Лазар Добрич
С цирка по света (6)

На палубата на «Принц оф Вайд»

В Неапол един артистичен агент хареса много нашия номер и ни предложи ангажимент в цирка «Браун», който бил в турне из Южна Америка. Сключихме договор при, много добри условия и след като завършихме гастролите си в Неапол, двамата с Гатело заминахме за Марсилия. Там параходът «Арл» набираше пара за предстоящето си дълго плаване до Южна Америка. Три седмици плавахме до Буенос Айрес. От този град започна нашето южноамериканско турне. Два месеца по-късно заминахме за Монте видео, където останахме цял месец, а след това започнаха гастролите ни в Рио де Жанейро — столица на Бразилия. Едва можахме да дочакаме края на ангажимента си. За около четири месеца, прекарани в Южна Америка, здравето ни дотолкова се разклати, че ни се струваше — едва ли ще останем живи, ако би се наложило да поработим само още една седмица.

С приключване на гастролите ни в Рио де Жанейро потеглихме обратно за Европа на борда на големия океански параход «Принц оф Вайд». Приятно е да пътуваш на океански параход, когато разполагаш с достатъчно средства, за да си позволяваш всякакъв лукс. А средства ние имахме предостатъчно.

Като първокласни пътници възможността да се движим навсякъде из парахода ни натъкна на много куриозни случаи из живота на охолните аристократи. Така например в първа класа пътуваха две дами — майка и дъщеря, много интересни и елегантни жени, с изискани маниери и говорещи по два-три езика. Майката беше закръглена жена, в разцвета на своята пълна зрелост и много млада, за да бъде майка на такава дъщеря. Но какви ли случаи не се срещат на този свят. Дъщерята, от една страна, беше млада и красива, очарователна и пленителна, достоен обект за любов от пръв поглед. Знаеше се, че двете красавици са по произход англичанки. Придружаваше ги един американец, представител на фирмата «Пенсилвански петролни извори» — човек, разполагащ с милиони. На парахода имаше и други милионери, но този, който си позволи лукса да се увлече по дъщерята или майката, ще трябва да знае, че флиртът му би имал известен успех само ако има милионерски колорит. А от това печелят само двете жени. Докато се разбере коя от двете ухажва американецът, какво е разположението на другата дама към даден ухажьор, минава време, дават се гала-обеди и вечери, правят се скъпи подаръци. В края на краищата нищо положително не можа да се разбере. Не се разбра и коя кого предпочита, но едно беше безспорно ясно — че двете дами нямат намерение да се задълбочават в отношенията си с когото и да било. Около тях се образува цяло ято мъже, кой от кой по-елегантни и по-галантни. Всеки полагаше усилия да спечели благоволението на красавиците.

Наша милост нямаше нищо против флирта. Дамите наистина заслужаваха внимание, но за една усмивка или един ласкав поглед, който в най-благоприятния случай може да означава само «може би», Бай Ганьо не би се съгласил да пожертвува дори и най-малкото мускалче с розово масло. Поради това ние се държахме настрана, макар и да не скривахме пред дамите нашата заинтересованост от техните особи.

По едно време между двама кавалери възникна конфликт на базата на ревността. Стана дума дори за обявяване на дуел, но се намесиха по-разумни мъже и туриха край на конфликта, лишавайки ни по този начин от едно пикантно забавление върху ограничения терен на парахода.

Преминахме през екватора. Това създаде повод за нови веселби — кръщение на пътниците в званието «екваторианци», Свързано с най-остроумни и комични хрумвания, танцови забави и нови познанства. Във връзка с това празненство решихме да произведем конкурс между красавиците на парахода. Признатата за най-красива ще получи званието «Мис Екватор». Подбра се жури в състав: един бразилски професор, един германски лекар, моят най-нов приятел доктор Бил, един офицер от бордовия екипаж и моя милост. Обявихме конкурса, на който се допускаха дами и от трите класи, за да се явят повече конкурентки. Съставът на журито беше оповестен. Още същия ден край нас с доктор Бил се завъртя един богат бразилец с метресата си — чудно красива, мургава бразилка, която той назоваваше фамилиарно Долорес. Като я гледах, струваше ми се, че никога през живота си не съм виждал по-красива жена от нея.

Петимата членове на журито се събрахме на предварително съвещание, за да установим подробностите около конкурса. Доктор Бил не пропусна да ме уведоми, че въпросът за избраниците е почти предрешен. Първа премия ще трябва да присъдим на Долорес, втора — на една французойка, а трета — по съвест, в зависимост от качествата на останалите конкурентки. За място на конкурса избрахме палубата на втора класа. Допуснати бяха да присъствуват всички пасажери, включително и третокласните.

На определеното време за конкурса се насъбра много пъстър народ. Настроението беше празнично. Обявихме на присъствуващите, че техните аплаузи ще се считат един вид като указание за журито при гласуването му.

От трета класа се явиха шест конкурентки, от втора — единадесет и от първа — девет. Под звуците на импровизиран оркестър дамите започнаха да дефилират. Публиката ръкопляскаше при всяко появяване на конкурентка, обстоятелство, което ни улесни да провъзгласим за красавица онази, за която сме решили предварително, без да има сериозни възражения. Дойде редът на Долорес. Нейното появяване беше посрещнато от гръмки ръкопляскания и викове «браво». Изглежда, че бразилецът добре се е погрижил за подсигуряване на успеха. Това не беше лошо. По-лесно ще изпълним даденото обещание пред него.

Минава французойката Бланшет. Пак акламации и викове «браво». Красива жена. И нейното премиране няма да предизвика някакви разногласия.

След няколко други конкурентки на палубата се появи млада девойка от трета класа, италианка, на име Кармела. Неподозирана красота. Божествено създание, с чудно хубави черти на лицето и идеални форми на тялото. Чудно как американците са я пуснали да се върне в Европа, преди да са я направили милиардерска съпруга или най-малкото филмова звезда. Аплаузите за нея бяха най-силни и нестихващи. Ами сега какво да правим? Непредвидено се яви трета красавица, и то с неподозирана и безспорна красота. Ако не дадем първа премия на Кармела, пасажерите ще ни уличат в явно пристрастие. Акламациите не стихват. Присъствуващите викат и искат повторно появяване на Кармела, което тя не закъсня да стори. Най-после дефилирането на конкурентките завърши и ние се оттеглихме на съвещание. Пръв взе думата професорът. Той си беше набелязал подлежащите на премиране красавици, и то много правилно. Първа премия — Кармела, втора — Долорес и трета — Бланшет. Офицерът му възрази, като твърдеше, че най-красива е Долорес. Доктор Бил го подкрепи. И аз сторих същото. Непорочният професор основателно се учудваше на нашата погрешна оценка. Той ни упрекваше, че се заблуждаваме (не смееше да ни нарече невежи или да ни упрекне в пристрастие). Всъщност ние проявявахме грубо и престъпно предпочитание на незаслужила конкурентка. Болшинството надделя. Какво не правят парите.

Явихме се отново на палубата и офицерът обяви имената на премираните: Първа — Долорес, втора — Кармела, трета Бланшет. Публиката зарева от негодуване. Всички единодушно ни освиркаха. Появиха се красавиците. Долорес е също освиркана. Болшинството грабна Кармела и Бланшет на ръце и ги понесе към горната палуба. Станаха неприятни сцени. Изложихме се здравата. Ако бяхме възприели честното предложение на професора, което беше и справедливо, всички щяха да бъдат доволни и щастливи. Колко й струва на Долорес присъдената първа награда, когато публиката я освирка? Иначе и тя щеше да бъде акламирана.

Въпреки всичко вечерта богатият бразилец даде блестящ банкет в салоните на първа класа по случай избирането на неговата фаворитка за «Мис Екватор». Но нейното чествуване стана задочно, защото «Мис Екватор» лежеше в кабината си болна и поразена от освиркването. Никой не й е крив. До това положение я доведе нейната неповторима суетност. Някои жени дори са способни да умрат и са умирали от суетност.

Кармела беше провъзгласена за «Мис Екватор» от пролетариата и там долу, в помещенията на трета класа, ставаше истинско и чистосърдечно празненство, макар и без шампанско. Всеобща любимка беше и Бланшет, защото тя правилно получи трета награда.

И това пътуване не мина без буря. Тя се появи, за да тури край на срамния за нас скандал с конкурса. Океанът зарева своята зловеща песен. Вълните се издигаха високо и прескачаха океанския гигант. Той се люлееше безпомощно. Стоенето на палубата стана опасно, а и невъзможно. Хората се изпокриха по кабините си, нападнати от морската болест. В такива бури дори и някои моряци боледуват и на тях не се възлагат отговорни задачи.

На обед в залата за хранене се явиха само трима души, а следваше да бъдем около 250. Освен мен имаше още двама аржентински калугери, които пътуваха за Рим на поклонение, макар и да бяха по-неверующи от най-неверующите атеисти. Безверието им се дължеше изключително на факта, че като божи служители те са били в постоянна близост с неоспоримите аргументи против съществуването на бога. Калугерите се понапиха и започнаха да разправят и разкриват пикантни тайни от живота зад манастирските стени. Нашият обед продължи до 4 часа. Пихме кафе, после ликьори и накрая пак обърнахме на вино. Не съм по пиенето, но старателно прикривах този си «дефект». Дяволски калугери. Не ги хваща нито алкохолът, нито морската болест, а вълнението все повече се засилваше. Ако човек пътува за първи път и не вижда около себе си спокойните моряци, би помислил, че тук му е краят. По-словоохотлив беше, дон Джузепе, който въпреки намиганията и побутванията на дон Мигуеле накрая ми се откри как двамата се озовали в кабините на майка и дъщеря, за да ги «изповядат». Авантюристи от висока класа, тръгнали да поживеят като всички хора. Калугерството за тях е само средство за препитание.

Вълнението продължи много дни. Скучно е в такова време на парахода. Като наближихме Канарските острови, океанът започна да утихва. Тук-там по палубата се появиха единични фигури на бледи, изтощени хора, като че ли са боледували с месеци. Те се излягат на шезлонгите с лениво притворени очи, в очакване на пълно изцеление от вълшебството на слънчевите лъчи.

На хоризонта изплава първият остров от Канарската група. По-късно спряхме в пристанището санта Круц. Веднага параходът бе заобиколен от малките лодки на туземците-негри. Те викат и крякат на неразбираем език, за да им хвърлим някоя монета във водата, след което се гмуркаха и я улавяха с устата си и изплуваха щастливи на повърхността. Поразителна гледка представляваше един баща, който държеше в ръцете си тригодишно красиво детенце, усмихнато — истинско черно ангелче. Щом някой му хвърлеше монета, бащата забиваше детенцето във водата, а то като рибка се гмуркаше, достигаше монетата, поставяше я в устата си и пъргаво изплуваше на повърхността. Въпреки видимата лекота с която изпълняваше всичко това, човек не може да наблюдава тази жестока красота без свито сърце. Интересът към детето беше голям, но то започна да проявява признаци на умора. Пасажерите престанаха да хвърлят монети във водата, за да не го измъчват. Някои хвърляха лептата си направо в лодката.

Позволиха на черните да се качат на борда. Един младеж се покатери по въжената стълба на мачтата, скочи право във водата, мина под корпуса на парахода и излезе от другата страна. Ако не бях видял всичко това с очите си, щях да твърдя, че скок от такава височина във водата е невъзможен. Освен това голяма беше опасността туземецът да не отмери правилно скока си и вместо във водата, да падне на палубата и да разбие черепа си. Като се качи повторно на борда, туземецът-артист събра голям бакшиш. Ако пътниците от всички параходи са все така щедри, той би могъл за кратко време да натрупа добро състояние, за да няма нужда повече да излага живота си на опасност. А на всичко отгоре беше и много красив, с една подкупваща усмивка, която караше хората по-лесно да разтварят кесиите си и по-дълбоко да бъркат в тях.

Вечерта слязохме в града и се разходихме, докато параходът натовари въглища и други запаси за из път. Доктор Бил беше изчезнал. Като се срещнахме отново на борда, той изказа съжаление, че не съм бил с него, да ме заведе в местния храм на любовта, обслужван изключително от млади туземки.

Отново сме на път. Корабът държи североизточно направление. След като отминахме остров Палма, един ден по-късно се провидя африканският бряг. Заедно с това и вкусът на въздуха се промени. Усещаше се, че наближаваме Стария свят. Отново плуваме покрай Гибралтар, а след нови 40 часа параходът се долепи до пристанището на Марсилия.

В Марсилия прекарахме няколко дни в пълно безгрижие и почивка от дългото и уморително пътуване. Бях се заскитал сам из една по-безлюдна улица, когато чух женски глас да подвиква зад мен:

— Хелоу!…

Обърнах се. Не малка беше изненадата ми, когато в лицето на движещата се зад мен жена познах младата англичанка — дъщерята от парахода. Върнах се две-три крачки назад, за да я пресрещна. Стиснахме си сърдечно ръцете като стари познати.

Много се радвам, че ви виждам — възкликнах без преструвка.

— И аз много се радвам?

— Защо сте сама? Къде е майка ви?

— Коя майка? — запита изненадана англичанката.

— Как коя!… Вашата, с която пътувахте в парахода.

Англичанката прихна да се смее неудържимо. След като се поуспокои, с твърде доверителен тон ми обясни:

Пред вас ще бъда откровена… Тя не ми е майка. Освен това ние не сме англичанки, а чисти французойки. Бяхме решили да прекараме пътуването си по-интересно и измислихме лъжата, в която и вие сте повярвали. Проявихме се като авантюристки от висока класа, но и «рибата», която наловихме, беше от най-високо качество. Глупавите милионери ни отрупаха със скъпоценни подаръци. Но какво са загубили те? Нищо! Какво са тия подаръци в сравнение с милионите, които печелят? Най-после кой каквото е търсил си го е намерил. Добре, че се намесиха разумни хора, та предотвратиха дуела на парахода. Тогава и ние можехме да си изпатим. Непременно щяха да ни разобличат и кой знае къде щеше да му излезе краят.

След като повървяхме известно време мълчаливи, красивата авантюристка продължи:

— Какъвто и да е човек, с каквото и да се занимава, преди всичко му е нужно образование, обща култура и възпитание. Без тези качества ние с моята приятелка не можехме да разчитаме на никакъв успех. И друго — всяко нещо си иска времето и мястото. Ако играта, която изнесохме на парахода, се опитаме да развием тук на сушата, още на втория ден ще бъдем разобличени. Да не говорим и за това, че на сушата по-мъчно се установява контакт с глупаците от висшето общество. Излишно е да ви обяснявам защо. Вие сте артист и лесно ще ме разберете, макар че вашето изкуство няма нищо общо с нашата престъпна професия — завърши изповедта си красивата авантюристка.

— Разбирам ви много добре — отвърнах разочарован.

— Как се радвам, че вие не се хванахте тогава на нашата игра. Щяхте само да ни причините загуба на ценно време, докато ви поставим настрана.

Отново настана мълчание, което красавицата първа наруши:

— А сега, като знаете коя съм и каква съм, няма ли да се срамувате да се появите на обществено място заедно с мен? Бихте ли ми кавалерствували тази вечер? Как ми се иска да си погуляем за постигнатия успех! Ще бъдете мой гост.

— Вашата откровенност ме подкупи. Приемам на драго сърце, но на мои разноски. Не вярвам, че ще пренебрегнете моето кавалерско достойнство.

Ако ухажьорите от парахода имаха възможност да ме видят тази вечер, положителен съм, че щяха да ми завидят, макар и да не бях милионер.