Джон Бърдет
Банкок 8 (51)

49.

С подсъзнанието си долавям чукане на разбитата ми врата. Някой ме вика: опитва със „Сончай“, после с „детектив Джитпличийп“. Изглежда, съм заспал, без да се събличам. Главата ми ще се пръсне. Трябват ми двайсет минути, за да изпълзя някак от пещерата си. Поради липсата на прозорци, съм загубил представа за времето, особено след като съм спал като труп. Ярката светлина навън ме травматизира. На площадчето през магазина и стоянката с мототакситата ме чака изпратена от Полковника кола. С мотоциклетен ескорт. Това е същият лексус, с който ме бе похитил, само шофьорът е различен.

Този път ескортът е от четирима мотоциклетисти, а уличните регулировчици, изглежда, са предупредени за нас. Изненадан съм да видя, че се насочваме към терминала на вътрешните авиолинии, но няма какво да направя. Единственото, което ми се иска, е да са малко по-кротки със сирените.

Ескортират ме непреклонно, но вежливо, до бюрото за чекиране за Чиан Мей, където един от охранителите ми изважда билет за първа класа. Охранителите използват полицейските си карти, за да минем направо в чакалнята, където сядаме заедно. Когато става време да се кача, ме изпращат до самата врата на самолета. Полетът продължава трийсет минути и на летището ме чака лимузина. Този път шофьорът е обичайният довереник на Викорн. Малко по малко изтрезнявам, което обаче ме лишава от алкохолния буфер между мен и нечовешкото ми главоболие.

Никога не съм бил в неговия дом в Чиан Мей и съм изненадан колко далеч извън града се намира. Пътуваме цели десет минути покрай река Пин и накрая пристигаме в едно от най-красивите крайречни имения на света. От време на време подобни гледки се появяват на страниците на луксозните списания — многомилионни имения, потънали в зеленина, с пряк достъп до реката и гаражи за пет коли. Някои представляват изцяло ремонтирани къщи от тик, други са имитации в тайландски стил, но повечето са имитации на луксозни западни домове и идеите за тях са заимствани направо от Малибу или предградията на Лос Анджелис. Всичките, без изключение, са собственост на гангстери. Къщата на Полковника е на два етажа, с безкрайни наклонени покриви, покрити с червени керемиди, белосани стени и прозорци от пода до тавана. Двама полицаи с ръчни радиостанции охраняват портала, който се отваря при приближаването ни.

Шофьорът на Викорн слиза от колата и тръгва по чакъла с походката на човек, който се прибира след работния си ден. На вратата се появява Полковника по свободна ленена риза, широки черни панталони и стари кожени чехли, поглежда ме — аз все още съм на задната седалка в колата — и ме привиква с пръст. Някои дребни подробности — начинът, по който върви, неподвижното му ляво око — ми подсказват, че е пиян. Изглежда, снощи е имало нещо в разположението на звездите.

Когато стигам до входната врата, там е само шофьорът. Повежда ме към необятен хол откъм страната на реката: простира се по цялата дължина на къщата. Стената е изцяло стъклена и през нея се вижда старият дървен пристан на завоя на реката — двама рибари гребат в малка лодка. Гледката е като от картина на старите майстори: гъстата зеленина на джунглата, кимаща над бавно преместващата се кафява вода, двамата рибари с мрежите си и греблата — от всичко това струи такова спокойствие, сякаш времето е спряло.

Помещението е толкова голямо, че ми трябва известно време, докато го открия. Той седи в кожено кресло, пуши пурета и гледа навън. На масичката за кафе до него се мъдри празна бутилка „Меконг“. Бавно се приближавам по тиковия под и се отпускам в креслото срещу него — италианска кожа в цвят на скъпа пура, мека като кожата на бебе. На масичката между двама ни лежи стар армейски револвер с дълга цев. Полковника не ме поглежда.

— Сърдит ли си ми, Сончай?

— Ти излъга.

— Не съвсем. Казах ти, че никога не съм срещал жена, отговаряща на описанието на Фатима. Фатима не е жена. Не и за старомоден мъж като мен.

— Тя ли беше твоят контакт за пратките яа-баа, които транспортираше Брадли?

Той вдига безпомощно двете си ръце.

— Какво можех да направя? Все някого трябваше да използвам. Имах някои съмнения за целесъобразността да използвам фаранг, но от друга страна, това си имаше и предимства. Като морски пехотинец на служба в американското посолство, той беше над всяко подозрение, но доколко може човек да се довери на чужденец? Имах нужда от някой, който да ми казва какво е намислил той и какво смята да прави. Наех я веднага след като моите хора се съгласиха да го използваме.

Кимам. Това ми е ясно.

— Не разбирам защо двамата с Пичай трябваше да го следим.

— Заради това, което бяхте — вие двамата. Към онзи момент бях сигурен, че тя ще убие Брадли, и очаквах американците да разпоредят пълно разследване. Всички други на ваше място сигурно щяха да арестуват Фатима, без да се замислят, но аз знаех, че точно на вас двамата сърцето няма да ви даде да я обвините, след като разберете какво се е случило. Естествено, не исках да допусна да бъде вкарана в затвора, където щяха да я разпитват моите врагове. Побърканата й идея със змиите напълно ме изненада. Нямах представа. Бих искал да ми повярваш, че е така. Знаех, че тя ще го убие, но не знаех точно как и кога.

— Знаел си, че ще го убие? И си използвал двама ни с Пичай, защото сме състрадателни? Не разбирам.

Той деликатно слага ръка върху устните си и леко се оригва.

— Остарявам, Сончай. Тия дни отново говорих с брат си. Изпратих му мобилен телефон преди половин година. Само че той почти никога не го включва, защото щял да смути медитацията му. Все пак го използва от време на време, за да ми се обади, когато намери някой, който да му зареди батериите в близкото село. В неговия манастир, нали е от каменната епоха, няма електричество. Каза ми, че ще съм голям късметлия, ако се преродя отново в човешка форма, след живота, който съм живял. Най-доброто, на което съм можел да се надявам, било сакат просяк, но много по-вероятно било да стана нещо в царството на животните или дори насекомо… буболечка например. Знаеш, че е безмилостен.

— Продължавай.

— Поисках съвета му, като разбрах какво замислят Уорън и Брадли за Фатима.

— Как се досети?

— От филма, заснет от руската мафия. Снимали Уорън, защото решили, че може да го изнудват заради секс с проститутка. За тяхна изненада се получил запис на убийство. Уорън бил отчаян. Видял целия си живот да рухва пред очите му. Помолил добрия си приятел полковник Сувит да намери лентата и да се справи с руснаците. Те въртят бизнес тук и се нуждаят от нас повече, отколкото ние се нуждаем от тях, но Сувит трудно може да бъде наречен дипломат — знаеш го. Та тогава Уорън ме помоли за помощ в името на старото ни приятелство… но ФБР, предполагам, ти е разказала за това. Така аз трябваше да договарям връщането на касетата. Руските гангстери също имат чест. Кажат ли ти, че има само едно копие, значи е така. Не знам, не съм имал вземане-даване с тях, но те въртят много проститутки тук, а и значителна част от техния хероин минава през Тайланд, така че е в техен интерес да не се конфронтират с нас. Уорън постъпи умно, като ни натовари да договаряме от негово име връщането на касетата. А и парите, които получиха за нея, трябваше да им затворят устата. Уорън им плати три милиона, без нашата комисиона, разбира се. Видях с очите си документа за превода. Получих лентата, но отказах да я дам на Сувит или Уорън. Сувит побесня, Уорън също, но какво можеха да направят? Казах на Сувит: „Виж, ще задържим лентата, за да остане Уорън под контрол. Докато тя е в нас, той ще прави каквото му кажем“. — Вяло махване с ръка. — Но… тогава започнах да говоря с брат ми. И той започна да човърка в мозъка ми, както само той може да го прави. А тази лента… онова, което бяха направили двамата… изглеждаше толкова западно и толкова… толкова не тайландско. — Въздишка. — Двамата с теб сме убили много мъже, но поне аз не помня да е имало жени. А и до какво се свеждаше всичко? Просто ги изпращахме в следващия им живот малко по-скоро, отколкото са очаквали, при това без болка или страдания.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че не можех да ги оставя да продължат с онова, което бяха намислили, та дори да ставаше дума за момче, което си продава задника.

Все още съм озадачен и смръщен и се питам дали алкохолното отравяне не е парализирало мозъчните ми функции.

— Реших да споделя най-общо проблема с брат ми и да се оставя на съветите му. Не му казах за лентата, така че той не знаеше за съществуването й. Той медитира един ден и ми се обади. Решението му беше елегантно и радикално, решение на ясновидец, достойно за самия Буда, и се състоеше от едно изречение: „Дай й лентата“. Добре, наречи ме суеверен, но й я дадох… само няколко дни преди да убие Брадли със змиите. Тя естествено веднага разбра всичко — достатъчно й бе да види онази рускиня със златната карфица в пъпа.

Гледам го и не мога да сдържа усмивката си.

— И с тази лента тя контролира Уорън? Накарала го е да дойде тук, в Тайланд?

— Точно така. Всички я подценихме. Тя го превърна в свой роб. Мисля, че по този начин се получава правосъдие в тайландски стил.

— А неговата охрана… онези кхмери?

Полковника изпръхтява с пренебрежение.

— Тя винаги ги е държала в ръката си. Истината е, че Уорън и Брадли ги наеха, когато се изплашиха от отмъщението на руснаците, но как би могъл Брадли да комуникира с тях, ако не използва Фатима? Тези животни говорят само тай и кхмерски. Да, вярно е, че Уорън говори тай, но той не е тук непрекъснато, а те не вярват много на фарангите. Нейното племе е от джунглите и тя буквално чете мислите на тези главорези. Уорън и Брадли проспаха опасността, защото подцениха Фатима. Малко по малко тя се превърна в религиозна фигура за кхмерите. Те и без това не знаят какво да правят след края на гражданската война и смъртта на Пол Пот. За тях тя е като връщане в старото време, с транссексуалните шамани и апокалиптичните видения… да не говорим, че ги окомплектова с мотори „Харли Дейвидсън“ и автомати „Узи“. Тя е като комбинация от Пол Пот, Дядо Коледа и хиндуистката богиня на смъртта, събрани в едно.

Мозъкът обича истината. Той ще се потруди да направи връзките, важното е всички фигури да са на масата.

— Двамата с Уорън ме поканиха в галерията преди два дни. Видях я с очите си да унищожава най-скъпоценната му антика от нефрит, както и доста други неща.

— Тя си играе с него. Не знам какво е намислила. Но се наслаждава на онова, което прави. — Той ме поглежда, умореното му око е все още покрито наполовина от клепача: — Всъщност тя си играе с всички нас. Интересна ситуация, какво ще кажеш?

— Нямаш ли представа какво…

— Не. Не зная какво е намислила. Винаги съм държал Фатима на една ръка разстояние. Използвах я само за да ми съобщава дали пратките са пристигнали без проблем и дали стоката е прехвърлена в града. Брадли е бил глупак, ако не се е досетил, че не го изпускаме от очи двайсет и четири часа в денонощието. Та имаше случаи, когато стоката струваше двайсет милиона долара. Без да се включва нефритът! — Къса пауза, през която той търка носа си. — Честно казано, изобщо не харесвах тази търговия, но нали трябваше някак да държим народа буден.

— Как се е оправила със змиите?

— Тя е карен — народът й продава застрашени видове на китайците от незапомнени времена, а китайците обичат змиите да са пресни. Карените са експерти в транспорта на живи влечуги. Тя просто им казала какво й трябва и им платила. Сигурно й е трябвало само едно обаждане. — Той вдига ръце и рамене: — Фатима е извън контрол, но благодарение на онази лента контролира Уорън. Защо да го убива, след като може да си играе с него като с роб и да го унищожава бавно?

— Но чрез Уорън тя контролира и теб, нали? Видях ви преди няколко дни в бар „Бамбук“.

Лукав поглед.

— Така ли?

— И доктор Суричай беше с вас.

Той тежко преглъща и ме поглежда с неподвижния си поглед.

— Фатима иска да си отмъсти на света за стореното й зло. Не става дума за това да убие Уорън — не той е направил света такъв. Не разбираш ли? Като контролира Уорън, тя контролира всички. Разбира се, че като ме привикаха, трябваше да отида да я гледам. Уорън настоя — може да се каже, че едва не падна на колене да ме моли — защото такова беше желанието на Фатима.

— И всичко това само и само да отидеш в някакъв джаз клуб и да я слушаш да пее „Бай-бай, блекбърд“?

— Ако не беше такъв шибан светец, може би щеше да разбереш. За пръв път в живота си тя контролира нещата, тя върти света. Тя е императрица, хората удовлетворяват всеки неин каприз… защото в противен случай… нали се сещаш? Сигурно е искала да си достави удоволствието да ме види да скачам и да заставам мирно при командата й. — Той се навежда напред и завърта револвера така, че дръжката му да сочи към мен. — Убий ме, ако ти стиска. Има защо — моя е вината за смъртта на партньора ти.

В този момент чувам меки стъпки по пода и се обръщам. Млада жена с късо подстригана черна коса и три обеци във всяко ухо. Обута е в джинси, облякла е черно бюстие с тънки презрамки, които разкриват сложна татуировка на хризантема над дясната й гръд. Първата ми мисъл е, че може да е една от дъщерите му, но след това си спомням клюката, че татуировката е на Да, четвъртата миа ной — младша жена — на Полковника. Тя удостоява револвера с бегъл поглед, прави вай към мен — без да скрива презрението в погледа си от факта, че Полковника е пиян и с отсечен тон пита имаме ли нужда от чай или напитки. Защото ако нямаме, би искала шофьорът на Полковника да я откара до града, където имала среща с приятелка. Полковника раздразнено се съгласява да й даде колата и двамата я проследяваме с поглед да се отдалечава — боса. Викорн прави неопределен жест с ръка.

— Грешка. Аз съм динозавър, Сончай, и не прозрях колко много се е променила страната. Едно време, като вземеш миа ной, единственото ти задължение беше да храниш нея и семейството й и да я дариш с едно-две деца. Сега… — той съжалително поклаща глава — сега е на мода самоусъвършенстването. Плащам за курсове по фризьорство, козметика, татуировка, безкрайни занимания с аеробика, а последната й измислица е интернет софтуер. Твърди ми, че умирала от скука у дома, и настоява да си отвори интернет кафе. И изобщо няма желание да има деца. Предупреди ме, че ще сключим сделка: ще мога да разполагам с тялото й винаги, когато имам силата, и тя ще ми остане вярна, в замяна на което ще финансирам развитието й. Живее на моста между Изтока и Запада.

— Сделката ми се вижда разумна.

— Знам, но къде остана традицията? Тя даже не се страхува от мен. Видя ли я как погледна револвера? Сякаш казваше: старецът пак си играе. Вчера ме пита: „Ще правим ли секс довечера, или ще мога да гледам мач?“. Кога станаха жените ни маниачки на тема футбол?

— От доста време. Мога да потвърдя, че често го предпочитат пред секса.

— Тя е най-амбициозната и най-недоволната от всичките ми жени. Това ли им е освобождението — да си вечно незадоволена? Що за свят е този? Не съм сигурен, че искам да живея в него. Ще ме изпратиш ли в следващото ми прераждане, или не?

Полковника ме наблюдава безизразно, когато се навеждам, за да взема револвера. Отварям го, за да проверя гнездата, и установявам, че във всяко има патрон. Преценявам, че може да казва истината, като ме уговаря да го застрелям.

— Мислеше, че блъфирам?

— Не, но познавам поне един човек, който ще се усъмни, че револверът е бил зареден, като разкажа тази история. — Щраквам цевта и оставям револвера на масичката.

— Добре, в такъв случай откъде си сигурен, че патроните не са халосни? Ти си прекарал доста време с ФБР, приятелю, и започваш да мислиш като американец. — Той взема револвера с треперещи ръце. — Честта си е чест.

Изстрелът прави назъбена дупка в стъклената стена и докарва в хола охраната му, която нахлува от четирите посоки. Без да пуска револвера, той ги отпраща да се върнат, откъдето са дошли. Оставя оръжието на масичката с глухо изтракване. Ушите ми още звънят от изстрела, а от прозореца се чува пукане и в него се появяват нови зигзагообразни пукнатини. Трудно ми е да го обясня, но мелодрамата увеличава обичта ми към този човек.

— Сам не зная защо построих дом в стила на фарангите — казва той. — На младини много се впечатлявах от Запада. Сега виждам в каква степен сме загубили себе си. Погледни скапания прозорец. Що за идиот трябва да си, за да построиш стена от стъкло в тропиците? Колко по-добре е да имаш малки прозорци с капаци, високи тавани, минимум светлина, тикови стени и усещане за дом, който диша. — Той отмества погледа си от мен.

Рибарите навън са се преместили и за да ги вижда, се налага да се наведе на една страна. Чувам съвсем ясно мислите му в главата си. Той разговаря с брат си и признава, че би било много по-добре да живее живота на прост рибар. Брат му го съветва да не бърка сантименталността с нирвана. Викорн връща вниманието си върху мен. Изражението му е безпомощно.

— Чу го, нали? Той е абсолютно безжалостен. Няма да ми прости нищо. — Надига се с мъка от креслото си и ми прави знак да го последвам. Отвежда ме в малък частен киносалон — зала с гигантски телевизионен монитор и двайсетина места пред него. Казва ми да седна, излиза за пет минути и се връща с видеокасета. — Естествено, направих копие.

Навежда се, сякаш е десет години по-стар, вкарва касетата и на екрана се появява зърнестият черно-бял образ на млада жена с руса коса и славянски черти. Тя е по джинси и тениска, усмихва се жизнерадостно и явно е решена да впечатли човека зад камерата. Кима в отговор на нещо, което не чуваме, и започва да се съблича. Първо маха тениската, под която виждаме черен сутиен и златна карфица, пробождаща пъпа й диагонално. Докосва я и прави изразително „О“ с нацупени устни. Навежда рамене и разкопчава сутиена. Разкършва ги и гърдите й се разлюляват, но леко намръщване издава, че това не е приятно на невидимия за нас оператор. Вече по-сериозна, събува джинсите. Сега е гола, ако не се броят прашките. Изглежда, дори това не е достатъчно еротично за публиката, така че с безпомощно изражение тя се разделя и с прашките и застава вече чисто гола пред камерата с ръце на кръста. Явно чака инструкции. Вдига озадачена ръце над главата си и ги държи така няколко секунди. За нас няма никакво съмнение, че идеята е да се подчертае златната карфица в пъпа й.

В този момент Викорн натиска бутона „Пауза“ и ме поглежда въпросително. Ако забравим за цвета на кожата, приликата с тялото на Фатима е поразителна. Викорн отново пуска филма. Видимо следвайки нови инструкции, блондинката сваля едната си ръка, за да опипа златната карфица, и започва еротично да я гали нагоре-надолу, нагоре-надолу, прокарва пръсти по пъпа си, като явно имитира мастурбация.

След това ляга на леглото зад нея, изпъва се по дължината му и карфицата отново доминира в образа на екрана. Езикът на тялото й издава, че всеки път, когато спре да я гали, някой й се скарва. После се обръща по корем. Две големи ръце се появяват, хващат едната й китка и я завързват за желязната табла на леглото. Други ръце — бели, с масивна, но ажурна златна гривна със сложна изработка — завързват другата й ръка. Тя полузатваря очи и имитира жена в сластен блян. Камерата приближава лицето и горната част на тялото й, така че можем да се досещаме само по изражението за момента, в който се осъществява вкарването. Малко след това изражението се сменя с истински физически шок, очевидно при първия удар на бича, който оставя върху бузата й кървава следа. Изкрещявам на Викорн да спре филма.

 

 

На телевизионния екран няма нищо. Викорн ме наблюдава с почти академично любопитство.

— Брат ми много ми е говорил за вас с Пичай. Казваше, че сте талантливи по различен начин. Според него проблемът ти е пълната липса на идентичност. Можеш да бъдеш буквално когото си пожелаеш, но само за кратко. Е, кой беше сега? Жертвата?

— Фатима… първия път, когато е гледала тази лента — прошепвам, засрамен от проявената слабост.

За моя изненада, Полковника слага ръка върху раменете ми.

— Успокой се.

Пауза. Казвам:

— Ще се наложи да я прибера, нали?

Въпросът ми сякаш го състарява още. Кожата под силната му челюст провисва още повече. Сега различавам рептилията в него: излишната кожа, праисторическото изражение, хитростта в погледа. Това е истинското наказание. Не прераждане в тялото на животно, а вечната нужда да се измъкнеш по някакъв начин от хватката на собствената си алчност.

— Да — прошепва той с безкрайна умора.

— Искаш ли да ми помогнеш?

— Как?

— Китайците?

Той кима и ме хваща за ръката.

— Всичко зависи от тях. Ако предпочетат да запазят своя човек, загубени сме… до един. Фатима ще публикува лентата в интернет и никой няма да може да я удържи. Не е ясно докъде ще стигне. Отнели са й човешкото в нея… в такъв случай какво има да губи? Кхмерите ще я подкрепят, те пък имат още по-малко за губене. И ще започне кървава баня.

Застава до вратата. Заприличва ми на жаба, спаружен и малък, с безсилни движения. Хваща ме за ръката и в очите му се появява нов блясък.

— Бижутерът е болен. Но е гений. Трябваше да го видиш в разцвета на силите му. Чю-чоу го обичат. Как мислиш забогатях? Всичко идва от Китайския град. Ние, таите, ставаме само за ебане, бой, пиянство и смърт. Това ме научи Уорън… и китайските му приятели. — Дълга пауза. — Беше страхотно време. Планините в Лаос са истинската земя на Буда. Потънали в зеленина, скрити в утринната мъгла. Набирахме височина ей така… — той показва стръмен наклон с дланта си — и се изкачвахме на два-три километра. Въздухът се разреждаше и ставаше леденостуден. Пат пускаше проклетата си касета с „Ездата на валкюрите“… и тогава за пръв път разбрах, че един фаранг може да обича тайландец. Два пъти се приземявахме по чудо, надупчени на решето с куршуми, веднъж даже оплесках панталоните, но тоя американски пилот беше като Супермен. Така или иначе успявахме да се доберем до Лон Тиен. Дори хмонг бяха прекрасни хора. Как би могъл някой да проумее невинността на търговията с опиум? Уорън беше добър с хмонг и караше приятелите чю-чоу да им плащат по най-добрата възможна цена… Какво ще кажеш на това, а? Дори той имаше чест в онези времена.

Той млъква, обръща се и немощно прегърбен си тръгва.