Джон Бърдет
Банкок 8 (37)

35.

Лежа на футона, чакам да пристигне Джоунс и слушам радио. От Писит научавам за новината във всички вестници, че Върховният патриарх е одобрил и благословил две хиляди нови фамилни имена, създадени от старшите монаси. Имената ще бъдат предложени от службата за резервация на фамилни имена. Гост на Писит в студиото е говорител на будизма, който изразява очакванията си за радост и възторг при тази добра новина. Писит е в скептично настроение и го пита дали е нормално да живеем в средновековна теокрация през двайсет и първи век, когато мъже в роби от трети век преди новата ера, прекарващи времето си да пеят гъгниво на език мъртъв от две хиляди години, са отговорни за имената на хората. Говорителят, който естествено е монах, пита — ужасен от самата мисъл — възможно ли е някой да иска презиме, което не е било благословено. Писит се отървава от него по бързата процедура и го сменя със социолог, който обяснява, че сме суеверен народ, за който нещо толкова интимно като името трябва да притежава магическа сила. Това разведрява Писит, който задава въпрос за западните имена.

— Те обикновено изразяват вманиачеността на Запада към парите, понеже повечето имена са свързани с професията на някой от предците на даден човек.

— Значи за тях парите, а за нас магията?

— Може да се каже и така — с известно съмнение в гласа, — но това ще е опростенчество.

Писит се отървава и от него в полза на психиатър, щастлив да дискутира любимата тема на Писит: защо мъжете таи рискуват здравето и плодовитостта си, за да уголемят пенисите си с гел и силикон? Операцията е изключително болезнена, със странични ефекти, между които отичане и инфекции, и на всичко отгоре е незаконна. Психоаналитикът обяснява, че преди инвазията на западната реклама на таите не им е хрумвало да се замислят над размера и съвсем правилно, защото стандартният таиски член е точно по мярка на стандартното таиско влагалище, само че западната твърда порнография довела до загуба на увереността. Иронията е, че резултатът от тази западна атака е импотентност или поради немарлива операция, или по пътя на хронично съмнение.

Писит (смее се):

— Значи освен всичко друго те ни и кастрират?

Смях:

— Може и така да се каже.

На Писит изведнъж му хрумва пак да повика монаха пред микрофона и да го попита какво му е мнението за всичко това и за западната култура изобщо. След като са го „напляскали“, той е донякъде в дзен настроение, което обяснява откровения му сарказъм:

— Всъщност Западът е култура на кризисните ситуации: бури в Тексас, земетресения в Калифорния, студ в Чикаго, суша, наводнения, глад, епидемии, наркотици, войни за всичко, внимавайте за не знам коя си комета, знаете ли кога щяло да угасне слънцето… Разбира се, ако не вярваш, че всичко е в ръцете ти, тогава не би имало кризи, нали?

 

 

На вратата ми се почуква. ФБР е пристигнала.

Сядаме на задната седалка и отново се опитвам да обясня защо медитацията помага при разследването на престъпления. Не съм сигурен, че вярвам на онова, което казвам — просто съм в настроение да го кажа.

Може би ставам жертва на неудържимото изкушение да я развълнувам.

— За да разберем защо някой загива от насилствена смърт, е полезно да разследваме предишните му животи. Защото тези неща не стават просто така, случайно. Няма случайности, няма съвпадения.

— Така ли?

— Например имало ли е много публични домове някога в Америка?

— В Дивия запад ли? И още как.

Кимам.

— Вманиачеността на Брадли по отношение на секса със сигурност е резултат от това, че някога той е търгувал с това. — Намръщвам се. — Което обаче не обяснява змиите.

— Окей, ако искаш да играем тази игра, не е толкова трудно. Може да е въртял публичен дом, издигнат върху гнездо на гърмящи змии. А може да е наказвал някой, дето не си е плащал, като му е пуснал гърмящи змии в леглото. — Тя поклаща глава. — Не мога да повярвам, че се занимавам с това.

— Ти не разбираш. Тук не става въпрос за конструиране на правдоподобни хипотези. Трябва да се проследи вибрацията назад във времето. А Брадли има много характерни и доста силни колебания. Проблемът ми е, че кармичният му произход не е азиатски.

— А Централна Америка? Ацтеки, инки, маи? Всички те са имали змии фетиши. И са били невъобразимо жестоки, нали?

В съзнанието ми моментално пробягва образ: змиите, ямата, жрецът с перата, пръстените по пръстите му, ужасът на жертвата, пирамидата. Усмихвам се лъчезарно на Джоунс, която ме поглежда и се извръща с изражение, говорещо: „Не мога да повярвам, че тоя наистина е такъв“ и издаващо крайно раздразнение. След няколко минути, овладяла объркването си, отново се обръща към мен, макар и не без усилие, ако се съди по лицето й.

— Добре де, дай ми пример, несвързан със случая.

— Пример?

— Да, от собствения ти живот, истински спомен от предишен живот, който би могъл да бъде потвърден от такива заклети скептици като мен. — Тя подушва въздуха. — Твоята вманиаченост към парфюмите, предполагам, може да се проследи назад през последните неколкостотин години. Признавам, че ти ме потресе — не можеш да си позволиш свестни дрехи, но си купуваш този скъп одеколон… или е банкокски фалшификат?

— Разбира се, че не е фалшификат, фалшивият парфюм вони, след като постои на кожата няколко минути. Това е абсолютно редовен и най-обикновен „Поло“ на Ралф Лоран.

— Абсолютно редовен и най-обикновен „Поло“ на Ралф Лоран — имитира ме тя. — На цена петдесет долара литъра — и ме поглежда. Очаква цялата история, с която да се подиграе.

Отношението й ме кара да се обвия защитно около спомена: стария „Пон о шанж“, свързващ Ил де ла Сите с десния бряг, четириетажните сгради по моста и намиращия се точно по средата му парфюмериен магазин, тъмната стара работилница, задръстена от пода до тавана с химически съдове, пълни с мускус, рициново масло, нероли, отвара от кичест нарцис, канела, тубероза, амбра, цибет, сандалово дърво, бергамот, ветивер, пачули, опопанакс. Нонг стои там с надиплената си фуста на куртизанка от средна категория, Трюфо е с изненадващо бялата си перука от конски косъм. Окей, може да е фантазия и автосугестия, но как мога да зная, че през осемнайсети век по „Пон о шанж“ е имало сгради? Сега няма и ми трябваха дни търсене в интернет, докато потвърдя видението си. Аз съм тайландски полицай, как е възможно да знам за неща като мостове с магазини по тях?

Решавам все пак да разкажа на Джоунс. Изслушва ме, без да продума, после поклаща глава:

— Ако не беше толкова умен… Откъде знаеш имената на всички тези ингредиенти? Та аз не съм чувала и за половината от тях.

Фарангите са пълни с изненади. Впечатлява я ерудицията ми, а не убедителността на доказателството.

 

 

ФБР няма нужда да пита защо отиваме в крокодилската ферма. Не се случва често някой да използва змии за оръдие на убийството, а никой от обичайните ни консултанти по съдебна медицина не е компетентен да анализира кръвта на влечугите. Джоунс знае, че питонът и всички кобри, неизпратени в Куонтико, са били предадени на крокодилската ферма за изследване от д-р Басра Тракит. Фермата е извън града, в отбивка от пътя за курорта Патая. Предвидил съм четири часа за път и потегляме малко преди осем заранта. Слънцето едва се вижда през маранята — като изгнил портокал с омекнала кора. За да избегна разговора, се преструвам на заспал, но всъщност медитирам.

Алеята за коли, водеща до малката административна сграда, не ни дава възможност да видим нито крокодили, нито други рептилии и си мисля, че ФБР се надява така да бъде и до края. Д-р Тракит е с бяла манта и човек може да се заблуди, че е лекар, докато не види питомеца, с който си играе на бюрото.

— Представям ви Бил Гейтс — усмихнато казва тя на перфектен английски.

Бил Гейтс е мъничък и сладък, почти детска играчка. Около двайсет процента от тялото му е уста с малко крива усмивка, особено когато докторката нежно му стиска гушката и го гали. Коремът му е кремавобял, а горната част на тялото му е оцветена в светъл сиво-зеленикав нюанс.

Д-р Тракит се усмихва на Джоунс като горда майка и й предлага да си поиграе с Бил Гейтс.

— Само внимавайте със зъбките.

— На колко е?

— На три месеца. Много са деликатни, особено когато растат в плен. Но да преминем към работата.

Тракит изглежда дребничка, дори след като се изправя зад бюрото си, в който момент разбираме, че е не повече от метър и петдесет и съвсем слабичка. Пуска Бил Гейтс в джоба на мантата си и ни повежда по един коридор и навън в горещината на деня.

Сега вече можем да ги видим — неподвижни туловища, покрити с люспи и полупотопени в големи мочурища. Джоунс е напрегната. Ако бяхме в Щатите, разбира се, всички предпазни мерки щяха да са взети, но тук, в Третия свят… Какъв късмет да стане единственият специален агент на ФБР, изяден жив от крокодил по време на посещение в криминоложка лаборатория.

— Моля ви. Стъпвайте леко — обажда се ветеринарката. — Те са крайно чувствителни. Ако вдигнем много шум, могат да се паникьосат, а когато са изплашени, се качват един връз друг, особено по-младите, и тогава тези отдолу се задушават. А освен това и те страдат от депресия.

Джоунс продължава едва ли не на пръсти.

— Депресия?

— Да. И е много по-трудно да се познае депресираният крокодил от депресирания човек или депресираното куче. Крокодилите са неподвижни през повечето време, независимо депресирани ли са, или не. Единственият симптом е, че спират да се хранят. Ето, пристигнахме, това е болницата.

Влизаме в дълга ниска пристройка, в която се долавя миризмата на тропическа влага и още нещо, по-трудно определимо, в което влизат нюанси като гниеща растителност и разлагаща се плът.

— Минутка само — извинява се докторката.

Стоим и наблюдаваме, докато тя отива при фризера и изважда от него нещо, което прилича на охладено пиле. Придружаваме я до бялата врата и тя я отваря с пръст на устните. На дълга маса в центъра лежи завързан през средата и опашката крокодил. Земноводното е дълго около два метра и половина, а късите му крака са хванати във вериги, сложени върху меки защитни подложки. Челюстите се държат отворени благодарение на въжета, а самото то изглежда заспало. Джоунс чака на прага.

— Секунда — казва докторката.

Отива до дъската за рязане в другия край на стаята и насича пилето на парчета с голям сатър. Слага няколко парчета в зейналата паст на крокодила с мъничката си ръка, раздвижва ги по дължината на езика и той започва лекичко да помръдва. Изглежда, съм нещо повреден, защото във всичко това най-голямо удоволствие ми доставя да наблюдавам Джоунс, а тя е замръзнала в поза на върховен ужас.

— Искам Саманта да си възвърне апетита. Вижте, вкусовите й брадавички се събуждат. Депресира се, когато по погрешка пресушихме гьола й. Ако локвата пресъхне прекалено бързо, те изпадат в паника. Това е рефлекс от дивия свят. Повечето крокодили, които умират преждевременно, дължат смъртта си на пресушаването на локвите им, така че в тях генетично е заложено да се плашат при първите признаци на суша. Ама ти да не си помисли, че ще те оставим да умреш, защото си на сухо? Милото ми то. Бедното създание. Я сега да видим дали най-сетне е намерила нещо, за което си струва да живее.

Тракит развързва въжето, което минава през висяща от тавана макара, и освобождава по този начин горната челюст на крокодила. Джоунс отстъпва две крачки назад и вече практически е в коридора. Много, много бавно Саманта започва да дъвче.

— Ето — обяснява Тракит, — всичко в крайна сметка се свежда до храната.

Излизаме от стаята и вървим по коридора. Стигаме до шкаф от стомана и стъкло, в който са подредени чинийки с различни размери.

— Ето ги — казва докторката и издърпва едно от подносчетата. Тела на кобри. Някои са внимателно дисекцирани, а други са цели, ако се изключат огнестрелните рани. — Всички естествено са умрели от куршумите. — Тя ме поглежда гневно. — Както ви казах по телефона, те до една са били отровени с метамфетамин… яа-баа. — Дарява ФБР с абсолютно откровен поглед. — Много малко рептилии са агресивни по природа, освен ако не са гладни или не защитават малките си. Цялото животинско царство, включително това на земноводните, се е научило да се страхува от нас и никое животно никога няма да нападне човек, ако не е изплашено или както е в този случай — упоено.

— Какъв вид яа-баа? — питам, като се опитвам да скрия знанията си по въпроса. — С добавки?

— С тор. — Раменете на Тракит потрепват. — Не мога да си представя нещо по-жестоко от това.

— Едва ли има — съгласявам се.

— Разбира се, това само означава, че извършителят просто е купил възможно най-евтиния яа-баа на пазара. Проблемът е… как им е приложен? Как даваш на една кобра доза яа-баа? Има техники за инжектиране на змии, разбира се. Ние обикновено го правим през ануса.

— Прекалено много работа за убиеца — обажда се Джоунс. Стои на крачка-две от шкафа, но бузите й вече не са така бели. Все пак тези змии определено са мъртви, нали?

— Именно. Освен това няма как да е било направено по този начин. Това обаче си е задача за детектива и се опасявам, че с нищо не бих могла да помогна. Същността на задачата е лесно да се формулира: във всяка змия има различно количество наркотик, правопропорционално на теглото й.

— Стрит на прах и сложен в храната?

— Помислих и за тази възможност, естествено. Но тогава има непреодолим проблем: наркотикът би започнал да действа най-напред на най-малките… и извършителят ще има непреодолимия логистичен проблем да се справи с няколко десетки полуобезумели змии. Но дори да е станало така, това не обяснява как всяка змия съдържа правилната за теглото й пропорция наркотик. Ако поръсите с яа-баа храната, това в никакъв случай не гарантира еднакво съотношение на наркотика, попаднал върху всяко отделно парче… ако не приемем, че подготовката е направена в лабораторни условия. — Тракит свива рамене. — Както и да е, това е всичко, което мога да ви кажа. Загадка, една от най-трудните, с които съм се сблъсквала. — Тя плъзва подносчето обратно и отваря друго, по-голямо чекмедже. Не само е по-голямо — направо е огромно, дълбоко, и се търкаля с глух шум на колелца. Питонът лежи свит на няколко издължени спирали, една трета от главата му липсва. — Бил е красавец, на около десет години, мрежест питон с дължина пет метра и двайсет и един сантиметра. — Поглед към Джоунс. — Това означава малко над седемнайсет фута. Виждате ли петнистата му окраска? Характерна е за почти цяла Югоизточна Азия. Колкото и да е странно, естествената му среда е колкото в джунглата, толкова и в градовете. Обича да живее по бреговете на реки. Това е застрашен от изчезване вид, главно заради незаконната търговия с кожи с Китай, но също и като храна — китайците ги обожават на супа. Усетете силата в тези мускули.

Повдигам твърдата опашка на питона и правя знак на Джоунс, която, без да пристъпва напред, се накланя в кръста и мушва предпазливо с показалец.

— Озадачаващо, наистина озадачаващо. Налице е абсолютно същото явление: точно пропорционалното на теглото му количество яа-баа в кръвта. Говорим за пропорция, достатъчна да го упои до степен да стане агресивен. Никога не съм виждала влечуго на амфетамин и се надявам никога да не ми се наложи. Но гледката, предполагам, е била впечатляваща.

— Тресеше се — потвърждавам.

Докторката ме гледа напрегнато.

— Тялото му изглеждаше в конвулсии, но не мога да кажа доколко това е естествено и доколко се е дължало на наркотика.

— Предизвиканият от наркотика страх може да доведе до състояние на екстремна агресия. Имаше ли гърчове?

— Мисля, че да.

Тракит кимва.

— Бедното създание. Няма литературни източници върху този вид наркотично отравяне при влечугите, но мога да си представя какво е. Наркотикът сигурно е предизвикал силна жажда и всичките му нервни окончания са били като в огън. Горе-долу същото като да го хвърлим в резервоар с киселина. Но не разбирам как е бил постигнат перфектният синхрон. Самото едновременно упояване на толкова змии е подвиг, а да прибавиш към тях и петметров питон, упоен така, че ефектът да се прояви по същото време, както при кобрите, това е… това е повече, отколкото аз самата бих могла да постигна, дори ако пожелаех. — Тя ме поглежда с механична усмивка. — Но от друга страна, аз не съм детектив.

— Тази змия е доста голяма — казвам, поглеждам към Джоунс и после връщам поглед към змията. Тя заема почти цялото чекмедже, в което може да се събере човешко тяло. — Ако някой е инжектирал мета през ануса, както се прави, колко време ще мине преди наркотикът да стигне до мозъка?

— При змиите този въпрос не може да получи прецизен отговор, както при бозайниците. Всичко зависи от температурата. Студената змия може да е в хибернация, почти без пулс, и следователно кръвната циркулация ще е много забавена. При тези условия на наркотика ще му трябва половин час, докато стигне до мозъка. При по-топла змия… не повече от две минути.

— Дори да е имал на разположение половин час, не виждам как е решил логистичните проблеми, особено като имаме предвид графика на Брадли през този ден. Просто не си представям банда престъпници да инжектират змията и да чакат удобен момент, когато Брадли ще спре, за да могат да я хвърлят в купето и да сложат скобите на вратите. Още повече, когато има и цял сандък кобри, очакващи същата процедура по същото време. Дори да е бил заплашен с пистолет да стои и да не мърда, пак не мога да си го представя.

— Ще напомня само, че банда аматьори нямат шанс да се справят с питона, когато наркотикът започне да действа. Може би двама опитни змиеукротители биха се справили, но само при нормални обстоятелства. Не и под въздействие на яа-баа. Тогава бих казала, че ще се нужни шестима. И дори тогава… Вижте, тук няма нищо, което да не е мускул, който той може да извива във всички посоки. А в състояние на токсична треска ще бъде практически неконтролируем.

— Тогава сме изправени пред нерешим криминологичен проблем — заключава Джоунс и свива рамене.

Поглеждам от нея към Тракит и накрая към змията.

— Само че убиецът го е решил.

 

 

По обратния път Джоунс изпитва момент на еуфория, предизвикан от освобождаването от стреса.

— Зная какво си мислиш и съм съгласна с теб.

— Така ли?

— Питонът явно е бил наркоман в предишен живот, нали? Залагам на опиум или хероин, човек с връзки на Запад… може би е застрелял някого в центъра и е бил изработен от Брадли по време на същото прераждане. Но каква е връзката с мерцедеса? Дали не е бил продавач на коли втора ръка?

— Питонът ли?

— Аха… имаше нещо от физиономията на Никсън в остатъка от устата му, не мислиш ли?

Повежда ми по точки. Изтърпявам без протест насмешливата й усмивка през останалата част от пътя. Когато застиваме в първото задръстване, я питам:

— Получи ли останалите разпечатки на разговорите?

— Между Илайджа и Брадли? Да, имам ги, но не съм ги прочела. Цяла купчина листа и доколкото мога да кажа поне до момента, разговорите са тъпи и неинформативни.

— А самите ленти? Не можем ли да получим направо тях?

— Лентите? И те са адски много. След като ледът между братята се разтопил, те са говорили редовно пет години. Това са неколкостотин часа. Мога да ги издействам, ако държиш.

— Интересуват ме онези в началото, когато Уилям е в депресия.

— Окей. Някаква конкретна причина?

— Искам да чуя гласа му. — Циничният й поглед ме принуждава да допълня: — Хората рядко могат да лъжат с гласовете си, особено пред близки роднини. Хората лъжат само с думите си. Искам да знам как е звучал гласът му, когато е умолявал брат си да му измисли живот след уволнението. Как е молил батко си, който двайсет години преди това го е учил да си създаде живот и — поне доколкото Уилям е бил в състояние да прецени, след като преосмислил нещата — се е оказал съвсем прав.

— Ще видя какво мога да направя — обещава Джоунс. — Междувременно не бих желала да претоварвам лявото полукълбо на мозъка си, но мисля, че съзерцанието на купето на мерцедеса няма да ми навреди.

Поглеждам през прозореца, за да скрия обидата върху лицето си.