Грег Рука
Лична охрана (22)

5.

Тя плачеше в съня си.

Трябваше ми известно време, за да проумея това, което чуват ушите ми. В последните дни на август бях толкова натоварен с тренировки, че вечер едва стигах до леглото и заспивах като труп. Физическото ми изтощение беше толкова силно, че можех да се събудя само от престрелка в съседство. За пръв път чух тези звуци някъде в средата на септември, но тогава изобщо не се опитах да ги идентифицирам. Бяха тихи и непостоянни, имаше нощи, в които изобщо не ги чувах. Ако Миата имаше гласни струни, положително щях да реша, че идват от него. Мислите ми се насочиха към някой от представителите на местната фауна, който ловува в близост до къщата.

През октомври, четиринадесет седмици след отвеждането ми от Ню Йорк, отново ги чух. Събудиха ме малко преди разсъмване. По-рано през седмицата медиите предупредиха за наближаването на урагана „Жозефин“, който мина встрани от Малките Гренадини, но все пак оказа влияние върху времето в Бекия — най-вече чрез поройни дъждове и силен вятър. Безпокоях се от вероятността Оксфорд да се възползва от лошото време (разбира се, ако е наблизо), а Алена не показваше никакви признаци на тревога. „Жозефин“ беше четвъртият поред ураган със специфично име, който беше преминал през Карибите за времето на престоя ми тук, а тя явно им беше свикнала.

Безпокойството ми нарастваше с всеки изминал ден. През последните две седмици не се разделях с пистолета „Хеклер и Кох“ Р7, който си бях избрал от богатия арсенал на Алена. На настояванията ми да носи оръжие тя реагираше с изненадващ инат, с изключение на времето за тренировки извън къщата или при редките ни посещения в Порт Елизабет.

И без да говорим директно на темата време, бяхме наясно, че разполагаме с броени дни, а може би и часове.

При безпокойство от такова естество безсънието си е нещо нормално.

Но имаше и други неща — по-сложни и някак по-заплашителни от предстоящата поява на Оксфорд. Не бях разговарял с никого в Ню Йорк, откакто се чух с Ерика, и чувството за вина непрекъснато се усилваше. Нещата вече не опираха до телефона, тъй като отдавна имах достъп до всички ъгълчета на къщата и можех да използвам сателитния телефон когато си пожелая. Алена ми даде кодовете за достъп до блиндирания щаб за управление в подземието, а също така и на цялата алармена инсталация. Ако наистина исках, лесно бих могъл да се обадя.

Но Алена каза, че предпочита да не го правя, и аз реших, че съм длъжен да изпълнявам желанията на клиентката си. Но колкото по-дълго живеех без контакт с външния свят, толкова по-големи ставаха тревогите ми. Когато мислех за това — обикновено нощем, след като се оттеглехме по спалните си и аз се просвах по гръб с поглед, насочен към вентилатора на тавана, бързо ми ставаше ясно защо е толкова силно чувството ми за вина. Хората, които оставих там, в големия град, заслужаваха да знаят, че съм добре. Фактът, че ги държа в неведение, не можеше да се нарече другояче, освен жестокост. И това състояние на нещата съвсем не беше свързано със задължението да изпълнявам желанията на клиентката си. Ама никак!

Причината беше по-проста: умирах от страх. Не знаех какво бих могъл да им кажа, не знаех как да опиша ситуацията, в която се намирам. Не виждах как мога да убедя Бриджит или Дейл, Натали или Скот, че не само съм добре и съм здрав — всъщност изключително здрав, но и че върша нещо, което искам да върша. Че искам да бъда тук…

Или казано с други думи — че съм щастлив тук…

Такова нещо нямаше да прозвучи добре там, в Голямата ябълка. Веднага чувах гласа на Натали, който ми изнася кратка лекция на тема „Промиване на мозъци в отношенията заложници/терористи“.

Те просто нямаше да ми повярват, нямаше да ме разберат.

Всъщност не бях сигурен, че аз самият разбирам какво става с мен, че аз съм човекът, на когото се случва всичко това.

От подобни мисли човек наистина не може да мигне…

 

Не беше вятърът. Звукът беше прекалено различен и твърде остър, без обичайното повишение и заглъхване, когато бризът намира цепнатините в капаците на прозорците или свири зад ъгъла. Долиташе до мен някак разпокъсан, без да се слива с плясъка на дъжда или шумоленето на листата навън. Лежах по гръб и се ослушвах. Скоро разбрах, че това не е нощно животно. Звуците идваха от къщата, а не извън нея. Идваха от стаята й.

Взех си очилата и станах. Преди два месеца бях преминал на контактни лещи и разликата леко ме замая. Помислих да взема и пистолета, но после се отказах. Влизането в спалнята й с оръжие в ръка, при това посред нощ, лесно би могло да се окаже най-сигурният начин за самоубийството ми.

Минах през банята, вместо по коридора. Стъпвах на пръсти. Оставих нощната ми лампа да свети, но притворих вратата.

Вече не се съмнявах, че звукът принадлежи на човешко същество. Приличаше на тихо скимтене, издаваше го тя. Спрях на място, опрял ръка във вратата. Чудех се дали да вляза или не. Звукът изчезна. Единствено грохотът на пороя нарушаваше тишината.

Отварянето на вратата ми отне почти цяла минута. Ръката ми усилваше натиска постепенно, процепът бавно се увеличаваше. Звукът се разнесе отново — този път по-остър и по-кратък, но значително по-силен…

Лежеше на матрака, прибрала колене към брадичката си в класическата зародишна поза. Тънкият чаршаф се беше оплел в краката й. Нагоре от кръста беше гола, а надолу беше с къси шортички. Около шията й беше увита хлабава лента, явно паднала от косата й. Върху лицето й беше изписана болка.

Миата стана и вдървено пристъпи към мен. Влажната му муцуна се отърка в бедрото ми.

Дишаше тежко и накъсано. Така дишат хората, когато сънуват кошмари. Издаде още един тих стон, тялото й се сгърчи, а единият крак нанесе силен ритник във въздуха. Дишането й рязко се ускори и Миата обърна глава да я погледне. Беше ясно, че се събужда и след броени секунди ще изскочи в реалния живот. Помислих да се оттегля, за да не ме види. Вече съжалявах, че не влязох през вратата, съжалявах, че оставих нощната лампа да свети, и се питах какво ли чак толкова съм очаквал да видя.

Тя престана да се движи, дишането й се успокои. Светлината беше достатъчна, за да видя как отваря очи. Краката й се събраха, тялото й се надигна до седнало положение. Гледахме се очи в очи няколко безкрайно дълги секунди.

Пръстите й опипаха лентата на шията, повдигнаха я на нивото на брадичката, а след това я нагласиха в устата. Главата й падна обратно на възглавницата, клепачите й бавно се спуснаха.

Затворих вратата, прекосих банята и се шмугнах в леглото.

 

Тя не ми предложи обяснение, а и аз не поисках.

Следващият ден беше определен за почивка. След плуването и йогата се качихме на мотоциклета и отпрашихме за Порт Елизабет. Попълнихме хранителните си запаси от супермаркета и се насочихме към пазара, откъдето обикновено си купувахме плодове и зеленчуци. Кратка разходка по крайбрежния булевард ни отведе до един-два бутика за марково облекло, най-вече от полупрозрачна коприна, както и за оборудване на яхти и други морски глезотии. Целта на тази разходка беше доста прозаична — да си взема новите документи, напълно фалшиви, разбира се. Алена ме информира, че вероятно ще ни се наложи някое и друго бързо пътуване, за което ще ми трябват фалшиви документи. Приех това, без да споря. Бях стигнал дотук без паспорт, но никой от двамата нямаше представа кога и как ще се наложи да тръгнем и накъде ще се насочим.

Естествено, тя познаваше точните хора. В деня, когато си поръчах контактни лещи, ние се срещнахме и с двойката, която притежаваше яхта на име Лутра. И двамата бяха млади — някъде около тридесетте, и двамата имаха вид на богати безделници от Европа. Алена им беше позната под името Жизел Ру. Срещу петдесет хиляди долара в брой те имаха удоволствието да ми направят няколко снимки за паспорт, а след това да ми обещаят бързо завръщане.

Почти осем седмици по-късно Лутра отново беше акостирала в пристанището. Паркирах мотоциклета в дъното на Шорлайн роуд, почти срещу входа на пристанището за яхти на Бекия. Мислех, че и двамата ще се качим на борда, но Алена ми каза да почакам и бавно тръгна към кея. По плажа се мотаеха разни амбулантни търговци, които предлагаха тениски и ръчно правени кукли. Във въздуха все още се усещаше влагата на току-що отминалата буря, но жегата вече беше успяла да пресуши локвите по асфалта. По всичко личеше, че по принцип скромният туристически сезон на Бекия вървеше към приключване, макар че в пристанището все още можеха да се видят няколко яхти — собственост най-вече на потомствени богаташи от Европа, които не притежаваха достатъчно навигаторски умения, за да направят прехода до Мустик на юг. Няколко хлапета весело се гмуркаха във вълните на прибоя.

Ако бяхме под наблюдение, то положително се осъществяваше от разстояние и с помощта на оптически прибори. Или от добре избрано прикритие. Защото не виждах нищо подозрително у хората, които се въртяха наоколо. С лекота бих открил такива, които владеят добре стойката и движенията си — това беше един от резултатите на няколкомесечните изтощителни тренировки. Веднага забелязвах добрата стойка, гъвкавия таз, гръб или колене, прехвърлянето на тежестта върху бедрата…

Алена слезе от яхтата и тръгна по кея. Под мишницата си беше пъхнала голям плик от кафява хартия. Подаде ми го, щом стигна до мотора, защото искала ръцете й да са свободни по време на пазаруването. Продължавах да оглеждам тълпата, докато тя избираше плодове и си бъбреше с продавачите на онзи невъзможен френско-английски диалект, който тук минаваше за нещо като официален език. Изминаха петнадесет минути преди най-сетне да напълни двете торби, които носехме.

Тръгнахме обратно към мотоциклета, паркиран в близост до кея. Един униформен полицай от участъка на фериботната линия проявяваше интерес към него, обикаляйки го от всички страни. Когато ни видя да се приближаваме, той се отдалечи, но преди това ни махна с ръка и се усмихна. Махнахме в отговор и уж се заехме да подреждаме багажа. Когато фигурата му се скри зад ъгъла, аз клекнах до мотора и започнах внимателен оглед. Алена прикриваше гърба ми, оглеждайки внимателно близката околност.

— Нищо — констатирах десет минути по-късно.

— Провери и капачката на маслото — подхвърли тя.

— Направих го, няма нищо.

Изправих се и запалих мотора, но без да се качвам. Той заработи равномерно, точно както преди. Прехвърлих крак през седалката и вдигнах стъпенката. Изчаках Алена да се качи отзад и дадох газ, насочвайки се на север.

— Нарочно ли тръгна в обратна посока? — извика тя в ухото ми.

Кимнах, погледнах в огледалата и дадох газ. Островните пътища не бяха пригодени за високи скорости. Давах си сметка, че карам малко по-бързо от нормалното, но това беше сигурен начин да се отървем от евентуална опашка. Пътят вървеше покрай брега и се издигаше нагоре. Океанът остана вдясно от нас. След като изминахме няколко километра извън Порт Елизабет, намалих скоростта и отбих по един черен път, който пресичаше някаква лимонова градина. Зад гърба ми Алена издаде одобрително сумтене. Бяхме минавали оттук и преди, но пеша — по време на редовните ни кросове.

Не след дълго пътят се раздвои и аз поех на юг. Изминах около километър, отново смених посоката и се спуснах към друг второкласен път, който водеше към западния край на острова. Когато стигнах в ниското, изключих от скорост и започнах да се оглеждам.

Откъм близката горичка проблесна кратко огледално отражение. Слънцето беше попаднало върху някаква леща.

— Мамка му!

— Върни обратно и мини отгоре — посъветва ме Алена. — А аз ще заобиколя от другата му страна.

Обмислих предложението й в рамките на две секунди, после поклатих глава:

— Ако е той и се опитва да те убие, най-неподходящото нещо ще бъде да се разделим тук, на открито…

— Ако е той.

— Връщаме се в къщата — реших аз, включих на скорост и подадох газ. Стартът беше толкова рязък, че тя неволно стегна прегръдката си около кръста ми. Миг по-късно я усетих да се отдръпва.

— Има ли нещо? — попитах.

— Нищо — отвърна тя. — Никой не ни преследва. — Налагаше се да крещи, за да я чувам. После усетих как отново се обръща и устата й се доближи до ухото ми. — Може би е фалшива тревога. Ти видя ли нещо подозрително в Порт Елизабет?

— Нищо, ако не броим онова ченге…

— Пак те обзема параноята. Ченгето си беше съвсем редовно. Познавам го още от първите ми дни тук…

— Можеше да ми го кажеш и по-рано — недоволно промърморих аз.

— Исках да се почувстваш полезен…

Кимнах и дадох още газ, насочвайки мотора към къщата. Надявах се да е права, надявах се отново да ме е обзела параноята…

 

Миата ни посрещна на входа. Алена отнесе торбите в кухнята, а аз слязох в мазето, за да проследя мониторите и лаптопа. Апаратурата не беше отбелязала никакви извънредни произшествия, всичко работеше според предварително зададените параметри. Въпреки това аз взех един бинокъл и тръгнах по стълбите към горната веранда. Останах там половин час, зает с внимателен оглед на околността. Специално внимание обърнах на пространството между хълма и плажната ивица.

Усетих я до себе си точно когато приключвах с обиколката от триста и шейсет градуса. Протегна ръка и взе бинокъла, без да продума. С другата ръка ми подаде големия плик, който бяхме получили в Порт Елизабет. Докато тя се занимаваше със своя оглед, аз влязох в стаята и изсипах съдържанието на плика върху леглото.

Документите бяха в три пълни комплекта — два американски и един канадски. Всеки от тях съдържаше свидетелство за правоуправление, паспорт и купчина допълнителни идентификационни средства — карти за посещение на библиотеки, купони за социални осигуровки и други такива. Канадският комплект съдържаше и членска карта за програмата „Дукати Райдър“. Забелязах, че всички шофьорски книжки съдържаха и разрешително за управление на мотоциклет. Американските комплекти включваха и членски карти на веригата видеотеки „Блокбъстър“.

Изработката беше превъзходна. Не успях да открия никакви недостатъци, въпреки че се взирах с максимално внимание. Подозирах, че документите са толкова добри просто защото не са пълни фалшификати. По всяка вероятност екипажът на добрата стара яхта Лутра имаше начин да се снабдява с оригинални бланки и печати. Според първия американски комплект името ми беше Денис Мърфи, местожителство Гахана, Охайо, тридесетгодишен, женен. Според втория името ми беше Алекс Клайн, местожителство Ню Йорк, пак тридесетгодишен, ерген. Канадският паспорт ме идентифицираше като Пол Либърг от Ванкувър, Британска Колумбия, ерген, но на тридесет и две. Оцених факта, че нито един от документите не изискваше от мен да владея друг език.

Алена приключи с огледа и бавно свали бинокъла от очите си.

— Нищо — промърмори тя.

Прибрах документите и я последвах надолу по стълбите. Слязох в мазето да прибера бинокъла и плика, после си изпекохме малко риба на скарата и седнахме да обядваме. Когато почистихме масата и измихме чиниите, Алена подхвърли, че вече е време да си приготвя една раница с най-необходимото.

— Чака ни неочаквано заминаване? — погледнах я с любопитство.

— Добрата подготовка изисква винаги да сме готови за път — отвърна тя. — Вече имаш документи, значи няма смисъл да губим повече време.

С подобна логика е трудно да се спори, дори и човек да има желание. А аз нямах. Тя ми даде един кожен сак и ми помогна да го напълня. Сложихме вътре малко бельо и дрехи плюс най-необходимите тоалетни принадлежности. Алена слезе до бункера и донесе пари с равностойност около сто и петдесет хиляди долара, част от които бяха във френски и швейцарски франкове, а друга — в германски марки. Подредих пачките на дъното на сака, а документите от Гахана сложих в един от външните джобове. В другия отиде канадският комплект, а този от Ню Йорк сложих в специален плик на „Федерал Експрес“, който след известен размисъл адресирах до Мур. Вътре сложих и една бележка, която съдържаше молба да съхранява документите на господин Клайн. Подписах бележката и старателно запечатах плика. Той също отиде в сака, но изпращането му щеше да стане по-късно, от друго място.

Алена вдигна сака и го сложи в гардероба до нейния. После се спуснахме в мазето и изгледахме един свален от Интернет запис на „Лебедово езеро“ в изпълнение на Болшой театър.

 

През нощта от стаята й не се чуха никакви звуци, но по време на сутрешната ни тренировка Алена срещна погледа ми в огледалото и навъсено промърмори:

— Имам кошмари.

— Случва се — отвърнах.

Беше се хванала за парапета с една ръка, а левият й крак бе извит зад гърба й и нагоре в почти невъзможен ъгъл от сто и двадесет градуса. Очите й останаха върху лицето ми, изражението й беше спокойно.

— Често ги имам. Понякога крещя. Но нищо не мога да направя…

Продължаваше да ме наблюдава в огледалото, сякаш очакваше някаква присъда.

— Звучи зле.

Тя си свали крака и започна да повдига другия.

— Не си ли любопитен?

— Питаш ме дали искам да чуя какви точно са кошмарите ти?

— Да.

— Не искам.

Тя обмисли отговора ми за миг, после се вгледа в отражението си в огледалото. Приключихме със загрявката и се прехвърлихме в средата на помещението. Аз се заех да тренирам няколко подскока, които бях видял в снощното представление. Проблемът беше там, че докато бях във въздуха, неволно изпъвах горната част от тялото си. И вместо да реализирам едно елегантно и грациозно движение, постигах по-скоро обратното — на бивол, който е подплашен от нисколетящ самолет. Усилията ми да постигна някакъв напредък продължиха почти двадесет минути. И накрая успях. С изненада открих, че тялото ми заема точно онази форма, която бях пожелал. А с още по-голяма изненада разбрах, че мога и да повторя постижението си.

Когато се приземих след втория успешен опит, хвърлих поглед към Алена, надявайки се да е оценила успеха ми. Но тя изобщо не ми обръщаше внимание, заета с някакъв свой проблем. Беше във вихъра на серия от пируети, които на пръв поглед правеше съвсем прилично — във всеки случай на светлинни години от собствените ми трагични опити в балета. Правеше по три, четири, а дори и пет пъти завъртанията от поза demi-pointe. Изтече почти цяла минута преди да проумея, че се опитва да направи шест завъртания, а неуспехът я прави нервна, или поне ядосана.

Изчаках я да направи нов опит и когато разтвори ръце във втора позиция, изведнъж скочих към нея и прихванах с ръце бедрата й. Това й помогна да премине от петото към шестото завъртане без никакви затруднения и аз помислих, че ще спре, но тя продължи, докато не направи осем.

— Нека опитаме още веднъж — рече задъхано, а аз я пуснах и отстъпих крачка назад.

Тя прехвърли тежестта си на работния крак, вдигна другия рязко нагоре и започна да се завърта, разтваряйки ръце във втора позиция. Аз изчаках да завърши движението и отново пристъпих към нея. Този път тя прехвърли част от тежестта си върху мен и едва след това започна да се върти. След шестия пирует направи кратка пауза, после премина в скок. Аз я вдигнах нагоре, внимателно я свалих обратно и й помогнах да направи нисък арабеск. Ръцете й се стрелнаха напред и нагоре, а аз помогнах на тялото й да се изправи. Десният й крак остана вдигнат нагоре, леко зад торса. Притеглих я към себе си, сложих ръце на кръста й и когато тя се изправи, десният й крак зае перпендикулярна позиция. Тогава я вдигнах във въздуха и лекичко я завъртях. Тя придаде скорост на въртеливото си движение, дистанцията между нас се увеличи. Направих крачка напред и опитах един от онези скокове, на които се бях упражнявал допреди малко. Явно не го изпълних като тромав бивол, защото като се обърнах, между нас беше цялата дължина на пода. След кратка пауза тя направи един grand jete, който съвпадна по време с втория ми скок. Приземихме се в центъра на „сцената“, на една ръка разстояние един от друг. Тя улови пръстите ми и се завъртя, а тялото й за миг се докосна до моето. Дланите ми се оказаха от двете страни на гръдния й кош. Миг по-късно ръцете й бавно се спуснаха надолу.

Останахме неподвижни.

Погледнах в огледалото. Очите й бяха затворени. Усещах дишането й под пръстите си, долавях ударите на сърцето й. Моето също биеше усилено. И двамата бяхме почти без дъх.

Очите й се отвориха и потърсиха моите в огледалото. Тялото й натежа в ръцете ми.

— Това наистина беше танц! — задъхано и някак изненадано подхвърли тя.

Съумях да кимна с глава, очите ми продължаваха да я фиксират в огледалото.

Не бях сигурен, че харесвам това, което виждам.

Но не бях сигурен и в обратното.

Хрумна ми, че би трябвало да я пусна. След четири месеца изтощителни тренировки и жестоки масажи телата ни се бяха превърнали в обикновени инструменти. Бяхме ги опознали взаимно, почти до интимни подробности, но едновременно с това ги възприемахме някак безполово и абстрактно.

Но сега изведнъж се бяха превърнали в жива реалност.

Алена първа отмести поглед от огледалото и се обърна да ме погледне директно.

— Мислил ли си за това?

— Да — признах аз, пуснах я и направих крачка назад. — Но не можем и не бива да го правим!

— Прав си — с равен глас отвърна тя.

Миг по-късно се прехвърли на пилона и започна яростна битка с невидими врагове.

Лаптопът издаде пронизителен звук, настоявайки за вниманието ни.

Тя ме изпревари и първа се добра до плота. До един от мониторите лежеше хеклерът. Взех го, а Алена се взря в екрана.

— Първи периметър, входната алея — съобщи тя. — Един автомобил, движи се към къщата.

— Стой тук! — изръмжах и хукнах нагоре по стълбите. Тя извика нещо след мен, но аз само се обърнах и повторих: — Стой тук и не мърдай!

Не чух какво ми отговори, защото вземах стъпалата по две наведнъж. Миата ме чакаше горе, на крачка от вратата. Стиснал пистолета в дясната ръка, аз надникнах иззад ъгъла, уверих се, че холът е пуст, и се втурнах към задната врата. Отново спрях, но този път вниманието ми беше насочено навън. Наведох се, притичах през откритото пространство на верандата, насочил оръжието пред себе си. Не видях никого. Заех позиция и вдигнах очи. Алена стоеше на горния край на стълбите и държеше ловна карабина „Неостед“, която бе извадила от хранилището.

— Не е той — осведоми ме тя.

Погледнах я зверски и й направих знак да се прибере. Тя сви рамене, но ме послуша и изчезна от погледа ми. В същия момент на вратата се почука. Силно, дори грубо. Тръгнах натам, следван по петите от Миата.

Разнесоха се нови удари. Ако този навън не е Оксфорд, значи е голям глупак, или просто ненормален. Опрях гръб на стената и се плъзнах към прозореца, от който се виждаше входната площадка.

Алена се оказа права — не беше той…

Беше Крис Хейвъл.

До нея с револвер в ръка стоеше Бриджит. От изражението на лицето й личеше, че е твърдо решена да го използва.