Грег Рука
Лична охрана (9)

8.

На другата сутрин се събрахме малко преди шест, екипирани с кевларени жилетки. Преди да се заловим за преките задачи, аз съобщих новината за Оксфорд.

— Мур разполага с достоверна информация, според която още един член на Десетката е напуснал леговището си и е тръгнал към нас…

— Исусе Христе, двама ли са вече? — промърмори Натали. — Да — кимнах. — На тоя му викат Оксфорд. Но има и една добра новина…

— Нейно благородие е отложила визитата си? — с надежда попита Кори. — Защото е дала обет и е постъпила в манастир в Горна Волта?

— Е, не е чак толкова добра — поклатих глава аз. — Източниците на Мур не споменават нищо за Драма. На практика тя е била извън обръщение почти цяла година.

Тази информация беше приета със съответната порция обмисляне, после Дейл вдигна глава:

— Значи сведенията на Мур относно Драма се свеждат до липса на такива…

— Което е по-добро от видяното вчера при Грейси и Боулс — веднага го засякох аз.

— Следователно нещата опират до това на кого ще повярваме…

— Точно така.

— Което отново ни връща на въпроса защо ЦРУ си прави труда да ни информира за раздвижването на Драма — подхвърли Натали.

— Вярно.

Всички се бяха втренчили в мен така, сякаш очакваха да добавя още нещо. И аз го направих:

— Хайде да се залавяме за работа.

Двамата с Натали се заехме с последната проверка на оръжията и радиостанциите, а Дейл и Кори тръгнаха към гаража на ъгъла, където държахме автомобилите. След малко повече от половин час те се увериха, че всичко около тях е наред, и в седем без четвърт вече пътувахме към Джърси. Натали и Дейл се качиха в мерцедеса, а аз и Кори взехме лексъса. И двете коли бяха собственост на фирмата, със специално усилени конструкции. Мерцедесът беше по-тежък, но и двете бяха оборудвани с брони, амбразури за автоматично оръжие, неподлежащи на спукване гуми и автоматична противопожарна система, като прибавим фабрично усилените шасита и непробиваемите от куршуми стъкла.

Кори седна зад волана и подкара след Дейл, който поведе колоната. Трафикът за излизане от града беше толкова тежък, колкото и този към центъра. Голям брой камиони, които снабдяваха със стоки центъра на града, предпочитаха да прекосят острова напряко и да използват тунела Холанд, защото така избягваха няколко транспортни такси. А това променяше нещата и за нас — когато си затиснат от три четиритонни камиона и нямаш път за измъкване, едва ли има някакво значение дали колата ти е бронирана или не…

Аз бях нащрек и непрекъснато оглеждах платното в двете посоки. Най-сетне отминахме Нюарк и завихме по шосе 280. Чакаше ни почти двучасово пътуване въпреки майсторското шофиране на Дейл, който поддържаше максимална скорост и използваше всяка пролука в трафика. Нищо лошо, ако пристигнем на летището по-рано. Но закъснението беше недопустимо. Бях сигурен, че Мур няма да позволи на лейди Ейнсли-Хънтър да си покаже носа извън самолета преди да сме заели позиция, но не ми се искаше да го карам да чака.

От радиото прозвуча изненадващо ясният глас на Натали:

— Дейл казва, че всичко е наред, движим се спокойно и без компания…

— Прекрасно — рекох аз.

— Ей, Кори — извика Дейл. — Я провери кокалчетата на Атикъс. Би трябвало вече да са побелели…

— Няма начин — отвърна Кори. — Това би означавало да отделя очи от пътя, а той да изпадне в бяс!

— Гледай си пътя, да те вземат мътните! — изръмжах предупредително аз.

— ЕТА^[1] след около сто минути — докладва Дейл. — Край.

Кори се ухили и премести пръстите си върху волана. Отминахме Уест Ориндж и картината от двете страни на магистралата постепенно започна да приема пасторален вид. Индустриалните зони на Джърси бяха останали зад нас. Маршрутът беше подбран така, че да ни води към няколко летища едновременно — както големи, така и малки, предназначени единствено за частни самолети. Това беше направено с единствената цел да заблудим или поне да озадачим евентуалните си преследвачи. Веднага след Парсипани завихме на север по Шосе 287. Големият резервоар Бунтън остана на изток от магистралата. Тук трафикът не беше толкова оживен и за един къс отрязък вдигнахме до сто и двайсет. Нищо зад гърба ни не говореше за наличие на опашка.

— Как спа? — обади се по някое време Кори.

— Добре, но недостатъчно дълго — отвърнах. — Говорих с Бриджит и два часа се изнизаха… А ти?

— Общо взето, добре. В рамките на един час успях да установя, че жилището ми е чисто… Добро постижение, нали?

Засмях се, а Кори кимна с глава.

— Значи и ти, а?

— И аз — отвърнах. — Какво каза Есме?

— Ами, какво да каже… Докато проверявах детската стая, бебето се събуди и Есме ме попита какви ги върша, по дяволите. Казах, че само проверявам сигурността на жилището ни.

— Но не си й казал за Драма?

Той направи гримаса и поклати глава.

— Това би я лишило от сън, а тя трябва да си почива. Ти каза ли на Бриджит?

— Да, но при нас ситуацията е друга. Наели сме я и тя работи по случая, затова трябва да бъде информирана.

След кратка пауза Кори направи още една гримаса и промърмори:

— Не ми харесва да спестявам разни неща на жена си…

Зачудих се какво да му отговоря, но от неудобното положение ме спаси клетъчният телефон. Беше Бриджит.

— Здрасти! Никога няма да се сетиш къде съм…

— В Общинския колеж на Филаделфия — отвърнах.

— Охо, наистина те бива! — В гласа й нямаше нищо, което да напомня за снощното напрежение между нас. — Фактически се намирам в офиса на охраната на колежа, където току-що разговарях с началника Джордж Абрега. Той беше любезен да сподели с мен някои детайли от поведението на господин Джоузеф Кийт за периода преди да завърши въпросния колеж.

— Например?

— Например че господин Кийт е бил изключен.

— Това ни е известно.

— Но не знаехме причините…

— Вярно. Защо е бил изключен?

— Защото е внесъл оръжие в клас.

— Какъв вид оръжие?

— Нож.

— Какъв вид нож? — попитах аз, без да обръщам внимание на любопитните погледи на Кори. — Джобен, сгъваем, кама?

— Ами обикновен нож, който е бил конфискуван и в момента е пред мен — отвърна Бриджит. — Един от онези дългите, с назъбено острие — дето ги показват по филмите. Има дълга дръжка с подвижен капак, под който могат да се скрият разни дребни неща…

— Какво е правил с този нож?

— Размахал го по време на събрание на „Заедно сега“. Конкретни заплахи не е отправял към никого, но това било напълно достатъчно да го изритат. В този колеж са безкомпромисни към притежанието на оръжие.

— Разумно. Да разбирам ли, че срещу него не са били повдигнати обвинения?

— Да. Господин Кийт не е обжалвал изключването си, което сочи, че е осъзнавал незаконните си действия.

— Друго?

— Това се е случило едва преди две години и се надявам, че някои от присъствалите на онова събрание все още учат в колежа… Мисля да се поогледам и да потърся местата, на които се събират членове и привърженици на „Заедно сега“.

— Добре.

— Ти на работа ли си?

— В момента се придвижваме.

— Ако открия нещо интересно, ще ти се обадя.

Тя прекъсна разговора, а аз пъхнах телефона в предното джобче на якето си.

— Е? — подхвърли въпросително Кори.

— Преди две години Кийт размахал нож в колежа — обясних аз. — Затова е изключен.

— Предразположение към насилие.

— Може би. А може би обикновено фукане пред приятели.

— Стига бе! — направи гримаса Кори. — Дори за миг не вярваш на подобна версия, нали?

 

Навлязохме в общината Пасаик и магистралата съвсем опустя. В един момент на платното бяха само нашите две коли и аз започнах да се отпускам. Мерцедесът отби от главния път и ние го последвахме при знак с нарисуван самолет. Започнахме изкачване по дълъг склон, обрасъл с рядка горичка. Намирахме се в една от най-пустите местности на щата Ню Джърси. Дванадесет минути по-късно пред нас се появи периметърът на летище Грийнууд Лейк.

Идеята да не се използва нито едно от големите международни летища в района беше на Мур, който остана изключително доволен от предварителната работа на Натали и Кори. Те бяха обиколили всички по-малки летища в района на Ню Йорк и Ню Джърси, но по различни причини ги бяха отхвърлили. Най-често срещаната пречка беше невъзможността на пистите да поемат приземяването на малък реактивен самолет. Но на Грийнууд Лейк беше възможно, при това беше сравнително усамотено. Ние пътувахме по най-заобиколния маршрут, но на връщане щяхме да минем по друг, далеч по кратък. Кори и Натали се бяха погрижили лично, за да осигурят безпроблемното ни присъствие в района на летището.

Лейди Ейнсли-Хънтър беше пристигнала в Съединените щати преди около три часа с полет от Хийтроу до бостънското летище Логън. Не беше кацнала в Ню Йорк от съображения за сигурност. След като преминали през митницата и емиграционните власти, Мур, нейно благородие и Честър (личната асистентка на знатната дама) изчакали да се качат на борда на специално чартиран „Лиър“ за последния етап от пътуването. Когато Мур ми съобщи за това решение, аз си помислих, че стремежът му към максимална безопасност се приближава до параноята, но сега вече не бях толкова сигурен.

Летището беше в такова състояние, сякаш от разрухата го деляха броени дни. Малкият терминал с отдавна затворено кафене беше превърнат в хангар за някакъв ярко нашарен ДС-9, който по всяка вероятност отдавна е бил изкормен от всичко, което става за продажба. На стоянката отпред бяха паркирани няколко едномоторни и двумоторни витлови машини, а по-нататък по протежение на основната писта се виждаше ниската правоъгълна сграда на още един хангар. Подминахме терминала и излязохме на бетонната стоянка. Дейл натисна спирачките на мерцедеса, Натали изскочи навън и се затича към ниския хангар до пистата. След по-малко от минута се появи, следвана от двама младежи на не повече от двадесетина години. И двамата бяха облечени в комбинезони с избелели орли на гърба, под които пишеше „Чартърни линии Орел“.

Слушалката в ухото ми пропука и Натали каза:

— Кулата съобщи за заход. Очакваме кацане след три минути.

— Прието.

Натали се качи обратно в мерцедеса, а младежите с комбинезоните започнаха да отварят двете крила на портала. Докато се плъзгахме покрай тях, единият ни махна с ръка. По изражението му личеше, че отлично знае кои сме.

— Какво сте им казали? — обърнах се към Кори.

— Но кого?

— На тези двамата. Когато сте идвали тук с Натали…

— Нищо. Представихме се като част от охранителен екип, който трябва да поеме ВИП-пътници.

— Но тоя те позна!

— Не мен човече. Позна Натали.

— Май трябваше да си боядиса косата — промърморих аз.

— Нищо нямаше да постигне — поклати глава Кори. — При нея ефект може да има само ако качи двайсет кила и ги вкара в значително по-свободни дрехи.

— Ще й предам думите ти.

— Направиш ли го, ще бъда принуден да те убия! — изгледа ме заплашително Кори.

Малко по-късно излязохме на пистата. Кори паркира до мерцедеса — носът на колата бе насочен към полето, а моторът продължи да работи. В огледалцето за обратно виждане проследих фигурите на двамата младежи с комбинезоните, които бавно тръгнаха към нас.

— Те ще пренесат багажа — каза Кори.

— Знам — отвърнах аз, разкопчах предпазния колан и излязох да посрещна Натали, която беше тръгнала към нас. Дейл, както и Кори, остана зад волана. Въпреки боботенето на двете коли до слуха ми достигна свистене на реактивни двигатели, което бързо се усилваше.

— Готов ли си? — попита Натали.

Кимнах. Наистина бях готов — въпреки всичко, което се беше случило дотук, или което предстоеше да се случи. Чувствах се уверен в себе си, беше ми добре. Едно от предимствата на работата с малък екип колеги е липсата на каквито и да било съмнения относно качествата и способностите им. При всяка охранителна мисия настъпва момент, в който подготовката и предварителното планиране отстъпват място на самото събитие — с всичките му неочаквани случайности, които ни съпътстват в обикновения живот. Много дребни и незначителни са нещата, които можем да контролираме, и вероятно по тази причина ние отдавна сме упражнили този контрол, при това в максимална степен. От този момент бяхме в положение „играта започва“, което означаваше, че трябва да сме готови да посрещнем всяка изненада и евентуално усложнение.

Самолетът докосна далечния край на пистата, изпод колелата излетяха синкави облачета, моторите се включиха на реверс и басово забучаха. Скоростта му бързо намаляваше. Двамата с Натали останахме неподвижни, докато елегантният „Лиър“ се плъзгаше покрай нас, убивайки и последните останки от стремителността си. За миг си помислих, че няма да спре навреме, ще напусне пистата и ще се забие в гористия хълм отвъд нея. Но всичко беше наред: машината стигна до края на пистата, обърна и бавно започна да се връща към нас.

Натали почука по покрива на мерцедеса, Дейл потегли срещу самолета и спря странично на товарния отсек. Кори осъществи подобна маневра и лексъсът зае позиция от другата страна. Натали изчака спирането на колите, след което се обърна и махна на двамата младежи, сочейки към фюзелажа. Ние останахме на място и наблюдавахме как те отварят багажния отсек и започват да прехвърлят куфари и кашони към мерцедеса. Напълниха го догоре след четири курса, но в багажното на самолета имаше още куфари.

Натиснах бутончето в ръката си и се наведох към микрофона, закрепен на ревера ми.

— Кори, налага се да използваме и багажника на лексъса…

— Ясно — отговори той.

Натали инструктира младежите да натоварят останалия багаж във втората кола. Скоро всичко приключи и двамината веднага се насочиха обратно към портала. Багажниците останаха отворени. Аз пристъпих да ги затворя — първо на лексъса, после и на мерцедеса. Очите ми механично обходиха близките околности. Не се виждаше жива душа, ако не броим двете момчета, които продължаваха да крачат към портала.

Слушалката в ухото ми леко пропука, после в нея изведнъж се появи гласът на Мур:

— Проба, проба, говори Хук. Как ме чувате? Край!

Отговори гласът на Натали, също придружен от леко пропукване:

— Чуваме те високо и ясно, Хук.

— Разбрах. Уенди и Питър са готови.

Натали се обърна да ме погледне и аз вдигнах палец. Тя кимна и отново се включи в мрежата:

— Тинк даде зелена светлина.

Вратата на самолета се плъзна встрани, стълбичката пъргаво се разгърна. Аз изчаках Натали да заеме позиция и отворих десните врати на мерцедеса.

— Обектът слиза, обектът слиза! — съобщи по радиостанцията Мур.

Натали изтича нагоре по стълбичката и зае позиция на крачка от входната врата. В пролуката се появи фигурата на Фиона Честър — дребна жена, наближаваща тридесетте, с къса и къдрава кестенява коса. Беше облечена в дълга черна вълнена пола, която със сигурност беше доста неудобна за месец юли. През рамото си бе преметнала компютърна чанта, а в лявата си ръка държеше малък сак. Колебанието й продължи само докато прецени наклона на стъпалата, после започна да слиза по тях, придружена отблизо от Натали. Секунди по-късно стъпиха на пистата и Натали я побутна към отворените врати на мерцедеса. Честър се качи и побърза да се премести в далечния край на седалката. Натали се върна обратно, но този път остана до стълбичката.

На прага се появи Антония Ейнсли-Хънтър. Беше облечена в дънки и зеленикава риза, над която беше наметнала тънко бежово яке. Тръгна по стълбите без никаква пауза, с ниско наведена глава. Мур изскочи от утробата на самолета и побърза да я последва. Натали направи крачка напред в мига, в който кракът на нейно благородие докосна бетона на пистата.

Аз продължавах да наблюдавам периметъра. Направи ми впечатление, че двамата младежи с комбинезоните се бяха спрели пред хангара и зяпаха насам. Всичко останало беше застинало в някакъв неестествен покой.

Натали се оттегли встрани едва на петдесет сантиметра от отворената врата на колата. Аз също се отдръпнах, продължавайки да оглеждам околността. Лейди Ейнсли-Хънтър се качи в колата, следвана от Мур, който внимателно затвори след себе си. Аз хвърлих последен поглед наоколо и се качих отпред. Кори потегли в мига, в който вратата се захлопна след мен, Дейл стори същото. Двете коли бързо набраха скорост, която на пресечката със спомагателната писта вече надвишаваше стоте.

— Всичко изглежда наред — обади се Дейл.

— Гледай си пътя — срязах го аз.

— Браво, бе!

Включих радиостанцията в колата, секунда по-късно Кори потвърди, че имаме връзка с лексъса. Усетих с цялото си тяло как Мур се отпуска зад мен.

— Всичко наред ли е? — попита лейди Ейнсли-Хънтър.

— Абсолютно — отвърнах аз.

— В такъв случай мога да кажа, че се радвам да ви видя, „Тинкър“ — каза тя, пресегна се през седалката и ме дари с нещо като прегръдка.

— И аз се радвам, Уенди.

— Нещо ново? — обади се Мур, който продължаваше да се озърта.

— Дреболии. Ще те запозная с тях, след като хвърлим Уенди в „Едмънтън“…

Той се завъртя на седалката по начин, който му позволяваше да срещне очите ми в огледалото, но не каза нищо. Минута по-късно отново се беше обърнал назад и внимателно оглеждаше пътя. Лейди Ейнсли-Хънтър попита Честър за нещо, свързано с вечерната програма. Асистентката извади няколко гъсто изписани листа хартия и двете продължиха да си говорят тихичко, докато колите изскочиха на Шосе 287. Натали включи радиостанцията и започна да докладва за промените в трафика, които биха довели до евентуално забавяне.

Час и половина по-късно най-сетне се добрахме до града. Прекосихме моста „Джордж Вашингтон“ и започнахме да се спускаме по магистралата Уест Сайд. Последните пет километра до хотел „Едмънтън“ изминахме за половин час, тъй като се наложи да прекосим задръстения център. Последвахме лексъса, който направи една обиколка на квартала и спря пред служебния вход откъм Сентрал Парк. Натали изскочи навън още преди колата да спре. Аз я изчаках да подсигури входната врата и също слязох. После се разделихме на екипи и се задействахме. Мур, Натали и аз преведохме лейди Ейнсли-Хънтър през кухнята, докато Дейл, Кори и Честър заобиколиха и влязоха през парадния вход, където направиха официалната регистрация и се погрижиха за разтоварването на багажа. Един-двама готвачи се обърнаха да ни изгледат, но повечето служители не ни обърнаха никакво внимание. Явно се бяха нагледали на такива сцени, тъй като в „Едмънтън“ често отсядаха знаменитости, а охраната им беше правила какви ли не маймунджилъци.

— Чувствам се много важна персона — призна лейди Ейнсли-Хънтър, докато служебният асансьор ни издигаше към осемнадесетия етаж. — И страшно притеснена…

— Ако желаете, можем да ви настаним в „Холидей-Ин“ на Таймс Скуеър — подхвърлих аз.

Асансьорът спря и Натали изскочи навън, за да провери коридора. Миг по-късно се върна с новината, че Кори вече е отворил апартамента. Четиримата направихме нещо като каре и едновременно се насочихме към номер 1822, който представляваше четиристаен апартамент с хол и камина. Мур накара лейди Ейнсли-Хънтър да седне на дивана в хола, а Кори тръгна обратно към фоайето, за да инспектира пренасянето на багажа. Аз и Натали хвърлихме по един последен поглед на стаите. Ако в тях имаше нещо, представляващо заплаха, то очевидно беше скрито така, че да не можем да го засечем. Примирени с този факт, ние се върнахме при Мур и нейно благородие. Минута по-късно се появи и останалата част от компанията, придружена от пиколо с тежко натоварена количка.

Честър даде бакшиш на човека и го отпрати, а Мур затвори след него и сложи резето. През следващите десет минути разпределяхме багажа по стаите, след което лейди Ейнсли-Хънтър обяви, че иска да си подремне, призовавайки и Фиона да стори същото.

Мур и аз ги изчакахме да се оттеглят по стаите си и се спогледахме. Той бавно кимна и аз вдигнах телефона да поръчам сандвичи и безалкохолни. Очите ми проследиха как Мур дърпа ципа на сака си и започва да зарежда няколко резервни пълнителя за своя браунинг. Когато оставих слушалката, той отново бръкна в сака, но този път извади не патрони, а някаква тънка папка, която кацна върху масичката за кафе. Изчака ме да си намеря място между колегите и освободи ластика, с който беше пристегната папката. Вътре имаше пачка фотокопия, които на пръв поглед съдържаха официални рапорти и снимки.

Пръстите му сръчно разровиха листовете и измъкнаха една снимка.

— Запознай се с Оксфорд — лаконично процеди той и я вдигна пред очите ми.

Оказа се, че това е същата снимка, която ден по-рано ми бяха показали Грейси и Боулс — онази с фалшивия боен взвод. Мъжът, който агентите на ЦРУ бяха оградили с червено кръгче, тук беше отбелязан с жълт сигнален маркер.

— Кучи син! — рекох аз.

 

— Истинско име неизвестно — обяви Мур. — Идентифициран като член на Десетката от четиринадесет години.

Подадох снимката на Натали, която внимателно я разгледа преди да я пусне по-нататък по масата.

Мур извади още няколко снимки — повечето от тях цветни фотокопия от различни местопрестъпления.

— Идентификационната снимка е най-малко на четири години, въпреки че Интерпол я разпространи едва миналия септември. Направена е в Хърватска. Наричат го Оксфорд, защото първата му екзекуция през 1987 г. е на мафиотски бос от Кеймбридж, наречен Кепър. Ето го…

Показалецът му почука по едно черно-бяло фотокопие, на което беше запечатан мъж около шейсетте, проснат на една страна в леглото си. Около шията му имаше примка, вързана за горната рамка на леглото. В близост се виждаха телевизор и видеокасетофон.

— Инсценировката иска да внуши еротично самозадушаване — продължи Мур. — Във видеото е открита касета с доста необичайни записи на контакти между хора и различни представители на животинското царство. Изключително обидно, тъй като между другите си специалности професор Кепър е преподавал и християнска етика.

— Казахте, че бил мафиотски бос от Кеймбридж — напомни му Натали.

На лицето на Мур се появи нещо като усмивка.

— Не особено сполучлива шега — промърмори той. — Един от детективите го нарекъл работа на „човек от Оксфорд“…

Никой не се засмя.

Останалите снимки също се предаваха около масата. На тях бяха запечатани актове на грозно насилие, жертвите винаги бяха повече от една и винаги свързани с някакви сексуални извращения. Труповете бяха овързани с въжета или вериги, кълцани или надупчени с нож. Снимките бяха толкова кървави, че приличаха на кадри от филм на ужасите.

— Сами виждате стила му — каза Мур. — Смятат го за специалист по особените случаи — когато убийството не е достатъчно и трябва да бъде придружено от някакво садистично унижение. В „работата“ му неизменно присъства сексуален мотив — или защото такава е патологията му и му помага да се настрои, или защото сексът почти винаги е сензационен и скандален. А може би и двете… В повечето случаи се възползва от вече установени отношения, включително и интимни, но никога не отказва да започне и от самото начало. По принцип постановките му не са особено издържани, но щом фактите станат известни на обществеността, медиите са свършили „оксфордската“ работа вместо него и репутацията на жертвата е тотално унищожена…

Настъпи тишина, снимките все още минаваха от ръка в ръка. Накрая се върнаха при Мур, който ги събра на тесте и хвърли кос поглед към вратата на лейди Ейнсли-Хънтър. Говорехме на нисък глас, почти като съзаклятници, и въпреки това погледът на Мур към затворената врата ме накара да се почувствам виновен. Спестявахме някои факти на клиентката си, но го правехме за нейно добро. Беше по-добре за момента да не знае някои неща, вместо да бъде безпричинно парализирана от ужас.

— Защо е пристигнал тук според вашите хора? — попита Дейл.

— Преди два дни един подслушвателен пункт е прихванал телефонно обаждане, което би трябвало да мине през Рим, но по неизвестни причини е било осъществено през Лондон — отговори Мур. — Не разполагам с подробности от разговора, но те са чули достатъчно, за да ме предупредят, че Оксфорд се е насочил към Съединените щати.

— Но няма конкретни данни, че целта му е именно тя, така ли? — попита Кори.

— Няма, но тя е твърде вероятна цел — отвърна Мур. — Просто защото не понася търговците на плът, особено когато плътта е детска… Това са хора с пари, които при всички положения биха желали не само да й затворят устата, но и да я дискредитират.

В стаята отново настъпи тишина. Мур затвори папката и я прибра в чантата си. На вратата се почука. Беше човекът от румсървиса. Дейл отвори и подписа фиша, а Натали вкара количката с храната. Всички без мен се струпаха около масата. Засъскаха с капачки на сода и други напитки, нарязаха сандвичите.

Изчаках ги да се върнат по местата си и казах:

— Вчера агенти на ЦРУ ми показаха снимка на Оксфорд, но без да го идентифицират с това име. Защо?

— Събиране на информация? — подхвърли Кори. — Може би са искали да разберат дали го познаваш…

— Но това означава, че би трябвало да имат достъп до източниците, които има Робърт — възрази Натали. — Което на свой ред значи, че имат основателни причини да вярват за новата мисия на Оксфорд, чиято мишена може би е лейди Ейнсли-Хънтър.

— Със сигурност знаят нещо, което не са споделили — поклати глава Дейл. — И то е свързано с Оксфорд или с Драма. Може би става въпрос за някаква връзка между тях.

— Каква например?

— Ами например, че работят заедно — вметна Кори.

— Добре — кимна Дейл. — Но веднага възниква въпросът вероятно ли е това? Ние със сигурност знаем, че Драма работи сама — нещо, което не е изненада за човек с нейната „професия“.

— Ако Оксфорд е тръгнал на лов за нейно благородие, той със сигурност ще ловува сам — тръсна глава Мур. — А за Драма изобщо не е известно да е работила с партньор.

— Няма как да е известно, защото тя няма партньор — отсякох аз.

— По-скоро не може да бъде партньор — възрази Кори. — Но спокойно може да работи с някого по отделна задача.

— Отстраняването на нейно благородие със сигурност струва скъпо — каза Натали. — Ако допуснем, че тарифата за един член на Десетката е милион долара, за двама сумата ще бъде поне двойна.

— Някои хора ще приемат тази цена за изгодна — рече Кори.

Натали се намръщи, обърна се и хвърли празната кутийка от сода в кошчето зад бюрото.

— По този въпрос съм склонна да се съглася с Атикъс — каза тя. — Драма и Оксфорд не работят заедно. Начинът им на работа го изключва.

— Но това би обяснило защо и двамата са тръгнали за Ню Йорк — подхвърли Дейл. — Разбира се, ако наистина е така…

— Изобщо не сме сигурни дали някой от тях е тръгнал за Ню Йорк — поклати глава Мур. — Имаме информация, че Оксфорд е тръгнал за Щатите, но не знаем точно къде. А ако повярваме на информацията, която са подхвърлили на Атикъс, проблемът ни е все същият… Нали го знаете нашия проблем, деца? Знаем точно толкова, колкото да ни се подкосят краката, но информацията не стига за предприемането на конкретни действия.

— Знаем също така, че Десетката постоянно работи за запазване на анонимността си — добави Натали. — Ако дадена задача се поеме от двама души, анонимността им отива на кино. Защото трудностите не се удвояват, а се умножават многократно. Когато действат сами, Драма и Оксфорд могат да правят промени в плановете си така, както им се струва разумно. Но ако се обединят в екип, пред тях ще изскочат куп нови и най-различни проблеми, сред които и комуникацията. А колкото по-често комуникират, толкова по-голяма става вероятността да бъдат разкрити или парирани. Рискът става много по-голям. Дори да приемем, че и двамата са тръгнали да изпълняват задача, че и двамата са се насочили към Ню Йорк, че мишената им е една и съща, ние пак не можем да бъдем сигурни, че ще действат заедно.

Кори изпъшка, после кимна в знак на съгласие.

— Сега се сещам и за още нещо — обади се Дейл. — Ако Оксфорд действително е тръгнал на лов за лейди Антония, той ще трябва да я привлече сама на мястото, което е избрал за удара. Нали стигнахме до заключението, че той цели не само физическото ликвидиране на жертвата, но и гавра с човешкото й достойнство? Което означава, че ще трябва да направи нещо изключително гадно, след което жертвата ще изглежда наистина зле. Вече знаем, че при него насилието е сексуално. Но за да се получи, той трябва да остане насаме с нея.

— Трябва му и подготовка — добави Кори. — Сериозна подготовка. Имам предвид не само декорите, но и евентуален втори участник.

— Това не е задължително — поклати глава Натали. — Спокойно би могъл да използва някого от нас.

Всички зяпнахме.

— Наистина е така — леко се усмихна тя. — Бодигардът като фон за гавра с една британска благородница… Звучи много добре, а и всеки от нас може да изиграе ролята.

— Не става — поклатих глава аз. — Оксфорд ще предпочете лейди Ейнсли-Хънтър да изиграе ролята на насилника, а не на жертвата. Но при нашите отношения с нея това би изглеждало крайно неубедително. А ако Оксфорд реши да използва обратния сценарий — някой от нас да се е нахвърлил върху нея, — нейно благородие автоматично ще се превърне в мъченица.

— Но този някой от нас ще изглежда доста зле, нали? — притеснено се прокашля Дейл.

— Добра мисъл — похвали го Натали. — Значи Оксфорд не преследва нея, а нас. Защо?

— Може би Драма го е наела — подхвърлих аз. Казах го на шега, но никой не се засмя.

Мур се прокашля, изчака малко, а след това попита дали разполагаме с нова информация за Кийт.

— Логън се обади от Филаделфия — кимнах аз. — Джоузеф Кийт се оказа доста интересен тип. Разполагаме с документираното му изказване, според което преди няколко хиляди години той и нейно благородие били съпрузи в древната държава Шумерия. Бил е изключен от Общинския колеж на Филаделфия заради притежание на нож.

— Използвал ли го е срещу някого?

— Не, но по всяка вероятност е щял да го направи. Подробности за конкретното събитие липсват.

— Разпространена ли е снимката?

Натали бръкна в джоба на блейзъра си и подаде на Мур една от плакатните снимки, които бяхме приготвили.

— Разполагаме със сто и петдесет копия, които ще бъдат разпространени в съответните региони, най-вече в полицейските участъци — поясни тя.

Мур заби поглед в снимката. Изтече почти цяла минута преди да я обърне и да прочете информацията на гърба. Бяхме прекарали оригинала през мастиленоструен принтер, който възнагради усилията ни с изключително добро качество на репродукцията. На гърба отпечатахме точни инструкции, за в случай че Кийт бъде засечен някъде. Те бяха по-скоро категорични, отколкото сложни — ако някой засече лицето Джоузеф Кийт, незабавно да уведоми охранителния екип. Никакви контакти с него, само наблюдение до нашата поява на мястото.

Устните на Мур се разтеглиха в лека усмивка.

— Много кукленско, много чистичко! — рече той.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Натали. — Ще го включим в сметката.

Мур прибра разпечатката в чантата си и смени темата:

— По време на полета проведох стандартен инструктаж на нейно благородие и госпожица Честър. Не им беше за първи път, но никога не е излишно да се повторят най-важните моменти. Исках да бъда абсолютно сигурен, че са разбрали какво се иска от тях — пълно подчинение и бързо изпълнение на нашите заповеди, особено когато сме в движение.

— Честър се справи много добре със слизането от самолета — отбеляза Кори. — Правила ли го е и друг път?

— Не точно по този начин, но тя схваща бързо — отвърна Мур.

— Откога е лична асистентка на лейди Ейнсли-Хънтър? — попита Дейл.

— Проверена е, не се бой — ухили се Мур. — При това лично от мен. На този пост е вече почти година. Ако е агент на някой от Десетката, значи изчаква прекалено дълго и е адски предпазлива.

Дейл вдигна ръце и сви рамене, след което преминахме на другите актуални въпроси — на първо място бяха плановете за вечерта. В осем и тридесет лейди Ейнсли-Хънтър трябваше да присъства на официална вечеря с представители на Обединените нации, която щеше да се състои в една от консулските резиденции на организацията. Веднага след вечерята трябваше да я върнем в хотела, за да може да си почине. На другия ден предстоеше голямата шумотевица с официалното съобщение, пресконференциите и всичко останало.

Уверих се, че всички са приключили с храната, и изтиках количката в коридора. Когато се върнах, Мур вече го нямаше. Беше се оттеглил в стаята си за кратка почивка. Дейл и Кори излязоха да проверят колите, а аз и Натали останахме сами в просторния хол.

Наоколо царуваше онази особена, някак сънлива тишина, която е характерна за платените места за почивка. Натали заби нос в приложението на списание Ню Йорк, което ни беше предоставено заедно с телефонния указател и описанието на услугите, предлагани от хотела. Аз извадих един от плакатите и започнах да изучавам физиономията на Кийт.

Изглеждаше абсолютно нормален. Черна коса, кафяви очи, леко остър нос, който трудно можеше да се възприеме като отличителен белег. Изражението на лицето му беше ведро, сякаш се готвеше да се усмихне, но фотографът бе натиснал копчето милисекунда по-рано.

Оставих плаката настрана и въздъхнах. Натали ме погледна над списанието и меко промълви:

— Отпусни се, всичко ще бъде наред.

— Двама от Десетката и един самотен луд, а ти ми казваш да се отпусна! Май наистина не ти пука!

— Току-що започнахме — напомни с лека въздишка тя.

Аз кимнах, но за себе си бях убеден, че напрежението ми не се дължи на скорошния старт.

Питах се как ще завърши всичко това.