Грег Рука
Лична охрана (33)

7.

На следващата сутрин веднага след отварянето на банката изтеглих двайсет хиляди щатски долара в брой, а останалите пари прехвърлих с платежно нареждане. Закрих сметката и се върнах в Интерконтинентал, събрах багажа си и освободих стаята. В мъжката тоалетна на Гар дьо Корнаван успях да изхвърля беретата в един от контейнерите за боклук, а след това си купих билет втора класа за първия влак за Австрия. В самия край на перона открих телефонен автомат, който поиска щедра порция монети за привилегията да разговарям с Робърт Мур.

— Клайн — рекох аз, когато чух гласа му в слушалката.

— Как върви бизнесът, господин Клайн? — с интерес попита той.

— Доста съблазнително.

— О, радвам се да го чуя.

От тона му не успях да определя дали наистина се радва.

— Възнамерявам да правя бизнес и във Виена.

— Вече ми казахте. Открих една дама, която ще ви свърши много добра работа. Казва се Зигрид Колер, вече говорих с нея…

— Къде мога да я срещна?

— На Щефанплац има един бар, казва се „Оникс“. Отваря рано, още в девет. Идеално място за вашия бизнес. Госпожица Колер ще ви очаква там утре сутринта в десет без петнадесет.

— Как изглежда?

— В това отношение нямаш грижи, приятел — засмя се Мур. — Да й кажа ли, че започвате?

— Ще бъда там.

— Много добре. Желая ви успех в бизнеса, господин Клайн.

— Благодаря — отвърнах, но той вече беше затворил.

Проспах по-голямата част от пътя до Виена и това беше добре, защото буден щях да си хапя нервите от тревога. Жуно вече би трябвало да се е свързал с Оксфорд, или поне да е направил някакви опити в тази посока. Разбира се, той щеше да се нуждае от чисто технологично време, за да се свърже с работодателя си — най-вече за да се чуе където трябва, че иска спешно да говори с него. Приех най-неблагоприятното за мен развитие на нещата — че куражът на Жуно се е върнал почти едновременно със съзнанието му, а това означаваше само едно: Оксфорд вече знае, че е бил ограбен, или съвсем скоро ще научи.

Какво можеше да се очаква оттук нататък? Едва ли ще му е необходимо много време, за да проследи номера на сметката и да открие, че Денис Мърфи е получил депозит от двадесет и седем милиона долара, а още на следващата сутрин е изтеглил цялата сума. След още малко рутинна работа несъмнено ще открие къде съм отсядал, ще получи и подробно описание на външния ми вид. Дори ако веднага след обаждането на Жуно не е допускал моето участие в кражбата, физическото описание ще прогони и последните му съмнения.

Важният въпрос сега беше колко време ще му отнеме всичко това? До този момент бях действал с презумпцията, че Оксфорд все още е в САЩ, най-вероятно в Ню Йорк, и може би вече стеснява кръга си около Маува. Дали тази кражба ще успее да го забави? Дали ще реши да прекрати лова, за да отлети до Женева и да се заеме с разследване на кражбата? Или директно ще предположи, че тя е мое дело? Няма ли да стигне до заключението, че и Алена е с мен?

Това последното ми даваше най-големи надежди — ако Оксфорд приеме, че кражбата е наше общо дело, ще реши, че и двамата се намираме в Европа. Този ход на мисли без съмнение щеше го накара да напусне Щатите и ако имах късмет, може би щях да излитам за дома точно в момента, в който той се приземява в Женева…

Но само ако имах късмет.

Нещо, което не изглеждаше особено вероятно. Ако Грейси и Боулс все още поддържаха контакт с него, той изобщо нямаше да напусне Щатите, а просто щеше да ги помоли да направят съответните проверки. При техните възможности това означаваше, че той ще знае името на крадеца още преди да съм се приземил на летище Кенеди. При тези обстоятелства малко или повече ще се върнем на изходни позиции, с леко предимство на моя страна.

В крайна сметка аз държах парите му и пет пари не давах колко голям и опитен професионалист е Оксфорд. Една сума от близо тридесет милиона долара при всички случаи ще го накара да промени тактиката, а може би и цялостните си планове.

Тези мисли ми донесоха известно успокоение, но то се стопи веднага щом помислих за Алена и си представих как измерва времето, за което преодолява онези стълби в Маува…

Виенският „Хилтън“ се оказа точно срещу гарата. Прекосих уличното платно и се регистрирах, използвайки документите за самоличност на Клайн. Етажът за непушачи се оказа изцяло ангажиран и аз се озовах в една стая с огромно легло, която беше изненадващо далеч от стандартите на „Хилтън“ — най-вече по отношение на обзавеждането, пропито от застояла миризма на цигарен дим и изветрели ароматизатори. Хвърлих саковете на леглото, смених дрехите си и слязох във фитнес-центъра на хотела. Останах там цели четири часа и сам се учудих на енергията си. Никога не бях допускал, че притокът на адреналин може да трае толкова продължително време.

Вечерта прекарах в стаята си. Поръчах храна от румсървиса и гледах австрийска телевизия, която по неизвестни причини ми се стори странна и някак тревожна. Заспах рано, но по някое време се събудих и изпитах чувството, че в стаята ми има някой. Останах по гръб, опитвайки се да контролирам дишането си, да звуча така, сякаш продължавам да спя и сънувам. В същото време напрягах всички сетива в опит да засека точното местоположение на невидимия пришълец. Обичайните хотелски шумове се превърнаха в далечно драскане, някъде откъм ъгъла между прозореца и вратата се разнесе пропукване — сякаш непознатият прехвърляше тежестта на тялото си от единия на другия крак, правейки отчаяни опити да остане неподвижен…

Нямаше нищо друго. Никакъв шум. Страхът бавно се плъзна по тялото ми. В продължение на няколко минути правех отчаяни опити да запазя спокойствие, но в крайна сметка не издържах и преминах към трескави действия. Скочих от леглото и заех такава позиция, че то да остане между мен и нападателя. После грабнах радиочасовника от нощното шкафче, приклекнах и с всичка сила го запратих към ъгъла. Изтекоха още няколко секунди, после предпазливо се надигнах.

Бях сам.

Включих нощната лампа и видях счупения часовник между телевизора и прозореца. Станах да проверя пространството зад завесата, уверих се, че прозорецът е затворен. Едва след това си дадох сметка, че се намирам на твърде висок етаж, за да очаквам посетители точно оттам. Вдигнах часовника и се опитах да го включа в контакта, но веднага открих, че бях успял да откъсна и кабела. Пуснах го в кошчето за боклук, в душата ми се бореха неудобство, притеснение и страх.

Изпих пълна чаша с вода от умивалника в банята, после се върнах в леглото. Сърцето ми се беше качило в гърлото.

Нищо чудно, че Алена имаше толкова много кошмари…

„Оникс“ се оказа американски бар — тоест австрийската версия на това, което би трябвало да представлява един американски бар. Вероятно точно по тази причина го отваряха още в девет сутринта. Намираше се на шестия етаж на сградата Хаас Хаус, едно ниво под заведение с наименование „До & Ко“, което се оказа суши ресторант. Помислих си, че цялата сграда на практика е един странен интеркултурен експеримент, превърнал се в пълен провал. От прозорците се разкриваше красива гледка към катедралата „Щефансдом“. Появих се в десет без двадесет и с изненада установих, че неколцина добре облечени мъже и жени вече се наслаждаваха на първите си коктейли за деня, като преобладаващи бяха мартини и „Блъди Мери“.

Взех си един портокалов сок и седнах на най-близката свободна маса. Минута по-късно столът насреща ми бе зает от една дама. В момента, в който вдигнах очи към нея, разбрах защо Мур ми беше казал да нямам грижи.

Годините й бяха доста над тридесет и може би наближаваха четиридесетте. Кожата й беше точно толкова тъмна, колкото тази на Мур, но беше съвършена като фино кадифе. Беше облечена в черни кожени панталони — от онези, които винаги са ме карали да се питам как всъщност успяват да ги обуят жените и дали не ги изстъргват, вместо да ги събуват. Нагоре носеше поло с цвят на засъхнала кръв, над което бе наметнала мъжко сако от туид.

— Господин Клайн? — попита тя на мелодичен немски с австрийски акцент, зад който можеше да се долови академичен английски.

— Госпожице Колер! — направих лек поклон аз. — Радвам се да ви видя.

— Робърт каза, че имате желание да ми платите много пари за нещо съвсем дребно — игриво подхвърли тя.

— Имам нужда от помощ за някои финансови операции.

— Защо тогава не сте в Швейцария? — вдигна вежди тя.

— Бях, но те не предлагат това, от което имам нужда. Искам да си открия сметка от типа шпарбух…

— Вероятно имате предвид пасбух — поправи ме тя.

— Знам само, че това е една много особена сметка — смънках аз.

Зигрид Колер протегна ръка към недокоснатия ми портокалов сок, поднесе го към устата си и отпи една глътка. Очите й пробягаха по лицето и фигурата ми, после се преместиха към бара и панорамата зад прозореца. Портокаловият сок бавно се върна на масата.

— Знам какво имате предвид — отвърна тя. — Няма да ми отнеме много време.

— Радвам се да го чуя.

Тя стана, оправи сакото си и ми се усмихна. Принудих се да я последвам към изхода под втренчените погледи на двама подранили любители на „кървавата Мери“. Изчаках да влезем в асансьора и й подадох двата плика, които извадих от джоба си. Тя ги разпредели в джобовете на мъжкото си сако — по един от двете страни.

— Във всеки има по десет хиляди долара — рекох. — Единият е за сметката, а другият за вас.

— Плащате ми предварително? — вдигна вежди Колер.

— Думата на Робърт е достатъчна гаранция за много хора…

— За мен също е напълно достатъчна — кимна тя. — Дайте ми време до обед. Къде ще се срещнем?

— Във фоайето на хотел „Хилтън“ — онзи, който е срещу централната гара…

Асансьорът спря и вратите безшумно се плъзнаха встрани.

— Точно по обед — повтори тя, след което всеки от нас пое по пътя си.

Резервирах си място за самолета, който излиташе в пет следобед за Хийтроу, защото имаше най-пряка връзка с презокеанския полет за летище Кенеди. После освободих стаята, оставих багажа си на съхранение при пиколото и излязох за кратка разходка из Виена. Тук беше по-студено от Женева и почти толкова чисто. Позяпах витрините, влязох в един антиквариат и купих на Ерика автоматична писалка, която се надявах да й хареса. В дванадесет и пет бях отново във фоайето на „Хилтън“. Зигрид Колер се беше настанила на едно от креслата с местен вестник в ръка. Отидох да си взема сака от пиколото и отново излязох навън. Тя ме последва на тротоара, изчака зеления светофар на известно разстояние зад мен и ме настигна пред входа на гарата.

— Изпуснахте си вестника, сър — промърмори чернокожата дама и тикна сгънатото издание в ръката ми.

— Благодаря! — кимнах аз.

— За нищо — дари ме с усмивка тя, обърна се и продължи надолу по улицата. Само миг по-късно направих крачка назад и излязох на тротоара, но от нея вече нямаше никаква следа.

В прегънатия вестник имаше плик, а в плика — пластмасова кредитна карта. Върху плика беше изписано името на някаква банка, плюс четирицифрено число — вероятно ПИН-кодът на картата. Изхвърлих вестника в кошчето за боклук, тикнах картата в портфейла си и наредих на първия шофьор, който реагира на вдигнатата ми ръка, да кара към банката, изписана върху плика.

Припомних си обясненията на Алена за предимствата на сметката от типа шпарбух. В Швейцария анонимните банкови сметки са разрешени, но за сметка на това достъпът до тях е сравнително лесен — включително и по начина, по който аз получих такъв достъп от мосьо Лоран Жуно. Докато тази австрийска сметка е далеч по-сигурна, защото аз като неин титуляр оставам анонимен, но реалното теглене на пари става едва след тройна проверка. Достъп се получава след проверка на самоличността и вкарването на ПИН-кода, но в допълнение трябва да се използва и съответната карта. А картите, както е известно, е почти невъзможно да бъдат фалшифицирани. Те са създадени от „Моторола“ и съдържат специален трансмитер, който действа в определен периметър около банката майка и получава от нея специален, надеждно зашифрован код за достъп. Недоброжелателят може да се добере до номера на сметката и ПИН-кода, но ако не притежава съответната карта, банковите компютри моментално блокират трансакцията.

На практика картата е равносилна на парите, вкарани в сметката. Без картата те стават недосегаеми.

След като депозирах платежното, поисках да ми се издаде нов чек — този път за половин милион долара. Ако не друго, Оксфорд би могъл да финансира моята малка операция срещу него. След това хванах такси за летището.

Двадесет и девет часа по-късно двамата със Скот Фаулър тръгнахме за хотел „Холидей Ин“ на Таймс Скуеър, където ни предстоеше среща с двамата представители на ЦРУ.