Джон Бърдет
Банкок 8 (53)

51.

Чакането е трудно само за онези, които са затормозени от заблудата на времето. Наркотикът, разбира се, помага. Изминали са няколко седмици, Джоунс ми се е обадила три пъти от Щатите, все в неделя. Самотата на фарангите е бавно убиваща болест, за която — няма начин ФБР рано или късно да не разбере това — Тайланд може да се окаже единственото лекарство. Усещането, че донякъде вървя по стъпките на майка ми, е дълбоко обезпокоително, но аз не се оставям да се превърна в негова жертва. В края на краищата има много неща, които трябва да се свършат. Барът на Нонг, макар и неофициално, е вече открит и бизнесът върви поразително добре. Но има банкови сметки, които трябва да се следят, съвещания, на които трябва да се присъства, и консумативи, които трябва да се заявят. И точно тогава идва обаждането.

Доктор Суричай е напрегнат и подчертано официален и не използва нито тона си от лекарските визитации, нито се държи по парвенюшкия начин, който напоследък е станал така модерен. Според мен това е гласът, който той използва на директорските съвещания в болницата, на които се обсъждат деликатни подробности, свързани с финансовите отчети. Казва съвсем малко и оставам с впечатлението, че би предпочел изобщо да не се е налагало да ми се обади. По настояване на неговия пациент съм поканен в дома му на Сой 30, Сухумвит — до пазарния комплекс „Емпориум“.

Това е по-скоро имение, отколкото къща, и има електрически портал и униформена охрана. В допълнение към охраната на доктора виждам петима-шестима добре облечени китайци, намусени и настръхнали. Един от тях излайва нещо на език, който ми заприличва на диалекта, използван от чю-чоу — несъмнено заповядва на останалите да не посягат към издутините под саката си. Появява се прислужница, съпровожда ме в дома и ме оставя в салон, където сядам на дивана и започвам да чакам. След известно време от един страничен коридор се появява доктор Суричай. Облечен е в канареножълт пуловер без ръкави и спортен панталон, на лицето му е застинало намръщено изражение, а в ръката си държи лист хартия с написано на тай заявление, под което се мъдри елегантен западен подпис. Прочитам заявлението внимателно, връщам му го с кимване и изобщо не се изненадвам. Както изглежда, съперничещите си групировки са стигнали до споразумение, намерили са едно от онези типично източни решения, немислими в страдащия от липса на варианти Запад.

— Бях помолен да го приема в дома си като пациент. Очевидно той не би искал да се появява публично никъде. Наложи се да прехвърля голям обем болнично оборудване тук. Сега… по някаква причина той иска да ви види. Това, което става с него, може да предизвика огромни и радикални личностни изменения. За себе си е решил, че сте единственият човек на света, който може да го разбере. Били ли сте близки приятели?

Деловият маниер на Суричай ме дразни и не пожелавам да отговоря на въпроса му.

— С Фатима ли е сключил сделка?

— Не той — приятелите му. Имам предвид чю-чоу, които се изсипаха в къщата ми. Нямате представа колко средновековно може да е мисленето на китаеца. Тези хора нямат нищо общо с нашето съвремие. От тяхна гледна точка, решението на сексуалните проблеми на техния приятел Уорън е просто, макар лекарството да е доста радикално и — ако мога да се изразя така — достойно за Забранения град. Всъщност Фатима ги остави без избор. Ако й позволят да го убие, това ще ги злепостави, може дори да създаде впечатлението, че нямат властта да защитят своя собствен човек. Ако обаче бяха опитали да го защитят, тогава тя пак щеше да го унищожи — щеше да публикува лентата и може би да разреши на кхмерите си да действат. Така се стигна до компромис, на който се съгласи и самият Уорън, което личи от подписа му, който сам видяхте. Разбира се, алтернативата беше да умре. Фатима омекна едва след като той прехвърли на нейно име повече от половината си състояние. Сега тя сигурно е най-богатата жена в Тайланд. И вероятно най-богатата транссексуална на света. Но елате, елате… Оперирах го вчера. Още е доста слаб, но както съм казвал и друг път, съществената част е пълната промяна на личността. Боя се, че умствено е още малко нестабилен. Сам ще видите. — Пауза. — След като го оперирах, той веднага изпадна в шок. Трябваше да го натъпча с успокоителни, за да не умре. Дори при това положение в жизнените му функции имаше кратко прекъсване. — Той оглежда лицето ми за момент, проверява дали съм разбрал, но аз дори нямам представа какво ми намеква.

Тръгваме по коридор, забележително широк за частен дом. По стените има впечатляваща колекция маслени пейзажи на Крун Теп от деветнайсети век. Завиваме в пристройка към основната сграда и влизаме в солариум от стомана и стъкло. Гледката към градината отвън е скрита зад плътни завеси. Главата върху възглавницата е почти неразпознаваема, не защото чертите са се променили, а защото личността, населяваща това тяло, няма почти нищо общо с предишния му наемател. За един изследовател на Пътя като мен трансформацията е покъртителна: в тялото се е нанесъл нов резидент с нов набор клетки на паметта, с които то е незапознато и с които тепърва трябва да се разбере. Един по-слаб дух би изпаднал в нервно разстройство; този просто е предпочел окончателно да откачи.

Той прави немощен жест да седна на стола до леглото.

— Добре дошъл, скъпи приятелю — казва на тай.

Толкова съм изненадан, че едва не изскачам от кожата си: това е гласът на Пичай. Лицето се усмихва. Продължава на английски:

— Всичко е наред, аз съм все още в зоната на здрача. Приятелят ти те поздравява. Да знаеш, че той е много талантлив. Не е ли това чудесно? — Внезапно избухва в сълзи. — Тук лежи глупак, опитал се да преебе Изтока… знаеш ли кой е казал това, детектив?

— Не.

— Киплинг… поетът на другата англосаксонска империя. Господ да ни опази от собствената ни слепота. — Ридания. — Господ да ни опази… — Протяга ръка, за да ме хване. — Виж, погледни живота ми… — Жест с ръка.

Не съм обърнал внимание на съкровищата, грижливо подредени в стаята. Тук, на плинт от алабастър, е и ездачът. Виждам скъпоценни антики от колекцията на Уорън, в това число нефритови бижута от Забранения град. Всъщност обградени сме от излъчващ меко сияние нефрит. Уорън — ако мога да го наричам още така — натиска бутон до лявата си ръка и се разнася лекото бръмчене на електромотор. Величествено бавно завесите се разтварят и разкриват изумителна градина от цъфнали тропически храсти и екзотични дървета.

— Разбираш ли… — Неволно подскачам, защото гласът отново е на Пичай, който говори на тай, като използва гласовите струни на Уорън, — това е душата му: животът е всичко навън, от другата страна на стъклото. Тук, вътре, има само камък. Ето, това представлява твоят фаранг.

— Отряза моя, затова постъпих по същия начин с него. — Сега гласът е на Фатима, която съска през устата му.

Кръвта ми замръзва и по гръбнака ми пробягва ледена тръпка, но тялото на леглото явно не осъзнава, че е в плен на своите посетители.

— Знаеш ли последния урок, който един фаранг научава, след като се е опитал да изиграе Изтока? — Пак е американският глас на Уорън. — Не са му го начукали от самото начало. От самото начало, ти казвам. Спасението е да не си признаваш, докато не се разбере. — Стиска със сила ръката ми. — Вие сте по-търпеливи, имате по-дълга история, по-хитри сте от нас, разполагате с магия, дори слънцето при вас идва дванайсет часа по-рано, отколкото при нас. Как бихме могли да спечелим?

— Той искаше да прави хора, както прави бижута — съобщава ми Фатима. — Кой сега ще купи него самия?

— Имай състрадание — настоява Пичай.

— Да-да — озъбва се Фатима.

— Потопи се прекалено дълбоко в Запада и ще се превърнеш в камък — обяснява ми Уорън. — Рано или късно започваш да търгуваш с хората… по един или друг начин. А след като ще търгуваш с тях, защо да не ги промениш малко? Ах… демоничната красота на човешката форма! Кой би устоял на изкушението да я моделира като най-финия нефрит, след като осъзнаеш, че разполагаш с властта да го правиш? Прекрачваш този праг, без да си го забелязал. Америка е континент на смъртта. Това е известно от хиляди години. Бил съм всякакъв в Голямата космическа лотария — мъже и жени, крадци, принцове и роби, но се задържах твърде дълго на земята. Тялото е кукла, но покварява духа. Да не мислиш, че съм единственият? Много трудно е да се пребориш с това, детектив. Подлъгващо е да се захванеш. Исках перфектната форма, в която да се разтворя, но формите се разтваряха първи. Това е истината за мен, ако искаш вярвай, ако искаш — недей. — Бърз поглед към лицето ми… но кой се крие зад тези очи? — Да сътвориш фотомодели от хора, които са за изхвърляне… да не мислиш, че ще устоим на тази съблазън в мига, в който Америка изживее пубертета си?

Вратата се отваря, влиза Суричай и аз го поглеждам безпомощно. Той кима разбиращо.

— Говореше с гласа на Фатима, нали? Много мистериозно, наистина. Нямам обяснение… поне не в понятията, с които си служи западната наука. Сигурен съм, че посредник като вас има някаква идея. Той използва и още един глас, на безупречен тай, много, много по-добър от неговия. Кой е той?

— Покойният ми брат — прошепвам.

Свиване на раменете.

— Нито един фаранг не би разбрал… но за нас не е чак толкова непостижимо, нали? Сега го оставете да си почине — както казах, още е много слаб. Ако искате, утре елате пак.

Когато излизаме от стаята, по бузите на Уорън се стичат сълзи.

В коридора казвам:

— Ще има ли следваща фаза, или ще го оставите в това състояние?

— Самата промяна ли? Това е изцяло в ръцете на Фатима. — Той забелязва изненадания ми поглед и пояснява: — Това е част от сделката. Тя… така да се каже, държи нещата под контрол в апартамента си. — Поглед към часовника. — И й остават шест часа да вземе решение. Досега беше негативно настроена, а без материала аз нямам какво да направя. Струва ми се, че сте по-близък с Фатима от мен. Няма ли да прояви будистко състрадание? Имате ли някакво влияние върху нея?