Георги Коновски
Водовъртеж на световете (3)

Глава трета

За планетата Земя GK 4747–13, вълшебните космически повеи, особеностите на особеното

Планетата Земя GK 4747–13 е в края на мегавселената. Точно зад ъгъла, където става бая прохладно за реалността — оттам минават куп космически течения, преплитат се, завихрят се, отнасят и донасят какви ли не невъзможни неща със себе си…

И основно — всякакви особености, които здравият разум е издухал от другаде…

Най-вече — вълшебни космически повеи заливат планетите зад ъгъла (щото Земя GK 4747–13 не е единствената там) и превръщат обикновеното в необикновено. Необикновено — по мерките на останалите планети в мегавселената, обикновено — според свикналите с какво ли не хора тук…

Главочът беше едно от тия необикновени животинки, пренесени от един иреален циклон, грабнал го от Извънредната галактика Хай де Де и стоварил го право в езерото насред Долината…

Странният тайфун пък, минаващ веднъж на минус две на трета под корен квадратен години, между Черната космозона и Ъгъла на трескавиците, докарал мрачните смешници — племето на най-големите лилипути, изхранващи се от гръмотевични облаци и тъмни ветрове…

Но обикновено в леките повеи на космическия вятър тук долитаха почти безвредни гадинки — кихавичен вирус, сълзотворен бацил, гладнишки ламтурници, весели погребалници и тем подобни психоразнообразия от суперкосмическата флорофауномешавица…

Поради което вечерящата Херо Мил Итса само измърмори, когато изплю незнайно отде появилото се върху доматчето метално парченце — така, около половин сантиметър в диаметър…

— Аман от тоя вятър — рече тя — Заранта, тъкмо се къпех под Скачащия водопад, и цял фойерверк изгърмя до мен. Добре, че бях вече във водата…

— Е, нямало е нужда да се преобличаш… Но, предполагам, все пак си изпрала банския си… Особено долнището… Жълтото е неподходящ цвят за тоя ти екип… — подметна ехидно Жрецът…

Звездният рицар скочи, но не прецени скока и се стовари върху основата си. С което направи малка дупка в тревата — все пак, острите кокали си бяха солидно оръжие…

— Не съм се уплашила! Първо трепнах, но се сетих за суховейците от Пустинната Земя. Ако не знаеш — при съприкосновение с течност те попиват всичко и после се пръскат като балончета. Така хем се размножават, хем връщат течността обратно…

— Знам, знам — каза Ник Кол Ай-ай — Виждал съм ги, когато бях на стаж при факира Мумбо-Джумбо на Обратната Земя…

— А аз ще кажа нещо по-добро и по-важно — рече Учителят и изрева — Ама яжте, бе! Половин час откак сме седнали, само се дръвчите и се облажвате…

Двамата замълчаха и цяла минута се чуваше единствено тихо мляскане. Нали наблизо нямаше мърморещи майки — и тримата бяха щастливи да си хапват с вкус и шум…

— Още чорбичка? — покани ги Учителят…

Звездният рицар учтиво отказа, макар че му се ядешееее… Ама много! Но — какъв воин ще е, ако пристава на мераците си? И нали иска да е красавица, та да натрие носа на… Добре, това няма да го споменавам, всички знаем, че е тайна… Та — диета… Само диетата е основа на женското щастие, знаеше си Херо Мил Итса… През мъките — към щастието…

А на мъжкото основата е доброто хапване…

Това Ник Кол Ай-ай не го мислеше дори. Просто си беше впито в гените му. И затова развъртя дървената лъжица над паничката, набързо насипана от Учителя…

— Вкусноооо… — протегна се той, оставяйки изпразнената съдина…

Учителят го погледна доволно:

— Как няма да е — сложих от интерзвездните билки, дето вчера докара Мир-О…

— Не успях да го видя — каза съжаляващо Жрецът — Оставил ми е снопче дивашки треви, взел е дървеното човече, дето издялах за внука му, обаче не ме е дочакал…

Учителят кимна:

— Е, тоя път бързаше. Магарето му нещо станало нервно, нали отдавна са излезли от Еньовденската Земя… Май вече остарява и не му се броди вече по галактическите краища…

— То и на мен не ми се броди — отпусна се по гръб Жрецът — Тук е хубаво — треви, гори, спокойствие…

Звездният рицар скочи:

— А Главоча? А мрачните смешници? А…

— Я иди измий съдовете — каза Учителят — И мирясай малко… бе, що не дойде някое…

Херо Мил Итса тръгна към изворчето. Натам си знаеше: „… тихо, кротко момиченце — да знае да готви, да чисти, песнички да пее“…

Какво момиченце?

Тя — Звездния рицар, Супергероя, Могъщия воин… И я сравняват с някакво момиченце? Нещо се бутна в косата й. И май се заплете в нея. Посегна, измъкна досадника от дългия черен поток, спускащ се по раменете й…

Я?

А Учителят и Ник Кол Ай-ай тъкмо се бяха опнали по любимите си места — Учителят върху Лъвската канара, Жрецът на един голям клон, излязъл удобно от короната на Дъба…

Над тях блестеше Луната, в звездното небе танцуваха безброй светлинки, двата хора — на горските птици и на веселите погребалници, преплитаха гласове като в пиянски джем сешън, долу реката шумолкаше по пътя си към Мокрия водопад, където гласа й преминаваше в могъщо бас-профундо…

Изобщо — вълшебна вечер върху вълшебната планета от вълшебната мегагалактика…

Само дето подобни моменти авторите използват, за да изненадат отпусналата се четяща публика и й забият внезапен прав с някоя неочаквана случка…