Лазар Добрич
С цирка по света (8)

Фантазия и действителност

След продължително цирково турне из Средиземноморието, което завърши в Марсилия, една зимна вечер влакът ме стовари в Париж. Установих се както винаги в хотела „Двете земни полукълба“. Нямах търпение да видя артистичния свят на Париж и старите си приятели. Още същата вечер отидох в артистичното кафене „Рандеву дез артист“, недалеч от „Фоли Бержер“. Щом влязох в обширната зала, съзрях при една маса познат цирков артист в момента, когато ме сочеше на непознатия мъж до него. Последният скочи, отправи се към мен, препъвайки се в маси и столове, и с разтворени обятия и усмивка завика:

— Воала̀ мон афер!

Помислих, че това е стар познат, за когото в момента не мога да си спомня, но съм се излъгал. Виждахме се с него за първи път. Човекът с щастливата усмивка на лицето ме улови за ръцете и ме поведе към масата на моя познат. Там всичко ми стана ясно. Непознатият бил филмов режисьор. Необходим му бил цирков артист, който да има възможността и смелостта да скочи с кон от моста Александър във, водите на Сена. В своите издирвания той правилно се е насочил към цирковото кафене, но никой не се наемал с тази опасна работа. И тъкмо споделял мъката си с моя познат, аз се появявам на вратата. Също като на филм.

— Ето, този човек е най-подходящ за вашата работа. Той е отличен акробат. Преди няколко години изпълняваше по цирковете „смъртния скок“ и обича главоломните трикове. Колкото за смелост, не съм виждал по-безстрашен човек от него! — завърши блестящата си препоръка моят познат.

Поговорихме с режисьора и се разбрахме. Филмовата, къща „Пате Фрер“ предлага добро възнаграждение за изпълнителя-дубльор на главния артист в един нов филм. Но аз се бях вече изпекъл в живота и поисках двойно по-голям хонорар от предложения ми. Режисьорът прие, без много да се замисля.

Не за първи път ще участвувам в снимането на филм. И друг път съм дублирал главните герои в трудните сцени или съм застъпвал незначителни (второстепенни) роли. По него време люлката на световното филмово, изкуство беше Италия. Някои известни филмови звезди бяха: Лили, Дамита, Аста Нилзен, Пина Меникели, Франческа Бертини и др. При едно мое гостуване в цирка в Рим там се снимаше големият исторически филм „Нерон и Агрипина“. В масовите сцени участвувах като тракийски гладиатор, въоръжен с мрежа и меч. Срещу нищожно възнаграждение ние, статистите, по цял ден се въртяхме под страшния пек на слънцето. Една сцена се повтаряше по няколко пъти, докато излезе сполучлива. Но тогава търпяхме всичко и не толкова за парите, колкото от любопитство и суетност. По-късно във филма „Кабирия“ вече изпълнявах малка роля — езически жрец, който поема децата от жертвоприносителите и ги поставя в пламтящата утроба на езическото божество. Филмът „Кабирия“ на времето се представи и по българските екрани, но едва ли някой е знаел, че вълнуващата роля на жреца се изпълнява от българин. Във филма „Самсон и Далила“ въртях воденичния камък заедно с главния герой Самсон.

Моето успешно пласиране във филмовите снимки беше започнало да става съблазнително и ако не се увлякох по филмовото изкуство, то беше преди всичко, защото е свързано със сравнително уседнал живот, който далеч не отговаряше на моите скитнически наклонности. И добре че така стана. Няколко години по-късно американският капитал погреба италианското филмово изкуство чрез една ловка машинация, жертва на която неминуемо щях да стана и аз. Американските филмови агенти сключиха дългосрочни контракти с почти всички добри италиански филмови артисти и режисьори срещу баснословни годишни хонорари. За нарушение на договорите обаче се предвиждаха също така баснословни обезщетения, които за един артист означаваха гибел. По такъв начин американският капитал лиши италианското филмово изкуство от най-добрите му артистични и режисьорски сили, добили известност по целия свят. Италианските филми не се търсеха вече, защото в тях липсваха „звездите“. Но американците не пуснаха по екраните заробените финансово италиански филмови звезди, макар и да им плащаха прескъпо. Тези звезди останаха живи погребани до края на своите творчески възможности. В сключените с тях договори никъде не беше упоменато, че работодателят е длъжен да снима филми с тях. Вместо с тях по екраните бяха пуснати цели серии безвкусни филми с нови — американски звезди и за кратко време американските филмови магнати завладяха световния пазар. Италия се видя принудена да започне от начало, но докато си създаде кадри и се съвземе, изгубиха се много години.

Когато се явих във филмовото ателие, моят ангажимент се разшири. Освен скока в Сена предложиха ми да дублирам главния изпълнител в един криминален филм. Задачата ми беше да представя как арестуван престъпник се изтръгва от ръцете на полицията и побягва. Започва се едно преследване, изпълнено с перипетии, които трябва да държат зрителите в непрекъснато напрежение. Почувствувал се на свобода, престъпникът прибягва до един фиакър със заспал на капрата кочияш. Бързо разпряга коня му, яхва го и препуска в кариер. Пред него се изпречва канал, пълен с вода. Преплува го заедно с коня и настига един трамвай. За да заблуди преследвачите си, престъпникът скача от коня в движещия се трамвай, а малко по-късно скача от трамвая в открит автомобил, обезвредява шофьора, поема управлението и при пълна скорост излиза вън от града, преследван от друг автомобил, пълен с полицаи, които непрестанно стрелят. Наближава граничен пункт. Бариерата е спусната. Летящата кола я счупва и продължава своя бяг пред изумените погледи на граничарите. Но бензинът се изчерпва. Престъпникът скача от колата и изчезва в близката гора.

Уговорихме за този дублаж да ми платят 200 франка при условие, че някои от сцените може да се повторят, ако при първото снимане излязат несполучливи. Дадоха ми аванс срещу двата ангажимента. По същото време театър „Шатле“ подготвяше една пиеса, в която трябваше да участвуват няколко добри трапезисти и висилкаджии. Ангажирах се и там за един месец, така че изведнъж се видях с повечко пари и изпратих прилична сума на майка ми за изплащане на имота, който беше купила в местността пред Княжево, вдясно от шосето, и вече се бяха установили да живеят там. Ниската къщичка и днес още е обитавана от няколко циркови артисти. Тя се намира непосредствено зад фабрика „България“.

 

 

Скачането, с коня в Сена от моста Александър стана една сутрин рано. Въпреки ранния час, докато се направят предварителните приготовления, насъбра се хилядна любопитна публика. Мостът и брегът около него се задръстиха от народ, така че стана невъзможно да се работи. Освен това нямаше никакви полицаи да турят известен ред. Организаторите прибягнаха до хитрост. Пръснаха слух, че скокът се отлага, и си даваха вид, че прибират апаратите си а всъщност продължаваха подготовката. Качих се на коня и се отдалечих в една странична улица. Публиката постепенно се пръсна, а междувременно пристигна цяло отделение полицаи, които ограничиха достъпа на любопитните до мястото на снимането. На моста имаше монтирана малка дървена рампа, по която конят трябваше да се изкачи в кариер и изправен пред пропастта, ще-неще под натиска на инерцията, ще скочи в реката. От двете страни имаше по два снимачни апарата, а долу на двата бряг бяха поставени още четири. По този начин се осигуряваше заснимането на сцената от четири различни положения, с по два снимачни апарата, за да не става нужда да се повтаря, ако някой снимач покаже някакъв дефект. Насъбра се още повече публика от преди, но сега тя беше на дистанция и не пречеше на работата.

Когато всичко беше готово, отново се качих на коня. Поразкарах го малко да опознае пътя, по който трябваше да прелети в кариер, и заех изходно място. За миг премислих на какъв риск се излагам с този скок от 15 метра височина, и то на кон в течащата вода на Сена, без някога да съм го пробвал. Сигналът за началото на снимането разсея тези мои мисли. Дадох знак, че започвам, присвих се в страни от врата на коня, за да следя пътя, и пуснах животното със свободни юзди. Копитата изтрополяха върху специалната дървена рампа, но тук се случи нещо непредвидено. Вместо да скочи в пропастта, конят заби предните си крака в самия край на рампата и се закова на едно място. Не усетих как изхвръкнах напред през главата му и полетях надолу. Тази ситуация ми беше толкова много позната от изпълнението на цирковия номер „смъртния скок“, че изведнъж се почувствувах в елемента си. Оправих положението си още във въздуха, насочих се към водата с главата надолу и с опънати ръце напред. Ръцете ми се забиха във водата. Съвсем правилно се гмурнах, после с няколко удара на ръцете и краката започнах да се издигам към повърхността. В този момент чух зад себе си силен плясък във водата. Разбрах какво беше станало конят не е можал да се задържи на дървената рампа. Инерцията и него е изхвърлила в пропастта, но за мое щастие не толкова напред, както изхвърчах аз. Поради това конят падна във водата по-близо до моста и не можа да ме засегне при падането си. Ако беше паднал на същото място, щеше да се струполи върху мен тъкмо когато се издигах към повърхността и с копитата си щеше да ме убие. Плувайки във водата, конете бият с копитата си особено силно. Но сега вече всяка опасност беше преминала. Спокойно заплувах срещу течението, а конят, този благороден другар на човека, инстинктивно заплува към мен, макар че аз го бях вкарал в тази беда. Той силно пръхтеше и полагаше усилия да ме достигне, въпреки че не му бях господар. При отсъствието на него конят атавистично се беше насочил към мен, единственият човек, намиращ се най-близо до него. Изчаках го. Бурни аплодисменти се носеха от двата бряга на реката. Те бяха почернели от народ. Сред аплодисментите дочух засилващото се, бръмчене на приближаващите се два спасителни катера. Конят ме застигна. Улових юздите му и двамата продължихме да плуваме спокойно срещу течението, докато катерите ни наближиха. В единия се качих аз, а другият поведе коня към полегатия бряг, където имаше възможност животното само да излезе на сушата. Видях го как след малко излезе от водата, но веднага падна. Не можах да разбера какво беше станало. Струпаха се около него хора. Докато предприемат каквото и да било, конят без ничия помощ се изправи на крака, отърси тялото си от водата и спокойно заприщипва оскъдната тревица, поникнала тук-там по фугите на каменния бряг. Акламациите от двата бряга не стихваха. Представление без пари, но и голяма реклама за бъдещия криминален филм на „Пате Фрер“.

На брега ме очакваха със закрит фиакър. Качих се и се отправих за хотела да се преоблека. Мокрите дрехи бяха от гардероба на филмовата къща.

На другия ден парижките вестници гръмнаха с най-новата сензация — скока с кон от моста Александър във водата на Сена. Те даваха пълни подробности и описваха събития, които дори не съм сънувал. Под заглавие „Смелост или безумие“ един вестник, след като описва най-подробно скока, предава интервю на своя сътрудник с мене, от което научих много неща за себе си, дотогава и на мен неизвестни. Журналистът пишеше откъде съм родом, даваше подробни описания на живота ми, но беше пропуснал да пише само едно — какво съм казал на акушерката, която ми е помогнала на времето да се появя на този свят.

Побързах да отида във филмовото ателие, да видя как стоят работите там и да си прибера остатъка от хонорара. Но в „Пате Фрер“ ме очакваше разочарование. Казаха ми, че скачането не било сполучливо. Конят трябвало да скочи в реката заедно с ездача си, а не след него, както беше станало. Поради това сцената трябвало да се повтори. Категорично отказах да повторя този рискован скок. Поисках да ми заплатят уговорения хонорар и да си търсят друг изпълнител. Скандалът вече започваше, но в това време влезе главният режисьор с проявен диапозитив в ръце и радостно възкликна:

— Великолепно!… Сензационно!… Изненадващо!…

Като се поуспокои, той обясни, че развилите се при скока непредвидени събития направили сцената по-естествена, по-сензационна и вълнуваща. Напрежението сред зрителите щяло да бъде много по-голямо от очакваното. Работите взеха благоприятен обрат. Директорът нареди да ми броят 50 франка повече от уговорения хонорар и пожела да разговаряме за постоянен ангажимент като дубльор. Благодарих, но учтиво отказах да се ангажирам за постоянно, като заявих, че винаги съм готов да сътруднича, ако това не ще пречи на цирковата ми кариера. Бях вече постъпил на редовна работа в ревю-програмата на театър „Шатле“.

 

 

Приятна и забавна беше работата ми в театъра. Атмосферата е малко по-различна от тази в цирка. Моят „Трапец на смъртта“ беше последен в програмата и независимо от всичко друго след всеки спектакъл във фоайето, на театъра се събираха най-знаменитите кокотки на Париж. Заради тях тук си даваха среща и най-изтъкнатите скучаещи богаташи. Те оглеждаха жените, както се оглеждат породистите коне по панаирите. Тук се навъртаха и театралните критици, които бяха успели да се наложат на общественото мнение и да си осигурят добро материално съществуване. Следователно във фоайето на театър „Шатле“ се даваше ход на всички театрални новини, преди още те да са се оформили и заели своето място в колоните на вестниците. Един ден дочух да се говори за някакъв, млад мъж, англичанин, комедиен артист, член от водевилната трупа на някой си Карно̀. Тази трупа изнасяше едноактни пиеси и скечове във „Фоли Бержер“, но за нищо не се говореше така много, както за младия комедиен артист Чарлз Чаплин. Приписваха му се изключителни качества на комедиен артист, виртуоз в мимическата игра, духовит и находчив при импровизираните шаржове и какво ли не още. Заинтригован, полюбопитствувах да видя този изключителен артист и се завъртях няколко пъти във „Фоли Бержер“, където се радвах на сърдечен прием. Младият артист очарова и мен от пръв поглед. Говореше се, че е на около 20 години, но на мен ми се видя много по-млад, почти юноша, дребен на ръст, с красиво лице, къдрава коса и силно одухотворен поглед. Не минаха две години оттогава и целият свят заговори за прочутия филмов комик Чарли Чаплин. След Париж той замина за Америка и там достигнал невероятен успех като филмов артист, автор на сценарии, режисьор и собственик на филмово студио.

Но да се върнем във фоайето на театър „Шатле“. Една миловидна красавица, елегантно облечена, със скъпи бижута от злато, по които блестяха брилянти като лешници, започна систематично да ме заглежда. Узнах, че е фаворитка на богаташа Руез, ликвидатор на манастирските и църковните имоти във Франция, иззети от държавата, някои от които бяха обявени на публична продан. Нели така се казваше тя — навсякъде бе следвана от лакей, облечен в разкошна ливрея. Той не изпускаше от ръцете си едно скъпо кожено манто, нещо изключително, направено от стотици кожички на някакви дребни африкански животинки. За кокотката не беше трудно да ме заговори на бара, понеже и аз не бях безучастен към нейните ухажвания. Поръчах два коктейла и когато поисках да ги платя, с елегантен жест тя се опита да ме възпре и даде знак на лакея да плати. Възпротивих се и заявих на дамата, че ако продължава да оскърбява кавалерското ми достойнство, не ще може да разчита на компанията ми. Това твърде много озадачи кокотката. Тя беше навикнала на съвсем други обноски с ограждащите я сутеньори.

— С удоволствие бих ви поканил и на вечеря — продължих аз, — но при условие, че ще дойдете без вашия лакей. Струва ми се, че по-добре бих могъл да ви опазя от беда, отколкото десетина такива напудрени страхливци.

— А къде мислите да ме заведете?

— В ресторанта „Дювал“ на булевард „Щразбург“.

— Отлично!… Отлично!… Как се радвам!…

— Но ще трябва да изпълните още едно условие.

— Какво е то?

— Заедно с лакея да изпратите в къщи и бижутата си.

— Това пък защо е?

— Не подобава на един скромен цирков артист да кавалерствува на дама, отрупана с толкова много скъпоценности.

— Съгласна съм, но… аз сама да отида до в къщи.

Разделихме се. Отидох при моите приятели, докато дамата се върне.

Към един часа след полунощ двамата с Нели седяхме в ресторанта „Дювал“ един срещу друг и разговаряхме непринудено и сърдечно, като че ли сме приятели от преди много години. След вечерята, когато моята дама съвсем се развесели, предложих й да я изпратя до дома, под предлог, че на следния ден в 6 часа сутринта ми предстои тежка репетиция на един нов номер. Леко разочарована, но и респектирана, Нели, която е навикнала само нейните капризи да се изпълняват, стана и с примирение се отправи към гардероба, за да облече едно по-евтино зимно палто. Скъпото тя беше оставила у дома си. Запитах я дали не съм развалил доброто й настроение, като предложих да се приберем така рано.

— Напротив — отвърна тя. — Радвам се на вашите искрени и естествени отношения. Омръзнали са ми фалшивите и прикрити отношения на хората, които обикновено ме обкръжават.

— Ще се радвам, ако е така. И аз не обичам фалшивите и колосани обноски на аристократическия свят.

Настанихме се в закрит фиакър и бавно потеглихме по обезлюдените парижки улици. Нели живееше в разкошен дом на булевард „Де Капусин“. Разделихме се пред пътната врата, като си дадохме дума да се срещнем на следения ден пак във фоайето на театър „Шатле“.

На следната вечер Нели ме запозна с нейния покровител, господин Руез. Едър човек, бръснат като католишки поп, мрачен и необщителен. Погледна ме отвисоко, но след половин час стана по-сърдечен. Заразпитва ме за България. Разправих му най-хубави неща за милата ми татковина.

Господин Руез беше определил за своята фаворитка Нели 500 000 франка годишна рента и тя живееше в невъобразим разкош, който извиква у човека и почуда и възмущение. Нели ме покани на обед у дома й за следния ден. Потикван от любопитство, приех с удоволствие.

Когато влязох в хола на партерния етаж, макар вече да ми беше познато разточителството на тази фалшива милионерка, учудих се от това, което видях. Холът беше постлан с най-разкошни персийски килими. Стените украсени с картини, от които лъхаше еснафска безвкусица, а от тавана се спускаше разкошен кристален полилей. Посрещна ме прислугата в състав дванадесет души мъже и жени. Между последните имаше такива красавици, че неволно си зададох въпроса, дали понякога господин Руез не се утешава с някоя от тях, когато очарователната му фаворитка е неразположена или по някакъв каприз го държи на дистанция от себе си. Един лакей ми взе бастуна. Друг — цилиндъра и ръкавиците, а трети — палтото. Минах между шпалир от приведени в поклон лакеи и прислужници, за да се озова в разкошно мобилиран салон. Нели ме посрещна облечена в светлосиня домашна роба от коприна, която й придаваше още по-лъчезарен вид. Тя беше безспорна красавица, но въпреки това големите материални жертви, които господин Руез правеше за нея — пак си оставаха неоправдани. Всичко беше някак си извън границите на допустимото. По време на разкошния обяд сервиран в сребърни прибори и такива от цветен китайски порцелан, уведомих Нели, че на следния ден сутринта ще се снимам в уговорените с „Пате Фрер“ криминални филмови сцени и я поканих, ако обича, да присътствува. Тя се зарадва и ми каза, че се чувствува особено поласкана. Никога не била виждала как се снима филм.

Разделихме се очаровани един от друг.

На другия ден сутринта близо до канала, който тече край митницата, всичко беше готово за снимане. Артистът, когото трябваше да дублирам, изпълни заедно с партньорите си сцената, в която се отскубва от ръцете на полицаите и побягва. По-нататък продължих аз. Дотичах до фиакър, на чиято капра спеше седишком стар кочияш, с дълги мустаци. Освободих коня, който беше само привидно впрегнат, подгоних го и скочих върху него във време на бягането. Отлична сцена, пак непредвидена по предварителния план. Препускайки, наближих канала на предварително избраното подходящо място. Преплувах на отсрещния бряг, преследван от стрелящи полицаи. Следващата сцена беше как на отсрещния бряг ме пресреща друг полицай, привлечен от стрелбата, изважда пистолет и стреля няколко пъти срещу мен. Симулирам падане от коня, но в следния момент го яхвам отново и побягвам.

При друга сцена представих как достигам с коня един открит летен трамвай, прехвърлям се в него, а конят продължава да препуска сам. Тази сцена изпълних с ловък артистичен похват, но операторът, който снимаше от вагона, помоли да повторим сцената, защото не бил сигурен в първото заснимане.

Докато уговаряхме откъде да започне повторението на сцената, към нас се приближи разкошен екипаж с четири коне, запрегнати в блестяща амуниция и закичени със скъпи щраусови пера. На капрата до кочияша се мъдреше лакей, облечен в приказни одеяния, а отзад стоеха прави други двама. Помислих, че с този екипаж предстои да се обогати фона на някоя от следващите филмови сцени, но останах изненадан, когато на прозореца се показа очарователната фаворитка Нели. Аз бях мокър, изкалян, с разчорлени коси и раздърпани дрехи, гримиран като престъпен тип. Нели не можа да ме познае и оглеждаше наоколо да ме види. Обадих й се. Най-напред тя се учуди, а после лицето и цъфна от радост, като наблюдаваше това, което се върши.

След повторението на сцената последва нова. Трамваят е застигнат от открит автомобил. Когато последният се изравни с него, аз скачам върху задната му седалка, улавям изотзад шофьора, с един удар го обезвредявам и заемам мястото му при волана. Преследването продължи и завърши според предварително начертания план.

Когато се прибрах в квартирата си, намерих писмо от моята годеница Лидия. Това писмо ми достави по-голяма радост, отколкото скъпата каляска на Нели, с блестящите коне и лакеи.

През следващите дни Нели ми предложи да постави на мое разположение добре мобилиран апартамент и да ми осигури охолно материално съществуване при условие, че ще се откажа от артистичната си кариера и ще живея само заради нея.

Боже упази!… Не отказах, а направо наругах кокотката заради лошото мнение, което си беше съставила за мен. Разделихме се едва ли не с омраза.

Два дни по-късно в кафене „Рише“ седна до мен красивият и изискан цирков ездач Писути, който работеше със сестра си във „Фоли Бержер“. С нескривана ревност той поиска да му обясня какви са отношенията ми с неговата любовница Нели, без която той не можел да живее.

— Никакви! — отвърнах му с пренебрежение и го замолих, ако иска да бъде желан гост на моята маса, друг път да не ме занимава с празни работи.

След няколко месеца Писути омъжи сестра си, продаде коня си и заживя разкошно в Париж, без да работи нещо. Нещастник! Разбрах какво се беше случило. Срещнах го веднъж пред квартирата на един мой приятел, елегантно облечен, отрупан с брилянтни пръстени, бисерна карфица на вратовръзката и бастун със златна дръжка. Целият плуваше в разкош. Погледна ме отвисоко и едва ме поздрави. Никога не ми се е виждал толкова жалък, колкото тогава.

На следната година, когато се разкри аферата по злоупотребленията около ликвидацията на църковните и манастирските имоти, господин Руез влезе в затвора, осъден за злоупотребление на 17 милиона франка. Нели не можа да понесе този удар и се отрови, а нашият артист Писути влезе в затвора да излежава дребно наказание за сутеньорство.

Една сутрин отидох в гробищата на „Пиер ла Шез“ и върху скромния гроб на Нели положих малко цветя. Бедната!… Тя живя разкошно както в приказките, но напусна живота храбро, изкупвайки всичките си земни прегрешения.

 

 

Отново ме поканиха да участвувам в снимането на филм. Новооснована филмова къща влезе в преговори с трима изпълнители на въздушни трапци да участвуват в снимането на една сцена от нова филмова продукция, озаглавена „Четиримата черни дяволи“. Артистите бяха трима души — съпруг, съпруга и още един мъж. Нужен беше четвърти партньор и те поканиха мене като най-подходящ и почти готов за участие в подобен номер. Снимането беше определено да стане по време на редовен спектакъл в едно не много известно вариете.

Според сценария изпълнителите на номера „четиримата черни дяволи“ са трима мъже и една жена. Единият от мъжете е съпруг на красивата жена-артистка. Последната е започнала флирт с някакъв посетител и отношенията й с него са доста напреднали. Съпругът е забелязал тези отношения. Редят се няколко сцени на ревност, предупреждения от страна на съпруга и заплахи, но жената не се вразумява. Тогава съпругът, заслепен от ревност, решава да наложи на жена си най-тежкото наказание. По време на представление, когато между публиката се намира и любовникът, започва изпълнението на номера „четиримата черни дяволи“. Единият от партньорите, висейки надолу с главата, закачен с подвити крака за трапеца, държи за ръцете жената, залюлява я силно и я прехвърля към съпруга, който е заел същото положение на отсрещната страна. Съпругът поема жената, залюлява я и я подхвърля леко нагоре. Тя се превърта през глава и отново се залавя за ръцете на съпруга си. При повторното превъртане съпругът умишлено я изпуска. Жената пада на земята и се пребива. Докато агонизира, тя успява да каже, че съпругът и умишлено я изпуснал, за да я убие поради ревност. На въпроса, от кого я ревнувал, жената не успява да отговори. Тя е изпаднала в безсъзнание и след малко умира…

Моето участие в сцената не беше от особено значение но все пак трябваше да направя няколко репетиции заедно с тримата, за да се включва в ансамбъла им и да оправдаем заглавието „четиримата черни дяволи“, като изпълним един напълно завършен номер от четирима души. Хонорарът беше съблазнителен и ние се подготвихме добре за предстоящото снимане. По него време снимането на филмова сцена с участието на публика представляваше голям интерес за самата публика. Билетите за този спектакъл се пуснаха на премиерни цени и се разпродадоха за кратко време.

Вечерта вариетето беше претъпкано. И, странно съвпадение — в първите редове на партера беше седнал един посетител който действително флиртуваше с Гертруда (така се наричаше нашата партньорка). Нейният мъж често й устройвал сцени на ревност. Веднъж дори я набил, но тя продължаваше да кокетира с богатия си ухажьор. Докъде бяха стигнали отношенията на Гертруда с непознатия, никой не можеше да каже. Обаче тяхната взаимност явно личеше от погледите, които си разменяха по време на представление. Непознатият посещаваше вариетето всяка вечер и сядаше все на едно и също място.

И тази вечер щом, излязохме на сцената и отправихме привет към публиката, Герти (както я наричаха галено) насочи поглед към непознатия и му отправи привет с ръка като че ли в салона нямаше други хора освен него. Мъжът й я изруга незабелязано от другите. Снимачните апарати вече работеха. Снимаше се едновременно от три места — вляво и вдясно на средно разстояние от сцената по един апарат и третият — на диригентското място в оркестрината.

Пъргаво се покачихме горе и започнахме изпълнението на номера си. По време на работа съпругът на Герти я изруга още два пъти, защото след завършването на всеки трик тя отвръщаше на аплодисментите с лек поклон и поглед насочен към непознатия, а не към цялата публика.

Започна заключителният, най-опасен и най-ефектен трик от номера. Третият партньор, провесен от трапеца с главата надолу, беше уловил Герти за ръцете и като я залюля силно, подхвърли я на нейния съпруг, който беше увиснал също с главата надолу върху отсрещния трапец. Снимачните апарати снимаха тази опасна сцена, без да са обхванали опънатата отдолу предпазна мрежа. Грети полетя във въздуха и успешно се улови за ръцете на съпруга си, който я очакваше. На свой ред той също я залюля, подхвърли я леко нагоре и я пусна. Тя се превъртя във въздуха и отново се вкопчи в ръцете му. Спонтанни ръкопляскания изпроводиха този трик. Съпругът отново залюля Герти, но преди да я подхвърли, незабелязано за публиката я насочи леко встрани. Изгубила посоката и ритъма на упражнението, жената се превъртя неправилно във въздуха. Като посегна да се улови за ръцете на съпруга си, не ги намери, полетя надолу, удари кръста си в дебелото въже, което опасваше предпазната мрежа, и отхвъркна на земята, общо от 12 метра височина. Тя издъхна моментално, без да произнесе нито дума. Настана паника. Разтичаха се хора. На сцената се качиха двама лекари от публиката, но те можаха само да констатират смъртта.

Започна се следствие. Намериха се „приятели на истината“, които обвиниха нещастния съпруг в умишлено убийство. Той отричаше, макар и да признаваше, че е ревнувал жена си от един непознат посетител, с когото тя явно флиртувала. Аз допусках, че нещастието стана поради това, че съпругът не можа да овладее нервите си и направи неволна грешка. Неговото отчаяние и скръбта по загубената другарка потвърждаваха моето предположение. Пред следователя дадох показания, че жената, преди да бъде подхвърлена от съпруга си, изпуснала едната му ръка. От тази грешка произлязло нещастието. Все пак съпругът не бе оправдан напълно. Съдът намери, че у него има известна вина и му наложи леко наказание. Филмовата къща показа в своя филм една действителна случка, макар че сценаристът я беше измислил. Фантазията се превърна в действителност.

 

 

Филмът е плод на авторска и режисьорска фантазия. Някои сцени от филмовите събития са трудно изпълними в действителния живот, а понякога — направо невъзможни. Във филма героят лесно скача с кон в реката бяга преследван от полицаи, разпряга файтонджийски кон. Яхва го и бяга с него, прехвърля се от коня на движещ се трамваи, оттам в открит автомобил, чупи в движение митнически бариери и какво ли не още. На екрана виждаме подвизи на престъпници, но твърде рядко е показано, че в края на краищата престъпленията биват разкривани. Още по-рядко ни се представят последвалите наказания. А за тежките душевни терзания, за разкаянието на престъпниците или за състоянието им по време на изтърпяване на наказанието нищо или почти нищо не се показва. Какво да кажем за състоянието на осъдените на най-тежкото наказание — смърт? Какви са последните часове и минути на смъртните?

Престъплението си е престъпление. В него няма нищо героично, нищо заслужаващо адмирация, както понякога ни се представя на екрана. Животът на престъпника е само една трагедия (често пъти и за околните), а всяко престъпление и последвалото го наказание са огорчение за честния и почтен човек, колкото и чужд да е той на тези събития. Действителността играе своя филм докрай и често този край е прекадено горчив. Ето още един епизод от най-грубата действителност:

С цирка „Пиндер“ сме в турне в Югозападна Франция. Когато гостувахме в малкото градче Сент, един ден узнахме, че през нощта на малкия площад пред затвора ще сглобят гилотината и призори ще отсекат главата на един осъден на смърт престъпник, именуван Фабър. До този ден не бях виждал гилотина освен на картини, но доста съм чел за нея. По време на френската революция нейният нож отряза главите на хиляди хора. Между тях имаше голям брой изтъкнати държавници, короновани глави и най-после гилотината не пощади дори главата на депутата, по чието предложение бе въведена във Франция.

Фабър беше осъден на смърт за извършено тежко престъпление. Той изнасилил едно шестгодишно момиченце, след това го удушил и за да заличи следите на престъплението си нарязал тялото му на парчета и започнал да го гори в отоплителната си печка. На съседите замирисало на горено месо. Освен това те забелязали пушек от комина на Фабър в продължително време, и то посред лято. Това ги усъмнило. Уведомили полицията. Престъпникът бил арестуван по време, когато продължавал да гори парчета от трупа на детето. За този злодей се разказваха и други страшни работи.

Собствениците на жилища около площада пред затвора използуваха случая да направят малко гешефт. Те даваха под наем места по прозорците, от които площадът се виждаше добре. Бях решил на всяка цена да видя това зрелище и наех място на един прозорец срещу 40 франка.

Според установената традиция осъденият трябва да бъде събуден само няколко минути преди изпълнение на присъдата. Тогава именно ще му се съобщи, че молбата му за помилване е отхвърлена и гилотинирането му е предстоящо. Ще го запитат за последното му желание и ще му се направи последният тоалет. Той се състои в отрязване яката на ризата му отзад, откъм врата, след което бързо ще го поведат към гилотината. Тази бърза процедура е възприета от хуманна гледна точка — да се съкратят душевните мъки и тормозът на осъдения.

След представлението веднага се отправих за къщата, в която си бях наел място. Малко след полунощ на площада пристигна фургон, теглен от коне. В него бяха натоварени частите на гилотината. Под светлината на един газов фенер няколко работници почнаха да разтоварват частите на злокобната машина и да ги сглобяват пред главния вход на затвора. Малко по малко гилотината се издигна в онзи й вид, в който сме я виждали по снимки и рисунки. Опряха една стълба до нея, донесоха тежкия нож и го закрепиха в горния край на двата стълба, като дълго завинтваха нещо. Най-после всичко беше готово. Работниците се събраха край гилотината и дълго разискваха нещо. Един се доближи до стълба на гилотината и като че ли дръпна някакво въже. С остро свистене ножът светкавично полетя надолу. Насъбралата се тълпа, като видя, че ножът на гилотината функционира добре, започна да вика: „Да живее Дайблер“ (така се наричаше палачът).

Започна да се зазорява. Мъглата откъм океана беше нахлула над града и зората се позабави. Тълпата нарасна много, вдигаше врява и се вълнуваше. Народът искаше на всяка цена да се събуди осъденият, за да го накаже с по-продължителни терзания преди смъртта му. Озлоблението към него беше голямо и очевидно.

Разправяха, че Фабър се забавлявал в затвора с ловитба на врабчета които ядял с удоволствие. Затворническите надзиратели били казали, че дори и за днес на обед осъденият си бил оставил две врабчета, но явно е, че тях друг ще ги яде. Какви не ги пуска мълвата в такива моменти.

Наближаваше 7 часът. Вратите на затвора се отвориха. Появи се свещеник с кръст в ръце. Зад него крачеше Фабър с ръце, вързани отзад. Двама едри палачи вървяха вляво и вдясно от него, а отзад крачеше главния палач Дайблер, Следваха: прокурорът, адвокати, директорът на затвора, надзиратели и други служебни лица. Погледът на престъпника падна най-напред върху фургона. Фабър се стъписа. Може би помисли, че това е гилотината. Свещеникът се обърна към него и се стараеше всячески да закрие с тялото си гледката на самата гилотина. Фабър накланяше глава ту наляво, ТУ надясно и се мъчеше да види какво има пред него. Като направиха още пет-шест крачки, двамата палачи уловиха осъдения за раменете и го обърнаха наляво. Изведнъж той се видя изправен пред злокобния инструмент. Произлезе необичайна сцена. Фабър понечи да се дръпне назад, с опулени очи и широко отворени уста. Този негов жест като че ли даде знак за начало на екзекуцията. Двамата силни палачи го хванаха, завлякоха го върху дъската пред самата гилотина. Дъската, върху която стъпи осъденият, се преметна и той падна по корем. С малко усилия от страна на двамата палачи вратът му попадна в отворения полукръг. Единият палач мина отпред, хвана престъпника за ушите и намести добре врата му в полукръга, като захлопна отгоре дъската с другия полукръг. Главата беше прихваната така добре, че въпреки отчаяните усилия на осъдения да я издърпа това не му се удаде. Главният палач Дайблер веднага дръпна въжето, провесено до едната от страничните греди. Големият нож полетя надолу и в следния миг главата на престъпника отхвръкна в специалния кош, поставен пред гилотината.

Кръвта плисна от отрязания врат на повече от два метра и ороси земята. Палачът се наведе, измъкна главата от коша, държейки я за косите, показа я на публиката, както е предписано в закона, и извика:

— Присъдата е изпълнена!

След това той хвърли главата в друг, по-голям кош, където двамата му помощници вечеряха бутнали трупа. Захлюпиха коша и го вмъкнаха във фургона. Всичко гореописано продължи не повече от две минути.

На следния ден вестниците дадоха подробни описания, като не пропуснаха да припомнят престъпленията на екзекутирания и как се е държал в последните минути преди екзекуцията. От вестниците узнахме, че когато прокурорът, придружен от останалите служебни лица, влязъл в килията на Фабър, последният още спял. Събуденият престъпник се изненадал от посещението и запитал какво искат от него толкова рано. В това време отвън долетели виковете на тълпата. Фабър се вслушал и разбрал в какво се състои работата. Двамата едри и здрави палачи били вече застанали от двете му страни за всяка евентуалност, прокурорът му съобщил, че молбата му за помилване е оставена без последствие и че той ще бъде екзекутиран. Запитали го за последното му желание. Осъденият навел глава и отвърнал с мълчание. Предложили му чаша коняк, която той жадно изпил и поискал още една. Като му дали още една чаша и той я изпил, вързали ръцете му отзад и пристъпили към тоалета — отрязване яката на ризата му зад врата.

Пред гилотината осъдените реагират по най-различни начини. По-късно имах случай да наблюдавам как гилотинираха трима престъпници от Нион, така наречените „шофьори от Дром“. Тези закоравели престъпници, на чиято съвест тежаха убийствата на десетина души и бяха горили на огън краката на двама старци — съпруг и съпруга — за да кажат къде са скрити парите им, умряха без страх и с обидно държание към прокурора. Двама от тях бяха гилотинирани един подир друг. Пръв мина по-малко виновният, на когото вторият (главатарят на бандата) каза:

— Виждаш ли, подлецо, какво те сполетя, загдето издаде всичко. Ето, сега аз ще имам удоволствието да наблюдавам как ще ти отрежат главата!

Когато пък неговата глава попадна в дупката на гилотината, той намери сили да извика на палачите:

— Режете, мерзавци!

Всяко смъртно наказание е тежко, но гилотинирането е отвратително. Потресаваща картина представлява цялата манипулация и особено пръскащата се кръв. Никога няма да забравя ужасът, изписан по лицето на Фабър — изпъкналите очи, зяпналата от ужас уста, настръхналата коса и как той като животно се дърпаше от инструмента на възмездието. А когато палачът вдигна главата да я покаже на народа, мускулите на лицето му още продължаваха да треперят.