Лазар Добрич
С цирка по света (14)

Борби с бикове и петли

След турне из Тунис циркът, в който бях ангажиран, се прехвърли на остров Сицилия. Една вечер по време на представление в град Сиракуза пред цирка стана скандал. Повикаха ме на помощ, понеже няколко пияни искали да влязат в цирка насила и без билети. Излязох навън, намесих се и след като пребих двамина, останалите се разпръснаха. В това време един добре облечен мъж се доближи до мен и с груб тон ме предупреди да не си позволявам да бия местни хора. За такова нещо чужденците биват арестувани. Изсмях му се, а той измъкна от джоба си голям нож. Преди да замахне, нанесох му удар в шията и той изтърва ножа, падна на земята, а от носа му бликна кръв.

Прибрах се в цирка, защото наближаваше моят номер. Когато излязох на манежа, забелязах, че не ме аплодират както обикновено. Тук-там някой изръкопляска, но едно съскане спря и тези единични приветствия. Разбрах, че настроението спрямо мен не е добро. Когато късно през нощта си тръгнах за дома, пресрещнаха ме десетина въоръжени. Готови да ме нападнат. Отскочих до близката стена, за да се осигуря откъм тила, и се приготвих за отбрана. В това време дотичаха двама карабинери, но вместо да ме защитят от нападателите, те ме арестуваха. Вързаха ръцете ми и ме поведоха. Групата нападатели тръгна подир нас. Помислих, че карабинерите нарочно ме арестуват, за да ме избавят от нападателите, с които мъчно биха се справили чрез сила. Но когато стигнахме до едно пусто място, карабинерите ме предадоха на моите нападатели. С ругатни и подигравки последните ме поведоха нанякъде. Кипях от гняв, но ръцете ми бяха вързани. Отведоха ме извън града към катакомбите, на които имах вече случай да дам описание. Опитах се незабелязано да отвържа ръцете си и ми се стори, че това е възможно. Успях да поохлабя малко въжето, но един от хората ме забеляза. Даде знак и всички се нахвърлиха върху ми. Повалиха ме на земята, вързаха ръцете ми по-здраво и ме доведоха до входа на катакомбите. След като запалиха две факли, моите похитители ме поведоха навътре. Забелязах, че от катакомбите излизат други двама мъже. Като размениха с тях няколко думи, моите похитители ми заповядаха да ги следвам без опит за съпротива. Човешките черепи, наредени тук-там по стените на катакомбите, изглеждаха страшни под светлините на факлите. Личеше си, че бяха умишлено поставени, за да се постига по-силно психическо въздействие върху намиращите се в немилост. Разбрах, че съм в ръцете на мафията и че с мен е свършено, ако не се случи нещо изключително. Домъчня ми за този мизерен край на живота ми.

Достигнахме до една площадка с по-висок таван. По всичко личеше, че е стара подземна църква, в която християните от далечното минало са се молили, скрити от погледите на своите преследвачи. На земята беше поставен някакъв голям продълговат предмет, покрит с килим. Един се приближи, дръпна килима и факлите осветиха трупа на убит човек. Под трупа имаше цяла локва съсирена кръв. Косите ми настръхнаха. Прилоша ми и краката ми затрепериха. Мафиотите се струпаха около мъртвеца. Един от тях обърна лице към мен и незабелязано от другите леко ми се усмихна. Познах го. Седяхме с него миналата вечер на една маса, когато се хранех след представлението. Бяхме завързали бързо и приятно познанство със взаимни симпатии. Поканил го бях да ми гостува в цирка колкото пъти пожелае, понеже ми беше казал, че е голям любител на цирковото изкуство. Лъч на надежда ме озари. Намерих сили в себе си и му отвърнах също с усмивка.

Мафиотите започнаха да се разотиват. И моят най-нов познат си тръгна, като не пропусна още веднъж да ми се усмихне. Светлината на факлите се затули зад един завой. Настана пълен мрак. Нищо не можех да предприема в тъмното, и при това с вързани ръце. Подпрях се на стената и зачаках. Като нямаше какво да правя, поднових опитите да се отвържа. Колко време съм се мъчил, не знам, но накрая успях да се отвържа. Макар и с отвързани ръце, реших да чакам, защото не познавах катакомбата и по никой начин не бих могъл да се измъкна в непрогледния мрак. Не допусках, че моите похитители не са поставили охрана, където е нуждно. По едно време долових шум и факлите отново се показаха там, където се бяха загубили. Като ме видяха отвързан, всички се уловиха за оръжието си, но моето покорно държание ги успокои. Казах им, че нямам никакви намерения за съпротива. Тогава моят познат от ресторанта се доближи до мен и ми каза:

— Добре е, че стоите спокойно и не се противите срещу една сила, която най-много ненавижда нахалните хора.

Обещах да се подчинявам и изказах съжаление, че ударих господина пред цирка. Изведоха ме навън. Разсъмваше се. Отведоха ме до града и ме пуснаха. Преди това трябваше да дам обещание, че никому няма да разказвам за преживяното през тази нощ. И наистина за случката разказвам едва сега.

Мафията е била някога терористична организация, създадена за защита на народа от неговите потисници, но с времето тя се изражда, отдава се на бандитизъм и прави престъпни услуги на всеки, който й предложи добре възнаграждение. Под терора на мафиотите попадат всички. И като се има предвид, че на остров Сицилия хората гледат на човешкия живот малко по-леко, никому не трябва да се вижда чудно и най-престъпното проявление.

След случката в Сиракуза не посмях да остана повече в този град. Допусках, че ако моят най-нов приятел е имал възможност да ме спаси през миналата нощ, то пребитият от мене мафиот и неговите привърженици могат да настояват за кървава разплата и кой знае дали приятелят ми ще успее да се наложи срещу настояванията на мнозинството. Още на другия ден помолих директора да ме освободи. Споделих с него опасенията си, като му казах, че след моето заминаване той ще може да разказва навсякъде, че ме е изгонил заради грубото ми отношение към един сиракузянин. По този начин ще спечели симпатиите на мафията и ще се ползува от нейното покровителство. Директорът намери доводите ми за разумни и ме освободи. С първия кораб напуснах Сицилия и по неволя се отправих към Испания, за където пътуваше корабът. Нямах предварителен ангажимент, но лесно си намерих работа и по-късно успях да сключа контракти с няколко цирка.

Моите гастроли в испанските циркове с «Трапеца на смъртта» бяха акламирани с жар, но все пак не така темпераментно, както биваха акламирани тореадорите. Може би това мое впечатление се дължеше на факта, че бикоборските стадиони побираха много повече публика, отколкото най-големият испански цирк. А числеността на публиката при акламациите е от голямо значение.

Испанците са страстно увлечени в борбите с бикове. Когато в някой испански град ще се състоят такива борби, настъпва истинско празнично възбуждение. Тогава всеки испанец е готов да продаде последната си черга, дори да извърши престъпление, но да присъствува на тези кървави зрелища и да реве от възторг при смъртта на коне, бикове, а понякога и на хора.

В една корида (така се нарича борбата с бикове) излизат по няколко кадрили (групи) бикоборци, състоящи се от пикадори, бандерилиери и матадори. Последните са хората, които, след като бикът бъде раздразнен от пикадорите и бандерилиерите до най-висша степен, излизат с шпага в ръка на арената, за да убият разяреното, но значително изтощено животно. Те са, които обират лаврите или биват жестоко освирквани в случай на несполука.

Преди започване на борбите всички участници излизат на арената в тържествено шествие, под звуците на темпераментен испански марш, бурно акламирани от публиката. След като световно известният френски композитор Жорж Бизе е композирал музиката на операта «Кармен» и тя добила известна популярност, шествията на тореадорите започнали да се провеждат под звуците на нейната музика. И наистина като че ли няма по-подходяща, по-темпераментна и по-мобилизирваща музика от тореадорския марш на операта «Кармен». Начело маршируват матадорите, облечени с блясък — светла риза, тесни и къси до под колената кадифени панталони, препасани с цветен пояс, отгоре копринено елече, везано със златна и сребърна сърма, краката обути в чорапи и скарпини (пантофи). В едната си ръка матадорът държи заметнат парадния си плащ, също извезан със сърма, а другата ръка леко се поклаща в такта на марша. Следват бандерилиерите с къси копия (бандерили), украсени с разноцветни панделки. Тези копия бандерилиерите забиват във врата на бика и ги оставят да висят там, за да му причиняват дразнене и загуба на кръв. След тях шествуват пикадорите, възседнали на коне, предимно кранти, негодни вече за друга работа и обречени да станат кървава жертва на разярените бикове. Покрити с цветни плащове, конете изглеждат красиви и стройни. Пикадорите са въоръжени с дълги копия, които забиват в плешките на бика, за да го разярат, да му причинят загуба на кръв и омаломощаване. На последно място шествуват няколко лични помощници на матадорите, два впряга мулета, с чиято помощ извличат убитите бикове и коне, и на последно място — още няколко прислужници за арената.

След като кадрилата застане във фронт срещу председателската ложа, матадорът приближава бариерата, пада на едно коляно пред ложата и с гордо вдигната глава дава — тържествено обещание, че ще убие бика само с един удар на шпагата си. Ако матадорът не успее да изпълни това обещание, отрязват му плитката на косата, която всеки тореадор носи като символ на своето бикоборско достойнство. Отрежат ли му плитката, тореадорът се смята за развенчан. Но до тази мярка се достига в изключително редки случаи.

След като изслуша тържествено произнесените слова, председателят дава знак за започване на борбата. Шествието приключва и на арената остават само тези, които ще участвуват в първата битка. Успоредно със стената, отделяща първия ред на амфитеатъра от арената, е издигната дървена бариера, която лесно се прескача от човека. Тя служи за прикритие на всички участници в борбите, но неангажирани в момента, както и за спасяване на участници, ако им се яви нужда. Там се намира и целият необходим реквизит — бойни плащове, шпаги, ножове, вода и др.

Матадорът, който предстои да започне борбата, подава парадния си плащ на някого от публиката (по-често дама и по-рядко мъж), взима от бариерата бойния си червен плащ и шпагата и дава знак, че е готов да започне борбата.

Бикът е пуснат в арената. Първата схватка е между него и пикадора. Последният маневрира с коня си и нанася удари с пиката в раменните мускули на бика. Първата кръв оросява пясъка на арената. Бикът веднага преминава в нападение. Той се хвърля срещу коня и му нанася удари с рогата си. Борбата бързо се разгорещява. Скоро след започването коне с разпрани кореми тичат с последни сили из арената, жестоко пришпорвани от ездачите си. Обилна кръв се лее по пясъка, коне цвилят тревожно, сякаш се молят за милост, съкрушени от болките на предсмъртната агония. Тълпата е вече озверена. У нея няма и следа от милост. Тя реве и иска да бъдат доведени нови коне. Ако конят бъде повален, пикадорът, чиито крака са бандажирани със стоманени листове, за да не бъдат надупчени от рогата на бика, мъчно може да излезе невредим от това положение без чужда помощ. Той е тежко подвижен, не може да бяга и би загинал, ако в този момент не се намеси някой матадор. С червения си плащ той лесно привлича вниманието на бика върху себе си. Бикът се устремява към матадора и нанася удар, но рогата му срещат червения плащ на ловко отместилия се матадор. Сблъскванията на бика с пикадори и матадори продължават в най-различни варианти. При това, особено матадорите, показват цялото си изкуство на ловкост, елегантност и хладнокръвие. Но не са, изключени и нещастията. Имах случай да наблюдавам как един пикадор бе повален заедно с коня си. В следния миг бикът го понесе на рогата си из арената и накрая го захвърли зад гърба си. Изнесоха го полумъртъв, но до вечерта издъхнал в болницата.

Често пъти, за да се спестява разходът на коне, когато коремът на някой кон е разпран, добре обиграни специалисти натикват набързо червата, ако са се показали, зашиват корема и с удари принуждават смъртно раненото животно да стане. С върховни усилия то се изправя, за да направи още няколко — последни крачки, докато бикът го, настигне и отново забие рогата си в закърпения корем. Този последен удар туря край на мъките. Верният другар на човека, комуто цял живот е служил всеотдайно, умира по начин, доказващ за сетен път неблагодарността на господаря, който счита себе си за най-висшето същество на земята. Пристигат мулетарите, завързват убития кон за краката и го извличат вън от арената. Ако бикът е успял да намуши няколко коня и да търколи на земята ездачите им, публиката ликува и възхвалява смелото животно с викове: Браво, торо!… Браво, торо!…“ Но ако бикът прояви боязливост и не налита, публиката започва да реве: „Смърт на кравата!… Смърт!…“ и настоява да бъде изгонен из арената и заменен с по-темпераментно животно.

В борбата се намесват и бандерилиерите. Те набиват във врата на бика своите къси бандерили. Това разярява бика още повече, но същевременно го изтощава до краен предел поради новата загуба на кръв. Най-после председателят на борбите дава знак на матадора да убие бика. Матадорът изтегля шпагата изпод плаща си и се изправя срещу бика, като отново го дразни с червения плащ. Бикът се хвърля напред. Матадорът го заслепява с плаща си, но този път не отскача встрани, а остава прав срещу бика и забива шпагата между плещите му. Получил смъртния удар, бикът се стъписва, потреперва, подвива колене, пада пред матадора и умира. Ако въпреки безупречния удар бикът не умре изведнъж, помощникът на матадора се притичва и доубива подкосеното животно, като го удря с къс нож в тила между рогата. Помощникът отрязва едното ухо на бика и го поднася на победителя-матадор. На свой ред той го поднася на някого от публиката — обикновено дама, избраница на сърцето му или просто уважавана личност.

Но не винаги борбата завършва с победа за матадора. Понякога се случва и обратното. Ако бикът не бъде убит от матадора, ако последният не е успял да се справи със задачата си, както трябва, то винаги при подобни случаи произлиза нещо необикновено, нещо невиждано до този момент, а за такива зрелища публиката най-много жадува.

Циркът „Алергия“, в който бях ангажиран, гостуваше в Барцелона. Обичах през свободното време да посещавам малките тореадорски кръчми. Освен от тореадори тези кръчми се посещаваха масово и от запалянковци, които търсеха близост със своите любимци от арената.

Един следобед седях сам край малката масичка, поставена навън под лозницата пред тореадорска кръчмица. Беше още рано. Нямаше посетители, чиито разговори на тореадорска тема така много ме забавляваха. Чудех се какво бих могъл да си поръчам преди участието ми във вечерното представление на цирка, когато собственикът ми донесе чаша вино и парче печено филенце, току-що взето от скарата. Погледнах го въпросително. Вместо да ми обясни защо ми носи, без да съм поръчал, кръчмарят ми подаде бележка, на която с груб и разкривен почерк беше написано: „На смелия артист-гимнастик — поздрав! Бомбела“.

Попитах що за човек е този Бомбела. Кръчмарят ми обясни, че той е доста известен тореадор. Видял ме, когато съм седнал край масата, и поръчал да ми се донесе чаша вино и току-що приготвената за него закуска. Не чаках повече обяснения. Станах, влязох вътре и се отправих към седналия единствен посетител. Той ме посрещна прав. Запознахме се. Извиних му се, че не ще мога да изпия предложената ми чаша вино, понеже не е препоръчително преди представление артистът да употребява алкохол. Той се съгласи с усмивка и притегли към себе си чашата с вино, внесена обратно от кръчмаря, а пред мен остави печеното филе, към което пъргавият стопанин добави чаша сода. Непринуденият разговор започна.

Бомбела ми каза, че два пъти ме е гледал в „Трапеца на смъртта“ и изрази учудването си както от отличната техника, така и от смелостта ми. Аз изказах съжаление, че макар да съм чувал много често неговото име, сега имам щастието да го видя за пръв път въпреки големия ми интерес към борбите с бикове. На свой ред Бомбела съжаляваше, че неговите гастроли в Барцелона са приключени и че сега очаква ангажимент в Мадрид. Имаше известна вероятност да се срещнем отново в Мадрид и там да го видя на арената. Гостуването на цирка в Мадрид беше предстояще. До нашето заминаване от Барцелона ние се срещахме почти всеки ден както пред деня, така и вечер на представление, а и след това излизахме заедно на вечеря. С една дума, станахме добри приятели.

Когато циркът се озова в Мадрид, с голямо удоволствие прочетох рекламни афиши за борбите е бикове, в които едно от централните места заемаше името на приятеля ми Бомбела. Още при първото негово участие се снабдих с входен билет. Когато влязох в монументалния бикоборски стадион, узнах, че днешната корида ще се председателствува лично от испанския крал.

Денят беше ясен и слънчев, но духаше силен вятър, който от време на време вдигаше облаци от прах. Понякога прахът заслепяваше бикоборците и ги поставяше в крайно затруднено положение на арената срещу биковете, за които като че ли този прах не съществуваше. Дойде ред да излезе на арената и приятелят ми Бомбела. Предпоследна кадрила за днес. След игрите на пикадорите и бандерилиерите настъпи моментът, когато матадорът се изправи гордо и самоуверено срещу разярения бик. Бомбела направи знак на бандерилиерите да се оттеглят. Като видя насреща си останалия сам матадор, бикът се впусна напред, но на две крачки от него се спря. Животното огледа обшитите със златна сърма дрехи. От устата му течеше розова пяна. Ноздрите му, широко разтворени, изхвърляха влажни пръски при всяко издишане. Три чифта бандерили висяха от врата му и той напразно се мъчеше да се освободи от тях, тръскайки яростно глава. Двамата противници се наблюдаваха известно време. Бикът започна да рови пясъка с предните си крака и внезапно се втурна срещу противника си. С елегантен жест матадорът се дръпна леко встрани. Бикът прелетя толкова близо край него, че Бомбела успя да го погали по гърба. Буря от аплодисменти заля арената. Аз тържествувах. Матадорът размаха червения плащ и отново примами бика към себе си. Раздразненото животно като че ли не искаше повече да се среща с този толкова много натруфен човек. Бикът се насочи към стоящите далеч в края на арената бандерилиери. По пътя си той се натъкна на един убит и още неприбран кон. Нахвърли се да го мушка с рогата си. Това даде време на тореадора да се притече, да заеме позиция между бандерилиерите и бика, като отново размаха червения плащ и успя да го примами към себе си. Когато бикът връхлетя върху него, с голяма ловкост Бомбела обърса с бяла кърпа кръвта, която течеше но врата му от забитите бандерили. Напоената с кръв кърпа матадорът хвърли на публиката. Стана сборичкване кой да я вземе. Щастливецът ще я пази като скъп и незаменим спомен. Той ще я постави в рамка, ще надпише кога, къде и от кой тореадор е извършено това смело дело. А ако иска, може да я продаде срещу доста висока цена. Често се случва кърпата да бъде разкъсана на парчета, така че щастливците стават няколко. В случая аз не видях какво стана с кърпата. Цялото ми внимание беше съсредоточено към арената.

Борбата продължаваше. Вятърът ту спираше, ту внезапно се появяваше, повдигайки облаци от прах. В един момент, когато Бомбела беше готов да забие шпагата си в тила на бика, облак прах удари смелия мъж в очите. С несигурни стъпки той се устреми напред, олюлявайки се, внезапно се поднесе встрани, а в следния момент бикът връхлетя, промуши дясното му бедро, вдигна го на рогата си и го подхвърли нагоре. Бомбела падна върху гърба на бика. Животното се подплаши от неочаквано тежкия товар, ритна силно във въздуха с двата си задни крака и хвърли тореадора на земята. Бомбела падна по очи. Забелязали своевременно несполуката на тореадора, негови колеги долетяха и със своите червени плащове успяха да отвлекат вниманието на бика от мястото, където лежеше раненият. Кръв бликаше от бедрото му. Тълпата беснееше от възторг. Отнесоха ранения матадор на носилка и публиката го забрави веднага, щом започна следващата — последна кадрила.

По-нататък борбите не ме интересуваха. Бързо се отправих към служебните помещения, за да видя какво е станало с ранения ми приятел. Не ме допуснаха при него. Обясненията ми, че съм му много близък, не помогнаха.

И как ще помогнат, когато там бяха се струпали около двеста все „близки“, а всъщност обикновени спортни почитатели на Бомбела, които той дори не познаваше.

На третия ден го посетих в болницата. Раната не беше дала усложнения, но имаше значителен кръвоизлив и сериозни контузии по различни места на тялото, поради които Бомбела трябваше да се откаже от следващите си няколко ангажимента, докато се почувствува напълно здрав и годен отново да излезе на арената. Споделих с него опасенията си, че този нещастен случай може да се отрази зле върху реномето и кариерата му. Той не се тревожеше от това.

— Понякога — ми каза Бомбела — подобни нещастия дават положителен резултат. Виждаш колко много вестниците се занимават с моя случай. Всички ми съчувствуват и обясняват нещастието с неблагоприятните обстоятелства — вятъра и праха, който в решителния момент ме ослепи. Всичко това ще засили популярността ми и няма да се учудвам, ако занапред бъда повече търсен от антрепреньорите и по-добре заплащан. В случая реномето и кариерата ми са вън от всяка опасност.

Когато циркът напусна Мадрид, Бомбела все още не беше оздравял и нашето приятелство свърши така внезапно, както беше започнало. Повече не се видяхме с него и не можах да узная каква е била по-нататъшната му съдба.

В Испания се практикуват няколко вида бикоборство. Извън описания по-горе при всички други видове не се пролива толкова много кръв, или по-точно — проливането на кръв не се предвижда в програмата. Не се дават и толкова много коне в жертва на разярените бикове. На арената се пускат елитни коне от подбрани раси, отлично обяздени и дресирани. Задачата на пикадора е да дразни бика, но ловко да отбягва неговите удари. Тежко и горко на онзи пикадор, който позволи конят му да бъде ударен от бика. Матадорът от своя страна има за задача да хване бика за рогата, с ловко движение да се обърне гърбом към него, подхващайки рогата му между лактите си, и здраво да ги държи. Тази маневра става в момента, когато бикът се готви да нанесе удар с рогата си. Матадорите трябва да обладават физическа сила и завидна ловкост. Животното вдига във въздуха човека, който здраво се е вкопчил в рогата му.

Преди да е настъпило някакво усложнение, околните бикоборци се хвърлят, събарят раздразнения бик обвързват го здраво с въжета и го извличат навън. Такъв бик повече не се пуска на арената, защото той е добил опитност, става по-хитър, недоверчив и опасен. Що се отнася до тореадора, над всички други качества, които притежава, той трябва да бъде и много хладнокръвен.

Трети вид аматьорско бикоборство предвижда да се отнеме една кокарда, поставена между рогата на бика. Млади любители и бъдещи бикоборци влизат в арената и с ловки и пъргави движения пред разярения бик, отбягвайки ударите му, успяват да откъснат завързаната между рогата му кокарда. Такова бикоборство се практикува и във Франция.

Четвърти вид аматьорско бикоборство предвижда дразнене и отбягване ударите на много млад бик, чиито рога още не са се развили напълно. В подобен род борби си опитах щастието и аз.

Циркът „Фехо“, в който бях ангажиран, опъна шапитото си в града Вадахос, провинция Естрамадура. Един неделен ден съобщиха, че ще бъде пуснат в арената млад бик и всеки желаещ може да излезе да го дразни. Цирковият артист Ибанес — мой колега и приятел — владееше отлично този вид аматьорско бикоборство. Отидохме заедно с него. В арената пуснаха едно младо шарено биче. Ибанес влезе сам и почна да си играе с бичето, което налиташе върху него, а той ловко отбягваше ударите му. Публиката реагираше много живо, смееше се и ръкопляскаше. Тази игра ми се видя забавна и лесна. Реших да опитам и аз, още повече че в арената се намираше опитният ми приятел. Последваха ме още неколцина. Окуражени от нас, нова внушителна група навлязоха в арената. Натрупаха се много хора. Стана трудно за маневриране, а и безсмислено. Намеси се един полицай и покани всички да напуснат арената, но никой не го послуша. Тогава и той влезе с намерение да ни изгони насила. Улисан в гонитбата, полицаят не забеляза кога бичето се озова зад гърба му. Публиката се развивка: „Торо… Торо…“ Полицаят се обърна, но беше вече късно. Подразнено от ярките цветове на униформата му, бичето го удари силно с челото си и той се преметна на земята. Животното прегази нещастния полицай и се втурна да гони тълпата. То настигна последователно още неколцина и ги натъркаля по земята. Разярен от комичното положение, в което беше изпаднал, полицаят извади сабята си и подгони тълпата любители. Но бичето отново се насочи към него. Този път полицаят го забеляза навреме и хукна да бяга, но ако не беше се намесил приятелят ми Ибанес, тази комична сцена можеше да добие трагичен завършък за вече куцащия полицай. Публиката, разбира се, беше в неописуем възторг.

В града Касерес се разигра друга интересна борба с едно младо биче и един стар бик. На последния представиха така наречената „статуя“. Този номер се изпълни по следния начин: Един смелчага, облечен в съвсем бели дрехи, се качи на дървен пиедестал, боядисан в бяло, за да наподобява камък. Пуснаха в арената стария бик и той веднага се насочи към „статуята“. Но като стигна до облечения в бяло човек, бикът спря, започна да го души и да рови земята. След това се отдалечи, но отново се втурна към „статуята“ и пак започна да души, без да напада. При третия опит за нападение „статуята“ побягна, а бикът си изкара гнева върху пиедестала. През всичкото време публиката примираше от смях, а при бягането на „статуята“ възторгът примесен със смях, беше неописуем.

Същият номер се повтори, но с друг бик и друг човек в ролята на статуята. Човекът, който зае мястото на статуята, се оказа толкова страхлив, че щом бикът се насочи към него, той се разтрепера, а когато бикът го наближи, хукна да бяга и с много комични движения се прехвърли зад оградата. Публиката се късаше от неудържим смях. Възможно е човекът да беше нарочно режисиран какво трябва да прави, за да създаде смях и по-голямо разнообразие.

Дойде ред на забавната игра с дразненето на млад бик. В арената влезе приятелят ми Ибанес, а заедно с него влязох и аз. Мислех, че от виденото досега и с моята смелост и ловкост бих могъл вече да се позабавлявам с този вид аматьорско бикоборство и да се покажа на публиката (основна слабост на всеки артист). Ибанес пое инициативата и скоро бичето го подгони. В последния момент, преди да бъде ударен, Ибанес ловко отскочи встрани. Младото животно подгони и мен. Успях да отскоча. Продължихме да дразним бичето. Когато то повторно се насочи към мен, за да доставя удоволствие на публиката, хукнах да бягам към бариерата с намерение да се прехвърля през нея. Но не си бях направил добре сметката. Бичето ме настигна тъкмо когато се гласех да се прехвърля през бариерата. Получих силен удар отзад, блъснах се в дъските на бариерата и помислих, че е настъпил краят на живота ми. Увиснах немощен, заловен за горния край на бариерата. Бичето се отдръпна с намерение да ми нанесе втори удар, с който щеше сигурно здраво да ме осакати. Тъкмо в този критичен момент ми се притече на помощ Ибанес. Той застана между мене и бичето, отвлече му вниманието, а мен ме отнесоха премазан в амбулаторията. Публиката се смя от сърце. Смяха ми се по-късно и в цирка, където не можах да работя цяла седмица и за това време бях лишен от заплата. Колегите започнаха на подигравка да ми викат „тореадорът“, макар че никога вече не помислих да вляза в арената, дори и когато е празна.

Отново се върнах в Италия, но за Сицилия не искам и да помисля вече. Ангажиран съм в цирка „Фредияни“, който гостуваше в театъра „Адреяно“ в Рим. За голямо мое огорчение дебютът ми не можа да даде очаквания положителен резултат въпреки голямата реклама и личния ми успех пред зрителите по време на спектаклите. Никой не можа да си обясни на какво се дължи този неуспех, а за мене той беше първият, откак съм изобретил „трапеца на смъртта“. За да се спаси положението, една местна артистична агенция предложи в програмата да бъдат включени и борби между петли. Понеже в Италия още не бяха устройвани такива борби, очакваше се, че това оригинално зрелище ще допринесе за увеличаване на посещението. И аз заживях с надеждата, че ще изнасям моя толкова интересен и пълен със смелост и себеотрицание номер пред многобройна публика, но уви благодарение помощта на някакви си петли.

Един ден пристигнаха група испанци и гасконци със своите кафези, в които бяха затворени едри, горди и напети шарени петли. Те не позволяваха никому да се доближи до кафезите им и кълвяха жестоко всеки по-смел любопитен. Започна се една силна реклама и моят „трапец на смъртта“ потъна в сянката на предстоящите борби между петли.

В деня на първите борби залата беше претъпкана. Любопитните плащаха двойна и тройна цена за билети, горящи от нетърпение час по-скоро да видят това невиждано зрелище. Сякаш предчувствуваха, че то няма да се повтори. Номерата от редовната циркова програма минаха без никакъв интерес от страна на публиката. Не направи изключение и моят „трапец на смъртта“. Най-после дойде ред на многоочакваните борби.

В средата на мястото, определено за арена, вмъкнаха огромна квадратна маса, оградена с висока телена мрежа. В двата срещуположни края на масата бяха поставени кафезите на противниците-петли. Във всеки кафез се перчеше по един грамаден и нетърпелив борец, готов да се хвърли срещу своя противник при първа възможност и да се бие до смърт.

Италианската публика не е свикнала да наблюдава кървави и жестоки сцени. Италианците, въпреки че са готови да се избият за най-малката обида, са милостиви и не могат да търпят измъчването на животно или невинен човек. Тогава те стават много състрадателни и състраданието им лесно преминава в ярост към причинителя на мъчението.

Пуснаха петлите от кафезите. Те излязоха на малката арена. Отначало се преструваха, че не се забелязват и уж кълват нещо по земята, а всъщност се дебнеха и постепенно се приближаваха един към друг. В миг червеният петел връхлетя върху шарения си противник. Последният не беше изненадан. Двата петли подскочиха и се удариха със шиповете си. Стъпили на земята, те проточиха шии и отново скочиха един срещу друг. Тази сцена се повтори няколко пъти. Публиката започна да ръкопляска.

Дотук всичко беше интересно и приятно за гледане. Единият петел беше испанска порода и тежеше 5,5 килограма, а другият — френска и тежеше 6 килограма. Борбата продължи няколко минути със скачане във въздуха и удари със шиповете. После петлите започнаха при всяко сблъскване да се кълвят и от гребените им потече кръв. Това не се хареса на публиката и тя се умълча. Спикерът съобщи, че досега борбата е равна и още няма признаци на някакво надмощие.

Френският петел зачести атаките си. В даден момент той хвана испанеца за гребена така здраво, че последният в отчаяното си усилие да се освободи повлече след себе си „французина“. Разярен „испанецът“, щом успя да се освободи, с един скок повали „французина“ на земята, закълва го толкова жестоко, че дори му извади едното око. На свой ред и „французинът“ връхлетя върху противника си, закълва го по врата и му разкъса кожата. „Испанецът“ побягна и търсеше спасение по ъглите на малката арена, но противникът му го догонваше и продължаваше да му кълве гребена и врата. Едва сега забелязах, че естествените шипове на краката и на двамата борци бяха обути в силно заострени металически шпори. Кръв шуртеше от гърдите, гребените и вратовете на двете птици. Публиката се развика: „Стига!… Стига!…“, но никой не я чуваше и борбата продължаваше с нарастващо ожесточение.

Скоро двубоят завърши. Испанският петел агонизираше на земята, а френският продължаваше да дърпа парчета кожа от врата му. Някой от публиката извика: „Барбари!“ (варвари). Този вик като че ли беше уговорен сигнал. Всички се развикаха: „Барбари!… Барбари!…“ Зрителите от предните места се спуснаха към ръководителите на борбата и започнаха да ги линчуват с юмруци и ритници. Други се нахвърлиха върху цикровия персонал и започнаха да бият где кого сварят. Намирах се при артистичния вход. Като наблюдавах тази любопитна сцена, не си давах сметка какво може да последва. Но когато посетителите се нахвърлиха върху стоящите близо до мен униформисти, намерих за благоразумно да се прибера в гардеробните. Боят в цирка взе такава форма и размери, че вече не можеше да се разбере кои са варварите и кои не.

Един артист с разкървавен нос се натъкна на разгневената публика. Грабнаха го и го биха, докато падна на земята. Един гражданин извика: „Дръжте го!“ — и посочи мене. Подгониха ме. Веднага побягнах към сцената, където беше тъмно, и по една тясна стълба се изкачих на шнурбодена, където се укрих. Бях изпитвал неведнъж върху себе си последиците от личната саморазправа и затова старателно се предвардвах. Като се почувствувах вън от опасност, пропълзях напред и надзърнах към залата, откъдето долиташе невъобразим шум. Разярената публика беше започнала да руши съоръженията на театралния салон.

Пристигна полиция, а по-късно и войска. Разгониха публиката и опразниха театъра. Към 4 часа сутринта слязох от скривалището си и незабелязано от никого се отправих за квартирата си. Нямах желание да ме викат за свидетел или да ме обвинят в побойничество и да ме разкарват по следователи, когато беше очевидно, че циркът не ще може да продължи работата си и аз ще трябва преждевременно да замина за мястото на следващия ми ангажимент. При подобни случаи властите са особено строги към чужденците.

Към обед наобиколих театъра. Разбрах, че тълпата убила двамата испанци — организатори на борбите с петли. Секретарят на цирка беше в болницата. Жокеят Фонтана и други двама артисти лежаха пребити в една частна клиника. Двамата синове на директора бяха у дома си, тежко ранени. Много униформисти, прислужници и граждани от публиката бяха също ранени.