Грег Рука
Лична охрана (36)

10.

Оставих го там с убеждението, че точно така трябва да постъпя. Разбутах зяпачите, които и без това не вършеха нищо, хванах китката на един, който направи опит да ме спре, но предпочете да запази ръката си читава и ме пусна. Насочих се с равномерна крачка към пресечката на Бродуей, завих на юг и веднага след това на изток — към парка. Там отново смених посоките и поех на север, към спирката на метрото на Трийсет и трета. На перона тъкмо беше спряла една композиция. Прескочих въртящата се бариера и хукнах към нея. Успях да вляза в последния момент. Влакът беше по северната линия и стигаше чак до Шеста улица.

Слязох на Гранд Сентрал и се насочих към стълбите. Там ми стана лошо. Вкопчих се в перилата и повърнах направо на перона, след това продължих нагоре и успях да хвана совалката за другия край на града, която тръгваше от Таймс Скуеър. Слязох на станция Пен, отново излязох на повърхността и извървях пеша пряката, която ме делеше от спирката на Трийсет и трета улица. Качих се в една чакаща композиция, седнах, натиках ръце дълбоко в джобовете си и направих всичко възможно да не повърна за втори път. Композицията остана на място още цели три минути, после вратите се затвориха. Потеглихме на юг и прекосихме Хъдзън по посока на Хобокен.

Използвах един от автоматите на гарата, за да набера клетъчния телефон на Натали. Изчаках я да се включи и казах:

— Ерика, съквартирантката й К.С. и Бриджит вече напуснаха града. Искам от теб да се свържеш с Кори и Дейл и да ги помолиш от мое име да изчезват веднага! Да събират близките си и да изчезват, защото не знам къде ще удари онзи тип!

— Атикъс! — прекъсна ме Натали. — Задръж, ако обичаш. Какво е станало?

— Тази сутрин уби Мидж, но това е само началото — поясних аз. — По всяка вероятност е наблюдавал апартамента, за да може да ни засече. Направил го е нарочно, Нат, искал е да видя как…

— Атикъс!

Замълчах, за да си поема дъх. Изчаках, докато се овладея, и тихо добавих:

— Той уби и Скот… Бях на десет метра от него и не успях да направя нищо!

Оттатък настъпи мъртва тишина.

— Нищичко! — повторих аз.

— Къде… Къде си? — попита тя, успяла да овладее треперенето на гласа си.

— В Хобокен, на станцията на метрото.

— Има ли наоколо място, където да седнеш?

— Има един бар — отвърнах. — Казва се „При релсите“.

— Влез вътре и ме чакай. Ще дойда по най-бързия начин.

— Трябва да ги предупредиш, Нат. Трябва непременно да се обадиш на Кори и Дейл…

— Ще им се обадя от колата. А ти влез в бара и ме чакай.

В слушалката зазвуча сигналът за свободно. Послушах го няколко секунди, после бавно се обърнах. Продължаваше да вали. Изведнъж разбрах къде се намирам — на някакви си десетина минути пеша от мястото, където бях намерил лейди Ейнсли-Хънтър и Алена беше намерила мен. Теренът, наречен „блестящата нова надежда на Хобокен“, беше разкопан за основи на сграда, но това едва ли щеше да бъде някоя от ултрамодерните кули небостъргачи на Тръмп и Льофрак. Запитах се дали в завръщането ми на това място няма някаква ирония, замислих се за всичко, което отново ме беше върнало в Ню Джърси.

Барът беше почти празен. Избрах си едно сепаре в дъното и се настаних до стената, откъдето добре виждах входната врата. За поръчката ми дойде уморена жена, която се беше гримирала в търсене на обратния ефект. Поисках един Джинджър.

— Сигурен ли сте, че не вие се пие нещо по-силно? — изгледа ме подозрително тя.

— Джинджър — настоях аз и бръкнах в джоба си.

Наложи се да огледам добре банкнотите в шепата си, за да преценя колко да й дам. В крайна сметка се спрях на една двайсетачка и й предложих да задържи рестото. Тя ми донесе поръчката и ме остави на мира.

Забих поглед в мехурчетата, които пъргаво пълзяха по стените на чашата. Трябваше да реша какво да предприема. Когато газираната течност изчезна и на дъното на чашата останаха само кубчетата лед, решението вече се беше оформило в съзнанието ми. Трябваше да го убия.

В заведението се появиха нови клиенти — главно хора, облечени като строителни работници. Взеха си по една бира, настаниха се на високите столчета пред бара и се обърнаха да ме огледат. Уморената жена ми донесе нова чаша Джинджър.

Когато Натали се появи, стомахът ми вече се беше успокоил. Тя ме засече още от вратата, но първо се отби на бара за една сода. Строителните работници изобщо не я видяха в лице, тъй като се занимаваха с пропорциите на тялото й. Престанаха да зяпат едва когато разбраха, че ще седне при мен, и решиха да отпразнуват появата й с трета или четвърта бира. Неволно се запитах дали между тях има оператори на тежки машини, които трябва да работят и следобед.

Очите й изглеждаха подпухнали, а кожата под тях — малко по-тъмна от обичайното. Може би вече беше плакала, а може би чакаше по-подходящо време за това. С тих глас ме помоли да се отместя, седна до мен и отпусна глава на рамото ми. Седяхме неподвижни така повече от минута.

После тя въздъхна, вдигна глава и промърмори:

— Обадих им се. Пътуват насам…

— Не бива да го правят! Трябва час по-скоро да съберат близките си и да се махат от града!

Главата й бавно се поклати.

— Той вече е бил в кантората…

Стомахът ми се преобърна. Не бях в състояние да изрека дори една дума.

— Всичко е наред — успокои ме тя, очевидно усетила какво изпитвам. — Дори не са разбрали, че е той. Дейл току-що ми каза, че някакъв тип с превръзка на окото оставил на секретарката запечатана кутия за теб, придружена от някаква бележка. После се обърнал и си тръгнал.

— Проверили ли са какво има в кутията?

— Не съдържа предавател, а химическата проверка не реагира на експлозиви. Прекарали я през рентген и според Кори вътре има клетъчен телефон…

— Прочели ли са бележката?

— На нея пишело, че ще се обади довечера в девет. И че ще умрат още хора, ако не чуе твоя глас…

 

Строителните работници си тръгнаха, а на тяхно място се появиха неколцина бизнесмени и дами, които явно умираха за топъл обяд. Бяха далеч по-комуникативни от предшествениците си и компанията им скоро стана шумна и весела. Особено противен беше един от тях — човек горе-долу на моята възраст, чието тяло издаваше редовни занимания с гимнастика или бягане за здраве. Говореше толкова високо и се държеше толкова нахално, че ми се прииска да скоча и да му друсна един юмрук в зъбите.

Натали също не беше очарована. Търпя няколко минути, после започна да мърмори за неизбежните задници, които ни заобикалят отвсякъде.

Дейл се появи малко след един, следван по петите от Кори. Лицата им бяха разтревожени и мрачни. Без да каже нито дума, Кори остави пред мен кутията и бележката. Изрисуваната жена бавно се приближи към масата.

— Ако уреждате сделка с наркотици, ще трябва да си поръчате нещо — обяви тя. Макар и казани като шега, думите й легнаха над масата с тежестта на кутията, която стърчеше в средата. Очевидно забелязала мрачните ни физиономии, нарисуваната побърза да добави: — Но вие не ми приличате на наркодилъри…

Поръчах си още един Джинджър, а Натали избра диетична кола. Дейл и Кори се задоволиха с минерална вода. Изчакахме поръчката в пълно мълчание. Разгънах бележката чак когато жената се отдалечи. След това отворих и кутията. Телефонът беше лимоненожълт, малък и евтин, без никакви екстри. Тикнах го в джоба си, без изобщо да го включвам.

— По пътя насам чух новината по радиото — промърмори Дейл. — Агент на ФБР наръган с нож в парка Медисън Скуеър…

— Издирва се извършителят — добави Кори. — Описанието му поразително прилича на твоето…

— Изчезвайте от града — тихо рекох аз. — Вземете Итан и Есме, вземете бебето и изчезвайте от града! Идете където ви харесва, но се дръжте заедно. Само така ще можете да се охранявате взаимно. Аз или Натали ще ви съобщим, когато връщането ви стане безопасно…

— Как? — попита Дейл.

— Предполагам, че сте затворили кантората, нали? — попита Натали.

— Разбира се — кимна Кори.

— Ще променя посланието на телефонния секретар. Когато чуете, че кантората отново работи, значи можете да се връщате.

— Имаш ли представа колко ще трае това?

Въпросът му беше отправен към мен, а не към Натали.

— Само тази нощ — отвърнах.

— И това е всичко? — погледна ме с недоверие той.

— По един или друг начин всичко ще свърши довечера — кимнах аз. — Той е оставил този телефон по една-единствена причина: иска да се свърже с мен. А когато се обади, аз ще му предложа това, което иска…

— Нима ще му я предадеш?

— А ти наистина ли мислиш, че нещата продължават да се въртят около нея? — отвърнах с въпрос.

— Аз изобщо не знам какво става, Атикъс! — изръмжа Кори, скочи на крака и изчака ставането на Дейл. Явно не можеше да ме понася, тъй като очите му бяха заковани във вратата на бара.

Дейл се измъкна от сепарето и мълчаливо се насочи към изхода. Кори го последва.

Шумният бизнесмен на съседната маса приключи с разказването на някакъв виц, в който ключовите думи бяха „полак“, „евреин“ и „царевичен хляб“.

— Давай да се махаме, преди да съм го убил! — изръмжах на Натали.

Насочихме се към изхода. Натали мина между мен и онзи тип, когото бях заплашил. Едва когато спряхме пред новичкото й ауди, аз разбрах, че тя е приела заплахата ми съвсем сериозно.

Не мога да кажа как точно ми се отрази това.

 

Когато се прибрахме в къщата в Алъндейл, часът наближаваше четири. Натали предпочете да мине по заобиколния път, прекосявайки няколкото предградия по протежение на магистрала 17 север. Един или два пъти се върнахме обратно и направихме няколко безцелни обиколки за освобождаване от евентуална опашка. Не допусках това, защото Оксфорд разполагаше с по-ефикасни средства да ме засече. Бях сигурен, че за момента предпочита да изчака.

Натали включи радиото на новинарския канал. Наложи се да чакаме точно три минути, докато чуем съобщението за убития специален агент на ФБР. Не съобщаваха името на Скот, тъй като все още не бяха уведомили близките му. Продължаваше и издирването на мъжа, когото свидетелите видели наведен над трупа. Накрая обещаха нова информация в рамките на един час и преминаха на други новини. Натали изключи радиото и в продължение на няколко километра тишината в купето се нарушаваше само от ритмичното движение на чистачките.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ти ще охраняваш Алена, а аз ще се срещна с него.

— Ще те убие.

— Ще му предложа сделка: или слага край на операцията, или няма да види нито цент от парите си.

— Той няма да допусне да…

— Неговите работодатели дръпнаха щепсела, Натали — прекъснах я аз. — В момента той действа на своя глава. Но парите му трябват и ще направи каквото искам от него, за да ги получи.

Тя се намръщи, премести ръцете си върху волана и ме стрелна с очи. В погледа й прочетох, че изобщо не ми вярва и вече й е омръзнало да ме гледа как се правя на глупак.

— Нима наистина вярваш, че той ще се откаже?

— Разбира се, че вярвам — излъгах аз. — Нали всички сме професионалисти?

 

Дан отвори с пистолет в ръка. Оставих на Натали да му съобщи новината, че скоро отново ще сме на път. Върху лицето му беше изписано притеснение, което със сигурност не беше предназначено за мен. Отново се запитах какви ли са отношенията му с Натали. Пазачът отпред ми съобщи, че Алена е в мазето, и аз бързо се насочих натам, като не забравих да затворя плътно след себе си. Спуснах се по стъпалата, прескачайки ги по три наведнъж. Предишните собственици бяха оставили в подземието купища спортни уреди и оборудване и Алена използваше част от тях — най-вече стария тренажор с гумени каиши за тежести и една пейка за тренировка на крайниците и коремните мускули. Беше облечена в черна тениска, шината все още стягаше крака й. От потта по лицето й разбрах, че е прекарала тук доста време.

Видя ме и пусна щангата върху стойката.

— Кой беше този път?

— Скот.

— Как?

— Заби нож в гърдите му насред парка Медисън Скуеър.

Тя протегна ръка към бастуна си и бавно се изправи. Вдигна свободния край на тениската и избърса потта от лицето си. След това ме погледна и каза:

— Критичното пространство.

— Довечера в девет ще ми се обади — продължих аз. — Ще ми каже, че знае къде живеят родителите ми, брат ми, началната ми учителка… Ще заплаши да ги убие, ако не му върна парите.

Тя кимна и проследи с очи нервната ми разходка по циментовия под. На една от лавиците имаше купа по боулинг, оставена до кутия лампички за елха и недовършен модел на мустанг кабрио, модел шейсет и осма. На отсрещната стена висеше плакат с репродукция на Съкровищата на Сиера Мадре.

— Какво ще му кажеш?

— Ще предложа да му върна парите срещу прекратяване на преследването. Днес сутринта Грейси и Боулс излязоха от играта. В момента той работи сам и аз възнамерявам да му го напомня. Ще му напомня и една много проста истина — ако ме убие, никога няма да види парите си. Вярвам, че това ще го накара да се замисли.

— Положително — кимна Алена и прехвърли тежестта на тялото си върху бастуна.

— След това ще му предложа време и място, на което да се видим. Ще му дам всички гаранции, че ще бъда сам, защото наистина мисля да го направя… — Един бегъл поглед ми беше достатъчен, за да уловя скептичната извивка на устните и безпокойството в кафявите очи, които отново ми се сториха прекалено големи за лицето й. Потта от челото й започна да се стича по бузите, очертавайки вадички като от сълзи. Изпитах странното чувство, че съм играл балет с тази жена не преди някакви си две седмици, а преди много години.

— И после? — попита тя.

— После ще го убия.

Лицето й не издаде никаква реакция. Нищо не говореше, че думите ми я бяха обезпокоили, уплашили или дори развеселили. За един кратък миг в душата ми потръпна ослепителна ярост. Мразех я заради липсата на чувства, заради каменното й сърце. Мразех я за всичко, което причиняваше на моето сърце — живо и туптящо…

— Ще ти трябва подходящ терен — промълви тя.

— Вече имам нещо предвид — отвърнах. — Готов съм да ти го покажа, стига да можеш да си позволиш една кратка разходка…

Предполагам, че Алена отгатна за какво говоря, тъй като незабавно се отправи към стълбите.

— Ще си облека нещо и ще се видим пред входа…

 

В оградата отзад имаше малка желязна портичка. Отворихме я и стъпихме на пътеката край мочурливия терен, който някога е бил част от голяма ферма. Миата се шмугна покрай нас и затича напред в лек тръс. Земята беше покрита със сухи листа и съчки, а повърхността на пътеката беше прорязана от коренища с различна дебелина. Закрачихме бавно напред, а аз хванах Алена за ръката. Отдалеч вероятно приличахме на обикновена семейна двойка, извела кучето си на вечерна разходка.

Пътеката се раздвои и мина от двете страни на огромен клен, който е бил голям дори и в далечното минало — когато фермата е била жива и добре поддържана. На един от по-ниските му клони беше окачена стара автомобилна гума, а влажната земя около основите му беше покрита с празни бирени бутилки и смачкани станиолчета. Поехме по лявото разклонение и пътеката започна да се стеснява. Миата шареше напред-назад, носът му почти опираше в земята. Между клоните и храстите вдясно от нас проблясваха водите на блатото, пронизани от стройни тръстики. Изглеждаше плитко — по-скоро като голяма локва…

Шест минути по-късно стигнахме до малка дървена платформа, издигната за наблюдателен пост. Беше построена от порядъчно изгнили дъски, които някога са били зелени. Изкачих се горе, а Алена остана да ме чака на пътеката. Гледката към блатото и околностите му наистина беше забележителна. Местността беше гориста, но ограничена по площ. Разбрах това, когато слухът ми долови далечния грохот на автомобилите по детелината „Франклин“. На отсрещния бряг се виждаше още една вишка за наблюдение, която изглеждаше точно толкова запусната, колкото и тази под краката ми. Северно от мен край самия ръб на водата белееха стените на малка къщичка.

Върнах се при Алена и й разказах какво съм видял. И двамата бяхме единодушни, че къщичката заслужава по-внимателна инспекция. Тя пак ме хвана за ръката и продължихме по пътя си. Миата изчезна зад завоя пред нас. А когато и ние стигнахме там, заварихме го да се пощи насред пътеката.

Добре очертана пътека до къщата нямаше и това ме принуди да си пробивам път сред гъсталаците. Сградата се оказа съвсем малка. Прозорците на единствената стая бяха отдавна счупени, а през тях можеше да се види продъненият под от изгнили дъски. Оставих Алена на пътеката и предпазливо се промъкнах натам. Оказа се, че единствената врата е откъм блатото. Нагазих във водата, обувките ми моментално подгизнаха. Натиснах бравата и влязох.

Веднага ми стана ясно, че изоставената къщичка е била използвана за детско скривалище. Хлапетата от околните квартали са се събирали тук и за разлика от мен със сигурност са усещали романтичната обстановка. По пода бяха пръснати пожълтели вестници и празни консервени кутии. В ъгъла се беше насъбрала вода, в която плуваха поне двеста-триста фаса. След година, две или пет тази сграда щеше да се срути окончателно, но засега се бореше да запази стабилността си. Между все още здравите й стени със сигурност щяха да изгубят девствеността си представителките на поредното поколение тийнейджъри.

Тук ще го направя, рекох си, после излязох навън и се върнах при Алена.

— Входът е само един. Ако не реши да пробие дупка в някоя от стените, задължително ще трябва да заобиколи, за да стигне до него. Оттеглянето е възможно пак по същия път.

— Звучи много добре — кимна тя.

— Първо ще те прибера в къщата, а след това ще се върна и ще оставя картата в далечния ъгъл…

Тя не отговори. Хвана ме за ръката и тръгнахме след Миата да обиколим тресавището. Когато стигнахме до оградата на парцела, небето вече потъмняваше. Часовникът ми показваше шест. Прибрахме се в къщата, качихме се на втория етаж и Алена извади шпарбух-картата от чантичката си. Отидох да я оставя на избраното място, а когато се върнах, навън вече властваше нощта. Краката ми бяха премръзнали от ледената вода, в която отново се наложи да газя.

Смъкнах панталоните, обувките и чорапите си, хвърлих ги в сушилнята, а след това се качих горе и навлякох последния си чифт чисти джинси. Алена беше останала в стаята си, където беше отишла и Натали.

— Къде е гранатометът? — попитах ги аз.

— В аудито — отвърна Натали.

— Трябва ми.

Натали погледна Алена в очакване на някакви възражения и се изправи.

— Ще ида да го донеса.

— Ще му трябва и бронежилетка — обади се клиентката ми. — Донеси една…

Останахме да я чакаме в мълчание. Миата беше седнал до леглото и блажено примигваше. Пръстите на Алена нежно обработваха ушите му.

— Защо си го кръстила Миата? — внезапно попитах аз.

Ръката й се плъзна по врата на кучето.

— Това ми хрумна тогава…

— Но защо точно Миата?

— Беше последното куче… Стрелях и в него, но той остана жив и ме гледаше. Вдигнах го и го сложих в колата. Когато се оттеглихме, опитах да спра кръвта, но не се получи. Наложи се да потърся ветеринарна болница, където казах, че някой е стрелял по кучето ми… Те попитаха за името му. Първото, което ми хрумна, беше марката на колата, която карах. И така стана Миата…

— Моите родители са ме кръстили Атикъс, защото са обичали книгата — промърморих аз.

— Коя книга?

— „Да убиеш присмехулник“. Чела ли си я?

— Не.

— Ще ти хареса.

— Трябва да си я купя…

Тя престана да гали Миата и леко въздъхна. Кучето изпусна едно поразително точно копие на въздишката й.

— И през ум не ми е минавало, че ще стане така, Атикъс…

Замълчах.

— Не се колебай — посъветва ме след известно време тя. — Вкараш ли го в капана, трябва да действаш решително. Поколебаеш ли се, той ще те ликвидира.

— Няма да се колебая.

Тя изглеждаше така, сякаш се готви да ми каже още нещо, но в този момент се появи Натали с гранатомета и бронежилетката.

— Искам да я преместиш — обърнах се към нея аз. — Кажи на Дан, че не ни трябва лукс, но мястото трябва да бъде максимално отдалечено оттук…

— Вече избрахме — отвърна тя. — В покрайнините на Колд Спрингс…

— Много добре — кимнах. — Ще се обадя веднага щом приключа и ще се видим там…

— Ако можеш — уточни с престорено небрежен тон Натали.

 

В девет без десет включих мобилния телефон на Оксфорд, излязох в задния двор и седнах на една от лежанките край покрития с брезент басейн. Дан и Натали разговаряха до кухненската печка, но и двамата не ме изпускаха от очи. Изцяло остъклената плъзгаща се врата беше леко открехната. В стаята на Алена светеше, но нямаше движение. Прозорецът на пазача беше тъмен, но аз знаех, че седи до прозореца и внимателно оглежда околните дървета с прибора за нощно виждане. Според информацията на Натали всички пазачи бяха бивши руски военни, а двама от тях — бивши барети, също като Дан.

Облегнах се назад и вдигнах очи към небето, покрито с тъмни, бързо бягащи облаци. Студът се усилваше, звездите мигаха и гаснеха — сякаш подчинявайки се на невидим галактически ключ.

Когато телефонът изписука, часовникът ми показваше девет и две минути.

— Закъсняваш — започнах пръв.

— Часовникът ти е избързал — отвърна Оксфорд. — Също като собственика си… Днес следобед мислех да ударя Ерика Уат, но ти ме лиши от това удоволствие.

— Както и от разни други неща — уточних аз. — Как е окото ти?

— Стига любезности — засмя се в ухото ми той. — Знаеш какво искам и какво бих направил, за да го получа. Веднъж вече те подцених, но няма да се повтори. Освен това съм ти много ядосан. Знаеш ли колко е трудно да смениш доверен банкер?

— Жуно направи каквото можа…

— Но ти го уби, защото е отказал да ти даде всичките ми пари, така ли?

Облаците се разкъсаха, по небето замигаха нови звезди.

— Беше жив, когато го оставих.

— Сигурен съм в това — отвърна Оксфорд. — Но ченгетата са го открили мъртъв. Това им е проблемът на ударите в главата — човек никога не знае какво ще се случи по-късно…

— Искаш си парите, които са у мен — смених темата аз. — Ще ти ги върна още тази вечер в замяна на спиране на всякакви враждебни действия от твоя страна. Играта свърши.

— Разбира се, че свърши! — изръмжа Оксфорд. — Свърши в момента, в който онези куци коне от ЦРУ издърпаха щепсела. По мое мнение те са шибани аматьори, също като теб! Даваш ми парите и нещата спират дотук. Но ако се опиташ да ме ебаваш или открия някакви липси, ще бъда жесток! Ще ликвидирам всеки шибан нещастник, когото някога си обичал, а дори и всеки твой далечен познат! Добре знаеш, че мога да го направя!

— Парите срещу нашия живот — отсякох аз. — На мен и на всички, които спомена!

— Съгласен съм. Ще държа на думата си, докато ти държиш на своята. Но искам нещата да приключат още тази нощ!

— Аз също — уверих го. — В Манхатън ли си?

— В града съм — уклончиво отвърна Оксфорд.

— Ще се наложи да се разходиш до Ню Джърси. Тръгни по околовръстния и излез на Шосе 4. Карай до магистрала 17 север и излез на отклонението за Алъндейл. Оттам по авеню със същото име до детелината „Франклин“. На един километър по-надолу ще видиш отклонението за резервата Алъндейл. Няма указателна табела, затова трябва да внимаваш да не го пропуснеш. След това спираш и излизаш от колата. Ще тръгнеш по пътечката, която ще видиш пред себе си. Прекосяваш малка горичка и стигаш до една стара къщичка. Вътре ще те чака картата за достъп до сметката…

— Не се прави на задник! — сопнато ме прекъсна Оксфорд. — Ще ми трябва и ПИН-кода!

— И ще го получиш. Докато се намираш в къщата, аз ще затисна под чистачката на колата ти едно листче с кода. Пристигаш в три и половина, тръгваш си в четири без петнайсет. Ако подраниш или закъснееш, ако нещо не ми хареса, просто вземаш картата, но не получаваш кода. Сега ясно ли ти е?

— Значи засичаш появата ми и оставяш кода? — пожела да бъде сигурен той.

— Нали това ти обяснявах досега? — изръмжах с престорено нетърпение.

— А откъде да съм сигурен, че няма да ме фраснеш по главата, като се върна при колата си?

— А аз откъде да съм сигурен, че ще удържиш на думата си?

— Аз съм професионалист!

— Значи това ще бъде общата ни гаранция — отсякох аз. — Точно в три и половина! Не забравяй двете минути разлика, която се получи при обаждането ти!

Прекъснах връзката и изключих телефона. Вдигнах очи към звездите и се запитах дали са погребали Лоран Жуно отделно, или са го сложили при мъртвите му жена и дете. После се запитах къде ли ще бъде погребението на Скот, дали ще присъствам на него. Всъщност дали ще мога да присъствам…

Накрая се запитах какво означава фактът, че въпреки най-добрите си намерения се бях превърнал в убиец…