Георги Коновски
Водовъртеж на световете (4)

Глава четвърта

Още малко за планетата и още много за обитателите й, за важния счупен нокът, за минимикрокосмическия кораб

Свят Земя GK 4747 — 13 е нормално голям. Една от многото Земи — геоид, среден диаметър 12 742 километра, екваториален диаметър 12 756,270 километра, полярен диаметър 12 713,500 километра…

Площ 510 065 284,702 км, обем 1,0832 x 1012 км…

Маса 5,9736 x 1024 килограма, средна плътност 5 515 кг/м, екваториална гравитация 9,78 м/с (0,997 32 G), скорост на въртене 1674,38 km/h = 465,11 м/с (на екватора)…

Не се стряскайте, нормални читатели… А астрономи, астрофизици, гастрономи и почитатели на Жул Верн да не изпадат в екстаз… Няма да ви залея с три страници информация. И хич не смятам да ви просвещавам… Имате си интернет, някои имат дори книги, а част от тях даже са ги чели… Като ви притрябва — ще надзърнете, ще се подучите…

А казва туй… Ами така пише в Звездния справочник, който притежава всеки жител на конгломерата Земя… Има там и данни за структурата на всяка планета Земя, за вътрешността, ядрото, мантията, за растителния и животински свят, за…

Абе, за всичко…

Само че това са… Данни… Скучна работа… Точност, конкретност, яснота…

Които изобщо не могат да се сравняват с митовете, легендите, приказките за планетите. И специално за Тази… Тази — с голяма буква. Защото е единствена и неповторима. Макар всички планети от множеството да са почти идентични…

Но разликите…

Ех, тия разлики…

Които правят от обикновеното за други човешко същество любимата и неповторима жена…

И карат душат на мъжа да пърха като пияно от аромати колибри около красивата и привличаща го месоядка…

Но това е друга тема. Раничко е Великият жрец да разбере, че човек поднася на боговете си най-скъпото, което има. За да може те да свиват леко вирнат нос и промърморват:

— А нямаше ли нещо по-хубаво? Дето струва пари и е донесено от чужбина…

Както и да е — ще го изживее и Ник Кол Ай-ай… Херо Мил Итса благосклонно ще му осигури изживяването… Плюс куп емоции, за които все още не се сеща, че изобщо съществуват…

Да се върнем в днешния ден, на далечната планета…

Преди малко стана дума за Звездния рицар Мил Итса. И я оставихме в доста неприятен за момичетата момент — нещо да се оплете в косата ти, та търсене, та рошене…

И то да е прашинка, ами като може да е страшно чудовище. Да речем — муха или дори бръмбар…

Всяко нормално девойче ще се разпищи. Не пищят момчетата, защото са тъпи и коравосърдечни. Ама коравосърдечни… Хич не разбират какво поражения на фризурата може да се нанесат. Ти си хвърлила маса време да направиш сложна безгрижна прическа, а някакво си хвърчащо добиче…

А момчетата са и тъпи, тъй като не разбират нищо от прически и се носят по голи черепи. Вярно, придават им почти мъжествен вид — макар най-често всички да изглеждат жалко-смешни с гола глава на тънко вратле. Както казваше баба й — тиква на плет…

Та затова Мил Итса, Страшната, Безмилостната, Тиранката на Ник Кол Ай-ай, скочи, ритна във въздуха, зарови пръсти в дългата си коса. Което щеше да предизвика завист в ръцете на гореспоменатия, към когото Звездният рицар се отнасяше с пренебрежение и дори известно презрение заради страха му да пусне свободно лапите си в тая джунгла около лицето й, да…

Но това е друга тема…

Важното е, че момичето сбара нарушителя на целостта на прическата й. И замахна да го хвърли, когато нещо привлече погледа й. Та се вгледа по-внимателно…

Не беше летяща твар. Да, нещо живо, но…

С две думи, когато Мил Итса се върна при огъня и сбута задрямващия Учител, той впи поглед в предмета — предмет беше! — и рече:

— Космически кораб…

— Кораб ли? — облещи още по-невинно очи Ник Кол Ай-ай — Това? Тук?

— Ха! — изсмя се с превъзходството на момиче, на което всичко й е ясно и никога не знае какво иска тъмнокосата дива — Кой не е внимавал в училище? Кой не е учил за различните видове космически разуми, за…

— Не е космически, най си е баш човешки разум — прекъсна я Учителят…

Тримата замълчаха. Учителят поглади късата си брада, намръщи се, че пак се убоде, после положи малката капсула върху гладката повърхност на големия дънер, служещ им за трапеза. Когато се сещаха, че е културно все пак да се хранят на маса. Та дори с прибори…

Настъпи тишина. Изглежда съществата в капсулата изчакваха какво ще стане и не бързаха. Не бързаше и Учителят. Целият се беше отпуснал — с изключение на ръцете, които бързо се стрелкаха и хващаха ту Мил Итса, ту Ник Кол Ай-ай, защото нетърпеливо се опитваха да ускорят процеса на срещата и посягаха от време на време да стръскат кораба, та да подскажат на съдържанието му с какви добри намерения го очакват…

Накрая се чу тихо писукане — фактически скърцането на корабната врата. И до капсулата се появи дребно… Ама какво дребно — дребно е превъзходна степен за хептен ситното човече, което излезе от кораба си…

— Ник, — каза Учителят — изтичай в Замъка и донеси голямата лупа. Тя е на масата до голямата входна врата…

— Не е там — тихо се обади Мил Итса — Исках да… Исках да оправя един нокът, че ъгълчето му беше извито, та я взех…

— Къде е ПАК? — стрелна я с канибалски поглед Учителят…

— Ще я донеса… Ей сега ще я намеря… — чуваше се гласът на носещата се с големи скокове към Къщата издължена мълния — Ама много важно беше… Вие не разбирате…

Това последното го каза на идване. Дъхът й сечеше въздуха, очите й дълбаеха в земята, а ръката й с лупата извършваше орбитални полети около рамото…

— Ето я… Какво толкова… Не съм я изгубила… Аз за малко… И я забравих — не съм виновна…

Гласът й постепенно стихваше…

Учителят закрепи лупата пред човечето, а то извади от капсулата някаква машинка и раздвижи устни. Оказа се усилвател. При това толкова мощен, че се наложи Учителят да изкрещи два-три пъти, докато регулират звука и минат в процедура на нормална беседа…

Доколкото историята на Вит от Земя — джудже 003, може да се нарече нормална. Или нормална поне извън кръстопътя на Шантавата мегавселена… Където всичко беше нормално…