Георги Коновски
Водовъртеж на световете (14)

Глава четиринадесета

Продължение на историята за влюбените от две разминаващи се звездни системи

— И? — каза припряно Мил Итса, придвижвайки по пясъка това, което при другите момичета е дупе…

— И — системите се разминали и си заминали по своя път… Виола видяла за мигове своя любим, зърнала на гърдите му бадж с надпис „Влад“, стигнала до извода, че се казва така, успяла да запомни лицето, фигурата, стойката му…

След което запреживявала…

Месеци наред преживявала… Жертва на преживяването станали почти тон и половина сладолед, няколко палета шоколадови бонбони, към 200 торти, остъклената врата към спалнята й, която се налагало поне два пъти седмично да оправят след буйните й изблици на скръб, вратите на гардероба, десетина съученика, три пенсионерки, осмелили се да й направят забележка, че хвърля опаковките на сладоледа по улицата, класната ръководителка, не проявила грам съчувствие към проблема й… За родителите не говоря, те отдавна били станали мазохисти — все пак, искали да оцелеят някак си…

Веднъж, когато в болницата пак шиели челото й, разбито при поредната бясна езда на мотоциклет в търсене на път към Оная звездна система, сестрата рекла:

— Моме, ти вече абонамент може да направиш тук… Нямам нищо против, но защо не използваш тая дупка в главата за налееш малко акъл?

И, докато Виола пресмятала с йода ли да я замери или пак огледалото да счупи, сестрата казала:

— Иди при баба Вретенарка до реката. Тя е магьосница, с духове общува, може да ти помогне…

Виола направила нещо, което обикновено й носело главоболие и затова рядко прибягвала към него — замислила се…

Накрая решила — какво толкова? По-зле няма да стане… Пък може оная вещерка да й помогне, между звездите да я преведе, при Влад да я остави…

И отишла…

Сега — няма да ви описвам страшната колиба на баба Вретенарка. В нея имало черен пес, мрачен котарак, полузаспал бухал, навита змия… Което не уплашило Виола — тя често се събирала с приятелките си, средата й била позната…

А в стаята на бабата какво ли нямало — най-вече ред. На пода, на масата, на леглото, на двата разклатени стола — навред се трупали дрехи (най-вече бивши такива/, обувки, тигани, чинии, метли, лопати… Всичко било навсякъде — любимата подредба на пубертетска стая…

Бабата седяла до масата, пийвала бледо-мътна течност от малко шишенце, димяла със саморъчна цигара, опитвала се с точно прицелно плюене да свали паяк от тавана…

Седнала Виола срещу й. Сипала си от бледо-мътната течност, извадила луксозна тънка цигара, с първата струя свалила паяка…

Изобщо — като у дома й…

— Гледам — рекла бабата след второто шишенце — идеш по любовен въпрос…

— Ох, бабоооо…

И, като почнала Виола — цялата си душа изляла, в сълзи и сополи, в страсти и неволи оляла и без това тягостната атмосфера…

— Хубаво, де — казала бабата — Проблем имаш, пък не го решаваш… Що така?

— А как? — резонно запитала Виола — Де да намеря Влад, как за мен да си го взема?

Бабата махнала с ръка към шкафа и Виола подала поредното шишенце…

— Сега — внимавай! — втренчила се в нея бабата, после изместила погледа си. Разбрала, че няма как да надгледа тая опитна състезателка, цели часове по математика на зяпане играеща си — Тоя Влад е ясно, че няма как да намерим…

Виола поискала да я прекъсне, но бабата вдигнала пръст и го поклатила предупредително…

— Обаче, Влад ще имаш… И ще стане такъв, какъвто го искаш…

Виола замълчала. Знаела, че бабата е вещерка, ама чак човек да направи…

Натам нещата станали доста бързо — щото баба Вретенарка си направила сметката, че това момиче както й вдига шишенцата… Материална полза нямало да има никаква…

Сложила тя големия котел над огъня, позасилила го и почнала. Метнала вътре петел и заек…

— Ама защо? — промърморила смаяната Виола…

— Едно време мъжете от прасета ги правех, но месото поскъпна. Важното е характера да улучим, характера…

Сетне добавила голям морков, цяла тиква, повесмо калчища…

А в котела вряло и кипяло, пенясвало, опитвало се да се разпълзи из стаята. Бабата с опитна ръка цапардосвала образуващата се материя, с лопата я връщала, където й е мястото…

Накрая взела малката тенджерка, дето лежала обвита с кърпа на шкафа, и казала:

— Ха сега и днешната чорбичка да добавим — акъл да има…

Поръсила с вълшебен прашец и…

И ето ти — Влад застанал пред Виола…

Такъв, какъвто тя го видяла при срещата на звездните системи — красив, тих, кротък, силен, послушен…

Заживели заедно те…

И щастливи били, защото бабата нещо се разсеяла, та Влад малко глухичък излязъл, а и с очите не бил добре — не забелязвал как Виола често изчезва към кръчмата с някой нов познат…

Иначе добричък бил — децата гледал, за добитъка се грижел, къщата чистел, манджата приготвял…

А след двайсетина години — пак по закона за всемирната гадост — двете звездни системи се срещнали…

И Виола видяла оня — истинския Влад. Който външно бил копие на нейния, но някак си…

Изправен, изпъчен, весел, разлял се в щастлив смях, нежно скрил под мишница дребна хубава жена, властно оглеждащ града наоколо си… А на гърдите му лежала шарена лента с голям надпис: „Кмет“…

Срещнали се, видели се, разминали се…

Така става често в нашата сложна Вселена…