Грег Рука
Лична охрана (16)

15.

Дан притежаваше мерцедес компресор кабрио металик, който много отиваше на часовника му. Караше го със свален гюрук, без да му пука от навъсеното небе. Уредбата дънеше рап, който стигаше чак до пешеходците на зебрата на сто метра от нас. Придържаше волана с дясната си ръка, а лявата висеше навън и ритмично почукваше по ламарината на вратата.

— Искаш ли едно питие, господин Кодиак? — попита ме той, когато спряхме на първия светофар.

Отказах.

Той се извърна и пусна ръка зад облегалката ми. В този момент светна зелено, но това изобщо не го смути. Кракът му отпусна съединителя и колата се стрелна напред, управлявана единствено от горната част на бедрата му. Две секунди по-късно откри това, което търсеше. В ръката му, която очевидно не бързаше да се върне на кормилото, блеснаха две мокри кутийки „Бъд лайт“. Едната кацна в скута ми и остави петно ледена вода върху панталоните ми, а другата бе ловко отворена с помощта на зъбите му. Продължаваше да кара колата без ръце.

Запитах се какво ли ще стане, ако ни спрат заради тези бири в ръцете ни, после се обърнах и пуснах моята обратно зад седалката.

Дан се засмя, запали цигара, хвърли ми кос поглед и попита:

— Какво?

— Изненадваш ме.

Минимум половината от течността в кутийката изчезна в гърлото му преди да чуя следващия въпрос:

— Защо?

— Тя не е толкова небрежна.

Лицето му моментално стана сериозно.

— О, не, господин Кодиак! Аз съвсем не съм небрежен. Просто знам къде в Бруклин има полиция и къде няма. По маршрута ни е малко вероятно да срещнем патрулна кола. Таша ми се доверява напълно и знае, че ще изпълня абсолютно точно поставената задача.

— А каква е тя?

Той се усмихна и замълча. После запя заедно с вокалиста на поредната група, атакуваща слуха ми през мощните тонколони.

 

В крайна сметка се озовахме в Брайтън Бийч. И не беше чак толкова изненадващо — това беше един от най-големите бастиони на руската мафия в Ню Йорк, на която без съмнение Дан беше представител. Той спря колата пред някаква винарна на хвърлей камък от болницата Кони Айлънд, без изобщо да се съобразява със знака за забранено паркиране. По чудотворен начин тялото му се оказа на тротоара още преди моторът да угасне, ръката му бутна стъклената входна врата и любезно ми направи път.

Винарната не беше особено престижна. По лавиците бяха струпани в безпорядък прашни пакети и кутии с хранителни продукти, а плодовете и зеленчуците на близкия щанд изглеждаха на броени минути от разкапването. Касиерката седеше зад мътно блиндирано стъкло. Беше на не повече от осемнадесет, с ярко начервени устни и дебел пласт грим, от който изглеждаше като туберкулозна.

Дан сложи ръка на рамото ми и леко ме побутна напред. Думите, които подхвърли към момичето, бяха на руски, на украински, а може би и на грузински. Отговорът й прозвуча доста кисело и той гневно повиши глас. Момичето замълча, но вдигна ръка и го дари с онзи универсален жест с три пръста, който никъде по света не се нуждае от превод.

В дъното на магазина имаше желязна врата. Дан ме подмина, за да я отвори и направи гостоприемен жест с ръка. Помещението отзад се оказа два пъти по-голямо от търговската площ. В близост до вратата имаше голяма маса с изкуствено покритие, край която седяха двама мъже. Очите им бяха заковани в голям телевизор с плосък екран, поставен върху купчина кашони. Наблюдаваха някакъв бейзболен мач на Метс, но не разбрах срещу кого. По кашоните личаха марки на известни производители на битова електроника. Никой от мъжете не се обърна да види кой влиза.

Вляво от тях се виждаше стълбище. Дан ми направи знак да поема нагоре и аз се подчиних. Доколкото можех да преценя, Драма пак ми предлагаше играта с обиколките — вероятно като последна предохранителна мярка преди директния контакт помежду ни.

Скоро се озовах в просторна застлана с килим приемна с полуразлепени тапети на жълти и оранжеви цветя, три новички кожени канапета и едно писалище. Над прозореца с оранжеви стъкла бръмчеше климатик. Килимът беше стар и с множество лекета. Първоначалният му цвят трябва да е бил зелен.

Зад писалището се беше настанила възпълна, надхвърлила четиридесетте бяла дама, облечена в доста широчка розова блузка, под която нямаше нищо. До нея имаше кутийка диетична кока-кола, телефон с приставка за вътрешна връзка и разтворен ежедневник на руски. Чакаше ни с доста отегчено изражение, което обаче изчезна и бе заменено от широка усмивка в момента, в който зърна Дан.

Прехвърлил ръка през раменете ми, Дан изстреля една продължителна тирада на непонятния си език. Мадамата го изслуша, кимна и натисна бутона за вътрешна връзка.

Една врата в дъното се отвори почти едновременно с кратката й реплика на същия език. На прага се появи млада жена, която едва ли бе на повече от осемнадесет, а облеклото й не би могло да се види на друго място, освен в модните каталози за бельо. Черната й коса се спускаше свободно по раменете, а лицето й беше толкова красиво, че за момент дори забравих къде се намирам. Ефирната материя не скриваше абсолютно нищо от безупречното й тяло. Гърдите й все още печелеха битката с гравитацията, а зърната им бяха леко настръхнали — вероятно от контакта с климатизирания въздух в помещението. Тесен черен колан небрежно прикриваше областта около слабините й.

Тя спря под рамката на вратата и плъзна ръка нагоре, заемайки предварително репетирана поза. После плавно се обърна, позволявайки ни да се запознаем с добре очертаните й форми отзад. Тялото й беше дребно и крехко, високо горе на едното бедро личаха някакви белези. Ноктите й, включително и на краката, бяха покрити с яркочервен лак.

— Това е Катрина — представи я Дан. — Иди с нея.

Най-сетне осъзнал, че съм попаднал в публичен дом, аз бавно поклатих глава:

— Не, няма.

Десният ми крак се стовари върху пръстите на неговия ляв, блокирайки евентуално движение. Той изпъшка и се извъртя, коляното му се стрелна към слабините ми. Аз очаквах това и успях да се изплъзна, но ръката му все пак докопа яката на якето ми. Това забави движенията ми и не успях да измъкна хеклера достатъчно бързо, за да избегна блокадата. Лявата му ръка сграбчи китката ми и я изви с такава сила, че трябваше да пусна оръжието, за да спася показалеца си, заклещен между предпазителя и спусъка. Падането на пистолета съвпадна по време с внезапната ми атака. Аз се стрелнах напред и му нанесох силен удар с глава — добре премерен и достатъчно силен, който го улучи в носа. Дан се олюля, но не пусна яката ми. В следващата секунда получих два изключително бързи и силни удара — в ченето и в десния бъбрек. Кръстът ми изтръпна от топлина и болка, които направиха няколко бързи обиколки из тялото ми. Едва не изпуснах съдържанието на пикочния си мехур, а част от мозъка ми направи опит да установи дали някога през живота си съм получавал по-жестоки удари.

Той продължаваше да ме държи за яката. Вдигнах ръце в опит да се освободя, но ударът в бъбрека беше свършил своята работа и краката ми се оказаха по-меки и по-бавни от необходимото. Завъртането на тялото ми се получи частично. Противникът ми смени центъра на тежестта си, блъсна ме с рамо и аз се забих в ръба на бюрото. Прегънах се на две, а той ме стисна за врата и блъсна лицето ми в плота. Ударът беше толкова силен, че кутийката с диетична кока-кола подскочи и се преобърна. В момента, в който газираната течност плисна в очите и косата ми, той промени хватката и натисна главата ми с две ръце, използвайки цялата тежест на тялото си. Усетих как палците му се забиват в слепоочията ми.

Пред очите ми се появиха светещи точици. Газираната течност си проби път до едната ми ноздра, въглеродният двуокис прогори меката тъкан в нея. Закашлях се и направих опит да се освободя, но хватката на Дан беше желязна.

— Обещай, че вече няма да правиш така! — гласът му прозвуча обидено, сякаш бях наранил чувствата, а не тялото му. И може би беше точно така.

Нямах избор. Опитах се да кимна, но веднага разбрах, че в тази поза това едва ли може да стане. Смених тактиката и издадох някакъв гърлен звук, който трябваше да прозвучи като съгласие. Хватката отново се промени. Едната му ръка продължи да оказва натиск върху слепоочието ми, а другата се плъзна надолу по крака ми и бързо напипа кобура с резервния „Смит и Уесън“. Извади го и го хвърли настрана, после прерови джобовете ми. Отдели портфейла, ножа и всички хартийки, които бях събирал през деня.

Пусна ме едва след като се увери, че у мен не е останало никакво оръжие. Изправих гръб, в душата ми клокочеха унижение и гняв, които продължаваха да се борят с болката. Катрина още стоеше на прага, забила невинен поглед в яркочервените нокти на краката си. Дебелата енергично попиваше влагата от писалището, а физиономията й беше такава, сякаш това й се случва всеки ден.

Дан ме хвана за раменете и ме изправи, после нагласи очилата ми. От устата и носа му течеше кръв, но той се усмихваше, сякаш чудесно се беше позабавлявал.

— Добре, нали пак сме приятели?

Кихнах от въглеродния двуокис в ноздрите си.

— Приятели сме — отвърнах.

Дан отново прехвърли ръка през раменете ми и двамата заедно последвахме Катрина във вътрешното помещение.

Вътре имаше широко двойно легло, мокър бар и голямо огледало на тавана, прорязано от тънки пукнатини. Към двете табли на леглото бяха прикрепени кожени примки. Обзавеждането се допълваше от диван, телевизор „Сони“, свързан с видео „Тошиба“, орнаментирана масичка за кафе и евтин скрин с отделни чекмеджета. Бях се занимавал с какво ли не, но за пръв път ми се случваше да влизам в бардак. До този момент някак не вярвах, че има хора, на които това действително им харесва.

Катрина прекоси стаята, отвори една врата в дъното и ми направи знак да се приближа. Оказа се, че това е баня с вана тип джакузи, монтирана в центъра върху невисок постамент. Срещу нея имаше душ, тоалетна и малък умивалник, които очевидно се нуждаеха от основно почистване. И много огледала.

Щом влязох вътре, Катрина започна да ми сваля якето.

— Недей — дръпнах се аз.

Вниманието й беше насочено към гърдите ми. Изгука нещо, което не разбрах, после направи нов опит да съблече якето ми. Хванах ръцете й — изненадващо крехки и студени — и се опитах да срещна погледа й.

— Не искам да ме събличаш.

Тя се обърна към Дан, който се беше изправил на прага на банята. Подхвърли му някаква реплика на шантавия си език, а той изръмжа нещо неразбрано, тъй като беше зает да почиства с носна кърпичка кръвта, която продължаваше да тече от носа му.

— Трябва да се съблечеш — промърмори към мен той, без да отделя очи от кървавите петна върху кърпичката. — Ако не искаш нейната помощ, ще се наложи да ти предложа моята.

Смущението ми стана очевидно.

— Не съм в настроение за чукане.

Катрина ме изгледа, прехвърли очи към Дан и отново изгука нещо. Онзи само поклати глава. Отговорът изглежда я задоволи, тъй като тя вдигна ръка и докосна петното от засъхнала кола върху лицето ми.

— Така? — попита тя. — Така добре?

— Не е нужно да я чукаш — обади се Дан.

Направих опит да отместя ръката й, без да бъда груб, макар че гневът клокочеше в душата ми. Не зная дали момичето ме разбра, но все пак направи крачка назад, махна с ръка, за да имитира жеста ми, и седна на ръба на ваната.

— Дадох ти право да избираш — обади се Дан, попи за последен път носа си, внимателно сгъна кърпичката и я прибра в задния си джоб. — Чуй ме добре, господин Кодиак. Ще останеш тук поне два часа, а може би и повече — пет, шест… Всичко е платено предварително и е на твое разположение: най-добрите момичета, най-хубавата стая и всичко друго, за което се сетиш.

— Аз не искам да…

— Знам, че не искаш, чух… Не я чукай, като не искаш, никой не те насилва. Но трябва да ти взема дрехите.

Катрина прехвърли крак във ваната, водата лекичко се разплиска.

Дан ме наблюдаваше внимателно. Изражението му беше сериозно, а по очите му разбрах, че съм го преценил погрешно. Сега може и да е бандит, но в миналото със сигурност е бил и нещо друго. Напомни ми за Мур.

Точно от това се страхувах. Бях убеден, че ако се срещнем отново, резултатът пак ще е същият. Разбира се, без да е загрижен, че ще си останем „приятели“. Като каза, че трябва да ми вземе дрехите, аз бях наясно, че ги иска всичките, включително бельото. А това със сигурност означаваше, че никога няма да ги получа обратно, тъй като ще бъдат изгорени или изхвърлени на боклука. С тях си отиваше и електронният маяк — нямаше как да го извадя от бельото си и да го скрия някъде в тялото си, докато Дан ме гледа.

Единствената ми надежда беше, че машинката е работила достатъчно дълго, за да бъда засечен от Кори или Натали, и някой вече бърза към мен.

— Добре.

Върху лицето му се изписа облекчение. Подхвърли нещо на Катрина, която извади краката си от водата и откачи една хавлия от закачалката на гърба на вратата. Аз свалих якето и ризата си. Очите на Катрина се разшириха от учудване при вида на бронежилетката, тя се обърна към Дан и подхвърли нещо. Той й отговори.

Свалих и останалите дрехи и застанах гол в средата на банята. Двамата ме зяпаха с открито любопитство. Реших, че все още съм прекалено ядосан, за да изпитвам някаква свенливост, и спокойно отвърнах на погледите им. Катрина направи крачка напред с хавлията в ръка, но Дан я спря.

— Часовникът и обеците — кратко заповяда той и протегна ръка.

Свалих часовника и натъртено предупредих:

— Това ще си го искам обратно!

Той го подхвърли в шепата си и кимна. Не знам защо изведнъж ми стана ясно, че никога повече няма да го видя.

Но обеците бяха съвсем друга работа. Не бях пипал двете халки откакто ми ги поставиха преди около дванадесет години. Движеха се съвсем свободно в дупката на ухото ми, но едва ли бих могъл да ги сваля, дори и пред огледало. Пръстите ми се плъзгаха по миниатюрното заключващо устройство и отказваха да го хванат здраво. След две-три минути напрегната борба с извито на една страна голо тяло, Катрина явно ме съжали, преметна хавлията върху умивалника и дойде да ми помогне. Трябваше да се притисне в мен, за да хване обеците както трябва. Усетих топлината на тялото й, гърдите й докоснаха моите, тялото ми неволно реагира.

Секунди по-късно обеците бяха свалени и преминаха в ръцете на Дан, а хавлията — в моите.

— Да си скрил нещо в задника си? — попита онзи.

Трябваше ми една секунда повече, за да вникна в смисъла на въпроса.

— Не.

— Истината ли казваш, или да те проверявам?

— Истината казвам.

Той потърка брадичката си, после протегна ръка:

— Очилата, моля! По-късно ще си ги получиш обратно.

Подадох му очилата и най-сетне се почувствах гол.

— Така вече е добре — кимна Дан. — Сега можеш да си вземеш душ или една гореща вана, а Катрина ще ти прави компания.

Момичето затвори вратата след него и пристъпи към ваната. Там смъкна и последните остатъци от оскъдното си облекло и бавно се отпусна в горещата вода. От устата й излитаха тихи звуци на задоволство.

— Идваш ли? — погледна ме тя, а ръката й лекичко раздвижи водата.

Предпочетох да взема един душ.

 

Когато излязох от банята с пристегната на кръста хавлия, Катрина лежеше по гръб на широкото легло и кротко си играеше с кожените халки. Косата й беше спусната така, че да прикрива гърдите. Аз отново поклатих глава и тя най-сетне проумя, че нямам намерение да използвам хубостите й. Стана от леглото, издърпа едно от чекмеджетата на скрина и навлече чифт къси панталонки и тениска с надпис „Момичета с дух“. После се отпусна на дивана и включи МТВ. От време на време ми хвърляше по някой поглед, направи и няколко опита за контакт с оскъдния си английски. Всъщност те се изчерпваха с въпроси дали искам нещо, на които аз отговарях кратко с „не“.

Единственият часовник в помещението беше на видеото, но за съжаление никой не си беше направил труда да го свери. Задоволих се да гледам програмата и именно по нея определих, че дебелата жена от приемната дойде да ни провери след около час. В ръката си държеше моите очила. Прегледах ги преди да си ги сложа, но не открих нищо различно. Двете с Катрина проведоха кратка дискусия, която очевидно засягаше мен, и по-възрастната жена направи няколко доста любопитни жеста. Изглеждаше недоволна от нещо, но така и не разбрах дали то е свързано с мен, или с представянето на момичето. Не след дълго отново останахме сами.

Беше съвсем ясно, че съм оставен в положение на изчакване. Драма ме беше замразила на сигурно място, където трябваше да остана до следващата фаза на играта. Надявах се, че тя ще бъде свързана с освобождаването на лейди Ейнсли-Хънтър. Освен това си давах сметка, че колкото по-дълго остана на едно и също място, толкова по-големи са шансовете да бъда открит. Действията на хората ми зависеха от това чии идеи ще надделеят, но аз бях почти сигурен, че оперативното командване ще бъде поето от Мур. Бриджит ще настоява да се вземат незабавни мерки за моето освобождение, тъй като наистина е най-загрижена за мен, а Мур ще направи опит да организира наблюдение и да чака следващия ми ход.

Поне в началото мислех така.

Но някъде в ранния следобед започнах да се питам дали е била случайна загубата на контакт с всички членове на екипа, с изключение на Бриджит, и дали тя е била причинена от някакви проблеми с радиостанциите. До срещата с Дан бях повече или по-малко убеден, че Драма работи сама и следователно не би могла да е на две места едновременно. Тоест няма как да е била на позиция в гробището и едновременно с това да е блокирала Мур, Дейл и Кори. Но появата на Дан показа, че поддържа контакти с хора и има желание да работи с тях. Следователно беше напълно възможно да е използвала нечии услуги за отстраняването на приятелите ми.

Това не беше мисъл, която помага за спокойно седене на дивана пред телевизора с желанието за поредния музикален клип. Станах и закрачих напред-назад из стаята. Отворих скрина и потърсих някаква дреха, която би могла да ми стане. Но вътре имаше само неща, които бих успял да намъкна единствено с цената на сцепването им — разбира се, ако се примиря с факта, че са създадени за обратния пол. Отхвърлих мисълта за напускане на помещението, тъй като подозирах, че всеки мой опит в тази насока ще завърши със силни болки, а вероятно и със загуба на съзнание. Това не го исках, защото не ми се щеше да пропусна нито един елемент на играта.

Дан се върна тъкмо когато стигнах до заключението, че съвсем скоро ще превъртя от нерви. В ръката му се поклащаше книжна торба от „Геп“.

— Дрехи — информира ме той и хвърли торбата на леглото. — Обличай се по-бързо, трябва да тръгваме.

Докато аз разглеждах съдържанието на торбата, двамата с Катрина проведоха още един оживен разговор. Всичко беше ново, от старите ми дрехи нямаше и следа. Запечатан комплект бельо, кутия с маратонки „Найк“. Панталоните бяха черни, с широки външни джобове, ризата беше обикновена бяла тениска с джобче отляво. Имаше дори колан.

Всичко ми беше по мярка и аз бях готов още преди Дан и Катрина да приключат с разговора си.

— Къде ми е часовникът? — попитах.

— Съжалявам.

— Този часовник е подарък от баща ми за тридесетия ми рожден ден, затова си го искам! — настоях аз.

— В такъв случай трябва да говориш с Таша.

— Ще я видя ли?

— Да, при това съвсем скоро… — Огледа ме внимателно и в очите му пролича нещо като одобрение. — Катрина казва, че не си я докоснал.

— Лъже — отвърнах. — Направо счупихме леглото!

— Добре де, добре — засмя се той. — А сега е време да тръгваме.

— След теб — рекох и наистина го последвах. Пред вратата се натъкнах на двамата мъже, които бях видял в преддверието.

Грешката си беше моя, нямаше на кого да се сърдя. Бях свалил гарда и им се набутах директно в ръчичките. В момента, в който ме видяха, те ме сграбчиха от двете страни и ми извиха ръцете, а Дан се завъртя и ми тресна един юмрук в слънчевия сплит. Въздухът със свистене напусна гърдите ми, тялото ми се люшна. Без да чака нито секунда, моят човек грабна очилата ми и ги тикна в джоба си. С другата ръка измъкна някаква торбичка от черен плат и ловко я нахлузи на главата ми. Не успях дори да гъкна, да не говорим за съпротива.

— Съжалявам, но така ще спестим време — промърмори Дан.

После нещо ме блъсна в тила и аз установих, че има и други видове черно, освен съществуващото във вътрешността на черна торба…