Грег Рука
Лична охрана (24)

7.

Тя лежеше в подножието на стълбите, тялото й беше сгърчено по неестествен и доста страшен начин. Хладното дуло се притисна в тила ми още преди да преодолея шока и да отместя очи от нея.

— Пистолетът — прошепна приятен и много спокоен мъжки глас. — Извади пълнителя и лекичко го остави на пода. Направи го както трябва, или ще ти пръсна главата!

Направих го както трябва. Извадих пълнителя и издърпах затвора, за да се вижда, че няма патрон в цевта. Ловната карабина на Алена беше изчезнала. След кратък размисъл съобразих, че именно нейното дуло е притиснато в тила ми. Не посмях да извърна глава. Откъм хола долетя възбуденият глас на Хейвъл, която заяви, че дори не е сънувала за такъв късмет.

— Ръце на тила, с преплетени пръсти! — заповяда ми мъжкият шепот.

Преплетох пръсти зад главата си. Около тялото на Алена не се виждаше кръв, стори ми се, че диша. Реших, че и това е нещо.

— Отдръпни се!

Отдръпнах се и той предпазливо се отлепи от стената. Оказа се, че е съвсем плешив. Само на тила му имаше късо подстригани остатъци от кестенява коса. Лицето му беше продълговато, очите — яркосини. Мрежата от ситни бръчици около тях издаваше човек, който обича да се смее. Прецених, че е на около четиридесет.

Подчиних се на жеста му и продължих на заден ход обратно към хола. Хейвъл прекъсна изречението си на средата. Чух, че една от тях направи някакво движение — вероятно Бриджит, която бе скочила към револвера си на креслото. Но нападателят си знаеше работата и тялото му зае позиция, която изключваше обстрел от страна на Бриджит. Дългото дуло на пушката му служеше за остен, с който направляваше движенията ми.

— Хвърлете оръжието си насам, госпожице Логън. Ако не го сторите, ще му пръсна черепа.

Револверът на Бриджит изтрака по плочките и спря на педя от краката ми. Той изобщо не го погледна. Очите му продължаваха да ме фиксират с неотклонно внимание. На ръцете му имаше хирургически ръкавици, а на колана му беше прикрепена чантичка от черна кожа.

— Вие не сте Драма — обади се Крис.

— Нима толкова ми личи, госпожице Хейвъл? — леко се усмихна нападателят. — Кодиак, обърни се и се присъедини към компанията на дамите в средата на стаята, ако обичаш. След като го направиш, можеш да свалиш ръцете си.

Аз се поколебах, а той ми отправи предупредителен поглед и поклати глава. Подчиних се. Обърнах се с лице към жените и установих, че Крис продължава да стои на крачка от библиотеката. Лицето й беше изгубило цвета си, бележникът висеше забравен в ръката й, а раницата всеки момент щеше да се плъзне от рамото й към пода. Бриджит беше на около метър вляво, очите й постоянно се местеха от мен на нападателя и обратно. Нищо в позата или погледа й не издаваше задоволство от ситуацията, в която беше попаднала. Свалих ръцете си и започнах бавно да се обръщам. Той не ме спря и затова продължих движението, докато отново се озовах с лице към него.

Беше прехвърлил пушката в раменен прицел, дулото й продължаваше да сочи в гърдите ми. Дрехите му бяха съвсем обикновени — дълъг светлобежов панталон, тъмносиня риза с къс ръкав. Изглеждаше като човек, който току-що е излязъл от яхта, хвърлила котва в Порт Елизабет. Под матираната гума на лявата му ръкавица мътно проблясваше часовник. Други накити и украшения нямаше.

— Кой си ти, по дяволите? — изръмжа Бриджит.

— Това няма значение — отвърна все така спокойно мъжът. — На вас двете ви трябваше доста време, за да стигнете дотук. Чаках ви почти шест седмици.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?

— Викат му Оксфорд — намесих се аз. — Друг професионален убиец, когото са наели да ликвидира Драма.

— Частично верен отговор — кимна Оксфорд, направи две крачки към нас и бързо огледа стаята, без да напуска площадката. — На практика нещата са малко по-сложни.

— В какъв смисъл? — попита Бриджит.

— След секунда ще разберете — отвърна мъжът. — Госпожице Хейвъл?

Изтекоха няколко секунди преди Крис да успее да си възвърне дар слово.

— Да? — закашля се тя.

— Елате тук, ако обичате. По стъпалата… — Видял, че репортерката не помръдва, той небрежно добави: — Разбира се, мога да открия огън по всяко време…

Тя мина покрай мен в посока към коридора, от който се отиваше към входната врата. Оксфорд очевидно отгатна какво е намислила и бързо й препречи пътя. Бриджит рискува да ме погледне, но аз не реагирах. Нищо не можех да направя, нямаше и какво да й кажа.

— Спрете тук — заповяда със спокоен глас Оксфорд и хвърли бегъл поглед през рамо, сякаш да се увери, че вратата е зад гърба му.

Крис се подчини. Ръцете й видимо трепереха. Раницата още се крепеше на рамото й, но всеки момент щеше да падне.

— Достатъчно — промърмори сякаш на себе си Оксфорд, вдигна пушката и стреля в гърдите й.

Карабината беше заредена не с бойни патрони, а със сачми за дребен дивеч. Изстрелът беше произведен почти от упор и зад тялото на Хейвъл плисна ситна кървава пяна по теракотата на пода, сякаш някой бе изтръскал четка с боя. Бриджит нададе сподавен писък и направи крачка напред, но Оксфорд светкавично се извъртя и дулото се насочи в гърдите й. Аз не помръднах. Усетих как вътрешностите ми замръзват, а ръцете ми започват да треперят.

Тялото на Хейвъл се разтърси от конвулсии, после утихна. Главата й безсилно се люшна на една страна и ни дари с последен поглед на вече мъртвите очи.

— Налага се да импровизирам, но ще се справя — хладно ни предупреди Оксфорд.

— Пресвета майко Божия! — изстена Бриджит. — Защо?!

— Проблемът винаги е един и същ: да се дискредитира всичко… Не само нея или Кодиак, нито пък… хм… онази Драма там… — Бавно тръгна към пистолета на Бриджит, който продължаваше да лежи на пода. — Отначало мислех да кача на сцената и двете жени едновременно, а след това да използвам господин Кодиак за ролята на ревнивия любовник. Но сега се получи много по-добре, просто защото е по-близо до истината…

Стигна до захвърления пистолет, който лежеше на около четири метра от нас. Приклекна да го вземе, без да ни изпуска от поглед. Надявах се това да е моментът, но той не ми даде никакъв шанс. Преди да протегне ръка към оръжието на пода, опря приклада на пушката в бедрото си, а пръстът му остана върху спусъка. Беше ми ясно, че всеки опит за движение ще доведе до незабавната ми смърт, или на Бриджит. В крайна сметка той вдигна пистолета и го тикна зад гърба си в колана. След това се изправи и ни възнагради с усмивка.

— Нямам представа какви ги дрънкаш, по дяволите! — просъска Бриджит, която очевидно не се поддаваше на чара му.

— Нищо — успокои я той. — Кодиак има…

— Кой те нае? — попитах аз.

— Това не е филм за Джеймс Бонд, а реалният живот, Кодиак. Ако имаш представа — добре, значи ще умреш информиран… А ако нямаш, ще си умреш любопитен…

— Бил е нает да направи нещо повече от ликвидирането на Драма — процедих аз, без да отделям очи от лицето му. — Той е убиец на характери, ако мога да се изразя така… Предполагам, че това е най-близо до истината.

— Най-добрата дефиниция — кимна Оксфорд, рискува да отмести поглед към мястото, на което лежеше Алена, и отново се усмихна. Явно клиентката ми не беше се върнала в съзнание. — Мисля, че сме готови. Можем да започваме. Госпожице Логън, бихте ли дошла насам?

— Я върви на майната си! — отсече Бриджит.

Оксфорд издаде кратък звук на разочарование, после премести дулото на ловната карабина към гърдите ми.

— Хайде, направете го или ще го убия тук! Няма да ми хареса, защото търся друг ефект, но вече ви казах, че съм истински майстор на импровизацията. Вярвайте ми, аз наистина мога много неща!

— Друг ефект? — вдигна вежди Бриджит.

— Господ е в детайла, госпожице Логън — отвърна убиецът.

Тя ми хвърли кратък поглед и аз разбрах, че е овладяла страха си. Тръгна към мястото, което й беше посочено. Оксфорд я допусна на по-малко от два метра от себе си, после й заповяда да спре и да се обърне. Когато тя го направи, дулото на ловната карабина се заби в тила й. Свободната му ръка я сграбчи за косата.

— Кодиак, отиваш в подножието на стълбата и я вдигаш на ръце! — заповяда той. — Не се опитвай да я събудиш, защото съм й вкарал конска доза еторфин. Ще бъде аут още няколко часа, а това означава, че няма да усети нищо… Надявам се, че от тази новина малко ще ти олекне.

Алена лежеше в същата поза. Клекнах и пъхнах ръце под тялото й. Този път вдигането беше по-различно, а тялото й — значително по-тежко.

Оксфорд ме изчака да се изправя и нареди:

— В спалнята й. Сложи я на леглото.

Тръгнах нагоре по стълбите. Отчаяно се опитвах да си спомня кой от предметите в спалнята на Алена бих могъл да използвам като оръжие. Не се получи. Онзи скъп револвер марка „Корт“ все още си беше в банята, но нямаше как да се добера до него, без да рискувам живота на Бриджит. Може би щях да имам някакъв шанс, ако Миата беше в къщата, но кучето беше излязло навън и по всяка вероятност вече беше мъртво. Нямах никаква представа колко време е престоял в къщата Оксфорд, но подозирах, че е влязъл едновременно с Хейвъл и Бриджит, използвайки ги като прикритие.

Чух как заповяда на Бриджит да върви след мен, но бавно и внимателно.

Стигнах до горната площадка и се насочих към отворената врата на спалнята на Алена. Влязох вътре и внимателно я положих на леглото. На нощното шкафче откъм близката страна имаше будилник и малка лампа, но и двете не ми вършеха работа — будилникът беше прекалено лек, а лампата — прекалено неудобна.

Те влязоха почти веднага след мен. Обърнах се точно навреме, за да видя как Оксфорд дърпа косата й, за да я спре на място, а тя се подчинява с гневна гримаса.

— Кога за последен път изчука нашата приятелка в това легло? — попита ме той.

— Никога не съм я чукал.

— Моля те, кажи ми. Питам, защото е важно. Искам истината.

— Никога — повторих аз.

— Разбирам, че ти е неудобно да признаеш изневярата си в присъствието на госпожица Логън, но нямам време за любезности. И така, кога я изчука за последен път?

— Никога не съм правил секс с тази жена.

— Въпреки че прекарахте толкова много време само двамата? — вдигна вежди Оксфорд.

— Не е за вярване, нали?

— Но какво правехте през безкрайно дългите нощи?

— Гледахме видео, предимно балет.

— Хм… Госпожице Логън, обърнете се с лице към мен.

Бриджит се подчини. Забелязах как потрепват мускулчетата на челюстта й. Оксфорд продължаваше да я държи за косата. Когато лицето й се оказа срещу неговото, той тикна дулото на пушката под брадичката й.

— В чантичката на колана ми има едно шишенце. Бръкнете с лявата си ръка и го извадете бавно. При първото рязко движение ще умрете. А ти, господин Кодиак…

— Разбрах — прекъснах го аз.

Бриджит се справи със задачата за около половин минута, но аз имах чувството, че изтече цяло десетилетие. Когато шишенцето най-сетне се озова в шепата й, Оксфорд я накара да се обърне и да ми го подаде. Аз го поех. Пластмасовата повърхност беше влажна от пръстите й. Вътре потракваха някакви хапчета. Обърнах го и прочетох етикета. Беше виагра в таблетки от 50 милиграма, с рецепта на мое име.

— Вземи две хапчета — заповяда ми Оксфорд. — А шишенцето остави на нощното шкафче.

Бриджит ме погледна, в очите й се четеше ужас. Най-сетне беше започнала да проумява замисъла на убиеца.

Аз заковах поглед в шишенцето, но не го отворих.

— Хайде, вземи ги.

— Не.

Той въздъхна, а след това нави около юмрука си кичур от косата на Бриджит.

— Ако искаш да кажеш, че ще го вдигнеш без помощ — добре… Може и да не ми повярваш, но има мъже, които при тези обстоятелства са готови да изригнат веднага. Ти не ми приличаш на такъв, затова ще вземеш хапчетата. Ако го сториш доброволно, има шанс да подаря живота на госпожица Логън. Но ако откажеш, ще ви ликвидирам и тримата!

Трябва да печеля време, рекох си аз. Да взема хапчетата, но и да печеля време. Има изход от ситуацията, но аз все още не мога да го видя. Вземи проклетите хапчета! — заповядах си. — Печели време!

След като погълнах и втората таблетка, оставих шишенцето на нощното шкафче и отстъпих крачка назад.

— Много добре — кимна Оксфорд, пусна косата на Бриджит и рязко я блъсна в гърба. При следващото движение хвана пушката с две ръце.

Бриджит почти загуби равновесие, но все пак успя да се задържи на крака и се изправи на крачка от мен. В погледа й се четеше мъка.

— Отдръпни се от него! — заповяда Оксфорд. — Застани до края на леглото и не мърдай оттам!

Тя изпълни заповедта под дулото на пушката, което неотклонно я следваше. Когато спря, очите му бавно се изместиха към Алена.

— Не й позволявай да те заблуждава — промърмори той. — Едно време беше изключително опасна!

— Едно време? — вдигна вежди Бриджит.

— Преди да си изпусне нервите.

— А сега какво? — попитах аз.

— Разполагаме с около половин час, за да започне да действа лекарството — промърмори той и намести пушката в ръцете си. — Няма да бързаме, има време… Искам да я съблечеш. Започни от обувките.

Време, помислих си аз. Има време… Има и начин за измъкване.

Наведох се и започнах от обувките й…

 

Той ревностно следеше как се отнасям с всяка отделна част на облеклото и нареждаше къде точно да бъде поставена. Обувките й практически бяха балетните палци, с които беше обута в момента на нападението. Оксфорд ме накара да ги изхвърля навън, по посока на стълбите. Блузката й кацна на прага, но от вътрешната страна на вратата. Спортния сутиен хвърлих в обратната посока.

— Докосване на страстта — нарече го той.

Останалата част от дрехите й бяха струпани накуп до леглото.

— Как се чувстваш? — попита ме той.

— Зле.

— А как ти е оная работа? Някакви позивни?

— На Западния фронт всичко е спокойно — отвърнах аз. И това си беше чистата истина. До този момент чувствах само гадене, но не знаех на какво се дължи то — на лекарството, или на обикновен страх.

Бриджит стоеше до долния край на леглото.

— Няма значение дали изпълняваш заповедите му — обади се тя. — При всички случаи ще ни убие.

— Не, госпожице Логън — поклати глава Оксфорд. — Ако Кодиак изпълнява моите заповеди, вие ще живеете. По всяка вероятност ще се превърнете в обект на национално издирване, но вие сте изобретателна и ще се справите. Мисля, че поне за известно време ще останете свободна…

— Глупости! — тръсна глава Бриджит. — Ако ме оставиш жива, аз веднага ще информирам полицията!

— Няма да ви повярват.

— О, бъди спокоен, ще ми повярват!

— Няма, убеден съм. И друг път съм правил такива неща. В момента, в който приключат огледа, ченгетата ще имат купища доказателства — както преки, така и косвени. Срещу които вашата дума, госпожице Логън, извинете за сравнението, ще струва по-малко от полутечни гъши изпражнения.

— Никой няма да повярва, че…

— Ама вие наистина сте наивна! — изгуби търпение той. — Не виждате накъде вървят нещата, нали?

Тя му отправи огнен поглед, в който ясно личеше дивата й омраза.

— Няма да стане!

Оксфорд го прие като насърчение.

— Кодиак едва ли може да се нарече образцов гражданин — усмихна се той. — Обществеността и властите лесно ще се настроят срещу него. До този момент отношението на медиите е благосклонно, но картината бързо ще се промени, ако се хвърли малко светлина на подходящото място. Той изведнъж ще се превърне в мошеник и неудачник, в човек, чиято небрежност не само е убила приятелите, но и клиентите му. Човек, който е работил из разни сексклубове, който е живял с дъщерята на застреляна от собствената му ръка жена… А момичето е непълнолетно и връзката му с него може да се изтълкува като престъпна… Помислете малко, госпожице Логън, особено след като обърнете внимание на всички тези неща… Изведнъж той е прочут и богат, което отчасти се дължи на факта, че е победил „най-прочутата убийца в света“. Хората са на мнение, че книгата на Хейвъл казва истината. Но след като открият мъртвото й тяло тук и разберат, че тя е убита от вас, след като станат свидетели на гнусните сексуални отношения между Кодиак и заклетия му враг, те със сигурност ще бъдат разгневени. А когато властите открият, че е имало и разплащания — в смисъл че госпожица Хейвъл е плащала на Кодиак или да му помогне в измамата, или просто отстъпвайки пред изнудването му, на всички ще им стане ясно, че са били обект на огромна заблуда. И отношението им към него коренно ще се промени. Те ще го намразят, както и госпожица Хейвъл. Ще пренебрегнат всичко, което са чували за Драма или Десетката, просто защото обществото ненавижда предателството.

— Има хора, които знаят каква е истината — възрази Бриджит. — Хора, които ще…

— Това е несъществено — каза той, отчетливо произнасяйки сричките. — Какво значение има, че сто, петстотин, дори хиляда души знаят истината, когато милионите я мислят за лъжа и лениво я обсъждат на чаша бира? Вредите ще бъдат непоправими!

— Но нали и аз ще знам истината! — тръсна глава тя.

— Което ме връща на основната ми мисъл, госпожице Логън. Никой няма да ви повярва. Ако Кодиак е неудачник и мошеник, вие сте още по-лоша. Едно повърхностно разследване ще потвърди, че сте била негова любовница. Същото разследване ще стигне до откритието, че сте наркоманка, и това автоматично ви превръща в човек, на когото не може да се вярва, или в обикновен престъпник. А когато в играта се намесят заключенията на криминолозите относно събитията в тази стая, които категорично ще посочат, че вашите отпечатъци са върху пушката, а спермата на Кодиак е във влагалището на Драма, теорията на престъплението ще бъде потвърдена. Кодиак е изчезнал с новата си любовница, а вие принуждавате Хейвъл да ви заведе при тях. Пристигате тук, намирате ги в леглото и ви пада пердето. Резултатът е ясен: разстрел на място. След което, за да прикриете следите си, убивате и Хейвъл. После събитията следват естествения си ход. Вие бягате, или ако предпочитате — отивате да се предадете на властите и им предлагате някаква фантастична история за наемни убийци и предатели. История, на която никой няма да повярва…

Бриджит потърси опората на леглото. Очите й се местеха от мен към убиеца и неподвижното тяло, проснато върху матрака. Ако аз само се чувствах зле, тя направо изглеждаше зле.

— Ти си злото! — изръмжа тя. — В най-чистата му форма!

— Аз съм професионалист, който си върши работата — спокойно отвърна Оксфорд. — За разлика от кучката на леглото, аз не предавам нито професията, нито работодателите си. Изпълнявам това, за което ми се плаща.

— А тя не го прави и затова я мразиш, така ли? — попитах с дрезгав глас.

— По принцип изобщо не ми пука за тези, които убивам — отвърна той и се обърна да ме погледне. — Всеки може да стане убиец, Кодиак. Но малцина могат да бъдат професионални убийци. Тя позволи гласност на името си, допусна превес на личния си живот над работата. А това е непростимо, защото нашата работа е по-важна от живота, при това в съвсем буквалния смисъл на думата. Бих бил щастлив да я…

Рязко замълча, вероятно осъзнал, че демонстрира емоции. Очите му се сведоха към часовника.

— Моля да ме извините, но аз рядко говоря за това, което върша — промърмори той.

— Извинен си — кимнах аз. — А сега какво?

— Сега свали фланелката си и я хвърли ей там, в ъгъла…

Смъкнах тениската и я запратих зад гърба си. Сърцето ми рязко ускори ритъма си, кръвта ми се сгорещи. После усетих първите, доста унизителни признаци на ерекция… Не беше резултат от сексуална възбуда и може би затова се почувствах ужасно. Кожата ми стана топла и лепкава.

— Панталоните — подкани ме Оксфорд.

— Първо трябва да си сваля обувките…

— Добре, свали ги. Можеш да седнеш на леглото и да се събуеш…

Подчиних се. От тежестта ми тялото на Алена се плъзна върху матрака и босите й крака опряха в гърба ми. Спомних си как бях тренирал на колоната с кецовете си, как бях стигнал до заключението, че те не могат да бъдат използвани като оръжие. Ако бях по-близо, може би щях да имам някакъв шанс, но от това разстояние само щях да го ядосам. Заех се да развързвам връзките им, но той ме спря.

— Изхлузи ги — рече. — Нали бързаш?

— Извинявай, забравих — промърморих аз, изхлузих кецовете и ги хвърлих настрана.

Той проследи действията ми, после сведе поглед към слабините ми и се усмихна.

— Е, така вече е по-добре. Сега смъквай панталоните.

— За тази цел трябва да се изправя.

Бях заковал очи в лицето му, вероятно за да не обръщам внимание на треперенето на Бриджит. Унижението беше по-силно от страха.

— Започни седнал. Ще се изправиш, когато ги смъкнеш под коленете.

Разкопчах колана и смъкнах панталоните си до нивото на бедрата, после се изправих. Крачолите се свлякоха около глезените ми.

Оръжие с ограничено действие, помислих си аз.

Наведох се и изхлузих крачолите — първо единия, после и другия… Изправих се с панталона в ръце, като го държах с колана надолу.

— Къде искаш да го оставя?

— Ей там, до вратата. Мъжете са склонни да се освобождават от панталоните си максимално бързо…

— Има нещо вярно — промърморих аз и светкавично скочих, вдигайки панталоните пред себе си. Атаката го завари абсолютно неподготвен. Чаталът на панталона обхвана дулото на ловната карабина и го отклони нагоре. Той инстинктивно натисна спусъка и заешките сачми отнесоха половината таван, разбивайки на прах стъклата на френския прозорец. Бриджит се просна по очи, но моментално се надигна.

Аз кръстосах крачолите около дулото, докато той се опитваше да презареди. Извъртях се наляво и рязко дръпнах. Вторият изстрел попадна върху леглото — там, където бях седял преди малко. Удвоих натиска и успях да блокирам движението на затвора. Едновременно с това крещях като луд, а думите ми бяха предназначени за Бриджит — че в банята има револвер, да измъкне онзи „Корт“ изпод умивалника и да застреля шибаното копеле… Продължавах въртеливото движение с ръце, включих и силата на таза и бедрата. Крачолите се стегнаха около дулото на пушката и бавно започнаха да я измъкват от ръцете му. Миг по-късно приключих със завъртането и отново се озовах лице в лице с него. Но вече държах дулото със собствените си ръце. Оксфорд се опита да отстъпи крачка назад и да измъкне пистолета на Бриджит от колана на гърба си. Възползвах се от разсейването му по най-добрия начин и направих рязко въртеливо движение с две ръце. Прикладът на ловната карабина го улучи в челюстта, костите зловещо пропукаха. Той се олюля, хватката му отслабна. С рязко движение му отнех пушката, но това се оказа грешка. Бях му дал времето, от което се нуждаеше. В момента, в който обръщах дулото към него и издърпвах затвора, тялото му се стрелна покрай отворената врата на банята към прозореца, останал без стъкла. В същия миг пръстът ми напипа спусъка и го натисна. Основната маса на заряда профуча встрани от главата му, но част от сачмите все пак попаднаха в лицето му. Той изкрещя от болка, но не спря. В следващия миг изскочи на верандата и се преметна през перилата стотни от секундата преди да произведа нов изстрел.

Бриджит излетя от банята с револвера в ръка и двамата едновременно се понесохме към края на верандата. Стигнахме точно когато Оксфорд се изправи на крака и хукна към прикритието на близката горичка. На такова разстояние ловната карабина беше безполезна, но Бриджит очевидно имаше вяра на скъпия „Корт“, прицели се и стреля три пъти. Не разбрах дали някой от тези изстрели попадна в целта.

— Мръсното копеле! — ръмжеше извън себе си тя, а очите й се бяха налели с кръв. — Ще го убия мръсното копеле!

После се обърна и хукна към вратата.

Понечих да я последвам, но стигнах само до отвора на френския прозорец и се заковах на място.

Матракът под тялото на Алена бавно подгизваше от кръв, няколко капки вече падаха и на пода. Захвърлих пушката и се втурнах към леглото. Сърцето блъскаше като чук в гърдите ми — вероятно от комбинираното въздействие на виаграта, облекчението след смъртната опасност и новия страх. Изкрещях след Бриджит да почака, но тя не ме чу. Ботушките й изтропаха надолу по стълбите и заглъхнаха навън.

Издърпах възглавницата изпод главата на Алена и я натиках под коленете й в опит да ги повдигна. Вторият изстрел на Оксфорд я беше улучил странично, сачмите бяха попаднали главно в бедрото и пищяла. Кракът й изглеждаше ужасно, с дълбоки и грозни разкъсвания. Самата тя не беше помръднала, изражението на лицето й беше абсолютно същото. Надявах се, че инжектираният от Оксфорд еторфин я държи в безсъзнание и й спестява болките. Изругах и направих опит да повдигна крака й, но в резултат целия се оплисках с кръв. Преместих хватката по-нагоре и опитах пак. Кръвотечението намаля, но не спря.

— Него го няма, вече можеш да се събудиш — заговорих задъхано.

С нищо не показа, че ме е чула. Продължавах да натискам сгъвката на коляното, но кръвта не спираше. Контактните лещи започнаха да дразнят очите ми, зрението ми се замъгли. Примигнах, за да прогоня появилите се сълзи, после се изправих и се повлякох към гардероба. Виеше ми се свят, беше ми лошо, но нямах време за губене. Отворих двете крила и започнах да дърпам дрехите от закачалките им. Не открих нищо подходящо и се прехвърлих на скрина. Издърпах чекмеджетата и изсипах съдържанието им на пода.

В третото открих няколко колана, грабнах най-здравия от тях и се върнах при Алена. Пристегнах го здраво около крака й, малко над коляното. Принудих се да го завържа на възел, тъй като нямаше как да правя нови дупки. Кръвотечението намаля още повече. Вече не беше поток, а само сълзене — най-вече от грозно откритите рани.

Не можех да я закарам в болница, защото трябваше да давам обяснения пред полицията на Бекия. Но тя се нуждаеше от лекарска помощ, при това спешна. Взех единственото възможно решение — увих я в чаршафите и я вдигнах на ръце. Дишането й все още беше тихо и равно. Но от шока я деляха броени минути.

Отвън се чуха стъпки и Бриджит се появи откъм стълбите. Вървеше бавно, с наведена глава.

— Измъкна се, мамка му! — Видя окървавеното тяло в ръцете ми и хлъцна от изненада: — Мъртва ли е?

— Не мога да спра кръвоизлива. Сложих й турникет, но това не е достатъчно…

— Трябва й лекар.

— Не мога да я откарам в болница, ще извикат полицията — поклатих глава.

— Толкова ли е срамно? — вдигна вежди тя. — Не забравяй, че Крис лежи мъртва долу…

— Вината не е нейна.

Бриджит се втренчи в мен. Все още стоеше под рамката на вратата с пистолет в ръка, блокирайки пътя ми. Тръгнах натам, но тя не се помръдна.

— Къде ще я отнесеш?

— А ти ще ми помогнеш ли?

— Къде я носиш, питам?

— Стига, Бриджит! Или ми помогни, или се дръпни от пътя ми!

Тя погледна голата жена в ръцете ми, погледна и кръвта, която попиваше в чаршафа. После очите й пробягаха по бельото ми, по лицето ми и почти разрушената стая.

— Ключовете на джипа са у Крис — промърмори накрая.