Георги Коновски
Водовъртеж на световете (2)

Глава втора

За реализма на възможностите в квантовата теория, за мултивселената и независимите паралелни вселени

Какво заглавие… Как звучи, а…

Направо си все едно в скучния кабинет по физика и овехтелият даскал ти обяснява уж простички неща, които сложно устроеният вакуум в главата ти не възприема…

А нещата наистина са прости…

Познатата ни планета Земя беше населена и пренаселена от човешки същества. Които я претоварваха — и със себе си, и с потребностите си, и с желанията си. Основното от които беше: ОЩЕ!!!

Каквото и да е — ама още… И още… Пък ако падне отнейде още…

Та точно в тоя момент учените най-после намериха решение за спасяването на планетата Земя. Нормално решение — каквито са всички решения за нечие спасяване…

Обикновено за чужда сметка…

Този път решението дойде от квантовата теория за мултивселената — една от множеството теоретични теории, създавани от теоретиците, за да си намират занимание на практика…

Учените откриха начин да проникнат в мултивселената…

Където — точно според теорията на Бишъп — Хо Янг — Нане Вуте — се оказа, че съществуват неизброимо количество паралелни вселени… И във всяка от тях — по една планета Земя…

За щастие на Космоса, космическия разум и космическите сили, само една от тия Земи беше заразена от човека…

И беше спасена посредством разпръскването на заразата по другите планети. Логично и просто — поотделно хората са добри, умни, трудолюбиви, относително честни, понякога мислещи…

Заедно се превръщат в човечество — най-близкият пример е със стадо пияни шебеци, зърнали автомати и гранати наблизо…

Затова учените предоставиха свободен достъп до планетите Земя на всички желаещи. А желаещите бяха доста — нейде над 99% от скупчените потомци на шебеците…

През специалните тунели, във Вселената се понесоха хората — всеки мечтаещ да има своя планета, да не плаща данъци и да не слуша новини за бандити, крадци, мошеници, събрани в групировката на правителството…

И заселиха паралелните вселени…

Които са…

Е, тук не мога да ви задоволя любопитството. Никой не разбра колко са тия вселени. Някой казваха — милиарди, други — милиард милиарди, най-честните просто пресметнаха — безброй…

Важното е, че хората имаха избор. На някоя планета живееха стотина души — тук-там заедно, другаде — пръснати навред, на трета всеки континент имаше свои заселници, на следващата — един-единствен самотник, щастлив, че се е измъкнал от стадото…

Хората се пръснаха из Вселената…

И заживяха почти нормално. Някои станаха вегетарианци. При толкова възможности за изхранване с плодове и зеленчуци, полезният човешки мързел стана основа на живота. Бери, яж… Без особен труд…

Други отначало смятаха да преживяват като ловци, сетне искаха да са животновъди, накрая стигнаха до извода, че и за това пасторално и забавно занятие трябват труд, труд, труд…

А защо да живеят в нов свят, когато ще трябва да се трудят както в стария?

И се оказа, че само върху майката Земя и няколко други нейни копия останаха градове, небостъргачи, фабрики, заводи… Както и пари…

Порокът трудно се лекува…

Наркоманът не може без дрогата си, човечеството — без материален израз на комплексите. В случая — на комплекса за малоценност, довел до желанието с нещо извън себе си да покажеш възможностите си. Неумението да се мисли, грозния глас, невъзприемането на света и некадърността да бъде той отразен с думи, бои, ноти…

Вижда се… Забелязва се не, ами направо крещи отдалеч…

Пък човеку се иска да бъде някак си — така, над другите. Или поне като тях…

Поради което настоява да има външни белези на неповторимостта и особеността му — пагони, ордени и медали, модерни дрехи, скъпи превозни средства…

Все нещо, което да скрие нищожеството му и да излъже себеподобните, че този е Онзи…

А парите са чудесен начин за извършване на подобна метаморфоза в очите на слепите духом…

Ето защо някъде по многото планети Земя все още глупаците си играят с лъскави кръгчета или шарени хартийки, въобразявайки си, че те струват нещо…

Някъде… Все още…

Оптимистично звучи, нали…

Да се върнем на Земя GK 4747-13…

Където живееха няколко човека. Всичките — отпаднали от обществото на своята родна планета. И намерили свой свят. По една случайност подходящ и харесван и от други…

Пръв тук се появи Учителят. Който наистина беше такъв на една от планетите Земя. И то дълги години. И то нелош учител. И то вече на възраст, установил се, консервирал някогашните си идеи във вид на бетонни постулати…

А един ден тегли майната на всичко, тръгна с някакъв космически цирк, обиколи десетина планети, попадна на разклонение на вселенския тунел, пое по него, на няколко пъти мята монета за избор на посоката и…

И се озова тук…

Не беше първооткривател. Стотина години по-рано тук беше се настанил известен тогава богаташ. Построил замък над Долината, иззидал басейн до реката, докарал няколко кучета и котки, създал развъдник за домашни и диви животни…

Което се налагало — искал да хапва мръвка, пък на паралелните вселени земният свят не се повтарял. Макар че тук и там местната Земя била в праисторическа епоха — де Юра, де Триас, де Девон… Впрочем, тези Земи били много посещавани и малко заселени. Интересно е да видиш тиранозавър „на живо“ — от прелитащ брониран ракетоплан, но не е особено привлекателно да се включиш в Хранителната верига, внезапно разбирайки, че май не си най-отгоре…

Та, като изкарал три месеца на планетата, богаташът се върнал на оригиналната Земя. Не можел да живее без акции, банки, фючърси, борси… И своите любими пари, пари, парички…

Учителят намерил до изхода на вселенския тунел дарително писмо, с което богаташът се отказвал от всичко свое тук…

Позачудил се на самочувствието му — оня наистина смятал намереното и докараното за свое, наистина не разбирал великата свобода на квантовата мегавселена…

После Учителят се заселил в Замъка и заживял…

Как?

Ами…

Живял!

Имало огромна библиотека с книги, имало музикални записи, имало Долината, имало реката, имало Езерото (в каквото се превърнал изкуственият басейн/, имало сутрини, вечери, Слънце, Луна, звезди…

И имал себе си — а в себе си имал много светове и много хора…

Така че никога — ама никога! — не му станало скучно… Пък и Вселенският разум отдавна го бил просветлил, че скучаят само бедните духом, че само еднодневките не могат сами да живеят, че само интелигентният човек може да е винаги в някакъв свят. Свой свят… Недостижим на другите…

Още повече, че почти едновременно тук се появили Херо Мил Итса и Ник Кол Ай-ай…

Отде?

И те не знаели…

Бъдещият Супергерой, Звезден рицар, Могъщ воин била кльощаво хлапе в едно от земните градчета. Ни по-умна, ни по-красива, ни по-… Абе, каквото там щете, от останалите недорасляци в училището им…

Да, да — в това градче, на тая планета Земя, имало училище…

Хората там смятали, че децата трябва да се обучават, за да станат възрастни. Макар че Майката Природа си знаела работите. И по другите планети тя учела децата. Което успявало да издържи Големия изпит — т.е., да оцелее, и то докато настъпи време да умре, него признавали за възрастен… На останалите отдавали почит — най-вече на пропадналите им възможности да се превърнат в човек…

Тук, на тая Земя големите хора учели малките. Та даже си позволявали да ги изпитват, че и документи за издържан изпит им давали…

Въпреки че понякога децата точно след вземането на тоя документ правели някоя хептен нелепа работа и… И дипломата оставала като спомен за близките им…

Е, Мил Итса, която не била ни воин, ни герой, цял ден ходела на училище, дремела умело с отворени очи, успешно овладявала началната математика посредством бързо броене на мухи, симулирала интерес към образованието, лъгала как иска да завърши и да се включи в планетарния трудов процес…

Накрая й писнало и…

Познатият път — вселенския тунел, после по първото отклонение, сетне през Космическия кръстопът, с помощта на някакви извънземни, подарили й космически кораб, колан-екипировка и машина за тортички…

Казано най-директно — изтърсила се един понеделник на главата на Учителя. При това почти буквално — задрямала по навик, както винаги, когато има важна работа, та едва успяла да задържи космическия Кораб на някакви си стотина метра над Замъка…

После кацнала до Зелената гора и слязла…

А в сряда тук се появил Ник Кол Ай-ай…

Който живеел на същата планета, отдето била Мил Итса…

И в същото градче…

И в същото училище учил…

И всяко междучасие случайно я срещал по коридорите, та да си поприказват…

Не му било лесно случайно да я последва по вселенските тунели и отклонения, хептен зор видял, докато убеди извънземните защо я търси, трудничко открил Долината — все пак планетата Земя GK 4747–13 била нормална планета Земя (справка — виж следващите глави/…

Той решил да стане Вселенски жрец, издигнал си Храм под огромния дъб близо до Замъка и почти до Кораба…

Така заживели тук…

Не, не само тримата…

И още хора се появявали, минавали, заминавали, долитали, установявали се за известно време…

Но — поред…