Джон Бърдет
Банкок 8 (38)

36.

Полицаите, които не вземат пари, трябва да запазят постовете си по други начини. Например изключителният мерник на Пичай му гарантираше място във всяко състезание по стрелба в Осми участък. Благодарение на моя английски фарангите обикновено биваха препращани към мен. Разбира се, ние не сме на никой от обичайните туристически маршрути, така че натоварването ми в това отношение не беше нищо особено — по няколко чужденци, завили в погрешна посока и озовали се самички в Третия свят, по някой международен престъпник със специализация в наркотиците и деца като Адам Ферал.

Сержант Руамсантия беше изпратил да ме повикат и когато отидох в стаята за разпит, Ферал вече седеше на един от пластмасовите столове, забол игла за дамска шапка във веждата си, забил обеца в едната си ноздра, покрит с обичайните татуировки, нанизал пръстени в ухото си, и с онази светлина в погледа, която отличава посетителите от други планети. Руамсантия, свестен семеен човек с една жена, на която е религиозно верен, родител, инвестиращ своя дял от подкупите в образованието на децата си, по принцип няма нищо против татуировките, но е известен с неприязънта си към обеците в носа, иглите във веждата и най-общо младите непоносими фаранги, които нито могат да направят вай, нито имат желание да покажат някакво уважение по какъвто и да било друг начин. Когато влязох в стаичката, той се усмихваше на Ферал.

Сержантът седеше зад дървено бюро, върху плота на което не се виждаше нищо, с изключение на целофанен плик с трева около седем на седем сантиметра, топче хартия за цигари „Ризла“ с голям размер, газова запалка и пакет от най-гадните ни цигари „Крун Тип“, които със сигурност са десет пъти по-вредни за здравето от марихуаната. Бях присъствал на подобни разпити много пъти и обикновено страхът на детето фаранг е осезаем и изпълва стаята с атмосфера на замръзнала параноя. Адам Ферал обаче седеше невъзмутим и това бе причината Руамсантия да го гледа с опасната си усмивка. Без да спира да се усмихва, той посочи хлапето с брадичка.

— Този не мога да го разбера. Не знам, дано ти можеш да ми го обясниш. Дойде в участъка под претекст, че се бил загубил, после бръкна в джобовете си да търси нещо и извади тревата. Държеше се, сякаш искаше да го заловят. Не мога да реша подставен ли е, или малоумен. Да не би ЦРУ да ни проверяват?

Въпросът не беше сериозен. Ферал беше прекалено млад, а наркотикът — нищо особено. На око му давах деветнайсет, най-много двайсет години.

— Къде му е паспортът?

Руамсантия извади син паспорт с орел на корицата от джоба си и ми го подаде. Ферал се оказа на деветнайсет и няколко месеца, роден в Санта Барбара, и от формуляра за издаване на виза излизаше, че е писател.

— Публикуваш глупостите си в интернет? — креснах му аз.

Въпросът го изненада и на бузите му избиха алени петна, които бързо се разпростряха по шията и черепа му. А бе, хлапе.

— Понякога.

— Травълърс дот ком, а? Екзотични пътешествия? — Аленото потъмнява в пурпурночервено. — Страшен сайт, нали? Невероятни приключения в Банкок! Как се оформя разказът ти?

Хлапето е шокирано и ме гледа, сякаш съм ясновидец.

— Какво му каза? — настоява да разбере Руамсантия.

— Има един сайт в интернет — за екстремен туризъм. Това е като екстремните спортове, само че още по-тъпо. Хлапета като този тук си търсят белята в далечни страни и съзнателно се навират в ситуации, които могат да ги вкарат в затвор в Тайланд за пет години, да им спечелят пребиване с камъни в Саудитска Арабия или да се натъкнат на боа удушвач в Бразилия, но понеже в Първия свят винаги има мрежа на безопасност, цялата авантюра не е нищо страшно. После описват геройските си подвизи, свеждащи се до спасяване от опасността в далечни чужди земи. Това е начин да те публикуват. Любимият похват е да те спипат с ганджа в Крун Теп. Според Мрежата стандартният подкуп за неговото количество дрога бил пет хиляди бата.

Руамсантия кипва. Прави го с таи стил. Устните му изтъняват, бузите му се опъват, зениците му се свиват, но за Адам Ферал той си остава все същото корумпирано ченге с тъпата усмивка на лицето.

— Попитай го дали случайно не носи пет хиляди бата. Не съм му проверявал парите.

Превеждам и лицето на Ферал просветва. Без подкана той сваля малък колан за пари изпод тениската си и изважда пачка сиви банкноти, които се оказват точно пет хиляди бата. Слага ги на масата и с мъка сдържа ликуващата си усмивка.

Лявата ръка на Руамсантия леко потрепва. Това е ръката, с която използва полицейската си палка. Сержантът е по-старши от мен и гневът му е убиец. В това състояние не бих искал да се изпречвам на пътя му. От друга страна, не желая да присъствам, докато пребива хлапето, така че питам нужен ли съм му още.

— Да. Искам те тук, за да превеждаш. Кажи му да свие джойнт. — Започвам да превеждам и Руамсантия слага ръка върху ръкава ми. — Искам да е голям, от онези, дето се правят с много хартия.

Превеждам и питам:

— Можеш ли да го направиш?

Ферал се ухилва и се хваща на работа. Ние със сержанта наблюдаваме в захлас как навлажнява ивиците лепило с розовия връх на езика си, как слепя голям правоъгълник от листчетата „Ризла“, как намокря шева на няколко цигари „Крун Тип“ и как изсипва съдържанието им върху правоъгълника. После разкъсва със зъби ръба на пакетчето трева и слага две щипки на масата. Ганджата е прясна, още е влажна, и Ферал трябва да размачка с пръсти слепналите влакна. Руамсантия сваля палката си и много внимателно я поставя на масата, което предизвиква внезапен отлив на кръв от лицето на Ферал.

— Кажи му, че искам целия пакет наркотик в цигарата.

Погледът на Ферал се стрелва от мен към Руамсантия и палката, която лежи на масата, черна и дебела. Ферал я гледа втренчено. Усещам неприятна кухина в корема си, но това не е нищо в сравнение със страха на Ферал, от който по лицето му е избила студена пот. Да те набият е едно. Да те пребият, докато си друсан, е съвсем друго: болка и ужас, смесени в едно и увеличени стократно.

— По-добре прави каквото ти казва — съветвам го аз.

Ферал се връща към задачата си, този път без комфорта на иронията. Ръцете му са започнали издайнически да треперят.

— Вече е готов — промърморвам на тай.

— Не още. Оставя ли го така, ще ни се смее, преди да се е върнал при приятелчетата си на Каошан Роуд.

— Така си го изплашил, че не може да свие джойнта. — В допълнение към треперенето периодични спазми принуждават Ферал да разсипе трева по масата.

— Добре, кажи му, че няма да му направя нищо, ако прави каквото му се казва.

Новината малко поуспокоява хлапето. То дори пак започва да вярва, че ще си правим заедно купон, тримата, и това, разбира се, ще е сензацията в интернет. Само че очите му не спират да поглеждат палката.

Когато най-сетне свършва, джойнтът наподобява голям крив бял комин. Той поглежда Руамсантия за разрешение да го запали и сержантът кимва. Ферал дръпва веднъж и предлага на Руамсантия, който отказва. Аз също отклонявам поканата, което оставя Ферал с гигантския джойнт в ръка и дълбоко озадачено изражение.

— Искам да го изпуши докрай — казва Руамсантия; търкаля палката като точилка с дланта си, от което се разнася тревожен шум.

Ферал ме поглежда с нямо изумление, поглежда безпомощно джойнта, но заплахата на търкалящата се палка е прекалено силна и той дръпва още няколко пъти.

— Кажи му да вдишва дълбоко и да задържа в дробовете.

Ферал се сгъва в истинска кашлица, после продължава.

Руамсантия се умилостивява едва когато и за двама ни става ясно, че следващото всмукване ще накара Ферал да повърне. Към този момент той е изпушил три четвърти от джойнта и е развил внимание към незначителни подробности: начинът, по който прашинка се носи в лъча светлина и третата спираловидна извивка на възглавничката на левия му показалец.

Руамсантия взема запалката, щраква я и поднася огънчето пред очите на хлапето. Банкнота по банкнота сержантът изгаря петте хиляди бата. При разменен курс от четиридесет и три за американски долар, това е еквивалентът на около сто и двайсет долара. С тези пари той би могъл да живее в Тайланд поне седмица, но изненадата в очите му издава по-дълбоко безпокойство. Западът доминира благодарение на своето богатство и за един беден тайландски полицай да изгори парите с изражение на презрително безразличие е равностойно на фокуснически номер, който се опълчва срещу общоприетата реалност, особено реалността за едно много младо и много надрусано хлапе. Огнени червеи изяждат банкнотите и изпращат във въздуха безтегловни златни частици, но Ферал вижда само миниатюрни бодхисатви, понесли се върху огнени килимчета.

Сега Руамсантия е приковал цялото му внимание, спечелил си е уважението му, заслужил е страха му. Сержантът би могъл да спре тук и Ферал вероятно щеше да се окаже достатъчно умен, за да запомни урока, но самата мисъл, че се е опитал да използва Кралската тайландска полиция като платформа за фриволни литературни упражнения, е довела Руамсантия до състояние на студен гняв.

— Прибирам го в дупката.

— Нужно ли е?

Руамсантия насочва гнева си към мен.

— Състраданието ти не знае граници, а? Добре, кажи му, че може да избира: осем часа в дупката или справедлив процес и Банг Кван за пет години. Той да каже.

Подобен въпрос е безсмислено да се задава, но гневът на Руамсантия плаши дори мен.

— „Дупката“? — повтаря хлапето, с главно „Д“ и отворена уста. Зловещата дума сее опустошения в психиката му.

Руамсантия става, заобикаля масата, сграбчва Ферал за врата и го извежда от стаята. Последното, с което остава в спомените ми, е отчаяният му поглед към мен, в ролята ми на връзка с цивилизацията, неадекватна наистина, но — уви! — единствена. Оставам да седя в стаичката за разпит, измъчван от угризения за бързото ми досещане. Вече съжалявам, че съм споменал за онзи уебсайт. Руамсантия е пречупвал много по-корави мъже в дупката. На всичко отгоре Ферал е надрусан, при това с доза, достатъчна за десет джойнта. Дано Буда му помогне.

Поглед към часовника ми казва, че ФБР ме чака от четиридесет минути и вероятно е на път на свой ред да изпадне в ярост. Решавам да не й споменавам за Ферал и дупката. Пътуването, което ни чака, се оформя достатъчно трудно и без подобни истории.

 

 

Усмивката на Джоунс е леко неестествена и издава, че е продукт на волята, но аз й давам отлична оценка за усилието.

— Извинявам се, че закъснях.

— Няма нищо. Сигурно работиш по повече от един случай.

Потвърждавам, леко изненадан от великодушието й. ФБР е в необичайно настроение. Като ме вижда да се появявам потиснат, изведнъж става трогателно загрижена. Да не е казала нещо нередно вчера? Осъзнала била, че поведението й можело да се възприеме като арогантно и раздразнително в едно така загрижено за маниерите будистко общество като нашето. Или може би ме е обидила с честното си признание, че ме намира за привлекателен? Но това е толкова по американски — да си казваме подобни неща, нали? Хората в повечето други култури, особено жените, никога не говорят открито по този начин. Или ме безпокои нещо друго?

 

 

Кралската тайландска полиция вдига откраднатите, конфискувани, незаконни и катастрофирали коли и ги откарва на ограден и охраняван пустеещ терен край реката, на не повече от три километра от моя квартал. С годините край този автопаркинг се е развил съпътстващ бизнес — търговци на скрап, автосервизи — така че несведущият в тайландските нрави и обичаи може да помисли, че става дума за добре планирана промишлена зона. Чужденецът може дори да се впечатли от жертвоготовността на полицаите, патрулиращи по периметъра с карабини M16 и охраняващи собствеността на гражданите, докато собствеността на возилата не бъде надлежно установена по надлежния ред.

ФБР беше донесла собствения си полеви комплект за снемане на отпечатъци. Още при първата врата на тоалетна тя взема работния си комбинезон и изчезва, за да се върне след няколко минути, облечена в светлоотразяващо облекло.

Сержант Сурия е господарят на това крайречно царство от по-дълго, отколкото мога да си спомня — той е всеизвестен с пълната си документация, дисциплинираните си подчинени и точността на паметта си. Популярна личност е и е смятан за един от онези самоотвержени индивиди, които живеят само за да помагат на околните. Лицето му е живо и изразително и той с интерес наблюдава моето.

— Мерцедес Е класа комби? — Кимам с нещастна физиономия. — Конфискуван преди две седмици?

— Горе-долу.

— Номер? — Казвам му регистрационния номер. — И искаш да го огледаш? Вече не е ли оглеждан от криминоложкия екип?

— Мисля, че е бил, но ФБР държи да го огледат те. Освен това тяхното криминоложко оборудване е много по-добро от нашето.

— Ясно… Работата е там, че криминоложкият екип го е преместил, така че ще се наложи да си го откриете сами.

Обяснявам това на Джоунс и тя свива рамене.

Сурия изучава лицето й.

— Окей, да вървим тогава да го намерим. Колко трудно може да е да се открие нов мерцедес комби в полицейски паркинг?

— Горещо е.

— Виждам. Е, може да се наложи да съблека комбинезона и да се поизцапам. Няма нищо.

— Не би ли искала да се върнем, когато е малко по-хладно?

— Това означава посред нощ. Тук съм вече трета седмица и досега не съм видяла прохладен ден. Винаги е горещо. Ако искаш, остани тук на климатика. Няма проблем. Само ме отведи до колата. Сама ще я обработя.

Сурия нищо не разбира от английски и затова търпеливо чака да му преведа. Вече е видял професионализма на Джоунс, куфарчето й, работния й комбинезон и несломимата й решителност и следователно разбира проблема ми. Той е чувствителен, интелигентен човек и усещам дълбочината на състраданието му, което само ме кара да се чувствам още по-нещастен. Поглеждам го безпомощно в очите.

— Нямаш ли поне груба представа къде може да се намира?

Той захапва долната си устна и се замисля.

— Може би ей там — и посочва към реката, — или там — сочи на север, — или там — обръщаме се на юг, — но май все пак вероятно е там. — Естествено, посочва на запад.

Джоунс проследява движенията на ръцете му без раздразнение и дори се усмихва разбиращо.

— Знаеш ли, мисля, че наистина съм се променила. Само преди две седмици щях да си изпусна нервите, ако попадна на някой, който не си изпълнява задълженията както трябва, но сега вече започвам да те разбирам. Искам да кажа… какво, по дяволите, ще ни се случи, ако я потърсим петнайсет-двайсет минути? В крайна сметка ничий живот не зависи от това. Светът не е идеален и западняците като мен трябва да престанат да се държат, сякаш непременно трябва да е. Кажи сега, имам ли прогрес, или не? — Поглежда Сурия с лъчезарна усмивка, която той й връща.

Излизаме навън, в жегата, и тя за момент ме хваща за ръката.

— И знаеш ли? Вашата система работи по-добре от нашата, поне на психологическо ниво. Бъди добър с некомпетентните и те ще ти отговорят със същото. Бъди лош и те ще си останат некомпетентни, а какво можеш да спечелиш, ако си създадеш враг?

— Съвсем вярно.

— Именно. Дори звучи малко будистки, нали? Имам чувството, че си ме поставил на своеобразна духовна крива на обучение. Така, сега на въпроса — как искаш да подходим, интуитивно или систематично?

— Оставям на теб.

— Добре. Понеже не притежавам никаква интуиция, за която си струва да се говори, предлагам да използваме някаква система. Нека започнем от реката, до пристана, и да тръгнем бавно на запад, докато я намерим, окей?

Пристанът се оказва неочаквано здрав и дори съвременно изглеждащ — с опорни стоманени пилони поне половин метър в диаметър, гладка повърхност от железобетон, здраво изглеждаща рамка на подемен кран, от който виси люлка от истински дебело въже. Това не се връзва с останалата част от това място и оставя впечатление, че е продукт от труда на извънземни, построили го, за да угодят на някаква своя прищявка и после оставили ни го за използване. Джоунс не му обръща никакво внимание, обръща се с гръб към него, разперва ръце, за да установи географските си координати, и очертава начина ни на действие.

Опитвам се да изпълнявам инструкциите й буквално и бавно вървя сред развалините на коли и камиони, „почистени“ от всичко използваемо: скелетите им са оставени да ръждясват. Оглеждам внимателно, за да не пропусна мерцедес „Истейт“ последен модел. Стигнали сме до половината, когато Джоунс ми хвърля черен поглед от нейната тясна пътека между колите, но не спираме, докато не стигаме далечния западен край на заграждението. От косата на Джоунс се стича пот, а солта я кара да мига често. Разкопчала е ципа на комбинезона си и е навила ръкавите му до лактите. Избягва погледа ми и кляка до телената ограда. Клякам до нея.

— Съжалявам, Кимбърли — казвам й.

Дълбоко вдишване.

— Знаеш ли, в моята страна бях свикнала да гледам на себе си като на доста умен индивид. После, като дойдох тук, само за няколко дни започнах да се питам дали не съм се самозаблуждавала и че може би не е изключено да съм доста тъпа. Преодолях тази фаза, когато осъзнах, че страдам от културен шок и че всеки е глупак, когато излезе извън своята координатна система. Въоръжих се с търпение, мисля, че дори овладях малко будистка състрадателност, и за момент проявих глупостта да съм доволна от прогреса си. Само че реалността има навика да ни сритва в топките, не е ли така? Особено в Тайланд… или може би така ми се струва? — Чувствам се по-неудобно от всякога и не мога да й отговоря. Забил съм поглед в земята. — Поне ми кажи дали правилно съм разбрала причината за скапаното ти настроение цялата тази сутрин.

— Да, разбрала си ме.

— Добре, да не губим време в празни приказки. Онова, което вече ми е ясно, е, че в единствения паркинг на Банкок за вдигнати коли всичките изглеждат като умрели от авточума преди двайсет години. Съзнавам, че в твоята страна стандартът на живот не е особено висок, но видях с очите си, че по улиците на Банкок могат да се видят доста луксозни коли, в това число изненадващо много мерцедеси, скъпи тойоти, дори лексуси и всякакви такива. Статистически погледнато, човек е в правото си да очаква поне един-два нови модела в паркинг, собственост на Кралската тайландска полиция, не съм ли права?

— Права си.

— Но колкото и да е странно, единствените нови, последен модел и непокътнати коли, които зърнах, бяха двете беемвета, паркирани съвсем близко до пристана.

— Така е, Кимбърли.

— Така е, Сончай. Сончай, ти направи много неща със съзнанието ми, откакто съм в екип с теб, но аз винаги съм ти прощавала, понеже досега не съм те улавяла в нечестност. И никога не съм допускала, че ще се опиташ да ме измамиш. Защо в такъв случай се съгласи да дойдем тук за зелен хайвер, след като прекрасно си знаел, че вече са продали шибаната кола?

— Има култури на вината и култури на срама. Твоята е на вината, моята — на срама.

— С което искаш да ми кажеш, че вие винаги чакате да видите как лайното ще се плесне върху вентилатора?

— Това е доста добър начин да се обрисува положението на нещата. Но колата можеше и да е тук.

— Не мисля. Онзи сержант я е продал, нали, продал е мерцедеса, който е основно веществено доказателство в нашето разследване?

— Вината не е негова.

— О… Вината не била негова! Пак ли става дума за карма, или някой дух е построил този великолепен пристан и е принудил нещастния сержант да го използва, за да извозва всяка кола, струваща над хиляда долара, с една от онези баржи, по целия път оттук до онова място в Банкок, където колите се прераждат… сигурно в будистки манастир?

— Трудно е да ти обясня, но всъщност системата е добра.

— А аз мислех, че си архат — в смисъл, некорумпирано ченге.

— Съм. Но трябва да имаш предвид относителната истина. По-рано имаше непрестанни войни между участъците. Понякога полковниците едва не се изпозастрелваха. Единственото решение изглеждаше всеки участък да има собствен полицейски паркинг.

— Чакай да видя дали съм разбрала. След като има само един паркинг, на който изтеглят всички коли от целия град, тогава участъкът, на чиято територия се намира паркингът, прибира парите от продаването на колите и частите, така ли?

— Да. Беше много лошо. Имаше караници, сбивания, дори престрелки с няколко смъртни случая. Печалбата от колите е добра, така че всички искаха дял. Тогава стана революция от долу. Полицаите от цял Крун Теп гласуваха за назначаване на сержант Сурия като началник на паркинга. Той е благочестив будист, може би почти архат, така че всички му вярваме. Той изразходва приходите от продажбите за благотворителни начинания и особено за вноски във Фонда на полицейските вдовици и сираци. Освен това помага на полицаи със здравословни проблеми. Неотдавна дори построихме ново крило на Общата полицейска болница.

— Какво?!

— Всички се гордеем с постигнатото тук. Когато бе завършен новият пристан, дори имаше парти. Само кранът струва над двайсет милиона бата. — Чувствам се малко неудобно в горещината. — Става дума за различен начин да се правят добри дела и мисля, че мога да разбера как един западняк би имал проблем да ни разбере.

Тя кима умно. Струва ми се, че страната ми започва да я състарява, което не ме кара да съжалявам особено. Според мен под тези сини очи са започнали да се появяват бръчиците на помъдряването. Улавям и намек за тайландски хумор в извивките около устата.

— Нямаше ли да е по-лесно да повикаш сержанта и направо да го попиташ тук ли е още колата? Но май това не е тайландският начин да се върши работа, а? Никакви самопризнания, докато фарангката не си е скъсала задника в установяване на нелицеприятната истина. И все пак любопитно ми е как така никой не се оплаква? Скъпа кола е изтеглена с „паяк“ и собственикът не възразява…

— О, когато собственикът е жив, винаги му предлага да си я откупи.

— Да си я откупи?

— Ами да. Предложението, разбира се, е валидно за определен период. След това я обявяваме за развалина, което я прави законна собственост на правителството.

— „Правителство“ в случая означава полицаите, така ли?

Изправяме се едновременно. Наистина е прекалено горещо за спорове.

— Кой друг?

Връщаме се в офиса. Той е празен. От прозореца гледаме как сержант Сурия отива с едното от беемветата към пристана. Вече е свалил люлката. Качва го на площадката и прави с колата маневра, така че да стъпи върху люлката. Тя е готова. От реката се приближава една от баржите. Веднага щом баржата спира до кея, Сурия слиза от колата и отива при управлението на крана. Помня историите за първия път, когато опитал крана — и досега има поне три потънали непосредствено до пристана коли. Няма да повярваш, като го гледаш колко ловко се справя, как вдига колата и я спуска на дъното на баржата. После весело скача от седалката на крана и изтичва да повтори процедурата с второто беемве. Джоунс наблюдава напрегнато.

— Ново, едно такова беемве струва поне трийсет хиляди долара. На втора ръка мисля, че може да му се вземат двайсетина. Значи за десет минути работа видяхме как Фондът на полицейските вдовици и сираци забогатява с четиридесет хиляди. Не е зле. Тук води ли се някаква отчетност?

— О, не.

— Защото ще е инкриминиращо?

— Той не ни лъже.

— И аз не мисля, че ви лъже — казва тя с известна почуда. — Да се връщаме в града, Сончай — тази сутрин кривата на обучението ми ми се струва доста стръмна.

 

 

В участъка заварвам в откритата чакалня обичайната пъстра тълпа. Най-напред в опашката са трима монаси, след тях има няколко просяци, жена с пазарни чанти, момиче на четиринайсет години, което изглежда невъзможно ново и чисто в този неугледен край на света. Има и шейсетина мъже и жени на различна възраст и в дрехи само малко по-добри от парцали. От дежурния научавам, че никой не е чувал за Адам Ферал, а сержант Руамсантия бил извикан по спешност във връзка с пътнотранспортно произшествие малко след като съм излязъл от участъка. Поглеждам си часовника и виждам, че са изминали повече от десет часа, откакто е тикнал Ферал в дупката.

Дупката си е точно това — кръгла яма зад полицейския участък, първоначално изкопана във връзка с някаква реконструкция на канализацията, но впоследствие изоставена. Точно Руамсантия бе уредил да й сложат капак на панти с катинар и да го циментират отгоре. „Посетителите“ трябваше да разчитат на лошото уплътнение на капака за вентилация. Отнема ми няколко минути да намеря ключа за катинара и да открия някой, който да ми помогне да измъкнем момчето. Когато приключваме, с облекчение забелязвам, че може да ходи. Разликата е, че в това тяло вече не обитава Адам Ферал. Хлапето залита малко, но аз слагам ръка върху раменете му и го придружавам в сградата, а оттам в приемната, където той първо се блъска в гишето на дежурния, а после в монасите, така че се принуждавам да го хвана за ръката и да го отведа до задните редици, където няма много хора. Помагам му да улучи стол и да седне. Изведнъж той избухва в разкъсващи гърдите му ридания. Не ми хрумва нищо повече от това да го потупам по гърба и да чакам. Само неколцина от присъстващите се обръщат да погледнат, след което се извръщат, сякаш не се е случило нищо особено. В края на краищата това тук е Осми участък. След десетина минути риданията затихват, след което Ферал издърпва иглата от веждата си и ми я подава.

— Не е нужно да го правиш.

— Не го правя нито за теб, нито за сержанта, пич. — Гласът му звучи изненадващо уверено и доколкото мога да си спомня, изобщо няма нищо общо с гласа на хлапето от тази сутрин. — Просто докато бях долу в шибаната ви дупка, обещах на Христос, Кришна, Мохамед, Зевс и Буда, както и на всеки, който ме слушаше в онзи момент, че ако се измъкна, съхранил поне половината от разсъдъка си, ще се отърва от това. Баща ми мрази тези неща, нарича ги обезобразяване. Издевателствах над него цели две години. Но това в носа си ще го задържа.

— Установил си контакт с доста божества.

— Бях в нещо повече от контакт — казва Ферал, загледан в нещо на отсрещната стена. — Разговарях с тях цели десет шибани часа. Но знаеш ли, те ми помогнаха и за други неща… сещаш ли се?

— Да — отговорих, — сещам се.

— И ти си бил там, а?

— Да.

Той ме потупва свойски по ръката.

— Но Буда е голяма работа, нали? Страхотно чувство за хумор. Разказвал ли ти е някои от шегите си?

— Не, не съм бил толкова близък с него.

Ферал поклаща глава.

— Побърка ме от майтап, пич. Направо ме скъса. Е… благодаря за изживяването.

— Ще очаквам да прочета за него в интернет.

Ферал ме поглежда, сякаш съм си позволил недопустимо светотатство, изправя се малко трудно и със залитане тръгва към улицата. Държа в ръката си иглата. Наблюдавам го как се отдалечава не без мъничко завист. За почти две десетилетия медитация Буда не е споделил с мен нито една шега. Не се съмнявам, че шегите му са достойни да се смееш цяла вечност на тях.

Връщам се в хотела и веднага включвам Писит. Любимата му професорка отговаря на стандартен въпрос от слушател за това по какъв начин въздейства на жената проституцията и що за съпруга може да стане от нея, когато някой от странните създания фаранги й предложи да се оженят.

— Проституцията състарява жените по повече начини, отколкото те могат да забележат в началото. При това не чрез акта на секса, който сам по себе си е едно напълно естествено и добро упражнение, а заради емоционалния стрес на непрекъснатата измама. В крайна сметка клиентът заблуждава само един човек, че в онова, което прави, има някакъв смисъл — себе си. Но момичето трябва да поддържа тази преструвка с един или повече мъже всяка нощ. Подобен стрес изморява лицевите мускули, стяга ги и довежда до онова безмилостно изражение, с което са известни проститутките. Още по-важно е, че в съзнанието й се натрупва цяло езеро на разочарование. Първото нещо, което една проститутка прави, когато намери мъжа, желаещ да се грижи за нея, е да захвърли ролята на сексбогиня, а вероятно с нея и чара си. Тя неизбежно прави грешката да приеме, че клиентът й иска нея самата, истинската нея, а не фантазията, въпреки несъмнения факт, че той познава само фантазията. Тогава идва ред и на драматичната промяна във външния вид. Много от момичетата използват хормони, за да увеличат бюстовете си, но лекарите ги предупреждават да не правят това повече от една година, защото рискуват рак. Освен това едва ли има курва в Банкок, която да не се подвизава на петнайсетсантиметрови токчета. Връщането към реалността става с шок: високата едрогърдеста порнозвезда се превръща в плоскогърдо джудже. Не, проститутките не стават по правило страхотни съпруги, но това няма нищо общо с верността. Обикновено последното нещо, което желаят тези момичета, е извънбрачна връзка, в която от тях най-вероятно отново ще се очаква да играят ролята на сексбогинята. Те мечтаят за правото да бъдат раздразнителни и без чар, което са загубили автоматично в мига, в който са влезли в играта.

Слушател:

— Значи подобни бракове обикновено не продължават дълго?

— За съжаление не. Повечето бар момичета, които се омъжват за клиентите си, се връщат пак в бара след година-две.

Мисля си за него. Виждам го да влиза в бара на Пат Пон: униформата му е разкъсана, ръкавите му са изцапани с кръв, а едната му буза е героично обезобразена от крив белег. Дошъл е да потърси разтуха от войната, да изпие някоя бира и да намери женска компания. Бил е чистичко американско момче, не е плащал на проститутка (дори по време на отпуск), но предния ден (или по-рано) са убили трима (или повече) от най-близките му другари, което е преляло чашата. Млад е, за бога, само на двайсет и две… само в краен случай двайсет и пет. Осемнайсетгодишното момиче зад бара е повече от красиво — в нея има нещо, което той дори не подозира, че е търсил: тя кипи от жизненост, която може да се окаже единственият цяр за осакатяващото го чувство на загуба. И точно самосъхранението, а не похотта, го кара да й плати таксата и да я отведе в хотела си. Тя може да играе ролята на сексбогиня не по-зле от която и да е жена на земята, но прочита мъката в сърцето на младежа в мига, в който е влязъл в бара. Той не иска фантазии, а търси здраве. И тя използва забележителната си сила, за да го лекува, докато той не разбере, че не може да живее без нея. Е, за целта се налага съвкупление. При тях това е тайнствен и свят акт. Решават да имат дете. Мен.

Не, това не са хората, за които разказва професорката. Тогава е имало война и изобщо е било преди трийсет и две години. Отхвърлям Писит и гостенката му като ненадежден източник на информация и ги изключвам. В настъпилата тишина се замислям за Фатима. Дали и тя не си мечтае за същите неща като мен? Трудно ми е да измисля по-добър баща за нея от Брадли.