Георги Коновски
Водовъртеж на световете (5)

Глава пета

За любовта (пак ли, бе!), за интелекта и съотношението между физиката и акъла, за Страшната планета Земя на най-дребните джуджета във вселената

И така — след няколко минути тримата бяха навели глави към капсулата, много старателно дишащи настрани… А за кихане дори не смееха да помислят…

Вит се беше подал от люка, внимателно вързал се с дълъг и як ремък. Все пак — можеше нещо да подразни огромните ноздри над него, а друго си е да е подсигурен с капсулата. Издържала беше полет над няколко милиона Земи — можеше да издържи и кихането на тримата самотни ненормалници…

Размениха баналните любезности, Учителят го покани да остане на тяхната планета. Спор нямаше — не беше по-лоша от другите Земи, но малцина биха приели риска да заживеят близо до трима подобни на местните… Да кажем — аборигени…

Една откачалка, въобразяваща си, че е звезден рицар и размахваща дълги ръце, крака и коса. Кротичък образ, смятащ се за жрец — явно го мързеше да хване мотика или кормилото на космически кораб. Неопределен тип, виещ рунтави вежди, мустаци и брада, емоционален колкото бронзов паметник на Горгоната…

Обаче, учтивостта задължаваше и Вит започна:

— Аз съм от планетата, наречена Страшната Земя…

Учителят дръпна глава, съсети се и каза настрани:

— Оная…

— Именно… Там живееха… И още живеят десетина милиона земни човеци. Такива — които искат да са сред цивилизацията. И то цивилизация, каквато те определят. Цивилизация за човека…

— Тоест? — малко язвително запита Учителят…

— Да, така е — потвърди неизказаното гостенинът — Цивилизация техническа. Цивилизация на машините, които обслужват господарите си… Цивилизация на роботите, подчиняващи се на великия господар — човека… Цивилизация, в която целта е една — благоденствие на хората. Благоденствие в бита, в храната, в забавленията…

— Ами изкуство, литература, живопис? — прекъсна го Ник Кол Ай-ай и предизвика учудения поглед на Учителя.

Вит кимна:

— Разбра, значи… Никакво изкуство — освен декорациите в специалните заведения за убиване на времето. Кой има време за подобни неща? Кога ще се откъсне земната жена от клюките и шопинга, как земният мъж ще замени зрелищата с мислене? Да, развиваше се науката — но защото няколко хиляди романтици се занимавахме с нея. Не ни вълнуваше постигнатото, търсехме непознатото, новото…

Учителят кимна:

— Не е само при вас…

— Но при нас… Но при нас потреблението победи мисълта. И хората бяха ценени според това, което притежаваха материално, а не според това, което даваха на обществото. Младеж, правещ горди лупинги с космолета си над града, обираше вниманието на всички момичета… За сметка на скромните учени… Които намалявахме… И то логично — много по-евтино излизаше да си купиш една тенекиена кутия с двигател, за да се фукаш, отколкото да намериш интересите си, да ги развиеш, да създаваш…

— Има и друго — каза замислено Ник Кол Ай-ай — Трябва и момичето поне малко от малко да е с подобен интелект… Иначе… Как слепец ще види цвете? Че му трябва и нюх — да го усети…

Херо Мил Итса усети как почервенява. И разбра, че останалите я видяха — въпреки кой знае как хапещият я мрак…

— Разказвай, разказвай — каза Учителят и строго метна една светкавица с очи към Жреца…

Вит се поотпусна. Домакините явно разбираха проблемите му… И заразказва…

Влюбил се… Каква красавица — руса, синеока, нежна, крехка… С усмивка като утринна зора, с поглед като пролетен дъжд, с…

Тримата го слушаха внимателно. Ник Кол Ай-ай се учеше на сравнения и епитети, Мил Итса се чудеше как може в нейно присъствие някой да възпява друга, Учителят знаеше, че влюбеният трябва да се изприказва — което изисква много време…

Престрашил се накрая Вит. И решил да поднесе сърцето си на своят възлюбена, да й направи най-страшното и красиво признание…

Използвал класиката — грамаден букет рози, падане на колене, нежни стихове в красива вечер, сред зелени уханни храсти, под бляскаво звездно небе…

Крах…

Даже не му се присмяла. Със снизхождение и съжаление му обяснила колко далеч надолу от нея е той, къде е мястото му в обществената и личната й йерархия, какъв е социалният статус на някакво учено човече, позволило си нахалството да пожелае… Нея…

Казала му, че е трогната и ще запомни този момент, даже ще го разкаже на всичките си приятелки и познати. Обещала дори, че годеникът й няма да посегне към физическите му устои…

Едно, че не би си цапал ръцете с някакъв… Така де… И второ — годеникът й не бил кой да е, а спортсмен, шампион по няколко спорта, красавец два метра висок, метър и половина в раменете, с такива челичени ръце…

И тя полузатворила очи — като че изживявала поредното месене в аристократичните му лапи…

Вит познавал годеника й — от видеопанорамния апарат, както и от случайна среща. Тогава в техния институт благоволили да дойдат шампионите и да посъветват учените да не губят време с разни тинтири-минтири, ами да помислят как да увеличат скоростта на състезателните ракетоплани…

И се замислил Вит…

Защо той — най-скромно казано: гений, бил пренебрегван, а онази буца мускули, чийто мозък служел само за пазене на равновесието, била прославяна, награждавана, известна, обичана?

И — изобщо, има ли някаква връзка между физическите дадености на човека и интелекта му, който той сам развивал?

След което се затворил в лабораторията…

Отварял единствено малкото прозорче на вратата, та вземал сандвичи и чай…

А след три месеца изстрелял сателит над планетата. И дистанционно включил Разпилителя. Апаратурата разпръснала дребен прашец над планетата…

Специален прах. Плод на тримесечните му занимания, усилия и идеи. Прах, преобразуващ ръстово човека според интелекта му…

На другата сутрин хората се събудили различни на ръст…

Всеки — според нивото си…

А Вит…

Вит допуснал грешка. Отлетял от Страшната планета — както хората от другите Земи нарекли обработената сфера. Пътувал много. И, според Закона за вселенската гадост, попаднал на Планетата на гениите. Където по грешка минал близо до местния Уравнител…

Та оттогава е такъв дребен, дребен…

Просто измерването на гения зависи от местната база…

Поради което се върнал и сега обикалял Земите — с предупреждението да се избягва Петия ъгъл на Големия триъгълник в Дъждовния край на Магелановия облак…

Искал да обясни и новооткрития си жизнен принцип, обаче никой — ама никой! — не щял да го слуша. А принципът бил полезен. Поне на тях да го каже…

Ако искаш да си тачен гений — не живей сред простаци и супергении…

Подбирай калибъра…