Грег Рука
Лична охрана (11)

10.

Три дни по-късно всичко хвръкна по дяволите.

Фактически началото бе още предната вечер, когато аз се прибрах късно, уморен и гладен, с ужасно главоболие. Забърках си купа овесена каша и довърших портокаловия сок в каната, след което си легнах.

Разбрах, че нещата са сериозни, когато в пет без четвърт се включи алармата на часовника ми. Главата ми тежеше, мускулите ме боляха, движенията ми бяха забавени. Един поглед в огледалото беше достатъчен, за да потвърди най-лошото. Торбичките под очите ми изглеждаха запълнени и сякаш готови за дълъг път, езикът ми беше силно обложен. Бях пипнал нещо, но все още не знаех какво.

Отидох в кухнята и налапах цяла шепа мултивитамини от запасите на Бриджит, направих още портокалов сок и употребих по-голямата част от него, за да преглътна хапчетата. После облякох един от най-добрите си костюми, закачих на колана радиостанцията и пистолета и се запрепъвах надолу по стълбите. Навън все още беше тъмно и за малко не се блъснах в Мидж, съседката отдолу, която правеше гимнастика пред входната врата преди редовния си джогинг.

— Би трябвало да си в леглото — констатира Мидж с жизнерадостния тон, който използваше винаги — независимо колко тъжно, депресиращо или мрачно е съответното наблюдение. Всичко в нея беше жизнерадостно — от фланелката за бягане до перхидроленорусата й коса.

— Имам работа — изграчих.

— Но изглеждаш така, сякаш имаш треска — контрира тя.

Кимнах и поех към пресечката на Трето авеню. Мидж ме последва с пружиниращата походка на спортист, който загрява.

— Не съм виждала Бриджит почти от седмица — подхвърли зад гърба ми тя. — Още ли сте приятели?

— По работа е извън града — обясних кратко.

Преди време, когато Мидж се нанесе в блока, аз все още живеех с Ерика. Тръгнала да задоволява любопитството си още на следващия ден, тя получи информацията, че живея със сестра си, но Ерика побърза да я извади от релси с намека, че нещата стоят по-иначе… Изтекоха няколко месеца преди Мидж да усети, че е била изпързаляна. В резултат тя се държеше изключително предпазливо с Бриджит и я наричаше само моя „приятелка“, макар че липсата на изолация между етажите със сигурност я беше информирала за същинските ни отношения.

Мидж ми помогна да привлека вниманието на едно такси, изчака да се кача и ми пожела лек ден. Казах на шофьора да кара към хотел „Едмънтън“. Липсата на оживен трафик му позволи да се придвижва доста бързо, а аз потънах в сладка дрямка. Човекът ме събуди пред входа на хотела. Платих му и се насочих към основното фоайе, като с изненада установих, че се чувствам доста по-добре. Явно съм имал нужда именно от кратката десетминутна дрямка в таксито.

Мур ме пусна в апартамента едва след като ме огледа през шпионката, а последвалата забележка не се отличаваше кой знае колко от констатацията на Мидж.

— Исусе, приличаш на току-що изсрано лайно!

— Да ти го начукам, благодаря много — отвърнах с подходящата любезност. — Има ли кафе?

— Току-що го докараха.

Последва ме в дневната, където Честър отново беше окупирала писалището. Откъм спалнята на лейди Ейнсли-Хънтър се чуваше шум от течаща вода и аз кимнах по посока на вратата й. Това се оказа грешка, тъй като главоболието ми се върна с пълна сила — сякаш беше чакало някакъв знак, за да встъпи във владение на изтерзания ми организъм.

— Натали вътре ли е? — попитах.

— Разбира се — отвърна Мур, издърпа чашата от ръката ми и категорично се разпореди: — За тебе чай, приятелче!

— Предпочитам кафе.

— Чай казах! — повтори той с нетърпящ възражение тон, след което взе друга чаша, напълни я от втората кана върху количката и изстиска вътре сока от цял лимон.

— Забравих, че си британец — промърморих аз и понесох чашата към дивана. — Добро утро, Питър…

— Добро утро, Тинкърбел — отвърна Честър. — Изглеждаш като призрак.

— Изглеждам по-зле, отколкото се чувствам — поясних аз.

Мур нападна порция пържени яйца с наденичка, прибавяйки към тях и купичка овесена каша. При тази гледка стомахът ми направи отчаян опит да се скрие някъде зад черния ми дроб. Отместих очи точно в момента, в който вилицата се повдигаше към устата му.

— Днес ще е най-добре да ме няма в периметъра — промърморих. — Натали ще ме замести.

— Само мъдрият човек признава, че не може да върви напред — кимна Мур. — Въпреки това се изкушавам да ти предложа моментално да се изпаряваш оттук, да се прибереш у дома и хубавичко да се наспиш!

— Главата ми е наред, придвижвам се нормално — отвърнах. — Предлагам да се разменим с Натали само за днес, като аз ще поема грижата да те покривам от близко разстояние.

Мур ме огледа от горе до долу като старшина на рота, после неохотно кимна:

— Става. Но ако случайно се насочиш на юг, веднага докладвай!

— Слушам, старшина! — отвърнах аз и станах да си налея още една чаша чай. — Ще се залавяме ли за работа?

Мур кимна, избърса устните си със салфетка и отмести чинията.

— Фиона, би ли дошла насам?

Честър се прехвърли на дивана и показа лист с напечатан текст.

— Дневната програма на нейно благородие, господа — обяви тя.

На първо място беше участие в шоуто „Разговаряй Ню Йорк!“, определено за десет сутринта, но продуцентът бе помолил да я закараме най-късно в девет, за да може да хвърли едно око на въпросите, които ще й бъдат задавани. Следобедът в общи линии беше по-свободен — обяд със заместник-губернатора и екипа му в хотел „Четири сезона“, а в два и половина благотворително мероприятие на Международния Червен кръст в Скарсдейл. Имаше свободен прозорец до шест и половина, когато трябваше да говори в университета на Ню Йорк по темата за експлоатацията на детския труд. Лекцията трябваше да приключи в осем, но по всяка вероятност щеше да продължи по-дълго, тъй като нейно благородие със сигурност щеше да отговаря и на въпроси. А след това беше обещала да пийне едно питие в студентска компания — в някоя от тамошните кръчми. Пардон, барове…

Ние с Мур слушахме мълчаливо, свели очи към собствените си екземпляри от програмата.

— Това в Скарсдейл е нещо ново — подхвърлих аз.

— Беше прибавено снощи след вечеря — поясни Честър. — Поканата й беше връчена лично малко преди да си тръгнем.

— Проверката показа, че всичко е наред — обади се Мур.

— Проблемът е в часа — поклатих глава аз. — Придвижването от обяда в центъра до Скарсдейл ще отнеме час, а може би и повече. При условие че няма задръствания.

— Но е възможно, нали?

— Само ако хапне съвсем набързо.

— Е, би могла да си позволи и известно закъснение — подхвърли Честър.

— Ще говоря с Дейл — реших аз. — Ще оттегля възраженията си, ако той открие подходящ маршрут.

— Съгласен съм — кимна Мур. — Имаш ли представа за квартала около университета, където евентуално ще се пие по едно питие?

— Харесвам един бар, който се намира съвсем близо. Казва се „Каменната врана“, малък е и има само един вход — откъм Четвърта улица. Вечер обикновено е пълен, но има една вътрешна зала, която е удобна за охрана. Вътре има маса за билярд, няколко сепарета и дъска за дартс. Добро място, бяхме там преди малко повече от седмица…

— Как ще процедираш с гостите на въпросното мероприятие?

— Бихме могли да ги претърсим — отвърнах след кратко колебание.

— Нейно благородие ще бъде против — поклати глава Честър. — Ще присъстват предимно активисти на „Заедно сега“, а тя много държи на тях и едва ли ще позволи да ги обиждат.

Хвърлих поглед към Мур, после свих рамене:

— Е, можем да се задоволим и само с наблюдение.

— Хубаво — прие той. — Друго?

— Засега това е всичко.

Мур хвърли поглед на ролекса, който се поклащаше на китката му.

— Моят показва шест и двадесет и три.

Погледнах собствения си часовник и кимнах:

— Моят също.

— Колко време ще ни отнеме пътуването до студиото?

— Около половин час. За щастие то се намира в Уест Сайд, а дотам има доста добри комуникации.

— Значи излизаме в осем и тридесет.

Честър ни огледа за евентуални възражения, после стана и се насочи към спалнята на лейди Ейнсли-Хънтър, за да я информира за програмата. Аз пристъпих към телефона на писалището и набрах клетъчния на Дейл. Той вдигна веднага и аз му предадох информацията за Скарсдейл.

— Ясно, сядам да очертая възможните маршрути — отвърна той, приемайки промяната изненадващо кротко. — Друго има ли?

— Промяна в ротацията. Днес Натали ще поеме периметъра, а аз ще покривам Мур и лейди Ейнсли-Хънтър.

— Ще предам на Кори — обеща Дейл. — Кога ни искате там?

— В осем без четвърт. Обадете се по радиото веднага щом заемете позиция.

Оставих слушалката, опразних чашата си и за трети път я напълних с горещ чай.

— Прав беше, чаят наистина помага — подхвърлих на Мур.

— Възстановителната сила на зеленото питие — кимна той и хвърли поглед към вратата на лейди Ейнсли-Хънтър, сякаш да провери дали е затворена. — Някакви новини по линия на Кийт?

Разкъсах със зъби една опаковка мед, изплюх станиола и казах:

— В момента Бриджит и специален агент Фаулър се намират в Ню Джърси. Вчера сутринта Джоузеф Кийт (или някой, който използва неговата виза-карта) си е купил костюм от търговския център в близост до Шосе 17.

— Костюм ли?

— Да, костюм с жилетка, тъмносин на цвят. Плюс две официални ризи, три вратовръзки, кутия памучни кърпички, официални обувки в тъмночервен цвят и комплект ръкавели.

— Доста добре облечен нападател — извъртя очи Мур.

— Не забравяй, че са били женени — подхвърлих аз.

— Кой е бил женен? — попита лейди Ейнсли-Хънтър.

Беше се изправила на прага на стаята си, зад нея надничаха физиономиите на Натали и Честър. Облеклото й се състоеше от бяло поло без ръкави и панталон от фина коприна в цвят на прясно авокадо. По лицето й личеше умело положен грим, косата й беше сресана. На ушите й имаше две малки перлички, изящно колие от техни посестрими се поклащаше на шията. Краката й бяха боси.

Очите на британската благородница очаквателно се местеха от моето лице към това на Мур и обратно. Никой от нас не отговори и на устните й изплува усмивка.

— В такъв случай се разберете кой ще ми разкаже за нападателя.

 

— Вече дванадесет години се вслушвам в това, което хората говорят зад гърба ми — подхвърли лейди Ейнсли-Хънтър. — Родена съм в такова общество, продължавам да живея в него. И трябва да ви кажа, че съм доста добра — иначе не бих оцеляла в това подчертано класово общество.

Седеше на ръба на леглото и обуваше бели памучни чорапи, които изглеждаха смайващо неподходящи за тоалета й. Аз се бях настанил на един стол до тоалетката. Бяхме сами — другите бяха останали в дневната в очакване на втората закуска — която беше предназначена за нейно благородие и Натали.

— Вие с Робърт не искате да ме безпокоите с неща, които са извън контрол — подхвърли тя. — Предполагам, че трябва да съм обидена или ядосана… И съм, до известна степен…

— Значи добре го прикривате — промърморих аз.

— Още нещо, което бях принудена да овладея в най-ранна възраст — кимна с въздишка тя, полегна назад с вдигнати крака и започна да издърпва чорапите си. — Опасен ли е този тип?

— Вероятно.

Тя облиза устни и отново въздъхна. После леко сви рамене.

— Е, хубаво…

— Това е най-равнодушният отговор, който съм чувал от клиент.

— Не познавате отблизо благородническото съсловие, нали?

— Не — признах аз.

— Жените, с които съм израснала и ходила на училище — жените на моя възраст, — единодушно ме считат за жалка… В смисъл че съм достойна за съжалението им.

Засмя се на озадачената ми физиономия, но в смеха й имаше горчивина.

— Деветдесет процента от тях имат анорексия или някакво друго заболяване, свързано с храненето — продължи дамата. — За тях значение имат единствено външният вид, статутът и намирането на подходящ съпруг. Това са жени, които използват цялата година в подготовка за Сезона: избират облеклото си, правят списъци на хората, които ще поканят, с които ще благоволят да говорят…

— Това тъпо ли е?

— Никак не е тъпо, особено ако сте част от системата — поклати глава тя. — По-скоро е култура. — Свали краката си и се наведе към черните ботушки до леглото. — Когато бях на девет години, баща ми ме заведе в Тайланд. По онова време той работеше във Форийн Офис, откъдето го бяха изпратили на обиколка за установяване на фактите. Страшно дълго му се молих да ме вземе със себе си и той най-сетне се съгласи. По време на обиколката се запознах с малко тайландско момиченце — моя възраст или с година-две по-голямо. Беше много сладка, държеше се адски добре. Играехме си край хотелския басейн. Тя носеше черен бански костюм, който в моите очи изглеждаше доста строг, защото нямаше никакви украшения… Един ден край басейна се появиха двама мъже. Единият беше тайландец, а другият бял. Реших, че тайландецът е бащата на приятелката ми. Тя тръгна с него, а аз останах при басейна…

Младата жена замълча, спусна крачола на панталона си над ботуша и го приглади с длани.

— Нали знаете, че малчуганите могат да се занимават часове наред с нещо, което им е приятно? Да играят с една и съща играчка, да четат и препрочитат една и съща книжка с приказки…

Кимнах в съгласие.

— В северните части на Англия, където съм отраснала, е доста хладно дори през лятото — продължи тя и посегна към другия ботуш. — Там никой не плува за удоволствие, а само ако някой друг падне във водите на езерото. Вероятно по тази причина аз непрекъснато влизах и излизах от онзи басейн… И когато момичето се върна, пак бях вътре. Тя беше толкова щастлива да ме види отново, че скочи във водата, за да си играем… Но в мига, в който тялото й се потопи, някъде от нея шурна кръв. Оказа се, че идва измежду краката й, но до този момент е била скрита от черния бански… Тя се разплака…

Очите на лейди Ейнсли-Хънтър останаха заковани в ботуша.

— Дойде някакъв служител и я извади от басейна. Помислих, че ще повика лекар, но вместо това той започна да й крещи. Появи се и мъжът, когото бях помислила за баща й. Двамата започнаха да си крещят и да се обиждат, а моята приятелка стоеше между тях. Служителят я разтърсваше, а водата от мокрия бански се смесваше с кръвта и се стичаше по краката й. Тя продължаваше да плаче…

После си тръгнаха. Всъщност принудиха ги да си тръгнат. Мъжът, когото мислех за баща й, буквално я влачеше след себе си. Никак не приличаше на любящ родител…

После се появи собственият ми баща и аз му разказах случката. Щеше ми се да разбера къде са отвели приятелката ми. В този хотел щяхме да останем още три-четири дни и аз исках да си играя с нея. Баща ми отиде да говори с отговорника за басейна, а когато се върна, имаше вид на човек, който е глътнал нещо лютиво и остро и му се повръща от него…

Лейди Ейнсли-Хънтър обу и втория ботуш, изправи се и потропа с крака, сякаш да се увери, че токчетата не й убиват. После вдигна ръка и приглади косата си.

— Започнах да го разпитвам къде е отишло момичето, какво се е случило, ще мога ли отново да си играя с нея. Сега вече съм достатъчно възрастна, за да разбера колко му е било трудно, но тогава си мислех, че той просто не желае да задоволи любопитството ми. В крайна сметка той изгуби търпение, седна срещу мен и каза, че повече няма да я видя. Попитах защо, да не би да е болна, дори умряла… Нали бях видяла как изтича кръвта й? Баща ми беше доста сдържан човек, знаете… Беше в състояние да демонстрира и доста горещи страсти, но само когато му изнася. По принцип рядко показваше емоциите си. В онзи момент обаче забелязах сълзи в очите му. Протегна ръце да ме прегърне и тихо промълви, че на света има много злини, но най-лошите са тези, които се причиняват на деца… И ми обясни същността на злината, на която бях станала свидетел…

До слуха ми достигна мелодичният звънец на входната врата. Лейди Ейнсли-Хънтър наведе глава и също се ослуша. Равномерно потракване подсказа, че се е появила поредната количка с храна, а същото потракване, но с една октава по-високо, съпроводи оттеглянето на предишната, вече празна. Младата дама въздъхна, погледна се в огледалото и срещна очите ми.

— Не мога да си представя по-важна работа от тази, която върша — заговори на отражението ми тя. — Някой може би ще каже, че това е проява на арогантност, но искрено вярвам, че спасяването на децата е най-важното нещо на света. Това е каузата, на която съм обрекла живота си и която никога няма да загърбя!

После се обърна с лице към мен.

— Зная много добре, че и вие, и Робърт, сте дълбоко обезпокоени от този Кийт. Но за мен това означава само едно: че парите, които харча за охрана, си струват до последния цент. Кийт не ме интересува. Напълно откровено ви казвам, че той е без всякакво значение за мен, тъй като имам далеч по-важни грижи…

Гласът й заглъхна, очите й изпитателно пробягаха по лицето ми. Явно искаше да отгатне дали вниквам в казаното, дали разбирам защо го казва.

— Добре — кимнах аз.

Тя също кимна и свали жакета си от облегалката на стола. И той беше от същата фина коприна като панталона, в същия пастелнозелен цвят.

— А сега искам закуската си — обяви дамата.

 

Продуцентът на „Разговаряй, Ню Йорк!“ Джордан Палмето ни посрещна на прага на гримьорната и с видимо удоволствие наблюдаваше проверката, на която двамата с Мур подложихме помещенията и свързаните с тях коридори. След това поздрави лейди Ейнсли-Хънтър и направи опит да й подари голяма кошница с плодове и различни видове сирене. Но Мур му я отне още преди дамата да протегне ръка, след това пусна една кретенска усмивка и обяви, че умира от глад — горе-долу дискретен, но грубичък начин да покаже, че иска да я провери преди да я връчи на клиентката си.

После нейно благородие беше настанена пред огледалото за гримиране и Палмето започна преглед на въпросите, които щяха да й бъдат зададени в ефир. Честър се настани до тях, готова да помогне. Нашата клиентка беше първият гост в предаването, след нея бяха поканени нашумял комедиен актьор и авторът на новата, написана специално за него пиеса, чиято премиера предстоеше през есента.

— Всъщност никой не е чувал за него — призна Палмето. — Ако интервюто с вас се проточи, той автоматично отпада…

— Какво пише? — разсеяно попита лейди Ейнсли-Хънтър.

— Книги — отвърна Палмето.

Аз заех позиция до вратата на гримьорната, а Мур тръгна да обиколи района. Слушах по радиостанцията кратките реплики между него и Натали за разположението на ложите и местата за обикновената публика. Дейл остана при колите, като едновременно с това наглеждаше и задния вход. Кори зае позиция във фоайето със задача да оглежда хората, които вече започнаха да прииждат. Студиото разполагаше с двеста двадесет и осем места, които щяха да бъдат напълно заети — без значение дали от хора, които действително искат да присъстват на шоуто, или от случайни минувачи, подбрани направо от улицата.

— Ще си поговоря още веднъж с онези квадратни значки — прозвуча гласът на Натали. — Искам да съм сигурна, че знаят как се действа по план.

Всички останали потвърдихме приемането на тази информация, после гласът на Кори обяви:

— Вратите се отварят след пет минути.

Нови потвърждения.

Палмето приключи с нейно превъзходителство. Изглежда всичко беше минало добре, защото тя се смееше. Преди да напусне помещението, той спря пред мен и подхвърли:

— Кодиак, нали?

— Аха — отвърнах аз и мигновено обмислих какво да правя, ако ми протегне ръка. В случай че я поема, една от собствените ми ръце щеше да се окаже заета, а ако откажа — ще изглеждам грубиян. В крайна сметка реших, че обстановката е достатъчно спокойна, за да проявя любезност. Стиснах ръката му и се усмихнах: — Радвам се да се запознаем.

— За мен е удоволствие — отвърна онзи и ме дари със същата широка усмивка. — Какво ще кажете, ако ви поканя да участвате в шоуто заедно с колегите си? Някъде през следващата седмица? Можем да запълним цялото предаване само с вас. Ще си поговорим за работата ви, за охраната на популярни личности като Скай Ван Брандт, ей такива неща… Бихме могли да поканим дори и онази журналистка, дето е написала книга за вас… Какво ще кажете?

— През целия месец сме заети.

Усмивката в стил „гъделичкай знаменитостите“ изобщо не помръкна.

— Няма проблем — промърмори той. — Оставете ми визитката си. Ще се обадя, ще се разберем…

— Добре — излъгах аз.

Той отново ми протегна ръка и аз я поех. Нямаше как, просто защото вече го бях направил веднъж. Изпратих го до вратата, затворих след него и се обърнах. Лейди Ейнсли-Хънтър подхвърли нещо на Честър и фризьорката. И двете жени се засмяха. Фризьорката беше висока и слаба жена с посивели коси, която беше затъкнала зад ухото си дълга цигара.

— Тинкърбел — повика ме гласът на Дейл, — две от „изгубените момчета“ искат да те видят.

— Задръж така — рекох, натиснах бутона за смяна на линиите и добавих: — Хук, провери номер шест!

— Прието, да проверя номер шест — повтори Мур. — Ще отнеме около минута.

Честър и нейно благородие се обърнаха да ме погледнат.

— Нищо сериозно — успокоих ги аз. — Мур ще ме замести за малко, тъй като се налага да изляза.

— А какво означава проверката на номер шест? — попита Честър.

— Кодирано послание, нищо повече — усмихнах се в отговор. — Означава, че се налага да изляза навън. Но това няма да стане ясно на онзи, който случайно или нарочно ни подслушва.

Фризьорката приключи и аз я изпратих до вратата. В същия момент се появи Мур, а аз излязох и тръгнах по дългия коридор към задния изход, разминавайки се с двама от вътрешната охрана. Спрях колкото да се уверя, че са наясно с плана на операцията.

— Знаем какво търсим — обади се по-младият от тях. — Все пак имаме известен опит в тая работа…

— Докажете го.

— Това, че не сме прочути, не означава, че не си гледаме работата — оплака се другият.

Имаше ръце и рамене на човек, който прекарва времето си в залата за вдигане на тежести, но явно пренебрегва всичко, което се намира от кръста надолу, а може би и от шията нагоре.

Усмихнах се, благодарих им за помощта и продължих пътя си. Бриджит и Фаулър стояха до паркираните коли в компанията на Дейл. В мига, в който ме зърна, на лицето й се изписа загриженост.

— Ти си болен!

— И ядосан! — добавих аз. — Дейл, влез вътре и се погрижи да смениш двойката, която охранява коридора. И двамата имат психологически проблеми.

Дейл изпъна рамене и пропука с кокалчетата на пръстите си, сякаш му предстоеше здрав пердах.

— Сега ще стана лош! — изръмжа той заплашително.

Обърнах му гръб и насочих вниманието си към Бриджит и Фаулър.

— Кийт не е ли в Нюарк?

— Проследихме го до един мотел на „Бест Уестърн“ в Нияк — каза Фаулър. — Снощи е бил там, сутринта е платил сметката си и е напуснал. Изпуснахме го за един час. Разпознаха го, но нищо не знаем за транспортното му средство и посоката, в която се е отправил. Не е водил телефонни разговори, не е забравил нищо.

— Но вие двамата сте тук — подхвърлих очаквателно аз.

Бриджит докосна челото ми с опакото на дланта си, а аз ядно се дръпнах назад.

— Имаш температура — установи тя.

— Добре съм. Защо сте тук?

— Защото съществува вероятност и Кийт да е тръгнал насам — отвърна Бриджит, а след това се втренчи в мен с такава настойчивост, сякаш очакваше да засече вируса, който препускаше из кръвоносната ми система. — А и нямаме представа къде другаде да го търсим.

— Освен това и двамата сме фенове на това шоу — добави Скот. — Къде да заемем позиция?

— Ами… Заобиколете отпред и питайте Кори. Два чифта очи в повече няма да са излишни.

Вратата зад нас се отвори и Дейл изскочи навън.

— Готово — докладва с усмивка той. — Говорих с Палмето и той прати двамата умници да охраняват аварийния изход на студиото.

Кимнах, включих радиостанцията и съобщих на Кори, че му изпращам „изгубените момчета“. Всички постове потвърдиха новината и Скот и Бриджит ме последваха във вътрешността на сградата. В коридора имаше нов пазач, който вдигна брошурата с инструкциите над главата си в момента, в който ни видя.

— Благодаря — кимнах аз.

Пазачът изсумтя.

Разделихме се пред гримьорната. Скот и Бриджит продължиха към главния вход, но едва след като тя стисна ръката ми и ме дари с още една целувка.

— Мидж пита още ли сме приятели — информирах я аз.

— Още сме приятели — кимна тя.

— Питам, за да знам какво да й кажа.

— Тая шантава кучка иска да ти бръкне в гащите. Ако довечера дойда да спя при теб, със сигурност ще я гръмна!

— Откъде знаеш, че преследва мен? Може би се интересува дали ти си свободна…

— Няма начин — тръсна глава тя. — Къдриците й са единственото нещо, което не е праволинейно!

 

В девет нула-нула Натали се включи в ефир, за да съобщи, че входните врати са широко отворени. Петнадесет минути по-късно при нас се появи асистент-режисьорът, който кротко ни огледа и каза, че ако нейно благородие желае, вече може да се придвижи към кулисите.

Отново включих радиостанцията си.

— Уенди и Питър на пост номер две.

Потвържденията пристигнаха в обичайния ред и ние тръгнахме по коридора към сцената. Декорите пресъздаваха атмосферата в просторен хол на модерен мезонет. За фон служеше фалшива панорама на Манхатън. Шумът на публиката долиташе доста приглушено, но въпреки това си личеше, че залата е пълна. Спряхме встрани, за да не пречим. Сценичните работници шетаха напред-назад под зоркия поглед на Палмето, който най-сетне кимна в знак на задоволство и се насочи към мястото си непосредствено до сцената.

— Дали ще ме представят на водещите? — обади се лейди Ейнсли-Хънтър.

— Това е американска телевизия — поклатих глава аз. — Което предполага, че вече се познавате.

— Така ли работят наистина?

— Не съм сигурен, защото рядко гледам телевизия…

— А това шоу гледал ли сте?

Кимнах утвърдително.

— И?

Трябваше ми цяла минута, за да измисля отговор.

— Ще стигнете до изключително широка аудитория.

— О, Господи! Това не е хубаво, нали?

— Зависи дали си падате по изкуствени цветя на масата и модни диети.

Лампите в студиото угаснаха едновременно с включването на прожекторите, осветяващи сцената. Публиката започна да ръкопляска, от противоположната страна се появиха мъж и жена, които трябваше да са водещите. Бяха добре облечени и силно гримирани, в ръцете си държаха високи порцеланови чаши, вероятно пълни с кафе. И двамата бяха бели, изключително приятелски настроени към публиката и я засипаха с обещания за страхотно шоу. Побързаха да обявят, че днешната им „много специална гостенка“ лейди Ейнсли-Хънтър е член на кралското семейство и ще прекара с тях един пълен час. Аплодисментите избухнаха с нова сила. С крайчеца на окото си видях как нейно благородие се усмихва и поклаща глава. Водещите продължиха с представянето на другите гости, споменаха и името на писателя, чието отпадане явно не беше решено окончателно.

После сценографът обяви една минута до ефир. Всички заеха местата си, осветлението отново се смени. Тонколоните бяха включени, гласът на говорителя обяви темата на предаването и в общи линии повтори това, което вече бяха обявили водещите. На няколко сантиметра от рамото ми светна надпис „на живо“ и публиката пощуря.

 

Изправени плътно до декорите, Честър и аз гледахме какво става. От другата страна на сцената виждах фигурата на Мур, който внимателно наблюдаваше залата. Радиообмен почти липсваше. От време на време Натали, Кори или Мур докладваха за някакво движение, но всичко беше в рамките на нормалното.

Лейди Ейнсли-Хънтър излезе на сцената веднага след първото прекъсване за реклами и беше посрещната с оглушителни ръкопляскания. Изправи се в средата, огледа залата и леко кимна с глава. Водещите започнаха с очакваните комплименти и общи въпроси, на които тя отговори изискано, с добре премерена самоирония. След две минути преминаха върху същността на нещата и тя обясни защо е в Ню Йорк. Каза няколко общи думи за дейността на „Заедно сега“ в защита на бездомните деца по света, които бяха придружени от видеоматериал за бедственото положение на децата в Централна Америка. Публиката реагира със съответните звуци, изразяващи симпатия. Когато клипът свърши, върху екрана на монитора се изписаха пощенски и интернет адреси на „Заедно сега“ и започна поредният рекламен блок. После на сцената се появи комикът, който пусна няколко стандартни фрази и се присъедини към групичката около масата. Оттам подхвърли една-две шегички за британците, които бяха посрещнати с аплодисментите на публиката и благосклонната усмивка на лейди Ейнсли-Хънтър. След поредния рекламен блок дойде ред и на писателя, който каза няколко думи за книгата си. Тя се оказа готварска и всички участници се струпаха в импровизираната кухня, за да приготвят някакви нискокалорични сладки и да се забавляват.

На финала водещите се разтопиха от благодарности, обещаха утрешното шоу да бъде точно толкова фантастично, колкото и днешното и на фона на музиката се оттеглиха. Публиката ликуваше, вероятно защото хареса това, което й беше предложено. А може би се радваше, че шоуто е свършило.

Мур прекоси сцената и зае позиция до мен. Лейди Ейнсли-Хънтър напусна ярко осветената маса и дойде при нас. Тръгнахме по коридора към стаята със зелените тапети. Аз бях пръв, а Честър завършваше процесията. За част от секундата зърнах лицето на клиентката ни отблизо. Беше леко изпотено от горещината на прожекторите.

— Бих пийнала малко вода — обади се тя, когато спряхме пред вратата. — Не знам защо ни набутват в тази сауна, а предлагат само кафе!

— Ще ви донесем малко вода преди да тръгнем — отвърнах аз, отворих вратата на гримьорната и се озовах очи в очи с Джоузеф Кийт. Панталоните на новия тъмносин костюм бяха смъкнати около глезените му, пенисът му стърчеше в ръката му, подложен на енергична ръчна стимулация. Лампичките около огледалото за гримиране хвърляха ярка светлина и върху най-незначителните подробности — включително и следи от предишен климакс.

Синята вратовръзка беше преметната през лявото му рамо, под нея беше провиснала ламинирана карта. Осъзнах, че това е пропуск за влизане зад кулисите, едновременно с още един факт — беше донесъл букет цветя, кутия шоколадови бонбони и нещо, което наподобяваше къс меч. Всичко това беше поставено на ниската масичка пред него.

— Мамка му! — изругах аз и натиснах бутона в лявата си длан. Със свободната си ръка сграбчих лейди Ейнсли-Хънтър, изблъсках я обратно в коридора и я прикрих с тялото си.

Честър нададе сподавен вик — по-скоро на изненада, отколкото на ужас. В следващия миг Мур се стрелна покрай нас. Кийт бе прекъснал мастурбацията и протягаше ръце напред. Не стана ясно дали иска да вдигне меча или кутията с бонбони, но в крайна сметка това се оказа без значение, защото рамото на Мур се заби в гърдите му и го отхвърли към стената срещу огледалото, едната му ръка го сграбчи за косата, а другата рязко изви дясната му китка. Кийт изкрещя от болка, но Мур го укроти с рязко завъртане и силен удар на главата в стената.

Това беше всичко, което успях да видя, тъй като вече се бях отделил с лейди Ейнсли-Хънтър и я повлякох по коридора към изхода. С ново включване в ефир уведомих екипа, че се евакуираме, и наредих на Дейл да запали мотора и да очаква появата на Тинкърбел и Уенди. Потвържденията се смесиха в слушалката ми. В момента, в който достигнахме изхода, иззад ъгъла изскочи Натали, стрелна се към мерцедеса и отвори задната врата. Дейл беше запалил двигателя и чакаше. Малката тълпа любители на автографи се люшна към нас, но после изведнъж се закова на място. Хората очевидно усетиха, че не присъстват на баналното оттегляне на звезда, участвала в телевизионно шоу. Качих се пръв, издърпвайки нейно благородие след себе си. Натали я затапи от другата страна и колата рязко потегли.

— Врагът е повален — обади се по радиостанцията Мур. — Повален и обезвреден. Къде е Уенди?

— В компанията на Тинк и Смий — включих се аз. — Тими ни води обратно към колибата. Предлагам ти и Питър да се обедините със „загубените момчета“ и да се оправите с врага.

— Прието. Предлагам Джон да те посрещне пред колибата и да отключи вратата.

— Прието, край — рекох аз и натиснах бутона за изключване. Обърнах се към Дейл и добавих: — Карай по заобиколния път.

— Вече съм на него — отвърна той.

Лейди Ейнсли-Хънтър седеше приведена напред, с ръце пред устата си. Натали я потупваше по гърба, на лицето й се беше запечатало изражение на дълбока загриженост. Първата ми мисъл беше, че дамата отново драйфа, но после забелязах усмивката на Натали над гърба на клиентката и бавно осъзнах, че до слуха ми достигат не вопли, а смях.

— Какво, по дяволите, се случи в онази гримьорна? — попита Натали.

Лейди Ейнсли-Хънтър направи опит да обясни, но отново се задави от смях.

— Кийт лъскаше бастуна — кратко рекох аз.

Натали зяпна от изненада, а Дейв зад волана изведнъж започна да кашля.

— Беше с костюм и вратовръзка, носеше и цветя! — успя да се включи лейди Ейнсли-Хънтър. — Знам, че не е смешно, но… Всъщност не успях да видя почти нищо, защото Атикъс ме залепи за стената, а Робърт се стрелна напред. Чу се страхотен трясък и горкият човечец се оказа размазан за стената, а гащите му така и си останаха около глезените…

Ръката й отново покри устата, разнесе се нов кикот.

— Имаше и оръжие — уведомих Натали.

— Така ли?

— Меч.

— Господи! Предполагам, че това е символ.

— В какъв смисъл?

— В древна Шумерия са имали мечове, нали?

— Имали са — признах аз.

Нейно благородие се отпусна в седалката и това ми позволи да протегна ръка и да закопчая колана й. Тя ме изчака да свърша с развеселено изражение на лицето, а след това попита:

— Какво правим в момента?

— Прибираме ви в хотела.

— Но защо, Атикъс? Инцидентът приключи, при това окончателно! Господин Кийт едва ли ще се отърве от компанията на Робърт, а аз съм в отлична форма. Изобщо не ми се прибира в този хотел!

— Става въпрос за извънредно произшествие — намеси се Натали. — Ние сме длъжни да ви приберем на безопасно място и да изчакаме по-нататъшния развой на събитията. Даваме на Кори нужното време да стигне до хотела преди нас и да провери дали в апартамента не ни чака друга изненада. Кийт може да е само примамка.

— Примамка?

Натали се наведе и ми хвърли кратък предупредителен поглед. После каза:

— Може би не само той проявява интерес към вас.

Антония Ейнсли-Хънтър насочи вниманието си изцяло към мен.

— Какво не сте ми казали?

— Кийт не е единствената потенциална заплаха. Нямаме основание да мислим, че се готви нещо друго, но не е излишно да внимаваме.

Тя понечи да попита още нещо, после се облегна назад и само кимна с глава. След малко отново избухна в смях.

— Колко труд, Господи! И за какво? Само за да ми покаже малкия си меч…

 

Дейл въртя из центъра, докато Кори се обади и ни увери, че апартаментът е проверен и всичко е под контрол. В отговор Натали го увери, че след пет до десет минути ще бъдем там. Когато се добрахме до „Едмънтън“, всички слязохме пред главния вход. Аз и Натали бързо преведохме през фоайето лейди Ейнсли-Хънтър до служебния асансьор. Изчаках кабината да пристигне и натиснах бутона за предаване.

— Уенди се качва.

— Колибата е готова — отговори Кори.

Влязохме в кабината. Направих знак на дамата да застане в дъното, а Натали натисна копчето. Очите ми оглеждаха коридора до момента, в който вратата се затвори и асансьорът потегли.

— След всичко това вероятно ще закъснея за приема, нали? — обади се лейди Ейнсли-Хънтър.

Натали ме погледна.

— Не би трябвало да го отменяте, но…

Млъкнах, защото кабината спря толкова рязко, че клиентката загуби равновесие и политна в прегръдките ми.

— Мръсно копеле! — процеди Натали и извади пистолета си.

Побързах да сторя същото, после бутнах нейно благородие в ъгъла и я прикрих с гърба си. Включих предавателя и отворих уста да обявя тревога, но в слушалката изригна огромен вулкан от статично електричество, който заплашваше да ми разцепи черепа от ухо до ухо.

— Заглушават ни — уведомих Натали аз.

Тя отвори уста и отново започна да ругае, но аз изобщо не я чух, тъй като в същия миг се отвори аварийният люк на покрива на кабината. Миг преди светлините да угаснат успях да зърна гранатата, която падна на пода между нас, последвана от още една. После настъпи непрогледен мрак, който изведнъж експлодира в бяло. Ослепителната светлина дойде миг след детонацията. Грохотът беше невъобразим. Дезориентацията ми беше пълна, ушите ми се изпълниха с ехо и пронизваща болка. Усетих ръцете на Антония на гърба си, усетих ноктите й, докато бавно се свличах. Вероятно крещеше, но аз не бях в състояние да чуя каквото и да било.

После избухнаха пламъците и хищно се протегнаха към очите, дробовете и кожата ми. С последните остатъци от разума си разбрах, че това е взривът на втората граната. Нещо тежко се стовари на пода, цялата кабина се разтърси. Ръцете на лейди Ейнсли-Хънтър ме прегърнаха през кръста, ноктите й се забиха в якето ми. В следващия миг вече ги нямаше.

Натали успя по някакъв начин да издърпа от колана си малкия, но надежден прожектор „Шуър-лайт“, с каквито бяха оборудвани всички членове на екипа. Лъчът му зашари, после бе блокиран от някакво движение. Кабината отново се разтърси, прожекторът падна на пода и за миг ме заслепи. След това се търкулна и освети лицето на Натали в мига, в който тялото й падаше. Изпод затворените й клепачи се лееха обилни сълзи, под носа и устата й блесна кървава слюнка. После фенерчето се завъртя още веднъж и освети един крак, който очевидно не принадлежеше на нейно благородие. Аз се оттласнах от пода и вдигнах пистолета, но в същия миг дясната ми ръка изтръпна от лакътя надолу и пръстите ми изпуснаха оръжието.

Не се предадох и продължих опитите си да стана. Търсех противник, който да атакувам, очи, които да избода, плът, която да захапя… Палката се стовари за втори път и аз отново се озовах на пода, а устата ми се напълни с кръв.

Прожекторът на Натали се беше търкулнал в ъгъла. На светлината му виждах дима, който бавно запълваше кабината. После някой ме хвана за косата и рязко дръпна. Главата ми бе пронизана от остра болка, очите ми се заковаха в кошмарните окръжности на главата на нещо, което приличаше на огромно блестящо черно насекомо. Изпод очилата за нощно виждане и противогаза долетя приглушеният глас на Драма:

— Вдигнеш ли тревога, тя е мъртва, Атикъс!

Гласът й беше задъхан и толкова тих, че трябваше да се напрегна, за да разбера думите.

— Ако след тридесет минути не се прибереш у дома, тя ще умре!

Понечих да кажа нещо, но от устата ми излетя дрезгаво грачене.

— И ти ми липсваше — каза Драма и пусна косата ми.

Последва силен ритник в лицето.