Джон Бърдет
Банкок 8 (47)

45.

Министерството на затворите и Министерството на емиграцията си сътрудничат, за да държат под карантина всеки чужденец от мига на освобождаването му от затвора до натоварването му на самолет за неговата страна. Причините не са много ясни, защото по каква причина един фаранг, бивш затворник, би представлявал по-голяма заплаха за обществото от стотиците тайландци, освобождавани всяка седмица? Правилото обаче се съблюдава стриктно и никакви молби и спорове не ми помогнаха да се видя с Фриц, който чакаше изолиран в сградата на Министерството на емиграцията чиновниците да му извадят самолетен билет. Единственото, което успях да постигна, бе да разбера, че ще бъде качен на следващия полет на „Луфтханза“ за Берлин, който излиташе в десет вечерта. Даже на летището той остана заобиколен от емиграционни служители и полицаи.

Облечен във фалшиво сако на Армани, с подстригани кичури на оредялата си коса, с видими татуировки на врата и с бели панталони, той щеше да изглежда като един от многото туристи на средна възраст, дошли да се подмладят в Тайланд, ако не бе лепенката зад ухото му и бастунът. Видя ме да се появявам още преди да ме бяха забелязали пазачите му, но верен на затворническия си рефлекс, веднага извърна поглед. Трябваше да настоя, за да го придружа до изхода, където хората от емиграцията вероятно решиха, че задълженията им приключват, и се изпариха. Сега, отблизо, можех да видя колко странен и нов му изглежда светът, в който се бе озовал. Напомняше ми зверче със светкавични рефлекси в състояние на постоянна възбуда, може би самур или норка, изплашено, но едновременно с това заинтригувано от белите линии и гладките повърхности в света на хората. Седеше до мен на пейката, до изхода, през който щеше да се качи на самолета, и очите му непрестанно сновяха, докато ми разказваше:

— Операцията при моста Дао Прия е параван под формата на нелегално производство на ракия. Само някои от бездомниците знаят, че става дума за яа-баа. Старейшината използва контактите, които са разработили за ракията, за дистрибутиране на мет. В края на краищата, ако си способен да разпространяваш онази ракия, вероятно ще се справиш и с яа-баа. Те са основните дистрибутори в Банкок и работят за една наистина голяма клечка.

— Кой?

— Полицай, естествено. Полковник от полицията.

— Знаеш ли името му?

— Викорн.

— Сигурен ли си?

— Ако информацията не беше точна, нямаше да ме пребият до такава степен, нали?

— Прав си. И никой не спомена Сувит? Мостът е в неговия участък.

— Не, само Викорн. От онова, което подочух, той върти голяма операция. Бездомниците са само малка част от нея. Може би Сувит работи за него?

— Някой каза ли ти нещо за смъртта на морския пехотинец? Как са го направили?

— Никой не знае как са се оправили със змиите, но всички знаят, че го е направила катой, жената момче.

— Защо са сигурни?

— Видял я един от бездомниците. Някакъв кхмер на мотор застигнал мерцедеса, преди да се спусне по отбивката. Може да са били повикани по мобилен телефон. Пехотинецът почти не е говорел тай, така че тя спокойно би могла да каже пред него: „Убийте този мръсник сега“. Видели са я да заминава с един от тях. А после те са придружили пехотинеца надолу — имали са пистолети, така че той не би посмял да отвори вратите, даже ако е можел да го направи.

Поклащам глава.

— Но това няма смисъл. Ако ще го убиват, защо просто не са го застреляли?

Фриц поклаща глава на свой ред.

— За да разбереш отговора на този въпрос, трябва да прекараш няколко месеца в тайландски затвор. При повечето вендети смъртта е прекалено обикновена… смисълът е жертвата да изживее ужас. — Неспокойният му поглед вижда на монитора, че вече трябва да се качва. Подава ми ръка. Погледите ни се срещат и той отмества своя. — Ти си по-добър от мен. Аз се изсрах на теб и майка ти, а ти ми спаси живота. На твое място едва ли бих го направил, така че съм ти благодарен. Когато се срещнеш с Буда, предай му, че си излекувал един германец от расисткия му комплекс за превъзходство. Благодаря ти още веднъж от дъното на черното си сърце. — Това са последните му думи, преди да тръгне към самолета.

Човек не бива да преувеличава, така че поне две трети от заминаващите са обикновени семейства, самостоятелно пътуващи, двойки: западняци, японци, китайци, индийци, африканци. Останалата третина са мъже западняци, между четиридесетте и петдесетте, в компанията на тайски момичета под трийсет. Това, което ние, таите, не подозираме, е колко прост е животът на Запад. Прекалено прост. При една съвсем семпла заплата — срещу четиридесетчасова работна седмица с минимално полагане на физически труд — човек може да си купи кола, апартамент или да спестява в банковата си сметка. Други дарове на системата — съпруга, дете, приятели — идват автоматично и за тях дори няма нужда да мислиш. Казано с други думи, едно цяло полукълбо лежи, умирайки от скука. При това положение сигурно някакъв подсъзнателен демографски механизъм изпраща тези мъже при нас и следователно всяка от тези увиснали на ръцете им красавици е бомба със закъснител, заредена с демонични усложнения и експлозивни събития. Ей, да извикаме „ура“ за тайландското момиче, жертвоготовно понесло само своето послание за живот, любов и страст към лъскавия свят!

Ние обаче сме магнит за усложненията и изглежда, просто не можем без тях. Като задръстванията по улиците. Като Викорн. Защо не е възможно да го опаковаме и да им го изпратим?