Грег Рука
Лична охрана (5)

4.

Скот беше достатъчно любезен да ме върне обратно в офиса. Ясното синьо небе от предиобеда беше далечен спомен, в момента над града висеше някаква мрачна сивота, от която се процеждаше вода.

— Не беше чак толкова зле — промърмори той, докато завиваше по Канал стрийт.

— За теб със сигурност — кимнах аз. — Но май ти прекъснаха дрямката…

— Фактически не бях заспал — оправда се той. — Исках само да ми починат очите…

— Кои бяха онези двамата до стената?

— Избери си три букви от азбуката, подреди ги по определен начин и си готов — изгледа ме многозначително Скот.

Напуснахме Канал стрийт и веднага потънахме в оживения трафик по посока на тунела Холанд. Скот заобиколи квартала, стигна до Хъдзън и паркира срещу голямата сграда, в която се помещаваше кантората на КТМХ. Някога тук е имало сериозна печатница, в приземните помещения са били монтирани модерни за времето си печатарски преси. Днес тази дейност в Манхатън отдавна е мъртва и погребана, а единадесететажната сграда беше в процес на сериозно обновяване. Беше собственост на църквата „Света Троица“, която правеше всичко възможно да подобри вида й. В момента се надстрояваха още два етажа и трите страни на фасадата бяха оковани от метално скеле.

Скот ме изчака да сляза, подхвърли, че скоро ще ми се обади, и потегли. Тръгнах да прекосявам уличното платно и бях улучен от тежки капки конденз, изпускани от климатиците на съседните сгради. Влязох във фоайето и установих, че докато съм бил в Ел Пасо, са успели да го боядисат. Въздухът все още тежеше от миризмата на прясна боя. Спрях да чакам асансьора в компанията на няколко младежи, повечето от тях бяха курсисти в школата по обществено хранене на шестнадесетия етаж. Учудих се от необичайното за началото на работния ден оживление, но справката с часовника ме осведоми, че часът е един и шест минути и хората се връщат от обедна почивка…

Кабината пристигна и аз влязох вътре заедно с курсантите. Повечето от тях бяха чернокожи и латиноамериканци, които оживено си говореха за разни кулинарни специалитети. Напуснах ги на петнадесетия етаж и бавно се насочих към масивната дървена врата в дъното на коридора. В средата й беше закрепена лъскава месингова табела с надпис КТМХ „Секюрити“. Вратата беше отключена, в чакалнята нямаше никого — дори и секретарка. Това изобщо не ме учуди. От доста време нямахме късмет в търсенето на човек, който може да се оправя едновременно с телефона, приемането на съобщения, инцидентното писане на документи и посрещане на посетители. По тази причина бюрото на рецепцията рядко биваше заето.

За момент останах неподвижен, напрягайки слух по посока на коридора. После езичето на бравата меко изщрака и пред очите ми се появи Кори Херера. В ръцете си държеше кутия с понички, а устата му беше пълна с една от тях.

— Защо не си в Ел Ей?

Отговорът потъна в поничката, но главата му кимна достатъчно ясно, за да го последвам. Кантората е толкова просторна, че всеки от нас разполага с отделен кабинет. Всички са приблизително еднакви — с високи тавани и големи прозорци, тъй че няма за какво да се караме. Освен това разполагаме с помещение за кафе, стая за архивите, заседателна зала, килер и две тоалетни, в едната от които има душ. Плюс още три празни стаи, с които просто не знаем какво да правим. Стените са боядисани в бяло, а на пода е поставен шведски ламинат имитация на дърво, който е съвсем като истински паркет, но за разлика от него не се драска. В общи линии кантората ни е едно доста приятно място и аз се изкушавам да мисля, че първото впечатление на госта е свързано с топлината и уюта, а не с усещането за официално учреждение.

Кори се насочи към помещението за кафе, остави кутията на масата, преглътна поничката и едва тогава отговори на въпроса ми.

— Върнахме се тази сутрин.

— Виждам — кимнах аз. — Но нали трябваше да останете там и през следващата седмица? — Кори и Дейл бяха заминали за Калифорния малко преди аз да отлетя за Ел Пасо, поканени за технически консултанти от известна филмова компания, ангажирана в снимките на поредна суперпродукция. Според получените разяснения това означавало да учат младите актьори как да държат по най-реалистичен начин фалшивите си пистолети. — Случи ли се нещо?

— Не. Просто свършихме по-рано и компанията ни освободи. — Кори отвори бюфета и извади чиния и три високи чаши. В машината за кафе на плота имаше пълна каничка, от която се разнасяше свеж аромат. — Дейл не успя да се измъкне достатъчно бързо… В момента си е у дома, а аз реших да отскоча и да проверя дали всичко е наред…

— И да направиш кафе със свежи понички — допълних аз.

— Не са за мен — поклати глава колегата ми. — Ще ми помогнеш ли с каничката? Ръцете ми са заети…

Взех кафето и го последвах обратно в коридора. Реших, че най-вероятно ще се озовем в кабинета на Натали.

— Какво е станало с челото ти? — подхвърли през рамо той.

— Взех участие в една инициатива срещу пушенето.

— Натали спомена, че си имал страхотен скандал със Скай Ван Брандт…

— Между мен и Скай Ван Брандт никога не е имало нещо друго — уверих го аз. — Къде е Нат?

— В твоя кабинет. Ако още не си се досетил, посрещаме клиент…

— Е, сетих се. Кой е клиентът? Пак ли поредната разглезена рокзвезда, която иска някой да й изхвърля боклука от хотелската стая? Или кинознаменитост, нуждаеща се от допълнителен чифт ръце за гъделичкане на егото?

Кабинетът ми беше срещу този на Натали. Кори спря пред вратата и намести чинията в ръцете си. Той е с петнадесетина сантиметра по-нисък от мен, има тяло на борец и гарвановочерна коса. А усмивката му създава впечатление за човек, който няма нито един враг на Божия свят. Но в момента тази усмивка липсваше, а в погледа на черните му очи се долавяше гняв.

— Отвори вратата…

Изпълних молбата му и натиснах бравата, без да извръщам глава.

— Само не ми казвай, че пак е някоя гадна кучка — промърморих аз.

— Не е гадна кучка — отговори вместо него лейди Антония Ейнсли-Хънтър. — Разбира се, ако забравите за едно повръщане на пода на колата ви…

 

— Колко време ще останете? — обърнах се към Мур.

— О, само днес. Довечера пътуваме обратно.

— Доста кратко пътешествие…

— Нейно благородие имаше една среща в ООН.

Натали, Кори и аз едновременно се обърнахме да погледнем лейди Ейнсли-Хънтър, която се беше разположила на стола до Мур и току-що бе лапнала доста голямо парче старомоден шоколад. Хванахме я с издути бузи и леко поруменяло от неудобство лице, което се опита да скрие зад разперените си пръсти. Челюстите й усилено работеха, а с другата ръка ни показа, че предпочита да гледаме някъде другаде.

— Очевидно там не са й предложили понички — отбелязах аз.

— Само чай — направи гримаса Мур.

— Не е нещо, на което да обръщаме внимание — обади се дамата. — Беше съвсем обикновена среща.

— Обикновена среща, но в ООН — кимна Кори. — Сещам се, че само преди една седмица имах ангажимент там…

— Аз също — добави Натали. — Генералният секретар е член на фенклуба на книгата, в който членувам и аз. Наложи се да се отбия и да му оставя един списък със заглавия…

— Те ме поднасят, Робърт — оплака се лейди Ейнсли-Хънтър. — Накарай ги да престанат!

— Ей, я престанете да поднасяте нейно благородие! — престорено ни се скара Мур.

— Нашите деди са вдигнали революция за това право — изтъкнах аз. — Да не лапа такива големи залъци, след като не иска да я поднасят!

— Проклети колониалисти! — направи гримаса лейди Ейнсли-Хънтър. — Нима не си дават сметка, че разговарят с член на кралското семейство и наследствена благородница в Обединеното кралство?

— Знаят, но не им пука — отвърна с въздишка Мур.

— Може би ще проявят по-голямо уважение, като научат, че съвсем скоро ще бъда назначена за посланик на добра воля в ООН.

— Може би — кимна Мур. — Нали, момчета?

Аз погледнах Кори, той се извърна по посока на Натали, която пък косо стрелна мен. После бавно кимнахме в знак на съгласие.

— Ще ни свърши работа — благосклонно отрони Натали.

Лейди Ейнсли-Хънтър се усмихна, а ние й поднесохме поздравленията си. Личеше, че е малко смутена от тази чест, и трябваше няколко пъти да я подканим, докато обясни, че „Заедно сега“ работи съвместно със Специалната комисия за правата на децата към ООН и назначението й е предложено в знак на благодарност за заслугите й. Новината все още не била стигнала до медиите, а реалното й встъпване в длъжност щяло да стане до три седмици.

— Което е причината да сме тук — пое инициативата Мур. — Опитах се да я разубедя, но нейно благородие настоя да ангажирам точно вашата фирма, която трябва да помага при персоналната й охрана. При същите условия като последния път…

— За предпочитане без появата на разни шизофреници — игриво добави благородната дама.

— Каква ни е програмата? — обърнах се аз към Натали.

— Можем да я вместим — увери ме тя.

— Значи сте ни наели.

— Страхотно! — усмихна ми се лейди Ейнсли-Хънтър. — Ще ви оставя да обсъдите подробностите с Робърт, а останалите каня на един закъснял обяд.

Станахме в знак на почит към клиентката с благородническа кръв, след което Кори и Натали се насочиха към килера склад, за да си вземат радиостанциите и останалото оборудване. След малко се появиха със сака, леко издути от оръжието под тях. Тръгнахме към входната врата. Мур си уговори среща с тримата за по-късен час, след което лейди Ейнсли-Хънтър се приближи да ми каже довиждане с лека целувка по бузата.

— Страшно се радвам, че приехте — сладко се усмихна тя. — Опасявах се, че ще се окажете прекалено зает.

— За вас никога не сме прекалени заети — отвърнах с галантен поклон.

Двамата с Мур ги изпратихме до асансьора, изчакахме потеглянето на кабината и едва тогава се прибрахме обратно в офиса. Наляхме си кафе, аз взех лаптопа и се настаних на дивана. Мур седна на същия стол, на който беше седял преди малко, запали цигара и започна да говори. Обсъдихме всичко, което щеше да бъде необходимо за изпълнение на задачата. Не познавам по-дисциплиниран човек от него. Това вероятно се дължи на дългогодишната му служба в британските специални части, които по мнението на повечето специалисти в бранша са най-добрите командоси в света, а може би и на факта, че е чернокож и цял живот е принуден да се бори с предразсъдъци. Годините му са малко повече от четиридесет, двадесет от които е прекарал на тежка военна служба. Това си личи по лицето му, набраздено от дълбоки бръчки. Дори и след като се беше прехвърлил на работа в цивилния сектор, той продължаваше да носи косата си подстригана късо, като на морски пехотинец.

— Петдневен престой в Манхатън — поясни Мур. — Обичайните пресконференции и лекторски ангажименти, макар че след официалното обявяване на назначението положително ще бъдем засипани от молби за участие в обществени изяви. Аз ще се опитам да запазя нещата под контрол, а за евентуалните промени ще те уведомя…

— Къде ще отседне дамата?

— В „Едмънтън“. Знаеш ли го?

— О, да, в Сентрал Парк.

— Ще ангажираме един апартамент на осемнадесетия етаж.

— Защо толкова високо?

— Защото тя харесва апартаментите на „Едмънтън“, а те започват от дванадесетия нагоре.

— Колко души ще бъдат с нея?

— Ами личната й секретарка — една млада кобилка на име Фиона Честър, която се надявам, че помниш — и аз…

— Само тримката? — погледнах го изненадано над компютъра.

— Нейно превъзходителство смята това за достатъчно красноречиво.

— Нямаш представа колко свежо ми звучи! — засмях се аз.

— Имам, имам — поклати глава приятелят ми. — Вече хвърлих едно око на днешния Поуст…

— Ще ни трябват ли допълнителни охранители?

Мур дръпна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си.

— Честно казано, не знам — направи лека гримаса той. — Но усещам как професионалната параноя продължава да ми се пречка…

Това изявление бе възнаградено с кимане от моя страна, тъй като прекрасно знаех какво означава. В случай че парите, времето и външният вид бяха без значение, и двамата с Мур щяхме да се обявим в полза на тоалет от кевлар за лейди Ейнсли-Хънтър и дузина гардове, сред които да има медицински персонал.

Той тръсна пепелта си във вече празната чаша от кафе.

— Нивото на евентуалните заплахи срещу нея беше много ниско, особено след установяването на примирие в Северна Ирландия. Тогава най-голямата заплаха идваше от ИРА, но вече не е така. От време на време получава по някое писмо и това е всичко…

— Какви са тези писма?

— О, стандартните откачалки, почти всички са на сексуална основа. Фантасмагории и сценарии, но в повечето от тях няма дори намек за насилие. Препращам ги на Скотланд Ярд, така сме се разбрали.

— Искам да ги видя, всичките без изключение. Плюс имената на авторите, които са идентифицирани.

— Няма проблем.

Набрах на клавиатурата още няколко бележки, после ги показах на Мур. Той ги изчете, направи една-две промени и някъде около четири следобед планът беше готов. Казах му, че още на другата сутрин започваме предварителната подготовка, а той обеща да ни държи в течение за нещата около него, особено ако бъде прието участие в допълнителни обществени изяви. За цената се разбрахме в рамките на пет минути, но едва след като го ядосах с опит да му направя отстъпка.

— Хич те няма като бизнесмен, Атикъс! — скара ми се Мур. — Трябва да ни дадеш цената, която наистина струваш!

— Предложих ти отстъпка, защото станахме известни благодарение на вас — отговорих аз.

— А не би трябвало — сбърчи вежди той. — Хайде, давай истинската тарифа и да приключваме. Утре ще ти преведа аванс.

— Шест хиляди на седмица, плюс разходите.

— Какво ти става бе, човек? — ококори се той. — Трябва да искаш поне десет и прекрасно го знаеш!

— Не мога да повярвам, че спорим на подобна тема! — започнах да се ядосвам аз. — Осем хиляди и това е окончателната ми оферта! Или я приемаш, или се отказваш!

Той прие и аз извадих една празна бланка от стандартните ни договори. Попълнихме нужните параграфи и се подписахме. Направих ксерокопие и му го подадох, а оригиналът остана за нашия архив. Мур стана да си върви и аз го изпратих до вратата.

Върнах се зад бюрото, сложих договора в съответната папка и се разшетах. Махнах празните чаши и чинията, измих всичко на мивката в стаята за кафе, изхвърлих остатъка от кафето в каничката и избърсах плота. После се върнах в кабинета и се настаних зад писалището. Светлините бяха изключени, сенките започнаха да се удължават. Вляво от мен, точно срещу дивана, бяха окачени рамки с корици на списанията Тайм и Ню Йорк, плюс няколко първи страници на различни ежедневници. От мястото ми в полумрака вестникарските снимки приличаха на онези чернобели кадри, които ми бяха прожектирали сутринта. Образите им бяха неясни, в различни оттенъци на сивото.

Когато светлината стана твърде слаба и вече не виждах нищо от обзавеждането на кабинета, аз се завъртях заедно със стола и насочих поглед навън. Трафикът ставаше все по-интензивен, колите на входа на тунела приличаха на стадо, бързащо да се прибере у дома, светлините им хвърляха червено-бели отблясъци върху лъскави каросерии в различен цвят. От време на време се чуваше звукът на клаксон или сирена, но те само подчертаваха спокойното ежедневие на големия град.

Замислих се за Антония Ейнсли-Хънтър. Много я харесвах, бях наистина впечатлен от начина, по който оползотворяваше живота си. Изпитвах гордост, че съм я охранявал.

И дваж по-горд, че ми беше оказала доверието да я охранявам отново.