Джон Бърдет
Банкок 8 (22)

20.

Той е от мъжки род, висок към два и седемдесет, с къси крака и малки ходила. Устата му е колкото ухото на игла — точно както се разказва в приказките. Виждал съм такива като него достатъчно често, за да им се плаша истински, но това ехо от детските ми години ме вбесява, защото излиза, че сякаш не съм порасъл. Някъде отдолу се разнася приглушеният тътен на озвучителната система в клуба, но двамата с гладния призрак сме сами в някакво първично пространство. Това е духът на някой, който приживе е бил алчен и егоистичен и сега трябва да прекара хиляда години с тази малка уста, през която никога няма да може да вкара достатъчно храна за исполинското си тяло.

Гладните призраци са най-типични за тукашните таласъми, сред които се различават много разновидности, и аз не съм особено изненадан да се натъкна на този в „гоу-гоу“ клуба, защото по правило те се хранят с който порок им попадне. Всички вярваме в тях, между другото, дори онези сред нас, които отричат този факт пред чужденците. За много хора, особено от провинцията, вампирите са сериозна напаст. Един от най-отвратителните им навици е да се появяват късно нощем по тъмните пътеки, хванали главата си в ръце, макар най-типичната им поза да е със застинал поглед и провиснала долна устна, изправени в края на леглото. Те носят лош късмет и единственото спасение е посещение в храма и няколко сеанса скъпоструващ екзорсизъм от монасите. Заплаха са и за проституцията. Всеки бар може да разкаже своя история на момиче, съгласило се да прекара с клиент, но избягало посред нощ само защото невежият фаранг е избрал стар западнал хотел, гъмжащ от тези гадни духове. Дори Нонг, чийто ум е повече от бистър в много отношения, веднъж се бе събудила до безгрижно хъркащия до нея клиент на средна възраст и бе видяла привидение, жадно ближещо използвания презерватив, от който мързеливият фаранг не се бил отървал. Тя набързо се облякла и си тръгнала, и се заклела кракът й повече да не стъпи в този хотел. Справям се с моя, като изрецитирвам наум на пали Четирите благородни истини. Наблюдавам го, докато изчезва, а заедно с него и сивото пространство, което обитава. Ставам и отварям вратата.

Музиката и гълчавата изведнъж стават оглушителни. Изгарящото усещане в стомаха ми е жестоко, а от киселия вкус в устата ми се повдига. Слизам по стълбите, като се държа като слепец за перилата, и влизам в бара.

Вече е двайсет минути след полунощ — часът, когато голямата игра наближава кулминацията си. Свенливи мъже, казвали досега „не“, се предават, надвити от алкохола и неспирните ухажвания на полуголи млади жени. Идеята да се приберат по хотелите си самички започва да им се струва все по-неприемлива — и някак по-неморална, нещо като престъпление срещу живота — от тази да преспят с проститутка. Момичетата ловко изграждат фантастичен свят на мечтите в съзнанието на западняка — свят, с който по някаква загадъчна причина му е трудно да се раздели. Но и момичетата имат своите фантазии: да намерят фаранг, който ще ги издържа цял живот или ще ги отведе на запад и ще ги освободи, поне за година-две, от униженията на тяхната професия и нуждата да живееш ден за ден. С други думи, барът е препълнен.

Групичка брутални на външен вид младежи, с глави, обръснати като розови кокосови орехи, уши, набодени с железария като възглавнички за бижута, и татуировки, надничащи изпод дълбоко изрязаните им потници, са насядали запленени около потъналия в полумрак бар. В момента върви номерът с боята. Момичетата на платформата са голи, ако не смятаме за облекло ивиците луминесцентна боя, асиметрично намазана по дължината на телата им. Под ултравиолетовите прожектори ефектът е свръхестествен: еротични фигури в розово и бледомораво се извиват сластно под такта на музиката, която всъщност е тайландска поп песен с обичайния оптимистичен ритъм. Други мъже седят в тапицираните сепарета, заобиколени от услужливи момичета, и също гледат шоуто. Дансингът е претъпкан главно с англичани, уверяващи се взаимно, че това е най-евтиният бар в Пат Пон.

Минавам покрай едно от сепаретата и чувам:

— Искам да те изведа, ще ти платя глобата.

— О, не знам. Твоя пишка много голяма.

— Моят бакшиш също.

— Оу… добре тогава.

Навън е същата навалица. Тук се наблюдават направо необясними неща. Семейства, тръгнали на първата си екскурзия в Далекоизточна Азия, обикалят непроходимите от сергии с дрехи улици. Жени и девойки ахкат и охкат, превеждайки цените на своите си валути, докато междувременно вратовете на мъжете стават гумени от извиване. Моралната осъдителност да се продава на дъмпингови цени облекло с етикетите на световноизвестни модни къщи, изглежда, не травмира буржоазната им съвест, защото всички тъпчат пластмасови пликове с тениски на Калвин Клайн, джинси на Томи Бахама и ролекси менте.

— Добре, Томи, ако наистина те изкушават, върви и се облекчи — казва с горчив тон една набита жена, която държи за ръка ококорено момченце на около седем годинки. — Само не забравяй да използваш презерватив и не се надявай да те чакаме в хотела, когато приключиш.

— Не съм казал, че ме изкушават, скъпа — оправдава се мъжът (също набит, оплешивял и изтощен). — Само ти намекнах, че много хора биха се изкушили.

— Ами, трябва да си призная, че не виждам нищо чак толкова изкушаващо. Не искам да прозвучи расистки, но това, за бога, е Третият свят.

Целта ми е да се измъкна от тази улица, пълна с тъжни спомени, но не и да избягам от нея. Навалицата около мен е толкова плътна, нощта е така гореща, музиката — толкова силна, десетте хиляди телевизионни монитора — толкова настойчиви, че трябва да се настроиш към доминиращия ритъм: по-скоро сомнамбуличен, отколкото отпуснат, сякаш това около мен не са живи хора, а образи от нечий сън, докато самите сънуващи си лежат сгушени между чистите чаршафи някъде из чистичките предградия на Запада. В крайна сметка се добирам до Силом, където двете редици сергии по дължината на уличното платно продължават поне още цяла миля. Спирам такси.

Заради нощното задръстване ни трябва повече от час, за да стигнем до Каошан. Музиката тук е дори още по-силна. Таксито не може да навлезе сред превзелите улицата тълпи, които пируват шумно, смучат бира и уиски направо от бутилките и проверяват заглавията на пиратските видеокасети и компактдискове по сергиите. Плащам на шофьора, мушвам се отново между потни, горещи тела на бели и най-сетне се добирам до малката сой, където в мрака се издига тиковата къща.

Представям си как го е правил чернокожият: избягва от безумно шумната Каошан, избягва от светлината, избягва от града, избягва от света, за да се уедини с въздишка на облекчение в своя частен и идеален свят, създаден в една носталгична къща от миналото. Изкачвам стълбите до първия етаж, изувам безшумно обувките си и предпазливо опитвам вратата. Тя се отваря под натиска ми и се вмъквам вътре като сянка.

Трябва ми миг да осъзная, че вътре свети. Светлината е мека, почти такава, каквато би била, ако осветлението беше аварийно. Старицата седи с кръстосани крака в единия от тъмните ъгли на стаята и тихо си мърмори.

Тя вероятно е последната от своето поколение в селото, където се е родила и израсла — може би някъде на североизток в района до лаоската граница, който наричаме Исаан — и сега разговаря с онези свои приятели и роднини, които вече са преминали в отвъдния свят. За нея те са съвсем реални, дори по-реални от живите. Сигурно прави това всяка нощ и несъмнено копнее за своето освобождение от един свят, който никога не е разбирала и никога няма да разбере. Изваждам ключа от джоба си, тихо се измъквам навън и изкачвам външната стълба до горния етаж, където ме чака двайсет и първи век.

Компютърът е както съм го оставил — включен, но с изключен монитор. Натискам бутона на захранването на монитора, той светва и прочитам на екрана:

Благодарим ви, детектив, поздравления, че сте били тук преди нас. Хилядарка беше малко скъпичко, но Чичо Сам ще го преглътне. Бихме желали да Ви запознаем със специален агент Кимбърли Джоунс колкото е възможно по-скоро.

Поздрави, кун Розен и кун Нейп.

Кимам на благородното обръщение от страна на една суперсила и се заравям в софтуера на Брадли. В началото ми е трудно да намеря свързващата нишка, защото да се каже, че този морски пехотинец е еклектичен, означава да не се каже почти нищо. Малко по малко обаче започвам да напипвам изненадваща закономерност. В допълнение към речника на Уебстър има и три медицински речника, всеки по-обширен от предишния, сякаш Брадли е започнал с възможно най-простия и постепенно нуждите му са станали по-големи и сложни. По същата схема има три различни програми, които се занимават с човешката анатомия и най-голямата от тях заема три гигабайта. Пускам програмата и откривам изумителни графики, илюстриращи всички възможни аспекти на човешкото тяло, от скелета през мускулатурата до висококачествени цветни изображения на всеки орган. По направените от Брадли индивидуални настройки на програмата може да се предполага, че любимата му графика е била карта на женско тяло, по което има дефинирани зони, върху които може да се кликва с мишката. Посочвам лявото ухо, кликвам и моментално ми се показва гигантско ухо в цвят на „Текникълър“ с подробно описание на механизма на слуха в дъното на екрана и покана да разгледам още по-подробно нещата, които ме интересуват. Мигам на парцали пред планинския релеф на външното ухо, оцветен в лъвско жълто, и се заглеждам в безмилостния разрез, показващ ми слепоочната кост, повдигната чрез щриховка в леопардова шарка, мембраната на средното ухо във влажно мораво и извитата като черупка на охлюв ушна мида в царевично жълто.

В пристъп на вдъхновение проверявам програмата за отметки, откривам няколко и кликвам на една. Пред мен се показва женска гръд в ярки цветове. Основният обем е представен като пясъчник с огнено ядро, от което тръгват вулканичните канали на млечните жлези, стигащи до върха на зърното. Бележка в дъното на екрана пояснява, че цялата „конструкция“ виси на пекторалните мускули, показани в охра, хванати между второ и шесто ребро. През пода чувам звук от лек удар.

Изключвам компютъра, гася осветлението и се измъквам на пръсти от стаята в коридора. Стъпките ми по дървеното стълбище се толкова тихи, че щяха да бъдат напълно безшумни, ако не бяха две от стъпалата — забелязах скърцането им, докато се качвах. По-скоро усещам, без да чувам, присъствието на тяло в близост до мен от другата страна на вратата, а след това долавям издайническата миризма на бетел.

Отварям вратата широко и дребната възрастна жена се стоварва върху мен и ме събаря на пода. Започвам да се боря под нея в нещо лепкаво, опитвам се да стъпя здраво и да се изправя, отхвърлям я настрана, тя се плъзва по пода, претъркулвам се, за да избегна удара, и най-сетне успявам да скоча на крака. В пода под ъгъл е забит сатър за месо, а собственикът му, облечен в черно, с мотоциклетна каска с опушено стъкло пред очите, изважда ножа си. Стъклото на визьора явно му пречи и той раздразнено го вдига. Лицето му е на човек от Югоизточна Азия, най-вероятно от етническата група на таите. Нищо повече не може да се каже, защото то е в сферата на каската.

Успял съм да се изправя, но нападението ме принуждава да отстъпя и опирам гръб на стената до входа. Криминологично наблюдателен до края, регистрирам факта, че задният ръб на острието е назъбен и че има жлеб за оттичане на кръвта, така че да се избегне неприятният жвакащ звук при изваждане на острието от трупа. Самото острие е трийсетина сантиметра дълго, с елегантна параболична извивка, и се стеснява в улавящ светлината връх. Дилемата ми е проста: ако той опита да ме прободе в сърцето и аз опитам да го отбягна, като мръдна надясно, ще разполагам с минута живот по-дълго, отколкото ако не мръдна изобщо. От друга страна, ако — предугаждайки като професионалист, какъвто виждам, че е, намерението ми — насочи удара в центъра, ще ме довърши с рана под ъгъл от трийсет градуса, като вероятно ще я нанесе от долу нагоре, за да порази колкото може повече дроб, сърдечна кухина и аорта. Четем си взаимно мислите, той — със забавлението на вече победил, аз — с кристалната яснота на мисълта, приписвана на обречените. Едва доловимо трепване на лявата му вежда ми подсказва, че опитът ще бъде направен в следващата секунда. Залагам всичките си чипове на скок вляво. Миг по-късно къщата се разтърсва, ножът е забит в дървената ламперия, а стъклото на шлема му пада обратно. В сравнение с моите проблеми неговите не могат да се нарекат особено тежки, понеже се свеждат до това дали да извади ножа си със спуснато стъкло, или с вдигнато. Наблюдавам го като хипнотизиран, докато той опитва и двете едновременно, като вдига с лявата си ръка досадното стъкло, а с дясната дърпа ножа. Атаката му явно е била нещо страховито, понеже ножът се е забил толкова дълбоко в дървото, че се налага да опре крак в стената, за да го издърпа, вече с две ръце, само че визьорът отново пада. Преценявам, че нещата не са чак толкова спешни, колкото съм мислил, и решавам да го нападна. Моментът е максимално изгоден, така че използвам стената зад гърба си, за да се оттласна напред и нагоре. Изстрелвам се във въздуха, само че това се оказва грешка, понеже междувременно съм загубил контрол върху посоката, така че той ме отбягва с елементарно отстъпване встрани и презрително изсумтяване. Приземявам се задъхан и по лице и установявам, че той се е върнал да довърши работата около ножа, който най-сетне се предава пред усилията му.

Опитвам се да стана, за да побягна към вратата, но се подхлъзвам на лепкавия под и отново падам болезнено, този път на колене. Извивам се моментално надясно, залагайки на шанса, че г-н Черньо ще нападне наляво. Грешка — усещам ножът да се плъзва по ребрата ми и отново се просвам по лице на пода. Както е известно, това не е най-добрата отбранителна поза. Пробвам бързо преобръщане по гръб и в същия миг г-н Сатър скача върху мен с вдигнат визьор. Вдигам светкавично левия си крак и за част от секундата го задържам така. Разнася се така характерното за мъжките представители на човешкия род изненадано простенване, когато тестисите на уважаемия ми противник се удрят в петата ми и визьорът бавно се спуска над агонията му. Корав приятел, налага се да призная, докато той се търкаля сгърчен надве към отворената врата: явно има проблем — да стане, да поеме дъх и да помисли. След малко изтрополява надолу по стълбите, после изтичва зад къщата и ми се струва, че чувам визьорът му да хлопа, докато търчи.

Коленете ми са парализирани от последното им съприкосновение с пода, а собствената ми кръв се смесва с тази на старицата. Плъзгам се и залитам през лепкавата локва, а отзад изръмжава мотоциклет и с форсиране на двигателя се отдалечава.

Изпълзявам до старицата, установявам, че гърлото й е разрязано до прешлените, мъченически се изправям, подпирам се на стената и тръгвам към господарската спалня. Светвам и усещам погледа й върху себе си. Този път ироничната усмивка на устните може би се отнася до мен. Нефритовото топче в пъпа й ме кара да се поспра за миг, преди да продължа.

Заставам под душа, гледам как кръвта ми, разредена от водата, се смива в канализацията и усещам силите ми да ме напускат.

Моментът на истината: към кого изпитвам най-малко недоверие? Или казано по друг начин, кой ще е едновременно надежден и оборудван за нежна медицинска намеса? Всъщност нямам голям избор, понеже Полковника вероятно гуляе някъде и със сигурност е изключил мобилния си телефон. Няма и особен смисъл да се обаждам на бърза помощ, понеже в Крун Теп такава не съществува. Така че изваждам визитката на Розен от джоба си и набирам номера му по телефона в спалнята. Обяснявам ситуацията с убедително накъсани от болката изречения и затварям.

Лягам на леглото и усещам как животът се изнизва от тялото ми. Усещането не е неприятно, макар да се разваля от тревожната мисъл какво следва нататък.