Джон Бърдет
Банкок 8 (32)

30.

Закъснявам за оперативката и затова се нося на задната седалка на една хонда 125, заслушан в гласа на Писит по уокмена. Той прави преглед на тайландските ежедневници. Таблоидът „Тай Рат“ е възкресил старата история за жената на полицая, която му отрязала пениса (това си е стандартното наказание за прекомерната му употреба извън дома), завързала го за балон с хелий и го пуснала да се рее над града. Ролята на балона е в това, че заради него полицейски сержант Пурачай Сорасучарт не могъл да върне органа си в рамките на жизненоважните девет часа, даващи шанс за успешна реплантация. Органът така и не бил намерен. „Тай Рат“ съобщава, че съгласно нови свидетелски показания, дадени от съседите, балонът с хелий бил измислица с цел търсене на евтина сензация (вероятно дело на „Тай Рат“), защото г-жа Пурачай била видяна в деня на отрязването зад къщата си да рови безутешно в купчината боклук, за семейно нещастие посещавана от плъховете, които несъмнено се били добрали до което не трябва преди нея. Писит инсинуира, че дори новите показания са измислени от „Тай Рат“, за да се вдъхне нов живот на старата история (нещо, в което упрек търпи и самият Писит). Идва ред на д-р Муратаи, гост на програмата, да задълбае в зловещите подробности по пришиването и да обясни защо тайландските хирурзи са най-добрите на света: просто те имат най-много работа. „Така че, господа, ако похожденията ви бъдат наказани от посещение на нож под завивките, каквото и да правите, постарайте се да намерите отрязаното парче и не забравяйте да го сложите в лед.“

Писит ни напомня — и това ако не е типичен тай стил — че историята имала възможно най-щастливия финал: сержант Пурачай напуснал полицията и бил ръкоположен в монашески сан в горски манастир, което му дало възможност да погледне от висотата на новата си гледна точка с еднакво безразличие както на земните си похождения, така и на своя орган. Той дори бил благодарен на жена си, че го тласнала към Осемкратната пътека^[1].

Свалям слушалките, понеже приближаваме посолството, и осъзнавам, че съм закъснял с десет минути за оперативката, която прекъсвам, когато най-сетне минавам през пропуска и съм допуснат да вляза в кабинета на Розен и Нейп.

Висок рус мъж над четиридесетте в строга военна униформа, кипящ от здраве и бликащ от енергия, говори пред захласнатата публика:

— Бях командир на частта, към която беше прикрепен Бил Брадли, през повечето от петте години, които той прекара при нас. Той дойде през март деветдесет и шеста, прехвърлен по своя молба. Аз пристигнах през ноември същата година. Беше пет години по-възрастен от мен и беше от онези сержанти, в работата на които не се месите, ако сте умен командир. Имаше значителен стаж в армията и познаваше работата си до най-малките подробности. Знаех, че и сам ще направи каквото трябва по-добре, отколкото ако аз му давам заповеди, а освен това знаеше устава наизуст. Честно казано, при такъв сержант под ръка, най-големият ви страх е да не ви направи да изглеждате смешен, но Брадли знаеше отговора дори и на този въпрос. Винаги беше изключително почтителен, особено в присъствието на други служещи. Предполагам, може да се каже, че беше перфектният сержант, и точно този му перфекционизъм го дистанцираше в личния му живот от нас. Ако има нещо, което мисля, че си струва да споменавам, то е, че той бе човек, който търсеше идеала както по отношение на себе си, така и на средата, в която живееше. Според мен това е причината, поради която никога не е демонстрирал амбиции за повишение. Добър сержант като него контролира изцяло света си, колкото и малък да е той. Станеше ли член на офицерския корпус, това щеше да означава да приеме допълнителен натиск, натиск на нови сили, които никога не би могъл да постави под свой контрол, независимо колко е добър в професията си. От друга страна, перфектният сержант е рядка птица в армията — той е почти свободен в работата си.

В този момент се обади Розен:

— Има ли нещо в досието му, върху което бихте желали да привлечете вниманието ни, капитан?

— Досието му е безукорно. Служил е в посолството ни в Йемен по време на атаката от страна на местни престъпни групи, въоръжени с автомати АК-47 и друго стрелково оръжие. Рискувал е живота си, спасявайки друг морски пехотинец от покрива на посолството, което по това време е било под обстрел. Обмисляло се дори да бъде награден с медал.

— Нещо за личния му живот?

— Ще повторя: беше непроницаем. Изпълняваше си задълженията, даваше сто и десет процента от себе си, но извън служба почти не сме го виждали. Отзоваваше се на мероприятия, когато се очакваше да присъства, например, когато колеги идваха или напускаха Банкок, но не беше общителен.

— Това не е ли необичайно за морски пехотинец?

— При по-млад човек би могло да даде повод за известна загриженост, но Брадли беше на средна възраст и наближаваше края на трийсетгодишния си срок на военна служба. Много хора държат на личния си живот при тези обстоятелства, а и никой не изпитваше желание да го разпитва какво прави в свободното си време.

— Бил е ерген. Някакви любовни връзки, които да са ви известни?

— Нищо, с изключение на една много странна клюка, а именно, че имал връзка с местна изключително екзотична млада жена. Не съм уверен дали сред нас има някой, който би могъл да потвърди истина ли е било това, или не, защото той така и не я доведе при нас да ни я представи. Винаги е идвал на събиранията ни сам.

— Знаете ли нещо за негово хоби, например интерес към нефрита?

— Нефрит? Не, не ми е известно нищо такова. — Пауза. — Веднъж се загледах в него в съблекалнята… беше след бейзболен мач. Той имаше такава физика, че беше невъзможно да не се загледаш. Беше дошъл в униформа, но се преобличаше в цивилни дрехи. Сякаш наблюдавах метаморфоза. Бижута, които бе немислимо да сложи с униформата: обеци, пръстени, златен медальон с Буда. Облече пурпурна хавайска копринена риза, която изглеждаше страхотно върху черната му кожа. Това е най-интимното в отношенията ми със сержанта. Всички се трансформираме, когато съблечем униформата, но в неговия случай това беше като пълна подмяна на личността. Той просто не изглеждаше като професионален войник. В мига, в който облече онази риза, дори спря да ходи като военен.

— Благодаря ви, капитане — каза Розен и Нейп повтори като ехо думите му. — О, последно… не споменахте ли, че Брадли е бил командирован тук по своя молба?

— Точно така. Това го има в досието му: прегледах го отново, когато научих за станалото.

Когато капитанът си тръгна, всички ме погледнаха, затова казах:

— Благодаря ви, че ме допуснахте да слушам. Беше много полезно.

— Искаш да кажеш безполезно — обади се Джоунс. — Не съм сигурна каза ли ни капитанът нещо, което вече да не знаехме.

— Че Брадли е бил патологично потаен — напомни Нейп.

— И че е водил двойствен живот.

— Това не е толкова необичайно при старите военни — възрази Розен. — Човек започва ревниво да цени малкото личен живот, за който службата му оставя време.

— И че е бил маниак на тема свобода на действие — допълни Нейп.

— Всички преуспели мъже са такива — каза Джоунс.

— Ще поправиш ли това на „всички преуспели хора“? — Нейп я погледна гневно.

— Щом искаш. — Джоунс се сви пред погледа му.

Розен ги изгледа и ме попита:

— Та… говорихте ли с Полковника, детектив?

— Заведох писмена молба, че искам да ми бъде разрешено да разпитам Силвестър Уорън при следващото му посещение в Тайланд, което се оказва, че е днес.

— И?

— Мисля, че молбата ми няма да получи отговор, преди той да си е заминал.

Розен извинително разпери ръце.

— Както казах, той е човек с отлични връзки.

Шевовете ми заздравяват добре, но позволявам на Джоунс да ме придружи до пропуска, хванала ме под ръка, предполагам, за да ме крепи. Пехотинецът зад стъклото ми е стар познат и ми маха с ръка, докато минаваме през въртележката.