Георги Коновски
Водовъртеж на световете (10)

Глава десета

За човека със стоте живота и досадата на безсмъртието

Учителят стои на терасата, гледа нейде далеч на север, разумът и душата му се носят над високите върхове, нейде в облаците, Мил Итса и Ник Кол Ай-ай тихо подсмърчат и пият чай…

В този момент се чува звън. Лек, приятен, носещ повея на древна мелодия, никога неизпълнявана и незаписвана, намерена от Учителя нейде в Хранилището на Вселенския разум, там, където се съхраняват за възможно бъдеще съкровищата на Духа…

А какво ли нямаше в това Хранилище… Веднъж Учителят с изненада откри няколко свои книги. Все още ненаписани. Познати му като сюжет и стил, непознати като книжни издания. При това издания, по-млади от днешния ден с някакви си два века…

Възможно — ако неочаквано някой някога е открил тайните му, замисляни и все още не материализирани негови творения. Но с автографи на автора…

Разбира се, Учителят не се и замисли как ще стане тая. Ненапразно беше представител на Вселенския разум. Който имаше един принцип на действие — възможността на невъзможното, реалността на нереалното, вярата в невероятното…

Но в този момент звъни специалният сигнализатор от Станцията на Тунела във времето. Някой минаващ пътник…

Дали ще е сложен проблем — като онзиденшният, когато Безглав коремоплодник беше преял с Дардански мухатори, пък те се зарадвали на новия си свят, построили свои градове, развили цивилизация, взели да изстрелват ракети в близкия си Космос и предизвикали киселини в гостоприемника… Та се наложи да открият Времева тръба между седмия стомах на Безглавия коремоплодник и Скитащия безмозъчник, да изчакат няколко дардански хилядолетия (около 3, 14 секунди по човешкия часовник) и да видят как мухаторите заемат огромните територии в Безмозъчника и още една звездна цивилизация на взаимоизгодната симбиоза намери мястото си в Мегагалактиката…

Оказва се, че тревога няма. Просто Вечният Пешеход, минавайки от тук, е решил да види приятеля си. И да си отдъхне от приключенията…

Което смайва Мил Итса и Ник Кол Ай-ай…

Човек, който има сто живота, който може пеша да минава не само от Земя на Земя, ами и от галактика в галактика, човек, който е възнаграден с възможности за авантюри, воински подвизи, слава… И — най-важното — който е безсмъртен… Този човек иска почивка?

Така казва момичето вечерта, когато пак са седнали на сладки приказки около огъня…

Само че този път са пред Храма. Висок, издялан от цяло дърво — неголяма секвоя, ударена от гръм преди столетие, Храмът се извисява над Долината и брани северния фланг на триадата Храм — Замък — Къща…

Ник Кол Ай-ай се преоблича в официален жречески хитон. За тая цел до Храма е издигнато… издигната… издигнат… Има нещо като сграда от нещо като пръти, предлагаща нещо като защита от вятъра (понякога) и шума (никога/. Учителят нарича сградата Мързеливището, защото тя се състои от едно помещение и в него основна мебел е леглото. То е в средата и винаги е готово да поеме морното тяло на Жреца. Който пък има великолепната дарба постоянно да е уморен и готов за сън…

По стърчащите клони са намятани тоалетите на Жреца — хитони за всеки ден, хитони за празник, хитони за молитва, хитони за храна…

Докато Ник Кол Ай-ай се преоблича, Учителят, Мил Итса и Вечният пешеход са се полуизлегнали на ложета от мека трева (Жрецът не е привърженик на страданията и физическите мъки, особено що се отнася до неговото свещено тяло) и се гледат през огъня… Някъде отдолу, през мълчанието на Пещерата, към тях се присъединява и Замразеният бог… Спокойно, тихо, умиротворително…

Щеше да бъде, ако я нямаше Мил Итса…

Тя едва изчаква Вселенският жрец да седне от лявата й страна и граква:

— Ама как може да бягате от приключенията… Ихха… Аз да съм… С шпагата — така, със сабята сека, с копието…

И размахва едно клонче, предназначено за огъня, така че несвикналият с експанзията й Вечен пешеход дори поляга, свил глава в раменете…

— По-кротко, де… — смърморва Учителят — Та всичко на тоя свят трябва да е с мярка… Нима би могла да ядеш само торти? Всеки ден торти? И единствено торти?

— Мога! — уверено казва Мил Итса — И как ми се иска… Но нали… Такова… Диета…

— Леле, какво кюфте ще станеш — размечтава се Ник Кол Ай-ай и се радва, че има гостенин, иначе вече щеше да лети към Езерото, защото предпочита топлите му води пред очакваната ярост на пуберката…

Вечният пешеход е леко объркан. Когато последния път гостуваше на Учителя, тук нямаше не само хлапетата, но и нормални хора. Не беше отдавна — някакви си стотина години най-много (кой ти пресмята времето, когато е безсмъртен/… И пак имаше огън, но бяха само тримата — те и Замразеният бог… Говориха си дълго — малко помежду си, много със звездите, най-много с очи, не замърсяваха природата със словоизлияния и пепел от думи…

Но, все пак, благородството задължава…

— Да, разбирам… Когато имаш нещо, често забравяш за него. Дори и омръзва. Особено, ако не носи разнообразие и удовлетвореност…

Мил Итса е смаяна и дори възмутена:

— Е, как така? Имате сто живота, участвали сте в най-големите битки, воювали сте на пиратски кораби, бойни машини, самолети, космически крайцери, пленявани сте и сте бягали, побеждавали сте, умирали сте славно и сте възкръсвали… Как да не е разнообразно? Как така сте недоволен?

Учителят изчаква, Пешеходът се е замислил, Ник Кол Ай-ай е отворил очи, уши и уста и слуша…

— Сражавал съм се в петте посоки на Объркания Космос, в Звездното преддверие на Дяволската галактика, по мъглявините на Божествения мозък, из Невидимите космодруми и дори на Земя — 001… Побеждавал съм, случвало се да загубя битки, не помня колко равенства съм постигал, но зная, че винаги печелех при жребия…

Сгодяван съм за стотици мегагалактически принцеси, женил съм се за десетина от тях, на родословните им дървета от мен са поникнали над петдесет бъдещи владетели — и това при условие, че се стараех да използвам най-добрите предпазни средства…

Убивах… И бях поне 25 пъти убит… Не е фатално, имам на разположение над 70 живота още…

Само че ми е скучно и досадно…

Учителят мълчаливо слушаше, а момичето и момчето едва се сдържаха да не подвикнат възмутени: „Ма защо, бе?“…

А Вечният пешеход не бързаше:

— Не ви пожелавам да сте безсмъртни… Обикновено нещата стават така. Кипи сражението. Около мен пълно с врагове — всеки се надява точно той да убие безсмъртния. Аз автоматично стрелям, сека, ръгам, мушкам… И изведнъж някому провървява. Издебва ме… Падам… От мен се лее кръв, точат се черва, главата ми се търкаля, ръцете рият със сгърчени пръсти, краката ровят с пети в мръсната пръст…

Последната ми мисъл е: „Пфу, най-после…“

А след последната идва новата първа: „И сега къде, по дяволите, възкръснах?“…

Отначало ми беше интересно — нови галактики, нови планети… После разбрах — нищо ново. Все тая — още като малък се проявявам геройската — я змии душа в люлката, я спасявам някоя принцеса от смърт, я сам, с висящ на дупето пълен памперс, разбивам враговете на новата си страна…

Никой не играе с мен — задължително трябва някого да прасна с диск или щит, да разкъсам вратаря с топката след мощен шут, да метна копието извън стадиона и нанижа барем трима невинни на него…

Натам — все една и съща…

Битки, кръв, сражения, рани, подвизи, награди, трупове, карантии, сираци, пожари… И неспокоен сън… И очакване на нечие отмъщение…

А най-страшното е, когато претръпнеш и започнеш да спиш спокойно и да гледаш на стореното като статистика, която ти се иска да подобриш…

Вечният пешеход се надигна и каза:

— Извинете… Развалих ви хубавата вечер…

И тръгна към станцията на Тунела във времето…