Грег Рука
Лична охрана (12)

11.

Според часовника ми бях закъснял с една минута. Отключих входната врата и се втурнах вътре — точно навреме, за да чуя как последният звън на телефона отеква в кухнята. Стрелнах се натам с максималната скорост, на която бях способен, хвърлих се напреко на масата и докопах телефона. Но когато опрях слушалката до ухото си, в нея прозвуча равнодушният сигнал за свободна линия. Бавно я върнах на вилката и направих отчаян опит да убедя себе си, че все пак не съм убил Антония Ейнсли-Хънтър. После получих пристъп на кашлица, който бързо се превърна в сухи напъни за повръщане. Заврях глава под крана на умивалника и пуснах студената вода. Стоях така няколко минути, после спрях водата и се изправих. Хладните струйки се плъзнаха по врата ми, намокриха яката и се смесиха с потта под нея. Болеше ме всичко, но аз усещах единствено капките, които падаха по кухненския плот и по пода.

Убих я, рекох си. Бързах като луд, но все пак допуснах закъснение и сега тя е мъртва…

Телефонът отново иззвъня и този път вдигнах още преди края на първия сигнал.

— Казах тридесет минути — изръмжа Драма. — Имаш късмет, че вярвам в изкуплението.

— Искам да говоря с нея.

— Тя е добре.

— Майната ти! — отвърнах. — Искам да я чуя!

— Можех да те убия, Атикъс — подхвърли с леко презрение тя. — Можех да убия и Натали. Това би трябвало да ти говори нещо…

— Дай й слушалката!

— Става — отстъпи Драма. — Но ще трябва да стигна до нея…

Нещо изтрака, после настъпи тишина. Чух как се отваря входната врата на моя апартамент, измъкнах пистолета и се обърнах към коридора. В дъното се появи Дейл, видя ме и побърза да вдигне ръце. Свалих оръжието и двамата облекчени въздъхнахме. В слушалката се разнесе гласът на Драма, който нареждаше на някого да каже здрасти.

Едва долових на Антония:

— Атикъс?

— Прави каквото ти каже — бяха първите ми думи. — Ще те освободим, но прави каквото ти каже!

— Аз искам да…

Разнесе се пронизителен писък, после нов тътен. Изкрещях на Драма да я остави на мира и да вземе слушалката, но не получих отговор. В крайна сметка престанах да крещя и напрегнах слух. Оказа се, че няма и нищо за слушане. Дейл продължаваше да стои на прага, юмруците му бяха стиснати.

После слушалката изщрака и Драма каза:

— Тая писка като малко дете.

— Ако си я наранила… — започнах аз, но тя хладно ме прекъсна.

— Помисли дали наистина искаш да ме заплашваш, Атикъс!

Стиснах зъби и замълчах.

— Остани на телефона — продължи тя след кратка пауза. — Ще ти звънна когато съм готова. Пак ти напомням: една дума за нейното отвличане, и тя е мъртва! Ще разбера, ако вдигнеш тревога, Атикъс!

После затвори и аз извърнах взор към Дейл, който очакваше да чуе новините.

 

Вратата на асансьора се бе отворила и това спомогна за разсейването на дима. През сълзите от газа видях как Кори спринтира по коридора към нас с пистолет в ръка. Един бърз поглед му беше достатъчен да направи оценка на ситуацията: неподвижната Натали, просната на една страна, и моя милост в опит да се изправи на крака, опирайки се на стената. Без да обръща внимание на главата ми, която леко се поклащаше в знак на отрицание, той грабна радиостанцията и започна да крещи:

— Тревога, тревога! Повтарям, тревога! Уенди е…

— Млъкни, да те вземат мътните! — изкрещях аз с усещането, че в гърдите ми е вкарано натрошено стъкло.

Кори зяпна насреща ми, но пръстът му пусна копчето на предавателя. В слушалката ми прозвучаха напрегнатите гласове на Дейл и Мур, които искаха разяснения.

— Помогни на Нат — проскърцах аз. — Дано да е добре…

Без да каже нито дума повече, Кори затъкна пистолета в колана си, пое дъх и влетя в кабината.

Гласовете в слушалката станаха френетични. Натиснах бутона на предавателя и казах:

— До всички, до всички! Говори Тинк, позиция стендбай.

Настъпи пауза, през която вратите на асансьора направиха опит да се затворят. Кори подложи крак и силно удари с длан червеното копче за блокиране. После грабна Натали под мишниците и я изтегли навън. От гърлото й излитаха някакви клокочещи звуци, които постепенно преминаха в кашлица.

— Тими в позиция стендбай — обади се Дейл.

— Хук в позиция стендбай — повтори след него Мур. — Моля изясняване на статута.

Успях да се изправя, опирайки се на стената. Дишах тежко, не ми достигаше въздух. Единствената част от мен, която не пищеше от лютивия газ, беше челюстта ми — беше напълно изтръпнала от ритника на Драма. Часовникът ми показваше единадесет и тридесет и осем, а по най-общи изчисления трябваше да си бъда у дома най-късно в дванайсет и пет. Опитах да напълня дробовете си с чист въздух, да възвърна самообладанието си. Едва тогава натиснах бутона на предавателя.

— До всички единици. Фалшива тревога. Моля Тими да остане в колибата, среща с Хук след десет минути. Потвърдете.

— Прието от Тими. На път съм.

— Хук?

— Прието от Хук.

— Тинк се изключва.

Пуснах бутона на предавателя и се превих на две от кашлицата, която напираше в гърдите ми почти през цялото време на връзката. Когато най-сетне спрях, Кори беше пренесъл Натали от коридора в апартамента. Аз освободих аварийния бутон на асансьора и тръгнах след тях, после изведнъж се сетих, че оръжието ми остана в кабината, и светкавично се обърнах. Успях да подложа крак на плъзгащата се врата, взех си пистолета и тръгнах по стъпките на Кори.

Намерих ги в банята на лейди Ейнсли-Хънтър. Натали беше под душа, а Кори се опитваше да свали оборудването й. Обърна се и ми помогна да откача радиостанцията и другите уреди, пое очилата ми и се отдръпна, за да ми позволи да вляза под душа в компанията на Натали. Не ми зададе никакви въпроси.

Тя се беше сгушила до облицованата с плочки стена. Главата й беше наведена надолу, в краката й се стичаха розови струйки вода. Разбрах откъде тече кръвта едва когато вдигна глава да ме погледне — Драма й беше счупила носа.

Изчаках тридесетина секунди, докато подлагаше лицето си на ледената струя, после я избутах настрана и заех мястото й. Часовникът ми беше марка „Орис“, водоустойчив до 100 метра дълбочина. Хвърлих му нов поглед и установих, че разполагам с двадесет и две минути. Паренето спря, но само там, където попадаше водната струя. Останалите части на тялото ми продължаваха да смъдят, но вече не толкова остро. Не бях в състояние да направя нищо повече. Въздействието на газа върху кожата намалява от три неща: чист въздух, студена вода и най-сигурното лечение — време.

Поех кърпата, която ми подаваше Кори, и излязох изпод душа. В рамката на вратата се беше изправил Дейл.

От налепите в гърлото гласът ми прозвуча дрезгаво:

— Драма я хвана — обявих аз.

От лицата им разбрах, че им предлагам твърде закъсняла информация.

— Никакви съобщения в полицията, никаква тревога! — предупредих ги аз. — Сторим ли го, тя ще я убие! — Захвърлих кърпата и посегнах към дрехите си: — След двадесет минути трябва да съм у дома за нови инструкции.

— Отивам да докарам колата — светкавично реагира Дейл, обърна се и изчезна.

— Какво да кажа на Мур? — попита Кори.

— Нека да дойде в апартамента ми заедно с Честър, но да не върши нищо прибързано. Ако полицията надуши нещо, с нас е свършено!

— Толкова ли е сериозно?

— Абсолютно — обади се изпод душа Натали.

Приключих с обличането, грабнах радиостанцията и оръжието си и казах:

— Има и друг проблем.

— Фаулър и Бриджит са с Мур и положително са чули радиообмена — подхвърли Кори. — Не можем да попречим на Фаулър да дойде тук или у вас — в случай че Бриджит вече е тръгнала натам…

— В такъв случай не се и опитвай. Гледай само да не разбере защо сме се раздвижили. — Погледнах часовника си и установих, че разполагам с по-малко от двадесет минути. — Тръгвам. Ти изчакай Нат, после елате у дома…

 

— Какво ти каза? — попита Дейл.

— Нареди да чакам на телефона. Отново предупреди да не вдигаме тревога, като заплаши да убие Антония.

Внимателно оставих слушалката.

— Какво ще кажем на Скот?

— Нищо.

— Ще усети, че става нещо, Атикъс — промърмори Дейл и направи крачка към мен. — И ще докладва. Длъжен е да докладва…

— Значи ще го излъжем.

— Атикъс!

— По дяволите, Дейл! — гневно го прекъснах аз. — Антония е в ръцете на Драма и все още е жива само защото ще ни бъде поискано нещо друго!

Той пусна рамото ми, отстъпи крачка назад и се намръщи:

— Не ми викай!

Изгледах го не по-малко намръщено, после го заобиколих и тръгнах към гардероба. Извадих един „Смит и Уесън“ от чекмеджето с оръжията, а към него прибавих няколко резервни пълнителя. Дейл стоеше там, където го бях оставил, извърнал поглед към прозореца. Завъртя се съвсем лекичко, колкото да види какво оставям на кухненската маса.

— Ще ни трябват карти — рекох.

— В колата имам една „Хегстром“…

— Иди да я донесеш.

Изчаках вратата да се захлопне след него и грабнах слушалката. Клетъчният телефон на Бриджит иззвъня два пъти преди да го включи. Започнах да говоря още преди да е отворила уста.

— Не споменавай името ми! Имаме сериозни проблеми, които не бива да стават достояние на Фаулър. Разбираш ли?

— Аха.

— Къде си?

— Тъкмо излизам от Мидтаун Норд.

— Той с теб ли е?

— Аха.

— Искам да измислиш някаква причина да се разделите.

— Мога да го направя, но ще ми трябват няколко минути. Първо трябва да се отбия в кантората.

Бях толкова угрижен, че дори не оцених майсторството й.

— Мур спомена ли къде отива?

— Аха.

— Мамка му! — Това означаваше, че Скот вече знае за преместването ни от „Едмънтън“ в моя апартамент и при всички случаи ще пожелае да присъства. — Добре, забрави. Ще ти звънна в момента, в който всичко бъде под контрол.

— Контрол е второто ми име — натъртено каза тя.

— Не, второто ти име е Айлийн!

Тя прекъсна връзката, а аз насочих вниманието си към резервния пистолет. Заредих един пълнител, а останалите разпределих по джобовете си. Нямах някакви конкретни планове да го използвам, не знаех дори дали има смисъл да го нося у себе си. Но трябваше да върша нещо с ръцете си, докато дойдат другите или докато звънне телефонът. Драма вече ни беше предупредила, че ще си играем на чакане, и едва ли щеше да се обади скоро. Най-добрият начин за убиване на времето бе подготовката. Трябваше да се подготвим за всякакъв развой на събитията. Разбира се, щях да го обсъдя с останалите, щяхме да обмислим различните варианти и съответните планове за действие.

Докато мислех в тази посока, осъзнах с безпощадна яснота, че всъщност нищо не може да се направи. Абсолютно нищо!

Паренето най-сетне намаля, но имах чувството, че вътрешностите ми са напълно изгнили. Симптомите на простудата също бяха изчезнали — вероятно от силния приток на адреналин или просто защото имам здрав организъм. Всъщност това нямаше особено значение. Лицето ми продължаваше да пулсира от ритника на Драма, а едната половина бе издута в доста болезнен оток.

Дейл се върна с картата, а малко след това зажужа интеркомът. Натали съобщи, че е долу с Кори, Мур и Честър. Натиснах бутона за отваряне на входната врата, наредих на Дейл да покрие коридора и тичешком се отправих към стълбищната площадка на горния етаж. Минута по-късно чух стъпки, зърнах фигурата на Натали и махнах с ръка на Дейл да се прибере. Косата беше залепнала по главата й и приличаше на шапка от стар вестник, отокът в основата на носа й вече беше придобил тъмночервен цвят. Под лявата й ноздра все още личаха следи от скорошно кръвотечение.

Дейл затвори след новодошлите и грижливо сложи резето. Кори насочи Честър към дивана и сам се настани до нея, а Натали предпочете стола в ъгъла. Мур остана прав, изчака влизането на Дейл и едва тогава попита дали е имало телефонно обаждане.

— Да, лично от нея — казах аз. — Антония все още е жива. Чух гласа й, а не някакъв запис…

— Как беше? — попита Честър. Очите й се местеха от един на друг, пръстът й механично разширяваше някаква малка дупчица в тапицерията на дивана.

— Уплашена — отвърнах аз и погледнах към Мур: — Обясниха ли ти?

Той кимна с глава.

— Направихме всичко, което беше по силите ни.

Той отново кимна и аз разбрах, че приема думите ми, но от това съвсем не му става по-леко.

— Тя отправи ли някакви искания?

— Предпочете да играем на очакване — поклатих глава аз. — Инструкциите й са да стоя до телефона и да чакам обаждане. С предупреждението, че ако се разчуе…

— Това вече го чух — кимна Мур. — Но не каза какво иска, така ли?

— Не.

— В такъв случай няма някакъв особен смисъл, а?

— Засега.

Мур се почеса по веждата и присви очи, сякаш му се налагаше да прочете някакъв много ситен текст. Изчаках го да си избистри мисълта, тъй като исках да проверя дали и тя ще поеме в посоката на онези, които се блъскаха в собствената ми глава.

— С колко време разполагаме според теб?

— Мисля, че няма да се обади преди полунощ — отвърнах. — Така е според правилата на психологическия натиск. Ще направи всичко възможно, за да ни извади от равновесие. Може да си го позволи, защото знае, че позицията й само ще спечели от това чакане. Същевременно си дава сметка, че то не бива да продължава прекалено дълго, тъй като балонът ще се спука независимо дали ние го желаем, или не. Очаквам да се обади някъде късно вечерта, но ние трябва да започнем подготовката си още сега.

— Съгласен съм. Натали?

Тя вече се надигаше от стола си.

— Двамата с Дейл ще отскочим до офиса. Трябва ли ви нещо оттам?

— Още не знаем какво може да ни потрябва — поклатих глава аз.

— Значи всичко, така ли?

— Горе-долу…

— След час сме тук.

Вратата се затвори зад двамата, в стаята настъпи тишина, нарушена минута по-късно от Честър:

— А сега какво?

— Ще чакаме — казах аз. — Не можем да направим нищо преди да сме разговаряли с Драма.

— А след като разговаряме с нея? — Пръстът й продължаваше да върши несъзнателната си, но силно разрушителна работа върху дамаската на дивана.

— Или ще ни каже какво иска срещу лейди Антония, или ще ни нареди да продължаваме да чакаме…

Пръстите й спряха да се движат, в гласа й отново се промъкна тревогата.

— Не можем да чакаме! Все някой ще забележи отсъствието й независимо от опитите ми да поддържам обратното впечатление!

— Хващаш телефона в момента, в който си изясним нещата — намръщено я изгледа Мур. — Ще лъжеш и ще мажеш, но искам федералните да бъдат в неведение!

— Нямах намерение да бия тъпана, че нейно благородие е отвлечена, господин Мур! — обидено го изгледа младата жена.

— Разбрала е много добре — подкрепи я Кори.

— Естествено, че е разбрала! — гневно отвърна Мур. — Ще приложим версията за внезапна болест. Никакви гръмовни измислици, най-добре е да бъде някакво хранително отравяне.

— Нямах това предвид — обади се Кори. — Времето на Драма е ограничено точно толкова, колкото и нашето. Не може да си позволи да ни държи прекалено дълго на нокти, защото новината рано или късно ще изтече. Нейно благородие се радва на достатъчно медийно внимание, за да можем да пазим тайната по-дълго от двадесет и четири часа.

— Е, може би и малко повече — подхвърли Честър. — Много ме бива в тези неща.

— Хубаво — погледнах я с уважение аз. — Защото от това може би ще зависи животът на лейди Антония…

— Поне на мен тя винаги може да разчита — хладно ми се усмихна Честър.

 

Интеркомът зажужа отново малко преди два. Скот Фаулър попита дали ще бъда така любезен да го пусна в сградата, а аз му отговорих, че ще сляза долу. Пуснах бутона преди следващия въпрос и казах на Мур, че ще изляза за пет минути и ако през това време се обади Драма, да я успокои, че веднага ще я потърся.

Честър, която продължаваше да унищожава дивана ми, не видя нищо смешно в забележката ми.

Фаулър се беше облегнал на стената до входната врата.

— Какво е станало с лицето ти? — попита той веднага.

— Кийт ме фрасна.

— Нали Мур го е обезвредил?

— С моя помощ, човече…

Очите му пробягаха по челюстта ми, веждата му бавно започна да се извива.

— Защо не ме пускаш горе?

— Не мога да ти кажа.

— Защо лейди Ейнсли-Хънтър не е в „Едмънтън“?

— И това не мога да ти кажа.

— Защо се обади на Бриджит и се опита да се представиш за някой друг?

Това за момент ме извади от равновесие.

— Клетъчните телефони регистрират повикванията — погледна ме с ирония Скот и почука челото си с пръст: — Такова нещо не може да убегне от зоркото око на ФБР!

— Я престани да се правиш на Пинкертон! — срязах го аз.

— Мисля, че нещо става, а ти се опитваш да ме изключиш — стана сериозен Фаулър. — Сещам се поне за две причини да го правиш, като и двете са лоши. Едната вероятно е свързана с момчетата от „Анализи“… — Ръцете му потънаха в джобовете на панталоните, изражението му стана строго и навъсено: — Ще те попитам още веднъж, но този път гледай да ми дадеш някакво обяснение.

— Няма да получиш нищо повече от отговора, който вече чу! — отрязах го аз.

— Какво става, Атикъс?

Замълчах за миг, после въздъхнах и го погледнах право в очите:

— Намирам се в тежко положение, Скот. Знам, че си вършиш работата, но и аз се опитвам да правя същото. В момента ситуацията около клиентката ми е такава, че изисква пълна дискретност.

— Слушам те.

— В момента се намира горе, под надеждна охрана. Има си и компания.

— Каква компания?

Не отговорих, с надеждата, че може да пресметне колко прави две и две. И той го направи.

— Мъж или жена?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш!

— Не мога, Скот — поклатих глава. — Вече ти казах достатъчно. Тя се страхува, че ще докладваш на твоите шефове, а от тях нещата ще стигнат и до медиите.

— При нас такива глупости не стават, Атикъс! — сряза ме той. — И ти прекрасно го знаеш!

— Аз те познавам, но тя не — поклатих глава аз. — Свикнала е да си има работа с британските таблоиди, които не се спират пред нищо… Плаши се от оръжията ни, страхува се да не я открият. А моята мисия не се изчерпва само с физическата й охрана, аз трябва да пазя и репутацията й. Тазсутрешният инцидент с Кийт здравата я разтърси и когато я прибрахме в хотела, тя ме помоли за това малко отклонение. Млада е, влюбена е, как можех да й откажа?

Очите на Скот изпитателно се забиха в лицето ми, после бавно се извърнаха към фасадата на блока — сякаш искаше да провери дали някой се показва от прозорците ми.

— И ти използваш дома си вместо „Едмънтън“, защото в него може да се влезе и излезе по-незабелязано? — подхвърли той.

— Съществуват опасения, че част от персонала на „Едмънтън“ може да бъде купен — обясних аз. — А тя се страхува да не я снимат.

Скот прие това с кратко кимване, но не можах да разбера дали ми повярва.

— И колко време ще продължи операцията?

— Нямам представа. Накара Честър да отмени всичките й ангажименти за днес и за утре. Официалната версия е хранително натравяне.

— Ще свърши работа за кратко — предупреди ме той.

— Знам. Надявам се ситуацията да продължи най-много до края на нощта.

— Ти какво, да не би да не подслушваш? — подхвърли с крива усмивка Скот.

— За какъв ме вземаш? — изгледах го със справедливо възмущение.

— За един от онези, които обичат да подслушват.

Засмях се, той също.

— Трябва да се връщам — рекох. — Ще ти се обадя веднага щом нещата се раздвижат?

— Направи го. И й кажи, че мога да пазя тайна.