Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2015)

Издание:

Лазар Добрич. С цирка по света

Рецензент: Наташа Манолова

Редактор: Дечко Миланов

Българска. Първо издание

Библиотечно оформление: Ал. Хачатурян

Художник-редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Коректор: Ек. Василева

 

Лит. група IV;

Темат. № 3307/1973 г. Изд. № 5255

 

Дадена за набор на 5.I.1973 г.

Подписана за печат на 30.III.1973 г.

Излязла от печат 31.VII.1973 г.

Формат: 59×84/16

Печатни коли: 13

Издателски коли: 10,80;

Тираж: 15090

Цена на дребно: 0,89 лв.

 

Печат: Държавна печатница Георги Димитров — София

Издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11 — София

История

  1. — Добавяне

Любопитни атракции в българския цирк

След приключването на Първата световна война нашата страна беше окупирана от съглашенските войски. Не позволяваха никому да напуска страната. Реших да опитам щастието си в България. Сдружихме се с първия български цирков артист и основател на българския цирк Петър Панайотов и брат ми Александър. Под шапитото на Петър Панайотов започнахме представления на площада „Трапезица“, който и днес съществува. Моят брат също се беше издигнал в цирковото дело, за да бъде достоен наш съдружник. На 13-годишна възраст той беше напуснал училището и постъпи да учи занаят, но по-късно отново се върна в училището и продължи да следва до пети клас (по новому девети клас). Като напусна отново училище, баща ми го прати в Чехия да учи кацарство, едновременно и гимнастика. По него време кацарството се смяташе за почтен и доходен занаят. От Чехия брат ми се завърна с две свидетелства — едното занаятчийско, другото гимнастическо. По същото това време аз заминах за Франция, където започнах артистичната си кариера.

Александър сериозно се отдал на борческия спорт и през лятото на 1898 година победил в София сръбския атлет и борец Пауца. През учебната 1900–1901 година той е учител по гимнастика в Русенската гимназия. Известният наш публицист и политик Димо Казасов сам твърди, че в тази гимназия Александър Добрич му е бил учител по гимнастика. През следващите две години той е преподавател по гимнастика в Софийската гимназия.

През втората половина на 1903 година сръбският атлет Милован Зебич, който се е подвизавал дълги години из Америка, открил в лицето на Сандо бъдещия отличен борец. Под влиянието на Зебич брат ми напуснал учителството и в продължение на три години двамата обикаляг из Европа като борци и печелят добри пари.

След 1905 година Александър се прибира в България и продължава да се занимава с борческата професия. На панаира в Добрич той победил гръцкия шампион по борба Пергюл Панаи и получава като награда огромната за времето си сума от 15 000 лева, събрана между частниците на панаира и някои по-богати посетители. С тези пари по това време можеха да се купят две къщи. През следващата година Александър се бори в Будапеща и побеждава всички свои противници. Персийският шах, който проследил с голям интерес всички борби, го наградил-с ордена „Слънце“, украсен с 48 брилянта. През 1908 година спечелил победи в Хамбург, а през 1910 година участвувал в устройваните ежегодно традиционни борби в двореца Илдъз кьошк под покровителството на турския султан. В едно дълго писмо, което се е разнасяло месец и половина по света, докато попадне в моите ръце. Сандо ми беше описал борбата си пред турския султан. Той мъчно пишеше и съм уверен, че е изпитал по-голямо затруднение да напише това си писмо, отколкото да победи противника си пред очите на султана. Ще предам част от съдържанието му:

„… Получих покана от Цариград да участвувам в традиционните борби, уреждани ежегодно в двореца Илдъз кьошк под покровителството на султана. Заминах за Цариград. Като се установих в турската столица, още същия ден привечер в хотела ме посети турският шампион по борба и любимец на султана — Кара Ахмед. Без много заобикалки черният аиадолски колос ми отправи следното предупреждение:

— Ако успееш да ме победиш, да не ми е името Кара Ахмед, ако те оставя жив да напуснеш Цариград!

Възмутих се от тази му постъпка и разгневен, му отвърнах:

— Само защото ме заплашваш, ще направя всичко възможно да те залепя на земята и да те смачкам като дървеница!

— Тогава знай, че ще бъдеш убит! — изръмжа Кара Ахмед и тръшна вратата след себе си.

Все пак аз си взех бележка от думите на турчина. Посетих шамберлана на Илдъз кьошк и му разказах за заплахата на Кара Ахмед. Той ме успокои и обеща да ми осигури добра охрана, докато напусна страната, ако изляза победител в борбата.

След като повалих наред определените ми противници и си осигурих участието във финалната борба, на 4 март се видях изправен срещу турския шампион по борба Кара Ахмед. Арената беше заобиколена от богато украсени ложи. В най-разкошната беше седнал султанът, заобиколен от свитата си, официални лица и гости. Зад тях художествено изработени дървени решетки закриваха от любопитните погледи жените, съставляващи част от султанския харемлък.

Застанахме с Кара Ахмед един срещу друг. Той беше висок около два метра и тежеше към 125 килограма, а аз, както знаеш, съм среден ръст — около 1,80 метра, и тежах само 98 килограма. Разликата между мен и турчина беше голяма, но аз разчитах изключително на силата, пъргавината и издръжливостта си.

Султанът направи знак и един удар от гонг обяви началото на борбата. Започнахме да се проучваме. Кара Ахмед ме гледаше право в очите, като че ли искаше да ми напомни заплахата си. Забелязах, че движенията му са доста тромави, като на човек, влязъл в години. Започнах бързо да го обхождам и да го заплашвам от различни страни. Не бяха изминали няколко минути от започването на тази маневра и Кара Ахмед взе да проявява признаци на досада и като че ли не очакваше да предприема нещо по-сериозно от това. Неочаквано и за самия мен откри ми се добра възможност за нападение. Сграбчих го през кръста, стегнах го, колкото можах по-силно, напрегнах всички сили и го повалих по гръб, като му притиснах плешките към земята. Сам не бих повярвал в тази бърза победа, ако не беше се разнесъл сигналът за края на борбата. Тази беше единствената ни схватка в осмата минута от започване на борбата. Няколко секунди не чувах нищо друго освен тежкото дишане на поваления колос. След това се разнесоха ръкопляскания и възклицания: «Машалла! Машалла!». Скочих пъргаво и се поклоних към султанската ложа. Кара Ахмед също скочи на крака, но вместо да се поклони към султана, както беше установено от протокола, хвърли се към първата редица, където бяха насядали само офицери, измъкна сабята на едного от тях и се спусна срещу мен. Но аз не закъснях да сграбча един стол от обратната страна. Започна своеобразен дуел пред очите на султана и смаяните му гости. След няколко несполучливи удара върху стола сабята се счупи. Тогава завъртях стола и ударих анадолеца през ръката. Той изтърва останалата половина от сабята. В следния миг отново го притиснах на земята, но този път не по правилата на борбите. Намеси се охраната и Кара Ахмед бе отведен. Не вярвам зрителите да са останали много доволни от кратката борба. Не знам също кое им хареса повече самата борба или последвалия дуел. Но очевидно беше, че султанът е много разгневен. Той пошепна нещо на стоящия до него дворцов човек. Последният се доближи до мен и ми връчи обещаната награда за победителя — златен пояс, изтъкан от коприна и украсен с три килограма злато. Като ми каза няколко похвални думи, той ми съобщи, че по заповед на султана Кара Ахмед е арестуван и ще му бъде наложено строго наказание за неприличното държание. Така че анадолецът не можа да осъществи отправената ми заплаха…“

От това писмо на брат ми става съвсем ясно, че той вече се ползуваше от голяма популярност и неговото участие в съдружието можеше само да укрепи авторитета на новия цирк. За Петър Панайотов да не говорим. Той бе създателят на българския цирк и по това време нямаше българин, който да не знае неговото име. Може да се каже, че по това време аз бях най-непопулярният в България измежду трима ни.

В София работите на нашето тройно съдружие тръгнаха добре. След като сборовете започнаха да намаляват, заминахме за Пловдив, където също заработихме много добре. Предложих тримата да построим зимен цирк в София. Петър Панайотов отказа и остана в Пловдив. Ние с брат ми се прибрахме в София, наехме празното място на улица „Пирот“ (днешната „Жданов“) № 3 и построихме зимен цирк. Нарекохме го „Колозеум“[1]. Отначало посещенията бяха по-добри, отколкото сме очаквали. Но циркът не е театър или кино и не може да разнообразява така лесно програмата си. Когато интересът сред публиката към нас започна да намалява, организирахме борби с участието на борци от цяла Европа. Но след известно време борбите бяха на приключване и посещението на цирка отново задочна да намалява. Тогава измислихме един нов трик, с който отново засилихме интереса към борбите. Той беше изпълнен по следния начин:

Една вечер, когато представяхме на публиката трите двойки борци, до мен се доближи един цирков служител и ми съобщи нещо поверително. След като го изслушах, кимнах утвърдително с глава и служителят се оттегли, Тогава се обърнах към публиката със следните думи:

Почитаеми посетители, в цирка е дошъл един непознат господин, който предлага да се бори наред с всички български и чужди борци. Той заявява, че ще победи всичките. Непознатият не иска никакъв хонорар или награда, но моли да бъде запазено неговото инкогнито, понеже бил чужденец, на дипломатическа служба в София и ако участието му в борбите стане достояние на неговото правителство, ще има неприятности, а не е изключено и да бъде отзован. Затова той предлага да се явява ма арената с черна маска на лицето, която в никой случай не желае да сваля. Нашето ръководство ще разговаря с чужденеца и ще уговори подробностите около неговите "предстоящи борбени срещи. Ако постигнем споразумение, срещите на „Черната маска“ (както започнах да назовавам непознатия борец) ще бъдат афиширани.

На няколко пъти публиката прекъсваше моето съобщение с бурни ръкопляскания и викове „браво“. В случая публиката беше импулсирана от нашите клакьори, поставени на различни места между зрителите.

Борбите в цирка се провеждаха в края на всеки спектакъл, а срещите на „Черната маска“ определяхме да бъдат винаги последни. Циркът започна отново да се пълни, още преди да сме оповестили участието на „Черната маска“, а след като го оповестихме, напливът беше изключителен. Много посетители идваха в цирка с редовни билети, но към края на спектакъла, когато наближаваше да започнат борбите. Този факт беше най-вярно указание за положителния ефект от новоизмисления трик. Той беше и указание, че е крайно време вече да сменим по-голямата част от програмата, ако искаме да имаме добро посещение, след като завършат борбите с „Черната маска“.

Всяка вечер, като наближи часът на борбите, „Черната маска“ пристигаше в цирка с файтон, чийто гюрук беше вдигнат. (Тогава автомобилът не беше влязъл още в широка употреба.) Неизвестният борец слизаше от файтона с черна маска на лицето, облечен елегантно, с костюм от черен ластикотли, черно палто, цилиндър и бели ръкавици, с фраков бастун в ръка. Приблизително така се обличаха дипломатите, когато отиваха на официално посещение, на приеми или тържества. Това облекло беше малко пресилено за нашия случай, но оказваше известно въздействие върху мълвата относно личността на „Черната маска“. Непознатият влизаше в цирка между шпалир от циркови служители, които пазеха да не би някой любопитен и нахален гражданин да направи ненадейно опит да свали маската му.

Когато говорителят известяваше, че "Черната маска е вече в цирка, публиката започваше да се вълнува, обзета от видимо нетърпение. След като първите две двойки свършеха срещите си, на манежа излизаше борецът, определен да се срещне с „Черната маска“. Той заставаше на тепиха с лице към артистичния изход, от който трябваше да се появи загадъчният борец. Срещу непознатия винаги противопоставяхме добри борци с убедителна атлетическа външност. След сборния сигнал на арбитъра „Черната маска“ се втурваше стремително в манежа. Високо стройно тяло, внушителна мускулатура и маниери, които издаваха аристократичния произход на непознатия. След като приемеше акламациите на възхитените зрители, сигналът на арбитъра оповестяваше началото на борбата. Двамата борци се ръкуват, отблъсват се с известно недоверие и в следния момент противникът на „Черната маска“ връхлита с необикновена ярост, илюстрираща накипялото желание за победа. Всяка нова вечер зрителите си казваха: „Този ще го победи“. Но това предположение скоро биваше опровергавано. Преди да изтекат три-четири минути от започване на борбата, „Черната маска“ с няколко красиви хватки поваляше противника си и сред гръм от ръкопляскалия и викове на възхищение (от страна на клакьорите) притискаше плешките му към земята. Щом се даде сигнал за победа и край на борбата, непознатият бързо напускаше манежа.

Дълго време този трик пълнеше цирка, докато всички възможни срещи бяха изпълнени с реваншите, но до контрареванш никога не се достигна. При всяка втора среща „Черната маска“ пак побеждаваше поваления вече един път противник. С Никола Петров, срещата с когото се очакваше при изключителен интерес, „Черната маска“ не пожела да се бори под благовидния предлог, че чисто етични съображения не му позволяват това.

Години изминаха оттогава. Любителите на борческия спорт се измъчваха в догадки, като назоваваха някои по-изтъкнати наши борци за представили се като „Черната маска“. Журналистите от своя страна при всяка среща с чужди дипломати внимателно оглеждаха външността им, мъчейки се да открият под облеклото атлетическото телосложение на „Черната маска“. Само малцина знаеха, че „Черната маска“ не е никой друг, а естонският борец Хоер, Много пъти публиката го е наблюдавала да се бори на арената, но когато той започна да се явява като „Черната маска“, никой не можа да го познае. Тогава той обуваше друг цвят спортни гащета, обувките му бяха скъпи, а сам той не се кичеше с многобройните си отличия, спечелени по борческите арени на Европа. Като прибавим и черната маска на лицето му, можем да кажем, че масовата хипноза е до голяма степен осъществена. Ако в случая няма никаква хипноза, то масовата измама на публиката е безспорна. Не е безинтересно в случая да се спомене, че на времето по цирковете нашироко се практикуваха предварително режисираните борби, т.е. борби с предварително известен (но само на организаторите) резултат. В такива случаи може да се постига голямо напрежение сред публиката, а самите борби се провеждат с интересни хватки, стават много красиви и въпреки измамата оказват положително въздействие, особено върху младежта.

Наближи краят на зимния сезон. Пред прага на лятото борците си разотидоха. В София остана само алжирецът Хаджи Мурзук. Той лежеше прикован на легло от незнайна болест. По цели часове седеше край печката и дъвчеше въглища, докато един ден завърши земния си път. Понеже беше мохамеданин и при това „хаджия“, отнесохме се към Софийското мюфтийство с молба да се погрижи за погребението му с мохамедански обреди. От мюфтийството ни отговориха, че липсва документ, от който да се вижда, че покойният е мохамеданин, и отказаха да се интересуват повече от него. Тогава Софийският медицински факултет прибра трупа за дисекционни упражнения, а когато от големия борец остана само едрия му скелет, факултетът го подари на Първа мъжка гимназия, да служи за учебно помагало по анатомия. Вярвам, че и днес скелетът се намира в гимназията, където в миналото съм ходил (вместо на гробищата) заедно с други колеги циркови артисти и борци, за да почетем паметта на покойния борец Хаджи Мурзук.

По едно време в програмата на цирка беше включена една красива танцьорка, чийто номер беше толкова по-интересен, защото го изпълняваше с един голям питон, обвит около тялото й. Някои посетители идваха по няколко пъти да се наслаждават на красивата танцьорка, като завиждаха на питона заради сластната му роля. Този номер беше аранжиран по следния начин: Сред арената се поставяше изкуствено дърво. В клоните на дървото се намираше скрита голяма кошница, в която лежеше свит питонът. Под звуците на екзотична музика, танцьорката се явяваше на манежа, облечена в костюм, по кройка твърде близък до Евиния. Когато наближеше дървото, питонът, дълъг около 5 метра, излизаше от кошницата, спускаше се по ствола и полазваше по тялото на танцьорката, като се опъваше хоризонтално върху раменете и ръцете й. Със змията на рамене танцьорката продължаваше да изпълнява своя екзотичен танц. Номерът, а и красивото тяло на танцьорката, много се харесваха на публиката.

Една вечер по време на представление се случи нещо непредвидено. Когато танцьорката излезе на манежа, още преди да е доближила дървото, питонът започна да се спуска по стъблото малко по-пъргаво от обикновено, но не пожела да премине върху топлите рамене на танцьорката. За да не се получи кикс, танцьорката се опита сама да го вземе, но питонът се възпротиви и внезапно я ухапа за ръката. Изненадана и силно изплашена, танцьорката изпищя и веднага припадна. Публиката наскача на крака. Някои се запътиха към изхода, готови да побягнат и да създадат паника. Като видях какво става, веднага се спуснах в манежа и с две ръце здраво стиснах питона за шията. Той бързо се разви от дървото и светкавично се уви около тялото ми. Усетих, че много силно ме стяга, но не го пуснах, а започнах още по-силно да стискам шията му. След малко се убедих, че питонът ще излезе по-силен и ще ме удуши, преди да съм го омаломощил, и извиках колегите си на помощ. Впуснаха се почти всички мъже. С големи усилия ме освободиха и отнесоха питона в неговото хладилно леговище.

Защо стана тази нежелана сцена? Огромните змии, с които се правят демонстрации по циркове и менажерии, се държат в охлаждани с лед сандъци, за да се убият тяхната пъргавина и сила. Като се прибави към тази предпазна мярка и по-оскъдната храна, която им се дава, постига се една относителна безопасност от тези огромни влечуги, които при нормални условия без особени усилия могат да удушат човек. Установи се, че нашият питон е бил изнесен от неговото охладено легловище и поставен в кошницата сравнително рано. Кошницата е била оставена по-дълго време близо до една от отоплителните печки (беше зима), питонът се затоплил, кръвта му се раздвижила и той станал по-пъргав и агресивен. Иначе с голяма готовност минаваше от дървото върху топлите рамене на танцьорката. Друго по-правдоподобно обяснение на инцидента не можахме да си дадем. От този ден питонът отказа да приема храна. Отказа и да излиза от кошницата, поставена на изкуственото дърво, та стана нужда номерът да се видоизмени. Танцьорката излизаше на манежа направо с питона на раменете си.

Поради инцидента, разнесен от публиката, разказван и преразказван с всевъзможни прибавки и преувеличения, интересът към този номер се засили и се забеляза чувствително повишение на посещенията. Но питонът продължи своята гладна стачка. От ден на ден ставаше все по-кротък и две години по-късно умря. За да не загубим един интересен номер, който толкова дълго време привличаше публика, танцьорката продължи да излиза на манежа с мъртвия питон върху раменете си. В движението на танца публиката не забелязваше, че питонът е мъртъв. Това продължи, докато признаците на разлагане започнаха да стават очебийни. Танцьорката продължи да изпълнява номера си без питона, а последният беше даден на Естествено-историческия музей в София, където може би се намира и сега. Когато го очистиха, за да го препарират, стана ясно от какво е умрял. В борбата си с него по време на инцидента, като съм го стискал за гушата, аз съм повредил глътката му. И да е искал, питонът не е могъл да приема храна и е умрял от глад.

 

 

На 11 февруари 1923 година цирковият спектакъл беше посетен сравнително добре. Но в разгара на програмата се забеляза едно необичайно явление. Публиката започна да напуска цирка. Отначало поединично, а впоследствие по неколцина в групи. Програмата ни с нищо не се различаваше от тази през предшествуващите вечери и това още повече ни озадачи. Като забелязахме какво става, няколко души от нас се отправихме към изхода на цирка и там всичко ни стана ясно. Между посетителите се носеше кратката вест: „Народният театър гори“. Върнах се обратно, дадох набързо някои нареждания във връзка с продължението на нашия спектакъл, облякох се и тичешком се отправих към театъра.

Чествуваше се 65-годишнината на българския театър. По този случай в Софийския народен театър тази вечер за трети път се представяше „Апотеоз на българското изкуство“ с фрагменти от старите български пиеси „Михаил Мишкоед“ и „Многострадална Геновева“. Тези събития привлякоха вниманието на цялата наша културна общественост. Бяха пристигнали и граждани от провинцията, за да проследят интересните събития. Хора на изкуствата и граждани, които нямаха възможност да се снабдят с билети или да се доберат до входовете на Народния театър по какъвто и да е начин, въпреки, зимния студ се навъртаха около сградата на театъра, с надежда през антрактите да доловят нещо от това, което става вътре.

Като наближих градската градина по улица „Клементина“ (днешният бул. „Стамболийски“), забелязах в градината и на отвъдната страна по улица „Левски“ струпан много народ, възспиран от намиращата се около театъра стража и пристигналата в нейна помощ войска. С изстрели от пистолети те се мъчеха да респектират любопитните, които напираха към Сградата на театъра. „Долетя“ и пожарната команда. От някои прозорци на театъра вече бяха започнали да излизат огромни огнени езици. Един офицер се провикна:

— Желаещите да помагат и да спасяват да излязат напред! Няколко десетки мъже се отзоваха. Заедно с тях — и аз. Доброволците се струпаха около горящата сграда, но нямаше кой да ги ръководи и да използува желанието им да помогнат. Като цирков гимнастик улових се за една от водосточните тръби и много бързо се покатерих на покрива на театъра. Като стъпих горе, погледнах надолу и първото нещо, което видях, беше група граждани, излезли на откритата тераса на втори ранг, откъм улица „Славянска“. Горещият въздух и димът ги подгонили от коридора към терасата и те, мислейки, че огънят е непосредствено до тях, викаха за помощ. Паниката им стана още, по-голяма, когато изпод купола на сградата започнаха да изхвърчат и падат върху главите им огнени искри.

Пожарникарите се опитаха да издигнат стълба, но тя едва достигна наполовина. Донесоха от някъде килими и ги опънаха под терасата. Изпоплашените хора започнаха да скачат върху килимите. Нито те, нито хората, които опъваха килимите, имаха някакъв опит. Скачаха неловко, падаха около опънатите килими накриво и си изпочупиха вратовете, краката, ръцете и гръбнаците. Почти, всички бяха откарани в болницата. Само една девойка не скочи. Подхвърлиха и няколко пъти въже и най-после тя успя да го улови. Завърза го за парапета и сред френетичните акламации на присъствуващите успя да се спусне здрава и читава долу.

Няколко доброволци започнахме да изнасяме от гардеробите костюми и да ги хвърляме надолу. Помагах, колкото можех, и от време на време оглеждах какво става наоколо. Откъм улица „Вълкович“ (днешната „Иван Вазов“) пак върху терасата на втория ранг тичаше и викаше за помощ някакъв мъж. Подхвърлиха и на него въже. Той успя да го улови и по указание отдолу също го завърза за парапета. Но нещастникът се спусна по въжето така неумело, че почти падна на земята и започна да реве като звяр, мятайки се на всички страни, като че ли беше поставен върху разгорещен въглени. Беше си загубил ума. Веднага го отнесоха в болницата.

По него време служебният вход за театъра беше встрани, откъм улица „Вълкович“, а зад театъра беше построен по план склад за декори, костюми и реквизити. Той беше съединен с главната театрална сграда посредством висок и обширен коридор — дървена конструкция. Докато огънят достигне до склада, ние успяхме да спасим повече от половината театрален гардероб. Но огънят бързо се пренесе по дървения коридор, който също беше задръстен от декори, и всичко пламна. Ако пожарникарите бяха направили опит да пресекат дървения коридор, може би целият склад с декорите и костюмите щеше да бъде спасен. Но ако те бяха направили подобен опит, нямаше да имат някакъв успех, защото натъпканите в коридора декори щяха да осуетят усилията им. Когато огънят мина в склада, едновременно с това покривът над сцената рухна. Пламъците избухнаха с най-голяма сила, но скоро след това започнаха бързо да намаляват. Очевидците отдолу разказваха, че излъчваната топлина силно се усещала чак в градската градина. Неизвестно по какви пътища младежи — предимно студенти и ученици — бяха пропълзяли по ранговете и покрива, като влачеха негодните маркучи на пожарната команда. Последната беше в окаяно положение. С първобитен инвентар и необучени пожарникари, назначени по партизански, тя предизвикваше само съжаление, възмущение и подигравки.

И днес още никой не може да каже какъв е точния брой на убитите и ранените. Умрелите по-късно са неколцина, но броят на ранените, мнозина от които потърсиха помощ по частен път, трябва да е достигнал няколко десетки.

До това нещастие се достигна благодарение желанието на театралното художествено ръководство да се възпроизведе колкото се може по-реално действителността от далечното минало. И така при представянето на сцена от „Многострадална Геновева“ едно газениче подпалва близката кулиса. Напоените с туткал и изсъхнали до краен предел дървено-платнени декори представляват най-благоприятен материал за бързото разпространение на пожара.

Вътре в салона паниката е била неописуема. Имало е жени с обгорени коси. Артистката Казакова е била спасена от гримьорната си, където лежала в безсъзнание. Повечето наранявания се дължат предимно на паниката. Между горящата сцена и салона имаше желязна завеса. Някой се е опитал да я спусне, но тя стигнала едва наполовина и там под влияние на високата температура започнала да се огъва.

Най-окаяно беше положението на пожарната команда. Тя не изигра никаква спасителна роля. Каквото се извърши в това отношение, бе дело на смели граждани и младежи. След този нещастен случай столицата бе обзаведена с модерни противопожарни съоръжения, а пожарникарите получиха служебен стабилитет. Но обучението им и ежедневните тренировки съвсем не бяха за завиждане.

 

По едно време бяхме ангажирали артистите Кошка — майка и син, дресьори на лъвове. Всъщност дресурата на лъвовете беше дело на майката — едра, стройна и красива жена. Нейният син — също красив и едър момък — излизаше в края на номера да се бори с един от лъвовете.

Една вечер по време на представление седим в директорската ложа с журналиста Коста Купенков и наблюдаваме борбата на младия момък с лъва. Изглежда, че младият Кошка беше израсъл между лъвовете и животните, навикнали да го третират като дете, се отнасяха към него с особено благоразположение. Макар и да се отрича разумът у животните, все пак те са способни да правят разлика между дете и възрастен човек, между добри и лоши хора, между приятели и врагове. Освен че е расъл в постоянен контакт с лъвовете, младият Кошка имаше благ характер, присъща черта на едрите и физически силните хора. Това негово качество не е останало незабелязано от дресираните лъвове. Ето защо лъвът, който ежевечерно се бореше с него, всъщност си играеше като котка, най-благоразположена към господаря си. Лъвът просто изпитваше удоволствие да се бори с момъка. Това беше едно разнообразие в неговия монотонен затворнически живот. Но публиката не забелязваше тази подробност и за нея борбата си беше борба и рискът на младия момък извикваше страх и възхищение. Така и журналистът Купенков изрази тези свои чувства с думите:

— Какъв кураж има този млад момък да се бори с лъва! Това е див звяр, обладава сила и ако се разгневи, може да убие човека!

— Няма нищо чудно в това — възразих аз „компетентно“. — Лъвът е обучен за тези ежевечерни борби и ако младият Кошка може да се бори с него, то и всеки друг би сторил това, стига да има кураж.

— Тогава защо някой път не излезеш да се бориш ти? Това ще предизвика сензация и е от интерес за цирка.

— Защо да не се боря? Заповядай в петък вечер. За тогава ще обявим във вестниците и афишите, че вместо младия Кошка с лъва ще се боря аз.

Поех този ангажимент без много да разсъждавам. После, като размислих, дойдох до заключение, че борбата с лъва съвсем не е безопасна, но няма как — „дадена дума — хвърлен камък“. Разгласихме, че в петък вечер с лъва ще се бори директорът на цирка Лазар Добрич. Интересът към тази борба не беше особен. Дойдоха повече приятели да се позабавляват и да съберат материал за масали по кръчмите и кафенетата.

Когато дресьорката Кошка завърши номера си, в манежа остана лъвът, който ежевечерно се бореше с нейния син. Облечен в специалното облекло на младия Кошка, влязох в оградения с железни решетки манеж, посрещнат с аплодисменти, засилени малко повече от моите приятели. Между тях беше и Купенков, който стана причина за тази борба. Госпожа Кошка постави на лъва намордник, за да не може да хапе. Известно ми беше, че ноктите на предните му лапи са изрязани така, че нямаше от какво да се плаша. Разчитах на моята сила и пъргавина, за да създам интересни положения, които биха задоволили публиката и моите приятели. Но интересните положения се създадоха, без да ги обмислям. Щом дресьорката напусна манежа, аз заех нападателна поза, артистично засилена за по-голям ефект, и започнах да пристъпвам към лъва. Обаче още с първите две-три стъпки разбрах, че лъвът няма намерение да се държи с мен така, както се държеше с младия Кошка, към когото питаеше привързаност и добри чувства. На два-три пъти той изви опашката си нагоре, удари я в земята и отстъпи назад, видимо учуден, че в дрехите на неговия любим господар се е вмъкнал друг човек с друга миризма. Зверският поглед на лъва ме накара да изтръпна, но време за мислене нямаше. Щом лъвът усети, че опашката му опира в решетката зад него и място за повече отстъпление няма, той приклекна и скочи върху мен, като ме блъсна така силно с предните си лапи, че полетях назад и усетих как ударих гърба си в другия край на решетката. Лъвът ме последва и като ме наближи изправи се на задните си крака и замахна да ме удари с едната си лапа. Използувах това положение, хванах го през кръста и с всички сили започнах да го бутам назад. Лъвът нямаше възможност да опре лапите си на гърдите ми, за да ме отблъсне, и правеше усилие да ме ухапе за лицето, но намордникът не му позволяваше. Чувствувах, че така изправен, лъвът не представлява особена тежест, а освен това му липсваше добра опорна точка, за да ме изблъска и повали. Реших да използувам това положение, блъснах го силно, повалих го по гръб и самият аз паднах върху гърдите му. Фатална грешка от моя страна. Лъвът се сви на кълбо и в следния момент усетих, че задните му лапи, чиито нокти не бяха изрязани, раздират предницата на куртката ми и дерат кожата на гърдите ми, откъдето бликна кръв. Веднага отскочих назад, но и лъвът светкавично скочи върху ми и ме сви под себе си. Опитах се да стана, но напразно. Лъвът ръмжеше, въртеше се отгоре ми, мъчеше се да ме издраска с предните си лапи и да ме ухапе. Макар и с отрязани нокти на предните си лапи и с намордник, той все повече ме притискаше. С върховни усилия се изплъзнах и станах, но в същия момент получих удар в лицето от предната лапа на звяра и от устата ми потече кръв. Удари ме няколко пъти с изрязаните си нокти, които ме чукаха като металически чукчета. Омаломощен, задъхан и цял разтреперан, залитнах назад и опрях гръб на решетката. В този миг младият Кошка влезе в оградения манеж, с две крачки се озова срещу лъва и го респектира. Животното рязко промени поведението си. Едвам се държах на краката си. Тази борба развълнува публиката до краен предел. Мъже викаха, жени пищяха, а персоналът се беше объркал. Борбата завърши с пълно поражение над мен. Окървавено лице и гърди, подутини върху главата от ударите на подрязаните лъвски нокти и синини по цялото тяло. Една седмица не можах да дойда на себе си. Моите приятели почти избягваха да говорят за тази борба, завършила така безславно за мен. Впрочем аз бях обявил, че ще се боря с лъва, но не и че ще го победя. Този случай ме накара да се замисля върху мъдростта на народната поговорка: „Голям залък глътни, голяма дума не казвай“.

 

 

Интересен цирков атракцион беше така нареченият „Мистериозен турчин“, който през зимния сезон на 1923/ 1924 година предизвика сензация не само в София, но и в цялата страна. Този номер беше изобретен от французина Делоне. Той се явяваше пред публиката облечен като турчин. Поставяха на ръцете му белезници, пъхаха го в чувал, който се връзваше и запечатваше с червен восък. Чувалът с мистериозния турчин се поставяше в специален сандък, чийто капак се заковаваше. Освен това сандъкът се обвързваше с въжета и също се запечатваше на няколко места с червен восък. Всички тези манипулации се извършваха от комисия, съставена от лица измежду публиката. Само за секунди сандъкът се поставяше настрана до завесата на артистичния вход и докато конферансието преброи „раз, два, три“, от обратната страна на цирка, откъм входа за публиката, се разнасяше изстрел и мистериозният турчин се появяваше там, усмихнат и тържествуващ, викайки:

— Хей, аз съм тук! Какво търсите вие там?

Комисията връща сандъка сред манежа, проверява дали печатите са здрави, развързват въжетата, разковават капака на сандъка, изваждат чувала, в който има човек, проверяват и печата, поставен върху него, след което го отварят. Голяма е изненадата на всички, когато от чувала излиза една жена.

Тази атракция предизвика голям ефект. За нея се заговори из цялата страна. По-състоятелни граждани от провинцията идваха в София само за да видят този необясним номер. Не бяха малко тези, които посещаваха цирка по няколко пъти, за да наблюдават внимателно всичко и да си обяснят как турчинът изчезва и вместо него се появява жена, но напразно. Някакво логично обяснение не се намери, а догадките бяха далеч от истината и само засилваха сензационните слухове около този номер. Но младият Евстати, който метеше цирка и по време на представление продаваше лимонада, не дремеше. Той целият се беше превърнал в зрение. Аз също използувах всяка възможност, за да си обясня какъв е секретът на този номер, и когато „Мистериозният турчин“, следвайки своя артистичен път, потегли за Цариград, ние бързо пристъпихме към действие. Заминаването на „Мистериозния турчин“ се отрази зле върху посещението на цирка. Но беше за кратко време. Наскоро след това ние пуснахме големи афиши и съобщения във вестниците, озаглавени: "Тайната на мистериозния турчин разкрита. Всяка вечер демонстрации в цирк „Колозеум“.

Отново публиката се натисна на касите. Отново заприиждаха любопитни от провинцията. Известният артист, режисьор и директор на оперетния „Свободентеатър“ П. К. Стойчев посещаваше цирка може би за десети път. По това време театърът беше в зимно турне из провинцията. Още когато мистериозният турчин сам правеше своите демонстрации, той ми се оплака една вечер, че оставил трупата си във Варна и е дошъл специално оттам за незнам кой си път, за да гледа номера и да си го обясни. Беше месец декември на 1923 година. Обещах да го разкрия пред него, но след като интересът сред публиката затихне.

Ние започнахме да изпълняваме номера с не по-малка ловкост от изобретателя му Делоне. В чувала затваряха мене, а след като аз се появех откъм входа за публиката, от чувала отново излизаше една дама. За още по-голям ефект впоследствие вместо жена от чувала излизаше комикът Ганчо, станал по него време голям любимец на публиката. Изненадата винаги биваше последвана от весел смях, защото Ганчо знаеше как да се появи и с каква мимика да разсмее посетителите.

Разбира се, че и сега не разкрихме пред публиката секрета на номера, а се задоволихме само с това да покажем, че ни е известна неговата тайна. Бедното момче Евстати Христов също знаеше как се изпълнява номерът, имаше голямо желание да го направи, но му липсваха средства да си набави необходимия реквизит. И когато сезонът завърши, а интересът към номера значително беше отпаднал, Евстати помоли да му дам нашия реквизит, за да тръгне из провинцията да демонстрира този интересен номер. Дадох му нашия реквизит с удоволствие. Добродушният и трудолюбив Евстати заслужаваше една такава услуга. Той започна самостоятелна работа с този номер, като с още двама-трима артисти обикаляше малките градове и селата, за да стане днес световно известният илюзионист Мистер Сенко, който понякога прави утринна закуска в София, същия ден обядва в Париж, а си вечеря пак в София.

Понеже този номер вече не се изпълнява, смятам, че няма да проява професионална нелоялност, ако разкрия неговия секрет. Още в началото трябва да кажа, че заковаването на сандъка, обвързването му с въже и запечатването с червен восък са манипулации, които не само не затрудняват изпълнението на номера, а го улесняват и са повече от необходими, защото осигуряват достатъчно време за това, което трябва да се извърши вътре в сандъка и чувала. Сандъкът има солидни рамки, върху които са прикрепени от вътрешна страна посредством винтове самите му стени. Когато поставят човека с чувала вътре и го покрият с капака, той веднага започва да действува. Най-напред освобождава ръцете си от белезниците, които са направени със специален секрет, така че това става много лесно. После разпаря дъното на чувала, излиза от него и развинтва само два винта, с които е прикрепена една от страничните стени на сандъка. Другите винтове, чиито глави се виждат по съответните места на същата стена, са недействителни. Те са пресечени и не са завинтени за рамката на сандъка. Това е направено така, за да се губи по-малко време при отваряне на стената. Веднъж развинтил двата винта, артистът притиска с ръка стената, за да не се отвори преждевременно. Когато отвън му подадат условния сигнал, че сандъкът е занесен и поставен на мястото до артистичния вход, за секунди той излиза, а на негово място в сандъка влиза дамата. Тази размяна не се вижда от публиката, защото става зад завесата на артистичния вход. Тичешком артистът заобикаля цирка и се появява откъм входа за публиката, като съпровожда появяването си с изстрел от алармен пистолет и с думите: „Хей, аз съм тук! Вие какво правите там?“ През това време сандъкът е поставен обратно сред манежа. Комисията проверява дали въжетата и печатите са на мястото си. След това развързва въжетата и разковава капака на сандъка. Всичките тези манипулации ангажирват време, достатъчно за дамата, която е влязла в сандъка, да завинти двата винта на страничната му стена, да влезе в чувала през разпраното му дъно, да го зашие отвътре, както обикновено са зашити чувалите и да си постави белезниците на ръцете. От казаното дотук е ясно, че колкото повече комисията се бави с изпълнението на своите задачи, толкова е по-добре за двамата артисти, ангажирани в изпълнението на номера. Ако комисията не се впуска в излишни подробности, и проверки, тогава конферансието, ръководещо изпълнението на номера, ще има грижата чрез своите обяснения да осигури необходимото за артистите време. Контактът между артистите вътре в сандъка и техните помощници отвън се установява чрез чукане, което остава незабелязано от комисията и публиката.

 

 

В началото на 1926 година изтече договорният наемен срок за мястото на улица „Пирот“ № 3 и собствениците не се съгласиха да го продължим. Съборихме зимния цирк и със средствата, получени от материалите му, построихме обикновено лятно шапито и отново започнахме да обикаляме страната само през благоприятния пролетен, летен и есенен сезон на годината.

През лятото на същата година в София пристигна италианският цирк „Росиери“, който претърпя неуспех. Тогава брат ми Сандо се уговори с ръководителите на цирка да ги избави от явния фалит, като ги поведе из Мала Азия, при условие да го вземат за съдружник, за която цел той предложи да внесе известна сума. Споразумението се постигна и циркът замина за Мала Азия, като започна гастролите си от панаира в град Измир. Циркът имал голям успех и след панаира било предприето турне из цяла Турция, после из Беломорските острови, а оттам в Сирия, Ливан, Палестина, Египет и пр. Главен елемент в програмата на цирка били борбите, към които хората от Ориента проявяват особена слабост. Циркът укрепнал финансово, но неочаквано настъпила катастрофа. В Бейрут през деня около цирка се въртели най-различни хора да наблюдават ежедневието на артистите. Любопитен местен жител се доближил до един от дресираните коне, подразнил го, а изплашеното животно ритнало и за нещастие убило човека на място. Този случай предизвикал вълнение сред множеството, подклаждано от авантюристи и крадци с цел за грабеж. Голяма тълпа озлобени хора се отправили към цирка, разгромили го и го разграбили. Останали без шапито и реквизит, с избити, осакатени или откраднати животни, артистите се видели изправени пред невъзможност да продължат работата си. Пред застрашаващия ги глад в тази чужда страна те се пръснали кой накъдето види. Брат ми останал в Бейрут. Брилянтите на ордена „Слънце“, получен от персийския шах, и златото от златния пояс били разпродадени, за да се наберат средства и подпомогнат артистите от разгромения цирк при завръщането им по родните места.

С останалите средства брат ми открил школа за борци и преживя в Бейрут цели 40 години. През 1965 година той се завърна в България и изживя старините си в Дома на ветераните на изкуството.

 

 

През лятото на 1931 година в България пристигна най-големият за времето си европейски цирк „Амар“ Той беше собственост на братята Амар, по народност алжирци, но за по-голям авторитет те се рекламираха като французи. Циркът изнасяше спектаклите си едновременно в два манежа, имаше голяма менажерия, собствена електропроизводна централа, множество вагони, влекачи и пр. Големите разходи за поддържането на този цирк налагаха да гостува само в градовете София и Пловдив като по-големи, където можеше да се разчита на по-масови посещения. В София циркът се установи на игрище „Юнак“, днешните стадиони „Левски“ и „Дружба“, взети заедно. Придвижването на цирковия керван от сточната гара до игрището се извършваше с подходящ салтанат с цел да се постигне по-голям рекламен ефект. Например по наклона на улица „Раковски“, от булевард „Дондуков“ до улица „Московска“, влекачите уж не бяха в състояние да изтеглят по-тежките вагони, та довеждаха на помощ слоновете, които с голяма леснина ги изтикваха нагоре. Един нещастен случай вдигна още повече шум около този цирк. Някакво дете, незабелязано от никого, се покачило отзад на един вагон да се повози. При заден ход детето паднало и вагонът го прегазил. Отнесено в болницата, детето починало. Цирковата дирекция бе заставена да плати на родителите му голямо обезщетение въпреки че шофьорът нямаше никаква вина. Вестниците не пропуснаха да отбележат този факт.

Програмата на цирка беше богата, изпълнителите бяха артисти от най-различни националности и раси. И този подбор на артистите не беше случаен. За публиката беше любопитно да гледа негри, японци, китайци и други хора от екзотичните страни, каквито не беше виждала дотогава. Спектаклите бяха масово посетени, но въпреки това циркът понесе големи загуби и напусна страната, като остави след себе си доста неуредени сметки. След гостуването на този цирк в България изискванията на нашата публика се повишиха. Посещението на българските циркове рязко намаля. Трябваше да се вземат някакви мерки. Убедихме се, че освен богата и разнообразна програма нищо друго не може да спаси българските циркове. Положихме усилия да подобрим инвентара и да разнообразим програмата си.

Дълги години българската преса не обръщаше внимание на цирковата дейност в страната ни. Животът на българските циркове не беше отразяван във вестниците. Последните смятаха, че е недостойно за тях да занимават читателите си с „панаирджийски работи“. С малки изключения нашата културна общественост не проявяваше интерес към цирковото изкуство. Но ние трябваше да живеем и да заемем заслуженото си място сред българската действителност. Една случайност тури край на незаслуженото отношение на българската преса към цирковото дело.

През лятото на 1934 година циркът с директори Ангел Димитров, Кирил Михайлов и Мильо Силаги се беше установил в София на площад „Възраждане“. Въпреки добре подбраната програма посещенията бяха толкова слаби, че съдружниците бяха останали дори без необходимите средства да се измъкнат от града и да потърсят щастието си другаде. Една вечер след представлението, седейки „на чаша“ с ръководителите, младият журналист К. Б., голям приятел на цирковото дело, им казва:

— При тази хубава програма трябва да накараме по някакъв начин вестниците да заговорят и с тяхна помощ да вкараме публиката в цирка. Имам една идея и ако ми се доверите, надявам се, че ще успея да накарам вестниците да заговорят за вас и да ви направят добра реклама, без да заплатите нито един лев. Но ще трябва да направите един малък риск и да потърпите още два-три дни. Търпели сте досега, ще потърпите още малко.

Като го запитват в какво се състои идеята му, журналистът им обяснява:

— Ще трябва да поставите на мое разположение всички места от ложите и резервата за представлението, което ще се състои след два дни. Ще поканя да гостуват в цирка безплатно всички софийски журналисти заедно със семействата си, без да ги задължаваме с нещо. Повечето от тях с години не са ходили на цирк и убеден съм, че програмата ще им се хареса, а веднъж хареса ли им, те няма да останат индеферентни и ще си изпълнят дълга.

Така и става. За определеното представление циркът отваря каса с предварително заети места във всички ложи и резервата. Вечерта при малко повишена продажба циркът се радва на такава отбрана публика, каквато не е виждал досега. Журналисти от всички столични вестници и членове на техните семейства са настанени на най-хубавите места, а зад тях редовната публика почти е изпълнила останалите пейки. Има ли хубава публика, има и хубаво представление. Програмата е по-пълна и е подредена колкото се може по-добре. Артистите се явяват на манежа с най-хубавите си костюми, играят с настроение, а илюзионистът Сенко е в стихията си. Понеже всички гости на цирка от предните редове се познават помежду си, триковете на Сенко и закачките му с някои от тях предизвикват двойно по-голям смях. Той бърка по джобовете на главни редактори, вади зайци, пачки с банкноти, дамски принадлежности от интимния тоалет и пр. През това време приятелят-журналист се отзовава на всяко повикване от колегите си, дава подробни обяснения относно изпълнителите, като не пропуска, да каже и по някоя дума за тежкото материално положение на цирка. Спектакълът минава на най-високо ниво. Посетителите, особено журналистите и техните семейства, са предоволни.

На следния ден първи започват обедните вестници, следвани от вечерните, а на втория ден — и утринните. Във всеки вестник се дават описания на спектакъла, писани от различни хора, по най-различен маниер, отличаващ се от шаблонните рекламни статии. Появяват се статии от по две колони, придружени със снимки и оценки на редактори. Публиката наводнява цирка и ако не е предстоящо гостуването му на един голям панаир, още дълго време той щеше да остане в София, от която неговите ръководители така много се бяха уплашили.

„Седмата сила на света“ показа какво може. Ръководителите се обаждат по редакциите, благодарят за оказаното им внимание и дадената подкрепа. Редакциите са уведомени, че докато циркът е в София, всеки журналист и членовете на семейството му винаги са добре дошли гости на цирка. Такава голяма и сполучлива реклама, без да се похарчи нито една стотинка, никога не е правена. След този случай цирковото дело зае за постоянно своето място в колоните на българските вестници наред с другите видове изкуства.

Един ден при мен в цирка се явиха трима младежи и предложиха да бъдат ангажирани за изпълнението на групов номер на халки. Показаха ми какво могат. Убедих се, че от тях ще стане нещо. След няколко репетиции ги пуснах на публика като атлети на халки. Скоро след това при една репетиция на баристите едно от трите момчета, а именно Никола Панов, се хвана за барите и изпълни няколко упражнения за свое удоволствие. Направиха ми впечатление изключителната ловкост и пъргавината, които показа в упражненията. Започнах да го обучавам на бари. Само след месец той стана отличен барист и по-добър от старите баристи. Включих го в състава на трупата. С течение на времето Никола Панов все повече растеше, докато стана най-добрият барист в България. Един ден обаче той напусна трупата и цирка. Отначало не можахме да разберем какво е станало с него и къде изчезна. Но не мина много време и се получи писмо от чужбина. На младия и талантлив Никола България му се видяла тясна. Той решил да замине на Запад и да опита щастието си в големите европейски циркове. Снабдил се с паспорт, купил си третокласен билет за Виена и се качва на конвенционала, запасен с половин пита кашкавал. Парите не му стигнали за сръбска виза и той решил да рискува. Как да е, успял да се укрие във влака и да премине границата без сръбска виза. Но по-късно кондукторът го открил и решил да го свали на първата гара. При завързалия се спор присъствувал и един пътник, богат търговец от България. Той запитал:

— Как се казваш, момче?

— Никола Панов.

— За къде пътуваш?

За Виена. Аз съм цирков артист. Отивам да си търся работа по тамошните циркове.

Търговецът решил да подпомогне младежа и заявил на паспортния служител, че е готов да плати визата и глобата, ако се налага такава. Никола Панов пристигнал благополучно във Виена. Там той преживял няколко дни за сметка на щедрия си съотечественик, докато успял да намери по-стария си колега от България Велю Димчев. Последният го запознал с известния барист Зонети. Насрочват една репетиция, за да видят какво знае новопристигналият български артист. Когато Никола Панов се улавя за барите и започва да изпълнява различните трикове, Зонети също остава изненадан от ловкостта и пъргавината му. Казал му да направи салто-мортале. Панов недочул добре и направил двойно салто и с този трик без да иска убедил майстора, че може повече и от него. Веднага след репетицията Зонети му предложил да направят общ номер и да заработят на процент. Панов се съгласил. Сключват договор и първото европейско турне на най-добрия ми ученик започва. Тогава Колю едва беше навършил 19 години. За кратко време името му става известно между професионалистите и той е вече един от най-много търсените артисти. По-късно Никола Панов организирва собствена трупа от шест души баристи и сключва договор с най-големия за онова време европейски цирк „Саразани“. Наскоро след това циркът предприема голямо турне из Южна Америка.

В Сан Паоло — Бразилия, един ден над цирка се развихря циклон. Независимо от нанесените поражения цирковите животни заболяват от неизвестна епидемия. Голяма част от тях измират и местните власти се виждат принудени да карантинират цирковата менажерия за неопределен срок. Виждайки бедственото положение на директора си, Никола Панов решава да го освободи от задължението да им плаща заплати, без да работят, и заедно с трупата си се завръща в Европа.

Описвам епизоди от живота на моя най-добър ученик, защото той преживява премеждия, подобни на моите. През. 1933 година берлинската филмова къща „Хазе филм компани“ започва снимането на филма „Сенките на манежа“. За целта е ангажирана и трупата на Никола Панов. Работата става нощно време, след като трупата е участвувала в програмата на цирковото представление. Понякога снимките продължават чак до сутринта. Въздушните бари са построени на 15 метра височина в салона на едно вариете. Често пъти сцените се повтарят неколкократно, докато се улови най-хубавият момент и от най-добра позиция. Това преуморява цирковите артисти прекалено много.

Една нощ снимките продължават до 5 часа сутринта. След няколко повторения на една и съща сцена режисьорът е все още недоволен. Баристите са вече почти негодни за работа. Пристигналите чистачки разтварят вратите и прозорците на вариетето, за да почистят салона. Нахлулият в салона утринен хлад още повече понижава възможностите им.

— Последна снимка за днес — обявява някой отдолу. Готови за начало!

Артистите заемат изходни положения върху барите. Прожекторите блесват с ослепителна светлина. Разнася се сигнал за започване. Стройните тела, облечени в бели копринени трика, се понасят плавно и безшумно из въздуха. В тъмнината уредите не се виждат. Прожекторите осветляват телата на артистите и техните красиви упражнения добиват особен чар. Белите фантоми летят в нощния мрак, увлечени в познатия само на тях въздушен танц. Снимачните апарати, тракат монотонно и жадно поглъщат тази красива картина. По лицето на режисьора се появява усмивка на доволство, но изведнъж то се извива в ужасна гримаса и един остър вик се изтръгва от полуотворената му уста. Нещо стана горе. Прожекторите угасват. Апаратите спират. Разтичват се хора.

Един от партньорите на Панов, преуморен и ослепен от светлината на прожекторите, прави погрешен скок. Заел неправилна позиция, той се завърта на барата и с цялата тежест на тялото си удря в кръста въртящия се срещу него Панов. С последни усилия премалелия от болка Никола успява да се задържи за лоста, но в следния момент загубва съзнание и пада от 15 метра височина върху дебелия ръб на предпазната мрежа, получава втори удар, а от там пада върху столовете от партера и получава третия — фатален удар. Артистът има спукване на черепа, счупени са още дясната му ръка и три ребра, едното от които се забива в бъбрека и го разкъсва. Положението му се смята почти безнадеждно. Безсъзнанието продължава много дни и през всичкото време организмът е поддържан чрез изкуствено хранене.

След дълго време, прекарано между живота и смъртта, тежко раненият артист започва да се връща отново към живота. Няколко месеца Колю лежи и бавно оздравява, а филмовият режисьор е замислил ново негово участие, този път чак в Сирия. Най-после идва денят, когато Панов е отново на крака и заминава с цялата си трупа, заедно с филмовата експедиция за Сирия. Но внезапно положението му се влошава. Смятайки, че краят на живота му наближава, той изявява желание да го отнесат в България, за да умре на родна земя. Пътуването от Сирия до България се извършва на носилки и легла. Тогава липсваше бързият самолетен транспорт. В София Панов остава на легло цели две години. Но не умира. Младият организъм надвива болестта и през 1938 година той е отново на крака. Лекарите са категорични. Ако иска да живее, той не бива повече да бъде цирков артист. Така мисли и сам той. Но нали трябва да се живее. Колю написва писмо до своя бивш директор Саразани. Той го моли да му изпрати едно-две дресирани животни на изплащане, с които би могъл да работи по цирковете и да си изкарва прехраната. Саразани не е забравил благородния жест на своя бивш артист по време на бедствието в Америка. Оттогава той го е обикнал много и му изпраща даром дресирания слон Май и една дресирана зебра. Две години по-късно поради започналата Втора световна война и липса на фураж Колю се видя принуден да продаде слона и зебрата на менажерията „Хагенбек“ в Хамбург. С получените пари той си купи няколко по-дребни животни, чието изхранване беше по-лесно, и откри малка менажерия. С нея той продължава да работи до 1948 година. Тогава аз му писах писмо, с което го увещавах да се откаже от менажерията. Убеждавах го, че той е вече напълно здрав и че е крайно време да зареже пасивния живот в менажерията и отново да излезе на манежа като артист на бари и трапец. Колю ме послуша и стана нещо, което се смяташе невероятно. Той продължи да работи като отличен гимнастик, с което опроверга медицинските закони. Неговите опасни трикове на въздушни бари, дори със завързани очи, предизвикваха възторг сред публиката.

Сега Никола Панов, вече народен артист, е подготвил трупа, съставена от смели гимнастици. Те изпълняват въздушни бари на необичайно голяма височина. Трупата е в непрестанна обиколка по света и прави отлична пропаганда на нашата социалистическа родина.

 

 

Един пролетен ден на 1939 година небивала паника беше обхванала хората, намиращи се на работа из лозята и из полето около град Провадия. Откъм гората бягаха към града дървари и по своя път не видяха никакъв лозар или полски работник. Всички вече бяха успели да се приберат в града. Там цареше същата паника. И не без основание. Сред провадийската гора беше се появил и вилнееше един разярен слон. Според първите слухове слонът събарял всичко, каквото му се изпречи на пътя, изкъртвал дървета, унищожавал имоти. Какво се беше случило наистина?

Пролетният панаир в Провадия беше започнал. Нашият цирк „Роял-Добрич“ беше опънал платната и работеше с успех. Получихме известие от моя бивш ученик Никола Панов, че е изпратил направо до гара Провадия един слон и една зебра, придружавани от домтьора Ханс Кьолер съгласно предварителната ни уговорка. Вагонът пристигна на гара Провадия и ние отидохме да се погрижим за свалянето на редките животни. Дресьорът Кьолер изведе най-напред зебрата и след това се върна във вагона за слона. Животното се появи на вратата на вагона за голямо учудване на насъбралото се множество, излезе навън и пое с хобота си бучка захар, подадена му от дресьора. Откъде се взе в този момент една мишка. Подплашена от хората, тя побягна към слона и като че ли понечи да се покатери по крака му. Като я видя, великанът плесна с уши, повдигна хобота си, изтръби тревожно и хукна да бяга. Зебрата се опита да го последва, но насъбралите се й преградиха пътя, така че тя остана да се лута около гарата.

Дресьорът и много граждани се втурнаха по следите на слона.

Излязъл вън от града, слонът почти се беше успокоил. Дресьорът се доближи до него и започна да му говори, за да го укроти. Наблизо пасеше стадо овце. Овчарските кучета, като съзряха невиждания дотогава огромен звяр, се спуснаха към него и от разстояние започнаха свирепо да лаят. Слонът също не беше се срещал с овчарски кучета. Подплаши се повторно и побягна през полето, следван от окуражилите се кучета и множество доброволни преследвачи. По пътя си слонът прегазваше всичко, каквото му се изпречи. Събаряше плетища и огради, скубеше дървета, а една ниска паянтова къщичка не намери за нужно да заобиколи, събори я и продължи да бяга към гората. Добре, че в къщичката нямаше никой.

В объркването си ние уведомихме телеграфически за случилото се директора Саразани, който беше подарил двете животни на Никола Панов, и искахме съвет как да постъпим в случая. Дресьорът разбираше добре от работата си, но доброволните преследвачи вместо да му помогнат, повече му пречеха и той напразно полагаше усилия да успокои уплашеното животно, което вече беше навлязло в гората, на около 18 километра от града. Най-после Кьолер успя да респектира изплашения слон и да завърже десния му заден крак с веригата, с която винаги го завързва за един железен кол, когато е в яхъра си. Ако нямаше наоколо толкова много помагачи и любопитни, дресьорът сам щеше отлично да се справи, но сега пък ние го объркахме. Предложихме за всяка евентуалност да завържем слона за един лек камион. Донесоха дебел тел, дълъг около 4 метра, с него донадихме желязната верига на слона, а другия му край завързахме за камиона. Смутен от необичайното отнасяне и от дивашките викове около него, слонът отново отказа да се подчинява на домтьора, дръпна се и преобърна камиона наопаки.

По съветите на Ханс Кьолер заставихме добоволните преследвачи и любопитните да се отдалечат, особено тези, които бяха следвани от кучета. Непокорните бяха разгонени по най-груб начин и с полиция. Между другото пак по съветите на домтьора доведоха от гарата и зебрата. Това е трябвало да направим още в самото начало. Слонът, у когото атавистично е запазено стадното чувство, не обича да живее съвсем, сам, а с другари. При липсата на други слонове той се привързва повече към дресьора си и към някои други животни, с които е в постоянен контакт. В случая се беше привързал освен към Кьолер още и към зебрата, с която споделяха общ яхър. Когато доведоха зебрата, като видя слона, тя тичешком се присъедини към него, а след две-три минути започна спокойно да си пасе наоколо му. Слонът започна също да се успокоява. Домтьорът замоли да го оставим сам с двете животни, но да останат наблизо и двама циркови работници за всяка евентуалност или поне за свръзка с града, ако се окаже някаква нужда. Започна да се мръква. Домтьорът и двамата работници останаха край животните, а всички останали постепенно си разотидоха.

На следващата сутрин се приготвихме рано да отидем с лека кола до гората, за да видим какво е положението и как са прекарали нощта нашите хора. Но не стана нужда да ходим. Преди да тръгнем, забелязахме, че по пътя откъм гората се задава слонът. Върху главата му беше седнал Ханс Кьолер и от време на време го побутваше с неизбежния железен остен. Зад него бяха седнали един зад друг двамата циркови работници, а зебрата радостно подрипваше наоколо.

Слухът за инцидента бързо се пръсна навред. Вестник „Утро“ не закъсня да даде „пълни подробности“ около случката. Поради това от близки и далечни села и градове към Провадийския панаир се насочиха необичайно много посетители.

 

 

В Хамбург се намира седалището на световно известната менажерия „Хагенбек“, която снабдява зоологическите градини, цирковете и по-малките менажерии от цял свят с различни животни, дресирани или не, в зависимост от желанието на клиентите. Нейният основател К. Хагенберг е живял от 1844 до 1913 година. След неговата смърт фирмата продължава да съществува и да се развива под грижите на наследниците му. Тя съществува и днес. Освен обширните менажерии фирмата разполага със собствен кораб, приспособен за транспортиране на животните — като се започне от слонове и се завърши с тюлени и моржове. Много ловци от Африка, Азия и полярните страни работят за менажериите на „Хагенбек“, но често пъти собствените ловци на фирмата превъзхождат по ловкост и умение местните.

Не трябва да ни се вижда чудно, че менажерията доставя лъвове и други диви зверове за нуждите на някои зоологически градини, циркове и менажерии в самата Африка, въпреки че тя е тяхната родина. Там някои от тези животни са почти изтребени при наличието на съвременните усъвършенствувани ловни съоръжения, а други се намират под защита в резерватите, докато в Европа, както в менажерията „Хагенбек“ така и в някои по-малки менажерии, циркове и зоологически градини те се развъждат под грижите на човека.

Когато започна Втората световна война, а заедно с нея и оскъдицата на месо и фураж, фирмата „Хагенбек“ се видя в чудо със своите хиляди животни. Въпросът за изхранването им беше почти неразрешим. Тогава фирмата се обърна към заинтересованите от цял свят и им предложи животните си за временно ползуване, без да плащат някакви такси, а само срещу изхранването им и издръжката на дресьорите. Ние се възползувахме от този случай и взехме три слона, седем тигри и три шимпанзета. С тези животни през лятото поработихме добре, но за през зимата трябваше да вземем специални мерки за осигуряване на подходящи условия за несвикналите с необичайните наши студове тропически животни. Слоновете устроихме в Горна Джумая (днес Благоевград), където намерихме най-подходящо помещение, а и климатът беше много мек. Единият слон беше мъжки и се наричаше Пунчи, а другите два бяха женски и се наричаха Беби и Роза. Между Беби и Роза се беше зародила особена дружба, която не остана незабелязана от цирковите хора. Ето защо ние избягвахме да поставяме задачи, изпълнението на които налагаше тия два слона да действуват поотделно. Всичко, каквото се изискваше от тях, трябваше да го извършат задружно, ако искахме да разчитаме на успех.

През месец декември слонът Беби успял да се измъкне незабелязано от топлия обор (поради небрежност и невнимание на пазачите), отишъл на Струма и се напил колкото му се иска със студена вода. Изглежда, че беше му омръзнало да пие затоплена вода, примесена с известен процент вино за усилване на вътрешното горение. От студената вода Беби заболя от бронхопневмония и умря. Останала самотна, Роза загуби своята жизненост, често даваше тръбни сигнали с хобота си да търси загубената другарка, но напразно. Роза престана да се храни и залиня. Забелязвайки това, Пунчи се мъчеше по всякакъв начин да разсее скръбта на Роза. Галеше я с хобота си, опитваше се да предизвика някаква игра, но напразно. Когато им поставяха храна, Пунчи подканяше Роза да се храни, като с хобота си поставяше в устата й храна, подбирайки винаги най-хубавото. Нищо не помогна. Роза продължаваше да гладува, да линее и от време на време да издава скръбни призиви към загубената си другарка. На свой ред и тя заболя и също умря. Останал сам без партньорки и другарки, Пунчи беше незабавно изпратен обратно в менажерията „Хагенбек“, преди и него да е сполетяла печалната участ на Беби и Роза. Там сред другите слонове на менажерията той по-лесно ще прежали загубените си две другарки.

Бележки

[1] Правилното название е Колизеум. — Б.ред.