Георги Коновски
Водовъртеж на световете (6)

Глава шеста

За Долината и обектите в нея, за Боговете и Замръзналия бог отчасти

Учителят отвори прозореца и се загледа към Долината. Тя се беше ширнала напреде му, виждаше Езерото, Реката, Голямата скала и Скачащия водопад, Изумрудената поляна до него и…

Оооох, лелей!

Две фигурки като гумени топчета подскачаха върху зеленото сукно на поляната. Голяма топка — понякога блясваща с остри зъби, малко топче — нагло-самоуверено размахващо светлинен меч…

— Херрррррооооооооооооо…

— Мииииииллллллл…

— Иииииитссссссаааааааааааааа…

— Ами аз й казах да миряса, ама тя нещо се ядоса, изсъска ми и тръгна да търси Главоча — казва Ник Кол Ай-ай, който е седнал на пейката до сами стената на Замъка…

Учителят дори не го разпитва от какво се е палнал фитила на Звездния рицар. Момиче в пубертета — склад с барут, налче да тръкнеш в пода и се взривява. По-добре гледай да успееш да си далеч в тоя момент…

Главочът пръв е чул крясъка и, понеже има горчив опит с разгневения Учител, отскача от земята, разперва малките си крила и поема по сложна виражна траектория нейде над Дивата гора…

Херо Мил Итса се е увлякла в забавлението, не чува, не вижда — освен в съзнанието си мрачния образ на Ник Кол Ай-ай на мястото на Главоча, та се опитва да натисне бутона за реактивна тяга на суперколана си…

В този момент до нея достига мрачното шумолене на Съдбовните птици, придружено с предупредителното изсъскване на Замразения бог. И тя разбира — пак ще е виновна…

И що така? Забавлява се тихо, кротко, далеч от Замъка, пък… Сваля вълшебната броня, свива меча, чуква токовете на обувките и полита към каменната сграда…

Само че Учителят нищо не казва. Пита единствено дали са решили задачите по физика и готови ли са моделите на действащи ядрени централи…

Лесно му е на него — всичко изучил, всичко знае, почива си и се забавлява като тормози невинните душички (Мил Итса) и дяволските създания (Ник Кол Ай-ай) с уроци и задачи…

А Учителят се заглежда нейде в далечината, над Езерото…

Планетата Земя GK 4747 — 13 е голяма. Както всички планети Земя. Има си и флора, и фауна. За щастие, е сполетяна от човечество единствено тук, в Долината. Красиво място…

От север се задава реката. Тя се появява дръзко през Скачащия водопад, заобикаляйки Изумрудената поляна, спуска се през полята долу, за малко се скрива в Дивата гора, после отпочива в Езерото, пак излиза, сторвайки изящен завой до Лъвската скала, разлива се постепенно и бавно, накрая тромаво, уморена от пътя си, ляга в прегръдките на Океана…

Замъкът, дето навремето вдигнал оня романтичен богаташ, е на края на Полуострова — каменна площадка, издигаща се на двайсетина метра над Долината, дълга стотина метра, а в самото начало заградена с висока ограда, на която има Стражева кула. Зад нея е дворът, а на края му — малката сграда, носеща гордото название. Е, Замък си е. Поне на вид. Четириетажна кула високо над Долината, зад нея двуетажна сграда, прилепена като опора…

За Учителя е предостатъчен, за семейство с три деца е маломерен. Има само три стаи в кулата и две големи зали отзад. А, да — и огромният склад в основата — тъмен, студен, без прозорци.

Място, където рядко някой влиза. Както и в Лабиринта. Но за него Мил Итса и Ник Кол Ай-ай само веднъж бяха чули, и то когато Учителят и Вселенският билкар Мир-О бяха се изпуснали да споменат пред тях… Иначе да са го обиколили и поне десетина пъти успешно загубили… Приключение!

Учителят живее в стаята на втория етаж, но почти цялото време, когато е в Замъка прекарва на третия. Където е Библиотеката… Оооо…

Ник Кол Ай-ай дори се изплаши, когато за пръв път видя огромната Библиотека. Рафтове, шкафове, стелажи… И — книги, книги, книги… Много книги! Погледът обхващаше само няколко декара от тази картина, но и това беше достатъчно да го стресне… Ами ако Учителят поиска да прочете всички… Брррр! По-зле от разговор с Херо Мил Итса…

— Хвани книгата — подаде му една Учителят — Не се бой! Не хапе…

Ник Кол Ай-ай със страх я пое и чак тогава усети, че Учителят си прави с него туй, дето в училището наричаха гаргара…

После идваше всеки ден в Библиотеката, четеше, пишеше домашни, решаваше задачи, учеше… И на всеки час се срещаше с Мил Итса — редовна почивка за чай с гевречета в стаята на втория етаж…

Тук ще каже някой — чакай, бе, каква е тая Библиотека от декари площ, пък стаята под нея е неголяма…

Спокойно, не сте момичета на първа среща, че да ви лъжа. Та планетата е обвита от магия, намира се на кръстопътя на космическите вихрушки и антиреалистичните течения постоянно стоварват върху й я вълшебство, я чудо, я…

Я някой Бог…

В случая — Замразеният бог. Който е в скалата на полуострова. И не обича хората, макар да прави изключение за Учителя…

Почти всеки ден имат среща. Е, не чак среща, де — само Учителят ходи, Замразеният бог, както разбрахте, си стои в скалата и го чака. То друго няма и какво да прави…

А Богът е на мястото си. И трябва да е там — нали всеки човек има свой бог. Някой път истински, с божествен произход, всемогъщ, всезнаещ… Друг път измислен — но пак всезнаещ и всемогъщ. Което, разбира се, не е вярно, обаче вярващият в него го открива винаги късно. Малко преди да отиде при други богове… Или дяволи…

Но днес Учителят вече е бил при Замразеният бог, разговаряли са нейде три часа време през тези пет минути, докато е траела срещата (не забравяйте — магия, Лабиринт, Бог!)…

И има новина за двете си луди приятелчета:

— Утре заран или снощи ще дойде Вселенският билкар… Зависи на какви часови пояси ще попадне, с кой Времеви облак ще се понесе…

— Мир-О — зарадва се Ник Кол Ай-ай. Той си знае — всяка среща с билкаря е благодат, банкет и щурав разговор…

— Мир-О — намръщва се Мил Итса. Тя си знае — всяка среща с билкаря е изместване на вниманието от нея…

— Мир-О — съгласява се Учителят. Той си знае — ще има интересни случки и истории…

За философските беседи и за истината — все далеч от женските интереси теми

— Такааа… — отронват се тежко звучащи думи, придружени от ехото на падащи камъни…

Учителят, Ник Кол Ай-ай и Мир-О дори не поглеждат към ронливия сипей в дъното на пещерата. Свикнали са. Замразеният бог също. Пък и вече знаят къде трябва да седят по време на беседи в пещерата…

Тихо е…

Мъжка беседа…

Мир-О — солиден къс апетитно за Главоча месо, се е отпуснал върху голяма скала близо до Тъмния олтар. Той е добре подстриган, добре охранен, добре мускулест, добре намръщен, добре внимаващ за всичко наоколо му. Такъв му е занаятът — Вселенски билкар не е работа за нервни или замислени, експанзионистични или флегматични, лирически настроени или философстващи прелетници. Прелетник — това е човек, който умее да минава по директните пътища между две Земи, при това с багаж или дори със собствен превоз. Има прелетници, които се движат с космически велосипеди, има такива с ръчни колички, има и ползващи междугалактически мотриси. Но последните не са смятани за истински билкари. Прекалено технизирани са, липсва им омаята на истинското пътуване по принципа: „Не е важно къде отиваш, важното е да стигнеш нейде“…

Та затова дори Учителят, който е пълномощен представител на Вселенския разум, научава в последния момент за пристигането на Мир-О…

Сега са трима в Пещерата под лабиринта. Херо Мил Итса не е с тях. Няма и как да бъде. За да се стигне до пещерата, трябва да се мине през Лабиринта на мисълта. Трасе, възможно за преодоляване само от мъже…

Ама не, бе — не съм антиженски настроен! Такава е вълшебната реалност…

Лабиринтът изиска съсредоточаване на разума, изисква концентрация, изисква последователност…

Състояния, възможни за ограничените духом мъжки същества…

А жената…

Е, за нея това е просто невъзможно…

Женският разум е разностранен — като погледа на кривогледо око. Насочва се насам, търси нещо натам, а в същото време вижда друго в съвсем различна посока…

Женският разум е олицетворение на Космоса, мъжкият на Слънце. При нея има вихри, лъчи, всеобщност, при него точност, прицел, перспектива…

Поради което жена просто не може да следва извивките на Вселенския разум… И затова всички жени, опитали се да минат през Лабиринта, неминуемо са се оказвали извън него. На различни места във Вселената — но винаги извън маршрутите на мисълта, философията, разума…

По тая причина вътре са само те. Дори знаменитото Звездно магаре на билкаря не е допуснато тук. То е мъжко и — теоретично — има място сред равните, обаче…

Магаре на философска дискусия…

Възможно само в един случай — ако то я ръководи…

Ник Кол Ай-ай се е разположил върху нещо като диван от гранит. Любимото му място — той и в своя Храм е направил мястото за молитви във вид на диван. И често предпочита да прославя Замразеният бог, използвайки чистотата на молитвения сън…

А Учителят си има свое място. Огромен каменен трон, на който той седи спокойно, отпуснал ръце на излъскани подлакътници, облегнат назад, съумяващ да види и тримата си събеседници…

Именно! Вижда и Замразеният бог в скалите. Е, не като фигура, а като леко сияние в мрака, като танц на пещерни пеперудки…

В момента богът се очертава още по-ясно — емоционалната беседа го кара да се вълнува. Макар че един бог не би трябвало да се отдава на емоциите…

— Такаааа… — повтаря пак Замразеният бог — И откога вие, дребните човечета, грешката на Майката природа, страдате от манията, че знаете какво е истина…

Ник Кол Ай-ай е бърз, самоуверен, убеден, че малкото, което знае, е всичко, което трябва да знае…

— Ние сме създали цивилизацията, ние се пръснахме из Космоса, ние колонизираме планетите Земя, ние…

Край главата му прелита неголям камък и се пръсва на каменния под…

— Май вие, великите, щяхте да останете с един по-малко — разсипва се смехът на Бога — И нямаше да узнаем какво е това истина…

Ник Кол Ай-ай обидено млъква. Като знаят толкова, хайде тия възрастни да намерят сами определение за истината. На него му беше толкова трудно да го формулира. Е, тогава беше на десет години — солидна възраст, със солидни знания и солидни умения, а най-вече със солидно самочувствие… Не толкова объркан и не знаещ елементарни неща като тия възрастни… Би могъл още много да им обяснява… Но нека те се потормозят на стари години…

— Истината… В една стара книга на Първата Земя се разказва как виден управник задава въпрос на Син човешки и Син Божий: „Що е истина?“… И тогава, и сега надали някой е намерил ясно и точно определение…

— Истината е в реалността — казва внезапно Мир-О, нарушавайки леко заспалия си вид — Има го — истина е…

И подскача като гумена топка пред устата на грамадния дракон, внезапно появил се над главата му…

— Такава реалност? — насмешливо пита Замразеният бог — Или искаш друга?

— Истината е в човека — Учителят леко е помръднал при вида на чудовището, но е свикнал с маниера на събеседване в тая пещера. Драконът изчезва, Ник Кол Ай-ай лекичко се прекръства, а Мир-О се намества върху камъка…

— В кой човек? — пита подозрително Замразеният бог…

— Във всеки… Добър, зъл, умен, глупав…

— Е, господине, как глупавият ще знае истината? — каза Ник Кол Ай-ай…

— Знае… Своята истина… — и Учителят се полуизправя на трона…

Настъпва тишина. Седят, поглеждат се, мълчат…

Именно това, заради което жените мразят мъжките философствания. Няма думи! Обаче, прекалено много мисли, подтекст, че и подтекст под подтекста…

— Излиза, че има много истини — казва внезапно Мир-О — За всеки човек — истина…

— А в някои хора и повече — допълва Учителят — Една истина, когато е сам, друга за пред останалите, трета…

— Много сложно става — изпротестира Ник Кол Ай-ай. Нему и една истина се вижда прекалено сложна, а пък за две или повече…

— Тогава — да опростим нещата — предлага Замразеният бог — Оставяме една само истина и всички живеят с нея…

— Така е по-добре — съгласява се момчето. Само дето другите двама не бързат. Мир-О, защото не си пада по сложните мисловни конструкции, Учителят пък има опит с Бога и трескаво търси капана в уж добрия съвет…

— И коя истина ще приемем? — казва той — Не убивай? Хубав принцип, много хубав… Спираме да ядем месо, спираме и с тревите, и с плодовете. Защото и те са живи същества, има нещо в тях… Тигърът умира от глад — тоест, убит от принципа. Агнето оцелява, пасе си… А, не — не бива да пасе… Умира и то… Тревата расте ли, расте. Покрива планетата, задръства реките, задушава дърветата… Планетата умира… Пак стигаме до премахване на обекта на Истината…

Двамата му слушатели едновременно кимат. Така е — прекалено сложно стана…

И с много истини, и с една истина — сложно е…

Какво да го правиш — и на еднодневката животът е труден и сложен…