Георги Коновски
Водовъртеж на световете (12)

Глава дванадесета

За света без наука и учени, за хората, спасяващи се от модерна цивилизация

Драгон — във вид на тежък космически търговец (доста тежък — дори като човек не можеше да се хване в по-малко от два центнера плът) — пиеше само безалкохолни напитки. При това специално производство, скъпи, дори в ограничени количества. Но това не го стряскаше — планетата на драконите беше образувана от гнева на Великата богиня при вида на изневеряващия й Велик бог. За разлика от класическите човешки богове, космическите не си затваряха очите при подобни изкривявания на Свещените слова, а веднага вземаха мерки — пак според Свещеното слово. Където беше казано, че доброто същество отговаря на станалото и казаното адекватно…

Та тогава Великата богиня с едно дъхване изпепелила глупавата блондинеста ламя, позволила си да замае трите глави на мъжа й. А после изригнала гневно към него такива неща, че той за момент си пожелал да се слее с бившата си възлюбена (космическите богини не търпят непочистено, неподредено, неизлъскано, при тях е невъзможно някоя да остави милиарди години разлятото мляко на пътеката, че и да се хвали колко красив е Млечният път/, която вече била сметена от пода в пепелника…

Та Великата богиня изригнала, превърнала една планета на кристали, друга на дървени въглища, а планетата, където след няколкостотин милиона години щели да се появят драконите, направо станала огромен диамант…

Което веднага вдигнало БВП на още непоявилите се същества и подсигурило високо жизнено ниво на поколенията им…

Учителят и Вечният пешеход предпочитаха древно земно питие — нещо кехлибарено, студено, с поясче от бяла пяна около гърлото на специалната чаша…

В този момент часовникът започна да бие… Можеше да се разговаря на свободните галактически теми…

Само че основната беше разрешена — Пешеходът щеше да събере група от Изключителните, драконите щяха да се включат и до една светлинна година (а в приземено време — някакви си два часа) рибообразните щяха да минат в историята на космическите недоразумения, набързо прескачайки стадия на Червената книга…

Затова Драгон започна на типично кафеджийска комуникация:

— Учителю, разбрах, че ще ходиш до вашата планета Не! Не! Не!…

Учителят само кимна. Не му се скиташе насам-натам, но Вселенският разум искаше да види през очите му проблемите на земните хора там…

— Аз се отбих на идване — каза Драгон — Странна планета, много странна…

— Надявам се, че не си… — наведе се Вечният пешеход…

— Ти пък… Дори не заподозряха от кой ъгъл на Космоса съм, камо ли какъв вид…

— И? Какви са ти впечатленията? — попита Учителят. Малко информация от опитен пътешественик не беше излишна…

Само че Часът на общуването беше свършил, часовникът удари, всички заеха човешки пози и пак се заточи кафеджийското разлафване…

После Драгон се отпусна на двата стола и заразказа:

— Планетата е типична Земя. Преди няколко века на нея живеели повече от стотина милиона ваши събратя. Имали фабрики и заводи, изключително високо ниво на техниката, в някои отношения дори били стигнали определени върхове…

Учителят кимна. Наистина — тогава хората са били доста, доста високо над нормалната цивилизация. И се е очаквало жителите на тази Земя да успеят в следващите стотина века да се издигнат дори до нивото на началното училище на планетата Жен-А…

— Обаче… Нали знаете — има един Закон за космическата гадост… Когато всичко върви добре, нещо се случва и се налага да се преодоляват изпитания. Най-вече ненужни и гадни, но полезни за цивилизацията. Та тогава се появил на планетата човек, смятащ се за световен лидер, който…

И двамата му събеседници закимаха — познато, опасно, банално трагично…

— Възползвал се от високото ниво на цивилизацията. Планът му бил класически тъпия план на всеки завоевател — да завоюва най-напред познатия свят, после всичко възможно…

Драгон спря, глътна от питието си, усмихна се — знак, че оня бил кретен, ама другарите му на масата нямат нищо общо с него, подобни типове се появяват във всички звездни цивилизации…

— Та изстрелял ядрените си ракети срещу обществата на недопадащите му хора… Планетата едва оцеляла… Повече от столетие с помощта на Изключителните била разчиствана и наново подреждана. А хората там си взели поука…

Учителят и Вечният пешеход знаеха всичко за планетата. Не! Не! Не! Но учтиво слушаха…

— Сега на планетата живеят десетина милиона човека. Разпръснати на родове и племена. Живеят в някакво свое общество — номадско, свързано с природата и далеч от всякаква наука… Каква наука — те дори не желаят да четат книги, да създават музика или живопис, да научават какво има около тях. Нито на планетата, нито в Космоса… Появи ли се някой, който да изрази стремеж към знанията, опита ли се да претвори околния свят през своите очи — убиват го! Веднага! Без съд, без коментари…

Драгон примижа:

— На вашата Стара Земя е имало много хубави народни мисли, които кратко и ясно изразявали човешката мъдрост. И се сещам за една: парен каша духа… Не знам какво е това каша, но разбирам — веднъж изживели нещо ужасно, хората се боят от всякаква възможност за повторение… Прави ли са или не, но са много предпазливи… Пазят живота от случайностите…

Учителят каза:

— А какво е животът, ако не е случайност, създадена случайно и движена от случайности?