Георги Коновски
Водовъртеж на световете (17)

Глава седемнадесета

За технологията на любовта

Номер 11/12/1001 беше стоварен на позната и непозната нему планета. Да, пак Земята беше — но друга Земя. Земята на Мил Итса…

Земята, където Херо се превърна в мило, скромно, тихо момиченце, дошло да успокои родителите си, че е живо, здраво, учи в интернат, има куп приятелки в класа, малко скучно живее далеч от родната планета, но е решила да става сериозен специалист, та затова по цял ден учи, учи, учи…

Родителите й я зяпаха възторжено, радваха се на изключително промененото дете, обясняваха й как да бели внимателно картофите, за да не се пореже, да избягва непознати кучета, че да не я ухапят, да внимава, когато пресича улицата… И я хранеха, хранеха, хранеха… Защото тия кокали щяха да скучаят, покрити само с пъпчасала кожа…

За трите дни у дома се наложи да занесе горе в стаята си нейде към 30 чинии със сладки, сладкиши и всякакви сладости, а под прозореца й си направиха лагер десетина кучета и котки, които след заминаването й трябваше спешно да отидат в дебелариума…

Важното е, че всичко беше хубаво — като на картинка. И Херо Мил Итса внимателно се гушеше в душата й, за да не развали красивата като крем на торта ситуация…

Все пак, момичето се сети, че има поръчка от Учителя и един ден отиде в планетарната библиотека, отдето се завърна с десет претоварени от записи флашки. С което смая библиотекарите — те добре помнеха лудия вихър на профучаващата върху скейтборда торба кокали, а и поуплаши майка си. Толкова четене… Не е на добро… Нима една майка иска за дъщеря си подобни натоварвания? Достатъчно е момичето да е красиво, да умее да готви, да гледа в пода и да се прибира навреме… Поне малко след първи петли…

Така минаха трите дни. На четвъртия Мил Итса започна да стяга багажа — по дамската метода. Всичко сгънато, внимателно сложено в чантата и куфара — за да бъде след няколко минути забравено къде е и да се проведе любимия женски турнир на мисълта: „А това къде го сложих?“…

Важното е, че все пак прибра багажа в ракетоплана. Този път беше с малък — спортен (което накара майка й да се намръщи/, мощен (което събуди някои подозрения в баща й/…

Гориво имаше доста, време — колкото си ще…

Така и така вече закъсняваше извън срока, поставен от Учителя… По-добре късно, отколкото още по-късно…

И излетя…

Маршрутът й официално беше по трасето на Тунела — та до планетата Земя GK 4747 — 13…

Реално — малко насам-натам… Драгон й беше разправял за такива планети… Направо да врътнеш ключа за запалване на ракетния двигател и се понесеш между звездите…

Но нямаше време. Затова подмина две забранени за пътници галактики, заобиколи Отбивката на Млечния път, за която се носеха интересни легенди и предупреждения и кацна на Лав стори Земя…

Планетата на жените…

Розовата мечта на всяко момиче от 2 до 102 години, че и нататък…

Планетата, в която — според туристическите проспекти — жените можеха да намерят своя истински възлюбен…

При това на костуема цена и с гарантирано качество…

Ракетодрумът беше претъпкан, а над него постоянно се издигаха или кацаха ракетоплани — и малки, лични, и туристически…

Мил Итса успя да паркира машината, дори си взе специално такси — с вана и масажист. Наложи се да метне един поглед към чакащите жени, но такъв поглед… Който, ако случайно срещнеше Ник Кол Ай-ай, щеше да го изпепели мигновено…

Жените не искаха да се ветреят над любимата планета и си затраяха. Пък и какъв спор с рицарка в лъскава броня, подпряла ръцете си на кръста до лазерен меч и ракетен пистолет…

Важното е, че стигна до един от многото Домове на любовта. Разбира се, пред него се виеше опашка, а поне десетина щастливки чакаха във фоайето. Но… Да, знаете…

Посрещналата я в офиса си млада жена се усмихваше широко и като че ли щастливо. Ако подминем трескавостта на погледа й и леките облачета по челото…

— Да, госпожице, вие сте в нашия Дом… И тук ще срещнете вашия любим… Такъв, какъвто го искате… Какъвто си го представяте… Какъвто сте го мечтали…

Мил Итса, небрежно отпусната в полуплаващото над пода кресло, попита:

— Тоест — да ви го опиша, а вие…

— Не, не — припряно каза служителката — Няма нужда да го описвате… Слагате този обръч и той ще се появи в съзнанието ви, а от там — в записите на Апарата…

Мил Итса стреснато я погледна:

— Обръч… Ще ровите в съзнанието ми? Няма да стане…

— Но то е безопасно… Впрочем… — служителката натисна бутона върху бюрото и отсрещната стена побеля, а сетне изчезна. Оказаха се в съседния кабинет…

— Те не ни виждат, нито чуват — рече служителката — Може да обсъждаме видяното…

Там, на подобно кресло, седеше висока, едра девойка…

— Обръчът показва, че вие искате този любим — каза седящата срещу нея служителка, натисна дистанционното и върху белия екран срещу двете се появи леко неясен образ на младо момче, с неочертано лице, смътно приличащ на киноартист…

— Да, да — възкликна девойката — Горе-долу това е… Но имам някои желания…

— Разбира се, мис Гери — рече спокойно свикналата на какво ли не служителка…

— Малко по-нисичък, ако може… Така — пет до десет сантиметра под главата ми. Да мога да го прегръщам през рамото…

Младата жена бързо натискаше бутоните…

— И очите… Да, да — точно като играещи си в празен буркан маслинки… Косата… Носът…

Пръстите на служителката танцуваха, а поръчителката не спираше:

— Умен, ама не много… Така — нейде малко под моя интелект…

— Извинете, — рече жената — имаме някои нормативи и не може да слизаме под тях…

— Добре, добре… Хайде — колкото мен да е умен… Но в живота да е немного така… Вижте, да говорим открито… Искам да е малко наивничък, малко лековерен… Не желая да види другите жени като жени… После де ще го търся…

Мил Итса с наслада следеше желанията на колежката й. Те така трябва да действа една жена, те така трябва да търси истинската любов…

И защо да я търси, като може да я поръча и форматира?

Векове наред жените са се борели по всякакъв начин за този, когото са харесвали…

Е, сега беше техен ред да побеждават…

Натам знаеше каква е процедурата. Когато момичето спреше да изрежда желанията си — това щеше да отнеме много часове, отделно поне пет-шест връщания за други важни неща, за които се е сетила (например — „И една бенка на лявата плешка — да се сещам, че винаги може да ми е мишена…“/, допълнително куп ремонтни работи върху поръчката, та след това — апаратът се заемаше с изграждането на организма и дооформянето му. При това с все важни неща — цвят на очите, на косата, окосменост, форма на ноктите…

И после — готовия продукт се предоставяше за първа проверка…

Защото в Дома никога не беше минавало само с една… Минимумът — на едно изключително скромно девойче — беше три връщания за доработка…

Накрая обектът биваше облечен, вчесан, представен на новата си стопанка…

Разбира се, невинаги поръчителките харесваха готовия продукт. И се налагаше вече изготвени стоки да бъдат върнати за преработка…

В същия цех, където, впрочем, преработваха моделите, от които стопанките се бяха отказали — де поради показани дефекти, де заради износване на основни агрегати… Де просто омръзнали на стопанките си — едно, с липсата на очаквани неочакваности, друго, с баналността на качествата…

Мил Итса седя почти цял следобед в кабинета, зяпаше, слушаше поръчките, смееше се…

Накрая учтиво поднесе на служителката шепа изумруди и тръгна към извиканото такси… Ракетопланът я чакаше…

Нямаше нужда от конфекционен възлюбен…

Щеше да е трудно, но…

Я папа Карло как си е издялал Пинокио… От едно парче дърво…