Метаданни
Данни
- Серия
- Атикъс Кодиак (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Critical Space, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Грег Рука. Лична охрана
Critical Space
Greg Rucka
© 2001, by Greg Rucka
© Веселин Лаптев, превод, 2004
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004
© ИК „БАРД“ ООД, 2004
ISBN 954-585-550-9
История
- — Добавяне
5.
Достатъчно беше да разгърна първия брой на „Сън“, който попадна пред очите ми, за да разбера, че в момента лейди Ейнсли-Хънтър е в Лондон. Взех такси от летище Хийтроу и казах на шофьора да ме закара до хотел „Бърнс“ в Кенсингтън. Малко след седем сутринта най-после се озовах в удобна стая с огромно двойно легло и просторна баня, навих будилника за десет и побързах да изпробвам матрака. Събудих се навреме, направих няколко йога упражнения, взех душ и излязох да потърся телефон. Не след дълго си харесах един, дръпнах вратичката и набрах клетъчния телефон на Робърт Мур.
— Мур — обади се на второто позвъняване познатият глас.
— Обажда се господин Клайн. У вас се намира едно писмо, предназначено за мен.
Пълно спокойствие.
— Да, писмото пристигна преди няколко дни — отвърна с равен глас той. — Искате ли го?
— Да, моля. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Къде можем да се срещнем?
— На спирката на метрото Ърлс Корт.
— Мога да бъда там след петдесет минути.
— Много добре.
— Ще дойда с метрото — уточни той, замълча за миг, после добави: — Внимавайте с дупките!
Засмях се и прекъснах разговора.
Дори най-зле поддържаните станции на лондонското метро изглеждат като палати в сравнение с подземната железница на Ню Йорк, която сякаш е строена от гигантски плъхове и тези плъхове продължават да живеят в нея. Едно от предимствата на Лондон е далеч по-малката натовареност на композициите. Точно затова засякох Мур още в мига когато слезе от вагона. Беше с елегантен шлифер, в ръката му се поклащаше черна торбичка за пазаруване. Остана на перона чак до потеглянето на влака и едва след това тръгна към изхода.
Позволих му да ме подмине и едва тогава го извиках.
— Помислих, че си ти, но брадата ме заблуди — обърна се той. — Бил си някъде на слънце.
— На силно слънце — кимнах аз и сърдечно разтърсих протегнатата му ръка.
— Пресвети Боже, адски съм щастлив, че си добре! — промърмори той.
— Аз пък си мислех, че ще бъдеш ядосан.
— Луд ли си? Ти я върна обратно и това беше най-важното! — Мур се огледа и едва тогава ми подаде торбичката: — Това ли ти трябваше?
— Всъщност не — поклатих глава аз. — Трябва ми мъничко помощ.
— Както винаги — усмихна се Мур. — Ела да ме черпиш една бира, пък ще видим.
Организирахме си малко закъснял, но затова пък много хубав обяд в една забутана кръчма в Челси с многозначителното име „Изненадата“. Намираше се на улица Крайстчърч — само на една пресечка от родната къща на Оскар Уайлд. Помещението беше удобно и спокойно, с под от излъскани до блясък дъски и дървена ламперия по стените. Малкият салон за хранене беше разположен в дъното и предлагаше предостатъчно уединение. Поръчахме храна, а Мур ме накара да опитам една от местните тъмни бири, наречена ейл, защото съм бил длъжен да опитам единствената истинска бира на света. Но аз поклатих глава и си поръчах Джинджър.
— Как е нейно благородие?
— Добре — отвърна той. — Ръководи тежката артилерия, както вероятно се досещаш. Ще бъде много разочарована, ако не те види.
— Никой не трябва да знае, че съм тук.
— Е, за това можех да се досетя — кимна той и побутна найлоновата торбичка с върха на обувката си. — Прегледах го още щом пристигна. Добра работа.
— Наистина е добра.
— И пробуди любопитството ми. Запитах се какво ли те е накарало да ми изпратиш комплект от тези документи, особено след всичко, което се случи. Ще ми обясниш ли?
— Не веднага.
— Значи ще говорим само за бизнес?
— Трябва да получа максимално бързо това, което ми е нужно.
— А то е?
— Едно име и един адрес. Моите източници не са в състояние да ми ги предоставят.
Той разпечата пакет „Дънхил“ и запали.
— Не е лошо да ми разкажеш нещо повече.
— Търся определен индивид. Има известен шанс да се окаже жена, но обратното е далеч по-вероятно. Той е счетоводител, банкер или адвокат. По всяка вероятност работи в някой от големите финансови центрове в Европа.
— За хипотетична личност ли става въпрос?
— Не, за реална. Освен редовната си работа, която вероятно е свързала със събиране и изваждане или с отпускане на кредити, той управлява сметките и инвестициите на много специален клиент. Върши го в условия на дълбока секретност и с мъничко страх, срещу което получава хонорар от минимум един милион долара годишно.
— Значи специалният клиент е и паралия — отбеляза Мур.
— Да, казва се Оксфорд.
Робърт изпусна дим през ноздрите си, очите му внимателно ме изучаваха. Не можех да определя дали са приятни мислите, които минаваха през главата му.
— Търсиш банкера на Оксфорд? — попита накрая. — Сигурен ли си, че има такъв?
— Да, знам го от сигурен източник.
— И кой е този сигурен източник?
— Човек, който е запознат отблизо с тези неща.
Той дръпна още веднъж и хвърли кос поглед към бара и вратата. После очите му се върнаха върху лицето ми и веднага ми стана ясно, че е разбрал за кого говоря.
— Но защо се обръщаш към мен? Защо не използваш връзките си отвъд океана?
— Защото не искам да привличам вниманието на неподходящи хора.
— В какъв смисъл неподходящи?
— Ами в смисъл че са работодатели на Оксфорд, въпреки че при нормални обстоятелства именно те разполагат с търсената от мен информация. Искам да ме разбереш добре, Робърт… Той не преследва само клиента ми, а и мен. Името ми е част от контракта, а той вече успя веднъж да се приближи достатъчно…
— Значи се обръщаш към мен на базата на какво? На старото ни приятелство?
— И на него.
— Не става — поклати глава той. — Това между нас са нормални бизнесконтакти, които не бива да бъркаме с приятелството. Съгласен ли си?
— Добре, нека бъде бизнес — кимнах аз.
Мур видимо се отпусна.
— Трябват ми две хиляди фунта и начин за връзка с теб — обяви след малко.
— Колко време ще ти отнеме?
— Довечера ще поговоря с едни хора и ако всичко е наред, утре сутринта ще имам някакъв резултат.
— В такъв случай ще ти се обадя утре сутринта — кимнах аз, извадих портфейла си и отброих десет банкноти от по сто лири стерлинги. — Останалите ще получиш след резултата.
Той преброи парите, прибра ги в джоба си и се усмихна:
— Май си станал по-добър бизнесмен.
— Информацията ми е необходима максимално бързо, Робърт. С всеки изминал ден тоя тип се приближава до мен, до клиентката ми и до хората, които обичам.
— Да допуснем, че утре ти предам това, което искаш. Какво ще предприемеш после? Ще споделиш информацията с… хм… клиентката си?
— Това не е твоя грижа — отсякох аз.
— Напротив, моя е — мрачно ме изгледа той. — И ако не получа задоволителен отговор, можеш още сега да си прибереш проклетите пари!
— Но нали ти самият настоя да правим бизнес? — изгледах го учудено.
— Така е — кимна Мур, размаза фаса си в пепелника, изпи остатъка от „истинската“ бира в чашата си и се изправи: — Звънни ми утре след девет.
Клетъчният телефон се лепна за ухото му още преди да напусне кръчмата.
Остатъка от деня прекарах в обиколка на книжарниците по Чаринг Крос Роуд, без да купувам каквото и да било. Някъде към седем се озовах в друг пъб, където си поръчах постна салата и още по-постно парче риба. След вечеря тръгнах пеша към хотел Бърнс, потискайки желанието на стомаха си да поеме известно количество дълбоко замразена храна. От рецепцията ме насочиха към кварталния фитнес-център, който работеше денонощно. Прекарах там точно три часа, работейки главно с каишите за стягане на мускулатурата. Когато свърших, изобщо не мислех за замразена храна. Единственото ми желание беше да се прибера в хотела и да се просна в леглото.
На другата сутрин позвъних на Мур. Точно в девет, но от друга телефонна кабина.
— До края на деня очаквам да получа нещо — каза той. — Но цената се вдига.
— Колко?
— Има едни наеми, които трябва да се оправят. Ще ти обясня, като се видим. Звънни ми в пет.
В пет нула-нула той ми съобщи, че най-късно до девет вечерта господин Клайн трябва да наеме стая в хотел „Хилтън“, след което затвори. Отидох в „Хилтън“ и уредих нещата за броени минути. Разполагах с близо четири свободни часа, които реших да убия с плуване в басейна на хотела. В един момент обаче ми писна и излязох да потичам въпреки досадния дъжд, който беше започнал да се сипе над града. След това се прибрах в хотела, взех душ и направих опит да не мисля за Алена и бавното й катерене по стълбите, за четиримата й пазачи и за представата как Оксфорд ще ги прегази като бърз влак.
В девет и една минута на вратата се почука и аз отворих на Мур. Преди да заключа, очите ми по навик огледаха пустия коридор.
— Чист съм — заяви той. — Никой не ме следи.
Беше със същия шлифер върху много добре скроен тъмносин костюм. В ръката му се поклащаше червеникаво кожено куфарче, което зае място между краката му, когато седна до масата.
— Четири хиляди — обяви Мур.
— Май започваш да злоупотребяваш с вродената ми щедрост — подхвърлих аз.
— Вече ти споменах, че става въпрос за едни наеми. Хората, от които получих информацията, ми направиха услуга, но тя не е безплатна. Искам да си покрия разходите… — Свали сакото си, преметна го на облегалката на стола и добави: — Нали се разбрахме, че правим бизнес.
— Искам да видя какво получавам срещу парите си — стегнах се аз.
— Вземаш назаем, а не получаваш — уточни Мур, сложи куфарчето върху леглото и щракна ключалките.
Вътре имаше няколко папки от кафява хартия, с маркирани в червено предупреждения срещу нарушаването на Закона за държавната тайна. Робърт ме гледаше така, сякаш всичко трябва да ми е ясно.
— И кога трябва да ги върнем обратно?
— Не по-късно от пет сутринта. В противен случай липсата им ще бъде регистрирана. Разполагаш с почти осем часа, за да ги прегледаш.
Бръкнах в джоба си и извадих буцата банкноти. Този път Мур ги прибра, без да ги брои, извади папките и ми ги подаде.
— Къде ще бъдеш? — попитах.
— Тук, разбира се — изръмжа той. — Нямам намерение нито за миг да ги изпускам от погледа си.
— Не бой се, няма да ги открадна — обидено го погледнах аз.
— Заради теб извършвам държавна измяна! — гневно рече той. — Това би трябвало да те ориентира относно границите на доверието ми. Но колкото и широки да са те, нямам никакво намерение да мърдам оттук — просто защото съществува вероятност да се появи някой друг, който има интерес към документите на Нейно величество. Тъй че оставам. Което означава, че можеш да поръчаш някаква вечеря, а тези папки трябва да бъдат непрекъснато пред очите ми.
— Менюто е до телефона — промърморих аз, седнах зад бюрото и отворих първата палка.
Документите бяха подготвени от човек на военното разузнаване въз основа на сведения от най-различни източници, включително британското разузнаване, Интерпол, ЦРУ и Агенцията за борба с наркотрафика, известна като ДЕА. Докато се подготвях за работа, Мур ми обясни, че един от основните проблеми е бил свързан с обединяването на информацията. Вероятно никой досега не си беше правил труда да търси ковчежника на Оксфорд.
— Блоук се казва човекът, който ми помогна да се сдобия с тези папки — уточни Робърт. — Но според него шансовете ти да откриеш нещо са малки.
Съдържанието на папките включваше досиетата на петима мъже, чиито финансови машинации бяха привлекли вниманието на правителствени или правоохранителни органи. Беше направена подборка от разпечатки на документи, копия и факсове, прихванати с кламери документи, тук-там по някоя фотография. Изгубих цял час, докато ги подредя в годни за използване купчини. Но после нещата потръгнаха — главно защото знаех какво търся.
Обект на първото досие беше англичанин на име Медоус, който живее в Лондон и работи в „Лойдс“. Прикрепената към вътрешната страна на корицата кратка анотация сочеше, че е женен за трети път, без деца. Редом с личните му данни имаше копия от полицейски рапорти. Медоус е бил арестуван общо три пъти — два за шофиране в нетрезво състояние и веднъж за осигуряване клиенти на проститутка, която се оказала полицейски агент под прикритие. Досието му било открито по настояване на ДЕА, която го подозирала в пране на пари на група оръжейни търговци от Близкия изток.
Нямаше как Алена да повери парите си на такъв човек.
Следващото досие принадлежеше на швейцарец на име Жуно — наближаващ четиридесетте юрист от Женева, с жилище на самия бряг на езерото. Служител на „Бруншвиг Витмер“ с двадесет и две години стаж. Личните му данни бяха най-отдолу. Оказа се разведен, а деветгодишният му син и бившата му съпруга загинали от лавина по време на скиваканция в Алпите. Привлякъл вниманието на Интерпол преди три години, когато купил на международен аукцион мраморен бюст на богинята Нике. Всъщност вниманието на международните полицаи било привлечено от продавача на антиката, който бил известен като най-големият трафикант на хероин в Турция. На едно листче беше отбелязано питане относно произхода на парите на Жуно, но разследването явно не беше открило никаква друга връзка с продавача, освен тази единична трансакция.
Този беше по-вероятен и затова реших да го отделя настрана.
Третият беше американец на име Колиър, служител на Бенк ъф Америка. Това ми се стори доста забавно. Колиър бил специалист по международни кредити за развитие на инфраструктурата, наближаваше четиридесетте, женен, с три дъщери. От време на време изпълнявал ролята на консултант по високорискови кредити на чуждестранни клиенти, но съвсем друго беше привлякло вниманието на ЦРУ: преди шест години пътувал до Китай по бизнес и завързал връзка с млада жена, която уж работела в областта на софтуера, а се оказала агентка на китайските служби за сигурност. Периодично Колиър й предавал технологична информация.
И този отиваше на боклука.
Четвъртият пак беше швейцарец. Името му беше Бланк и живееше в Цюрих. Отхвърлих го в момента, в който прочетох, че е лежал десет години за прегазване на пешеходец и бягство от мястото на инцидента. Дори не се поинтересувах с какво е привлякъл вниманието на специализираните органи.
Петият беше гражданин на ЮАР на име Мартинс, стар ерген, петдесет и шест годишен. Банкер, когото ЦРУ, ДЕА и Интерпол единодушно сочеха като счетоводител на сицилианската мафия, въпреки че тази дейност със сигурност беше приключила преди поне десетина години.
Този също заделих настрана.
Минаваше един, когато най-сетне приключих с документите.
— Има ли радост? — вдигна глава Мур.
— Може би. На двама от тях бих поверил парите си. Останалите са прекалено ненадеждни — имали са проблеми с наркотиците или закона, а в един от случаите очевидно става въпрос за психическа лабилност.
Мур стана от дивана, където се беше отпуснал да гледа телевизия. Изправи се зад мен и хвърли поглед към пръснатите по масата документи.
— Значи шансът ти е горе-долу петдесет на петдесет — промърмори той.
— Проблемът е там, че нямам време за залози — рекох. — Затова съм склонен да избера Жуно.
— Дай да видя.
Подадох му досието, после станах и пристъпих към прозореца. Нищо не се виждаше, защото над Лондон беше паднала мъгла, разкъсвана единствено от слабото сияние на уличните лампи. Чувах как пръстите на Мур прехвърлят документите в папката.
— Защо Жуно? — попита най-сетне той.
— Защото няма предварителни данни.
— Мартинс също ми се струва доста чист.
— Но за него се е чувало.
— Оксфорд американец ли е?
— Почти съм сигурен, че е американец.
— Следователно това ще го прикачи към ЦРУ…
— И Мартинс е известен на ЦРУ.
— Аз също мисля така.
— Но ако се замислиш малко повече, ще разбереш, че не може да бъде друг, освен Жуно. Разбира се, ако нашият човек изобщо е един от тези петимата.
— Не мислиш, че мъртвите съпруга и дете могат да бъдат проблем, така ли?
— На практика са бонус. Жуно живее изолирано, около него няма много хора. Едва ли ще тръгне да говори с някого за тези пари.
— Колекционерите на древни произведения на изкуството обичат да се хвалят.
— Зависи от причините, поради които събират шедьоври. Прочети досието на Жуно и ми кажи дали нещо в него ти говори за човек, който обича да се фука. На мен лично ми прилича на човек, който прекарва голяма част от времето си в самота.
— Мартинс… — проточи Мур. — Прилича ми на хомосексуалист. В средата на петдесетте, никога не се е женил. Може би е дискретен.
— Но никъде в досието не е казано категорично, че е педал — поклатих глава аз. — Което може да означава, че призракът е в гардероба, но всеки момент може да изскочи. И да го превърне в обект на шантаж, което автоматично го прави рисков обект.
— В днешно време? — присви устни Мур.
— Никога не съм бил в Южна Африка и нямам представа как гледат на педерастите там. — Върнах се пред бюрото, събрах останалите папки и ги подадох на Мур, който ги върна в куфарчето си. — Благодаря ти.
— Моля — сви рамене той и щракна ключалките. — Вероятно разбираш, че не върша такива услуги на всеки срещнат.
— Разбирам и ти благодаря за риска.
— Това горе-долу ни прави квит.
— Нали беше само бизнес? — погледнах го с изненада аз.
— Ако беше само бизнес, още сутринта щях да ти кажа да се пръждосваш по дяволите! — намръщено отвърна той. — Трябва ли ти още нещо?
— Всъщност да — отвърнах аз. — Но то ще е по-лесно. Трябва ми доверен човек в Австрия — някой, който ще е готов да изкара известна сума, като наруши законите, но съвсем лекичко.
— Колко пари и колко лекичко?
— Да речем десет бона… Срещу тези пари искам да ми се открие сметка в местна банка, една специфична сметка. Тя трябва да бъде на името на австрийски гражданин, а аз не притежавам нито достатъчно познания по немски, нито нужните документи.
Мур свали сакото си от облегалката на стола и замислено го облече.
— Познавам една жена, която ще ти свърши работа — обяви най-сетне той. — Но преди това трябва да я попитам, разбира се…
— Разбира се — кимнах аз. — Ще ми трябва най-рано след два-три дни…
Мур вдигна куфарчето от леглото и тръгна към вратата.
— Звънни ми, когато ти потрябва.
— Добре — рекох.
Спря на крачка от вратата.
— Вървиш по много тънък лед — изгледа ме предупредително той. — Внимавай да не пропаднеш.
— Няма да убивам никого, Робърт.
— Гледай наистина да се въздържаш — рече с въздишка той.
— Обещавам, стига някой да не си го потърси сам — отвърнах аз и затворих вратата подире му.