена усмивка.

— Юри Маарйа? — успя да произнесе.

Юри Маарйа закрачи към него и започна да го изследва с поглед.

— Интересно — каза мафиотът. — Интересен човек за една вендета.

Маарйа каза нещо на руски и получи боботещ отговор от останалия зад бюрото мъж в тъмнината.

— Разкажете всичко, което знаете и което предполагате — подкани босът все още много любезно. Нурландер усети студенината в гласа. — Настоявам.

Ченгето затвори очи. Последен шанс да стане герой. Да мълчи право в устата на звяра. Но героичната алтернатива бе изчезнала от мислите на Виго Нурландер.

— Шведски бизнесмени мрат като пилци в Стокхолм — каза дрезгаво. — Убивани са с боеприпаси, които използвате вие, и по начин, по който вие си отмъщавате на предателите. Виктор Х! — извика към сянката зад бюрото.

Никой не помръдна.

Юри Маарйа изглеждаше истински изненадан и изрече няколко срички на руски. Отговорът иззад бюрото беше малко по-дълъг.

— Възможно е току-що да сте спасили живота си, криминален инспектор Виго Нурландер — мъжът четеше на висок глас полицейската карта на Нурландер, която току-що бяха извадили от джоба му. — Трябва да съобщите в Стокхолм, че ние сме невинни. И все пак, естествено, не можем да ви пуснем напълно безнаказано. Ще бъде против политиката ни. Сега слушайте внимателно и запомнете добре. Ще ви напишем и бележка, която ще закачим върху вас. Никога не бихме предприели нещо толкова безумно тъпо като убийството на шведски бизнесмени в Швеция. Ясно ли е? Нямаме никакъв пръст в това. Ако се подвизавахме в Стокхолм, щеше да е от особена важност за нас да сме възможно най-незабележими.

Маарйа се приближи към бюрото, взе лист и химикалка от мъжа в сянката, избута Хелат и започна да пише мъчително дълго. После каза:

— Ние ще тръгваме. Защото добрият Лайкмаа може да се е сетил да се погрижи за безопасността ви. Въпреки че едва ли ще се реши на пряка намеса. Мисля, че е по-хитър. Но ще му отнеме време да събере Команда К.

След това добави нещо на естонски и въоръжените с автомати събориха Нурландер на пода. Зяпаше в тавана, докато връзваха ръцете и краката му. Лежеше като вкочанен.

Първият удар не закъсня. Беше почти като освобождаване на напрежението. Извика. По много различни причини. Заредиха се един след друг. Превърна се в кълбо от болка. Мамка му, мислеше объркано. Адски шибан начин да умреш. После почувства, че изчезва.